напред назад Обратно към: [Любовта на художника][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



2


Така започна нашето приятелство. То не продължи дълго и протече бурно, нов този млад мъж имаше нещо, което определено ми харесваше. Той искаше да бъде самият себе си. Спомням си, че това бе първото впечатление, което ми се натрапи отведнъж. Явор опърничаво държеше на своите мисли, на своите картини, на своите оценки и на своите предразсъдъци. Случваше се да се дърляме за съвсем дребни детайли, за нюансите в някой абзац или ъгълче от платно, все едно - той не отстъпваше и на йота, пък и аз не бях този, от когото можеше да се очаква подобно миролюбие. Тъй че нашите пререкания приличаха на патови шахматни партии, които изоставяхме с ехидната надежда, че все някога ще намерим необходимите доводи и взаимно ще си ги хвърлим в лицето. Двамата бяхме по слонски злопаметни и това правеше споровете ни направо нетърпими. Примирихме се чак когато осъзнахме, че той се опитваше да ме учи как да пиша, а аз него - как да рисува картините си. Оттам нататък жлъчта ни се уталожи значително.

Ателието си беше организирал в тавана на къщата. Наред с коването на рамките и опъването на платната усвоих и важната подробност, че северното изложение било най-подходящо. Светлината се разсейвала най-малко. Не знам защо го повтаряше толкова често, след като бърлогата му гледаше на изток.

Имаше хъс към живота. Не бях общувал с човек, който така стръвно да се стремеше към него. Понякога стихията в душата му, отприщена неизвестно кога и неизвестно от кого, буквално го оставяше без дъх.

Най-голям проблем представляваха боите. Бяха скъпи. Явор изобретяваше разни комбинации, за да постигне търсения ефект. Ако на мен ми бяха достатъчни куп листове хартия и пишеща машина, по неговите неща търчахме из целия град. Дърводелците ни посрещаха свъсени, докопахме един топ тънък брезент и той стигна за петдесет платна. Носех му от печатницата мастила, лак, сикатив и ленен фирнис. Явор разбъркваше някакви алхимични смеси и яростно ги размазваше връз статива, а сетне чакахме по три седмици, докато изсъхнат. Той беснееше. Аз пък започвах да се забавлявам.

Не твърдя, че изцяло разбирах живописта му. Едва ли и той се разбираше напълно. Несъмнено беше сръчен рисувач, но това отдавна не достигаше. Хората си бяха хора, ала някак недовършени, почти отхапани; конете му препускаха на два крака из стоманени безпределности, плодовете в някои от натюрмортите приличаха на изтръгнати вътрешности, а сградите в пейзажите бяха като центрофугирани. Въпреки всичко уважавах усилията му, защото се бях убедил, че са жестоки. Явор се измъчваше. Бях го прозрял, ала не любопитствах. И той, и аз не обичахме да обсъждаме работите си. Боледувахме от една и съща болест - след като се убедяхме, че окончателно сме ги завършили, изобщо губехме интерес към тях. В ъгъла на тавана се трупаше камарата от неговите уловени мигове, а в моите набъбнали папки същите мигове бяха съградени с думи.

Голямата прокоба беше, че цялото им семейство се състоеше от художници. Старият Славов, бащата, през седемдесетте беше рисувал портрети на множество африкански президенти и не спираше да разказва как всички го молели да ги замаже по-белички. Много били петимни саждите поне малко да порозовеят. С часове се смеехме на неговите приключения, но така и не съумях да го придумам за серия интервюта от африканската епопея. Отказваше някак стеснително, ала категорично. Четках го, че включването в "Гинес" му е сигурно, той се помайваше.

- Не е за изпускане, чичо Слави - настоявах аз. - Та това са десетина държавни глави! Кво като са негри, бе?! Ти за други придворни художници от великите освен Леонардо, Веласкес и Рубенс чувал ли си? "Гинес" ти е в кърпа вързан, гарантирам ти го. Хайде, покажи ми пак как гвардеецът на Кенет Каунда белел банана. Покажи де, не се смей!

Старият замечтано потриваше своята оредяла коса и отново подемаше тропическите си премеждия. Седяхме всеки ден в галерията, която той спретна сам и където погреба последните си левове. Говорехме постоянно, защото иначе трябваше да визираме витрините и да се правим, че не забелязваме апатията на преминаващите. Ставаше тягостно.

Бащата беше обезверен. Галерия "Славов" работеше вече половин година и той бе продал едва три картини. Доходите му бяха практически никакви. Правеше си собствени заклинания - обикаляше околните улици или сядаше в бистрото на отсрещния тротоар и се втренчваше във входа на своето светилище. Там не се отбиваше никой.

Съпругата му, госпожа Славова, беше приятна жена с къносана коса, която обикновено носеше прибрана в несложни прически. Леко прегърбена, грижовна и дипломатична, така я помня. Като приложник опитваше да помогне на семейния бюджет и шиеше атрактивни меки кукли, крокодилчета и мишоци. Продаваше тук-там по нещичко, все се стремеше да скъта някоя банкнота. Помня и гълъбовата печал в красивите й кестеняви очи.

И Славови, и аз напоследък имахме общ проблем - Явор все повече пиеше. Бях забелязал настървението, с което поглъщаше алкохола и наистина ми се виждаше прекалено, но когато поговорихме с Ясен, малкия му брат, положението се избистри напълно. Момчето беше шестнадесет-седемнадесетгодишно, високо и тънко като върлина. И той, горкият, учеше в художествената гимназия, и него го чакаше Академията. Познавах го по лице, знаех, че е упорит и вече се спуска да поработва, за да припечели, ставаше гордостта на фамилията. Никак не приличаше на Явор, а големият се отнасяше към него с безразличие.

- Снощи Явката посегна на татко - рече Ясен. - Беше съвсем пиян.

- Кога снощи? Че той нали спеше? Качих го горе и го оставих на леглото. Майка ти е свидетел. Тя заключи след мен.

- После стана.

- И?

- Сутринта се извини. Бил сбъркал.

- Я ми кажи честно - притиснах го аз - откога се налива брат ти?

- От дванадесети август миналата година - отговори той веднага.

- Защо оттогава?

- Тогава Ивета скъса с него.

- Аха... - започнах и млъкнах. - Колко ходиха?

- Те бяха гаджета от ученици. Тя даже и от казармата го чакаше. И после каза: "Край!" и толкоз!

- И той се скапа?

- Скапа се. Не го познаваш отпреди. Той е много весел, много е жизнен. Ти него познаваш.

- Сигурно. Но защо не ми е казал за нея?

- За нея не говори с никого. Татко и майка като го питат, той само вика: "Вие нищо не разбирате!" и тръшка вратите.

- Какво трябва да разбират?

- Нямам представа. Мама даже ходи у тях, Ивета ще се жени след месец.

- За кого?

- Има някакъв с магазин ли е, с пицария ли, не разбрах. Мазен някакъв.

- Ясно, рентабилно е момчето. Явор знае ли, че тя ще се омъжва?

- Не. Възможно е Ивета да е казала на мама, като разчита така той да научи.

- Сто на сто. Мамицата им женска, дробят ги все такива. Той ще оскотее от яд.

- Знаеш ли... - Ясен се запъна - аз може да не съм голям, но не съм страхлив. А от брат ми започвам да се плаша. Той вече не се контролира.

- Бъди спокоен.

Всъщност не знаех какво да му кажа.

- Внимавай, стане ли дума за нея, той направо освирепява. Може и да ти налети.

- И аз отдавна не си подбирам думите.

В ателието на Явор стоеше прояден прашен шкаф, където той пазеше стари скици и всякакви вехтории. Не си спомням защо тършувах вътре, за одеало или нещо подобно. Явор трябваше да дойде след малко с две момичета, негови познати, а аз се заех да пооправя.

Напипах одеалото и в желанието си да извадя само него, неволно измъкнах почти цялото съдържание на шкафа. Какво ли нямаше - албуми с репродукции, анатомични атласи, книги по дизайн, пожълтели списания за архитектура, модни журнали, календари с изгледи от разни градове, дори и една старинна австрийска енциклопедия по хералдика. Аз така се улисах да разглеждам находките си, че съвсем забравих да измета и подредя.

В дъното на шкафа, затрупана от всичките тези бумаги, открих голяма черна папка-чанта, каквито разнасяха учениците от гимназиите по изкуствата. Дебела и овързана с канап. Досетих се какво се крие вътре.

Беше я рисувал стотици, хиляди пъти. Не можех да повярвам, че едно момиче, една жена, притежава толкова много лица. Беше я дебнал като хищник, свличайки от нея настроенията и фалша, беше я изследвал като при аутопсия, безстрастно, от всякакъв ъгъл, от всякакви пози, по всяко време, с всичко, което е имал подръка. С моливи, с акварел, с темпера, с пастели, беше драскал и поправял, изтънявал контури и плескал мазки с шпатулата. Имаше и две парчета плътен черен картон, на който тя бе рисувана гола с някакъв белезникав полупрозрачен материал, засъхнал на люспи. Усъмних се какъв може да е произходът му, но сетне прогоних тази мисъл с отвращение.

Да, пред мен лежаха възрастите на Ивета.

- Запознахте ли се? - отекна гласът му зад мен. - Е, все някога трябваше да се случи. Иначе някой от нашите щеше да ревне на рамото ти.

- Къде са момичетата? - измънках сконфузено.

- Не дойдоха. И по-добре. Сами ще си изпоркаме гроздовата.

- Аз нещо... Абе, не ми се пие.

- Както искаш. - Той се наведе и нервно засъбира скиците. - На мен винаги ми се пие.

- Коя е тя? - попитах аз.

- Казва се Ивета. - Завиждах на самообладанието му. Говореше съвсем гладко и равнодушно. - Беше моя приятелка от години. След няколко седмици се омъжва.

- Значи знаеш? - извиках аз.

Той се обърна изненадано:

- Разбира се, че знам. - Изгледа ме с присвити очи от глава до пети. - И очевидно не само аз знам.

Замлъкнах. Той прекара ръка през перчема си и я протегна напред. Аз още стисках черните картони.

- Ще ми ги дадеш ли? Скъпи са ми.

- Исках да те питам... с какво са рисувани?

- Правилно си си помислил. Рисувани са със сперма.

Той скри всичко във папката-чанта, овърза я пак с канапа и я хвърли в шкафа. Аз стърчах насред стаята с празни ръце.

- Гнус ли те е?

- Не.

Явор хлопна вратичката, после седна на леглото.

- Рисувах ги в първата нощ, когато се любихме. И двамата бяхме девствени. Реших, че това е най-доброто ми средство, което мога да намеря.

- И все пак... Няма значение...

- Ще пиеш или ще се назлъндисваш като калугерка?

- Сипи два пръста.

- Така де! - Той просия. - Да не забравяме добрите писателски традиции. Например Георги Стаматов. Нали ти разправяше за насвяткания Хърман Мелвил, дето хвърлял в тих ужас съпругата на Хоторн?! Ами Хемингуей? Виж, Ърнест е бил пич и половина! Кориди, ров и риболов, посредствена журналистика и цели танкери дайкири. Това е то. Несвоевременен героизъм, самоцелни подвизи. Типично, типично! Да пием за книжните тигри!

- Хайде, стига пози! Приличаш на Салвадор - промърморих аз. - Наздраве! Разкажи ми за Ивона.

Съзнателно сгреших името. Опитвах се да го предразположа, но Явор пропусна моите думи край себе си.

- Това е единствената жена, която обичах. Която обичам - поправи се той. - Но тя не ще и да чуе за мен.

- Сигурно си има основателни причини.

- Човек може да измисли куп основателни причини и всички те да бъдат уважени. Това обаче не ме прави по-щастлив. А теб не те засяга.

Отбраната му беше груба. Познавах хора като него. Понеже не бяха истински, стопроцентово цинични и нагли, ставаха жестоки. Понякога хладната вулгарност все пак беше за предпочитане.

- Рисувал ли си други голи жени? Модели? - попитах аз.

- Рисувал съм. Но в Академията подбират все чирузи... Все едни съсухрени хърбавели. Не ми харесват. А онези бездарници, за да се сложат на професорите, на всяка крачка безогледно ги имитират. Светлин Русев рисува триметрови кикимори, гърчави като кобри - айде всички мацат кокалести кльощи. А и бай ти Светлин, моите почитания, и Изабел Аджани да му позира, пак ще я докара като Нешка Робева. Не е това.

- Кое не е това?

Разляхме си още ракия. Явор се отпусна настрани върху кревата, а аз седнах на пода. Пушехме.

- Не можеш да насилваш модела. Тоест можеш, но не бива, макар че от век и половина фактически е лайтмотивът на съвременната живопис. Импресионистите обръщат всичко с главата надолу. Или го лекуват твърде смело. Мане1 открива, че сенките не са черни, а цветни и всички му подражават. Рисуват хората от площадите, от дилижанса, от кабаретата. Тулуз-Лотрек2 прави от гризетките на "Мулен Руж" свои напомадени мадони и те са точно толкова ценни, колкото тези на Леонардо или Рафаело. Защото показват същинското, неподправеното отношение на твореца към фактурата и това винаги се цени най-високо. Ако исках да рисувам портрети, щях да вземам моделите направо от тротоарите и пазарищата. Понякога срещам такива мутри, че направо онемявам. Но да възпроизвеждаш едно лице с всичките му несъвършенства и провали още не е изкуство. Не се отличаваш от някоя зорка кино- или фотокамера. Чак когато успееш да изтръгнеш от него характерното и неофициалното, подмолното - тогава си успял. Тогава вече можеш да заключиш какъв е човекът срещу ти, кой го е създал и защо го е създал. - Той направи дълга пауза. - Ако хората строят нови къщи, но им оставят тесни прозорци, досущ амбразури, значи душите им са отеснели като килии. Нещата са свързани. Светът помни епохи на цъфтяща женственост и кораво мъжество, ала рядко е успявал своевременно да им придаде адекватен живописен образ. Това обикновено се случва доста по-късно. Знаеш, че майсторите на Ренесанса рисуват по митологични сюжети и библейски сцени, Барокът и Рококо също не се отказват от тях, ама след Френската революция те са вече изчерпани. И Данте Габриел Росети3 и прерафаелитите са присадка, вързана за дръжката на метлата. Те са статични, маниерни и скучни. Според мен най-красивите жени е нарисувал Алфонс Муха4, ала неговото сецесионово отношение към орнамента е вече педантично, дизайн от лоша проба. А виждал ли си Пашкулски, Любен Пашкулски? Този мъж носи удивително меко усещане за женствеността, акварелите и литографиите му са невероятни. Миналата година дойде някакъв швейцарец и изкупи де що видя негови работи. Тук никой не му обръщаше внимание. Наздраве!

- Наздраве!

Обхванахме с длани гърлата на чашите и чукнахме дъната им. Те тракнаха като речни камъчета.

- Думата "алкохол" е арабска - въздъхна той. - "Ел кохол" означава извисен; онзи, който е над пяната на дните.

- А жените? - повторих аз и мляснах с език.

- Какво жените?

- Винаги съм смятал, че голата жена е последното откровение за художника. Нещо като ултимативна надежда или прекалено удобно алиби. Какво ще кажеш?

- Не е вярно. Отдавна не е вярно. Проблемът е, че от една съблечена жена вече не можеш да отнемеш нищо - нито живец, нито дори тактилно усещане. Няма какво да ти даде като чисто художествено внушение. Както и да я изобразиш, тя пак си остава някак нагласена и аранжирана, стерилна. Живописта не стига по-нататък. Но фотографията може. Гледната точка, обаче, е преобърната. От модела не извличаш емоция или експресия, а му ги предаваш, задаваш му самоличност и индивидуална съдба. Това правят сериозните фотографи. Не ми допада, има нещо бутафорно и кукленско, почти марионетно представление.

- Сещам се. Виждал съм снимки на Клаудия Шифър като Шехеразада и Анна Каренина. В някакво списание.

- И как ти се сториха?

- Не ги разгледах обстойно, но не ме впечатлиха. Бяха празни.

- Точно така, великолепен израз! Те са празни! - Явор се размърда. - Взимаш кукличката Барби, навличаш й специалния реквизит, учиш я на няколко скършени пози и кво' цъкаш с апаратчето. "Погледни насам, Клаудия!", "Чудесно, Клаудия!", "Отметни косата си, по-бавно, по-бавно. Така, така, Клаудия, браво, Клаудия!" Създаваш нещо, но то не е произведение на изкуството, колкото и да се кълнат в обективите си. В създаденото няма нрав, няма и нерв, то е добре премерено, дозирано и фиксирано, с отличен мениджмънт и маркетинг. С други думи, ти си създал продукт. Възползвал си се от шекерената усмивчица на Клаудия и клишетата за няколко културни и исторически символа, заимствайки само обвивката, опаковката, тарата. Изфабрикувал си диетична храна за сетивата, съобразил си се да не предизвикаш колики или стомашно разстройство на консуматора. И тук си сгрешил, ако се мислиш за художник. Не си нищо повече от амбулантен търговец, тъпчещ търбуха на просташката тълпа. Името на твоето произведение е кич. Ангелчета от карамел, брошки-револвер или Клаудия като Шехеразада - все тая. Символът е деформиран и усвоен неправилно, той е опорочен и демистифициран, сиреч погубен. Това е част от функциите на кича. Който украсява дома си с найлонови цветя, започва по-малко да уважава градинските. Той вече робува на съвършеното подобие.

- Наду ми се главата - изпъшках аз. - Понякога си голямо кречетало.

- Много добре зная какво рисувам и какво бих искал да постигна. Искам да покажа картините си на колкото се може повече хора. Честно казано, не ме е еня дали ще ги оценят.

- Тогава защо да ги виждат? Те чудесно си прекарват времето и без тях. Тука ме будалкаш. Ти сънуваш слава и известност, Явка. Като всички ни. Мило и драго даваме за наша снимчица в клюкарската колона.

- Не ме е грижа за клюките. Но, виж, световна известност не ми звучи никак зле. Даже ми прилича.

- Баба еврейка ли имаш?

- Нямам.

- Баща ти да е ченге?

- Баща ми е свършен като художник.

- Ти педераст ли си?

- Не съм.

- Е къде си тръгнал тогава? Сега, за да пробиеш, за да те признаят, трябва да си или ченге, или евреин, или педераст. Друго не се котира.

- И кво, да дращя разказчета, завъдени с неуспели писатели, дето най-често завършват със самоубийство? Повтаряш се Графе. Ставаш банален.

- Ти си имаш теория за твоята живопис, аз пък си намирам оправдания за моята литература. Не искам героите ми да са безплътни, без респект, илюзорни. Скицирал съм десетки сюжети. Мислиш ли, че някога, някъде, в други времена е съществувала ситуация, подобна на нашата тук. Казвам ти веднага - никога, никъде! Толкова много злоба и ожесточение, толкова животински инстинкти, толкова покруса и печал, толкова отмъстителност и гнусен вой. Басираме ли се, че няма да хванат убийците на четиринадесетте войници? Какво се въргаля най-често в кофите за боклук? Плесенясал хляб ли? Не, бебешки трупчета. Защо наведе глава? Ние сме във война, приятел, нас ни изтребват системно и методично. Ха да смятаме на пръсти. Половин милион избягаха от насраната държава и дано не се върнат никога. Веднъж! Още толкова въобще не бяха родени. Два! Старците мрат като мухи, по двеста-триста хиляди годишно. Това три! Едва ли сме над шест милиона и нещо, барабар с романгелес, помаците и рускините по битаците. А знаеш ли какво ядат пенсионерите напоследък, онзи ден го съобразих? Ядат храна за кучета, скоро ще лаят, печатам етикети всяка седмица. За старците - опашки, млени кокали, четина, черва и с мъничко късмет - късче панкреас. Това е. Не искам да обвинявам, не искам да оправдавам. Гледам. Гледам!!! Не мога да обвивам разказите си в целофан, те не са парчета торта. Всъщност в момента дори в световен мащаб не е ясно що е то писателят. Има автори на бестселъри, различно е. А аз пиша за онова, което виждам. Виждам смърт и пиша за нея. Виждам гадости и пиша за тях. Виждам малко красота и изящество, малко са и в историите ми. Животът е върховен творец, Яворе, пред него сме като буболечки...

Валеше. Виолетовите светкавици припламваха над града, гръмовете раздрусваха тъмнеещите мокри покриви. Дъждовните пръски шуртяха в олуците и блъскаха по стъклата.

На вратата се почука.

- Къде ходиш, паяк? - провикна се Явор. - Свърши ли събирането?

Вратата се отвори и при нас влезе Ясен. Беше вир-вода, с хавлия попиваше влагата от косите си.

- Здрасти, Графе - поздрави той. - Къде са ви мадамите?

- Уф, не ми викай и ти "Графе". Ще спира ли скоро дъждът? До нас са километри.

- Едва ли. - Ясен остави кърпата на леглото. - Графе, запознах се със сестра ти.

- Къде бе?! С Наталия?

- На купона. Беше с приятелката си Милена.

- Мадлена - уточних аз.

- Мадлена - повтори той.

- Нали щеше да учи английски? I'm an independent girl5 и тям подобни. Имат една смахната даскалица феминистка, само им мъти главите. Излъгала е майка, за да се изниже. Кога си тръгнаха?

- С мен. Аз я изпратих до вас.

- Долу ръцете, мъжки! Още е малка.

- Не ми прилича на малка. - Ясен се хилеше като дебил, беше пил нещо. - Има много хубави крачета.

- Ще стоиш далеч от нея - отрязах. - Гледай си фланелките. Нали сега рисуваш фланелки?

- Остави го, Спасе - рече Явор уморено. - Пил е.

- И ти си пил - озъби се Ясен.

- Но не съм пиян, лигльо - изруга го брат му. - Иди в кенефа и драйфай! Веднага! Чуваш ли какво ти говоря?

Момчето се надигна неохотно и тръгна навън. Брадичката му трепереше.

- Понякога много те мразя, Явка! Не мога да те понасям!

- Пак е по-добре от нищо - отвърна нехайно другият. - Изяж едно кисело мляко и лягай. И да сънуваш, нали си влюбен...

Малкият излезе и хлопна вратата. Дъждът не секваше.

- Защо се държиш така с него? - укорих го аз. - Като че ли се стремиш да го отблъснеш от себе си. Читаво момче е.

- Точно защото е читав - ожесточи се Явор. - Трябва да стане проклет, серт, диване, да мачка, да гази! Щото на неговите години бях същата мека Мария! И кво? Изхрачиха ми се на физиономията!

- Хайде стига! Омръзна ми.

- Няма стига! Няма стига! Да знае какво го чака и да не търчи подир всяка, готов да му нахлузят намордника. И да си затяга задника, иначе лошо му се пише.

Аз не отговарях и той млъкна. По улицата бавно влачеше водите си кален потоп, мъкнещ обрулени клони и парчетии. В двора на къщата, току пред чворестата круша, блестеше езерце. А в клоните на дървото се беше омотал разпран дамски чорап, който бурята беше погнала отнейде. Оглеждах подгизналия град през разплаканите прозорци на тавана.

- Минавало ли ти е през ум, Графе, че Господ пише стиховете си с мълнии? Възвишено е, нали?

- Разкошна метафора, как ти хрумна?!! - удивих се аз. - И за да подсиля драматичността на момента, ще добавя, че тази вечер той натрещя цяла епична поема. "Илиадата" да лапа репи с двете шепи!

След няколко дни попитах Наталия. Вкъщи по особен начин премълчавахме резултатите от контролното по английски. Мама и тате допускаха епидемичната родителска грешка да се мъчат всячески да задоволяват рожбите си и се убиваха от работа. Понеже те нямали, децата да имали. Под "децата" естествено разбирахме наша Наташка, защото аз оставях очите и белите си дробове в печатницата заради съмнителното удоволствие сам да се разпореждам със своите финанси. Бях се почувствал пълномощен министър по сърдечните трепети на сестра ми. Пък и си го обичах това хлапе.

Излежавах се до късно, часовникът на стената показваше десет и половина. Бях си взел почивен ден, щях да го разпределя между есе със странното име "Икономика на изкуството" и задължителната разходка в центъра. Вечерта с Явор щяхме да ходим в небезизвестна топгалерия, където новоизлюпена дизайнерка на облекло щяла да показва как съвременното усещане за свобода провокирало подсъзнателните импулси на нейното творческо въображение и ей тъй на - пръкнала се първата й колекция. С есето се занимавах вече месеци, а след залез слънце се надявах на алкохола, понеже сигурно ме очакваха тоалети от тел, смокинови вейки, магнетофонни ленти, оризова хартия, латекс и други най-паче авангардни материи.

Наталия се промъкна при мен, босите й ходила шляпаха по балатума. Носеше табличка и две чаши горещо кафе, чийто тръпчив аромат изпълни стаята ми.

- Искам да се гушна при теб.

- Ела, муцуно златна!

Изправих възглавницата и седнах в кревата. Тя постави табличката в скута ми, отметна одеялото и се плъзна отдолу. Набута студените си крака при моите, от дете обичаше този номер. От дете обичаше и друго - синята чаша беше моя и тя взе тъкмо нея. За мен остана червената. Въздъхнах и я поех, кафето ухаеше тъй изкусително.

- Какво правиш? - Черните й очи грееха под разрошената коса. - Напоследък не говориш с мен. Що така?

- Че аз не мога да те видя! - възкликнах. - Светските ти ангажименти се увеличават, а? Какво стана с контролното по английски?

- Не ми напомняй, трагедия! Онази ме изяде.

- Why, darling? What went wrong? What did old witch say?6

Наталия сбърчи устни в усилието да композира някое изречение по-дълго от три едносрични думи. Не й провървя.

- Какво ще кажеш за Ясен? - кокетливо попита тя. - Симпатяга е, не прилича на брат си.

- И брат му е симпатяга. Но е чепат.

- Аз не го харесвам. Ясен е друго нещо.

- Стой далеч от него.

- Защо?

- Защото така! Имаш време за всичко.

- Стига бе, Сеп! Знам какво правя.

- Апропо, той как забеляза, че крачетата ти са хубави, като ходиш с тия войнишки папуци. Къде ти видя краката?

- Сигурно е имал предвид бедрата ми. Те са си хубави. - Тя отметна завивката да ми покаже. - Нали?

- Ах, той имал предвид бедрата й. - Плеснах я по дупето и пак дръпнах одеялото. - Не мислиш ли, че ставаш нахална?

- Стига бе, Сеп, ние само танцувахме и се майтапехме.

- От такива майтапи... Дали да не почна да забравям презервативи на видни места?

- Няма смисъл, оня ден мама намери един в гащеризона ми. Изтърпях си конското.

- Аз защо не знам? И за какво ти е на теб презерватив?

- Не ставай идиот! Пълним ги с вода и ги мятаме от прозорците на даскалото. Майтап бе, Уили!

Аз я гледах подозрително.

- Гушни ме! - настоя тя.

Притеглих я към себе си. Малката се надигна и ме целуна до ухото, а сетне отпусна глава на гърдите ми. Косата й миришеше на цигари.

- Що миришеш на цигари?

- Ми в кафето е като лисичарник. Аз не пуша.

- Известно ми е.

- Откъде?

- Не ми крадеш от цигарите. Само татко свива по някоя.

- Кажи ми за Ясен!

- Ясен е пич, но не е за теб.

- Прошепна ми, че съм била като принцеса и не е виждал такова момиче. Страшно мило го каза.

- Ти внимавай с емоциите. Целувахте ли се?

- Глупости, той не ми е гаджовен, бе!

- Добре.

- Е, ако се бяхме целували какво?

- Де да знам. На мен ми прави впечатление като се целувам с някого.

- И на мен. Той има много красиви зъби. Едри, бели и здрави. Цяла вечер го зяпах в зъбите.

Ей това са жените, братче!!! Ти приказваш вече цял час да не й бръкне някой в гащичките без време, тя му се звери в зъбите!

Аз мълчах. Наталия си тананикаше нещо.

- Къде ще ходиш довечера? - информира се тя.

- С Явор се на промоция в някаква галерия. Нова колекция, авангард и прочее.

- Ще ме вземеш ли?

- Ние ще закъснеем.

- Като не искаш да идвам с теб винаги си намираш оправдание.

- Но ние наистина ще закъснеем. Може да откараме до сутринта.

- Интересно ми е. Гледам ревюта само по телевизията.

- Там е тъпо, повярвай ми!

- Нека аз да преценя. Моля ти се, Сеп! Моля ти се, моля ти се, моля ти се, много ти се моля! Моля ти се, бе!

Очите й се разшириха от възбуда.

- Ще оправиш ли двойката по английски?

- Ще я оправя! Пет шестици ще изкарам! I promise. Trust me my big brother!7

Брей, кво нещо е желанието! Чак английски заломоти.

Вечерта мамина златна Наташка за малко не изпусна шоуто. Бях готов за излизане и я чаках в коридора. Когато тя се появи от нейната стая, не можах да я позная.

- Наталия, на какво си се направила?

Беше обула кожените панталони на Мадлена, подарени за миналата Коледа и обект на законна гордост от страна на нейната приятелка. Добре ги беше изпълнила. Отгоре се кокореше цикламеното боди, с което играеше аеробика. Беше без сутиен, доколкото забелязах. Навлякла и моето брезентово яке, без да ме пита. Но всичко това беше нищо в сравнение с косата и лицето й.

По клепачите й висяха поне двеста грама грим. Беше си теглила очни линии с баданарката. А косата стърчеше на всички посоки, обилно напръскана с лак.

- Ламята ли ще плашим, тебе питам?

- Ама батко...

- Няма батко, няма матко! Ти си се докарала като индиански вожд в атака бе, драга, само томахавката ти липсва! Имаш на разположение десет минути. Действай!

- Няма да ми стигнат.

- Ще стигнат. Иначе оставаш тук. Действай! Вече са девет минути и петдесет секунди.

Татко тъкмо излизаше от хола и двамата се сблъскаха на вратата. Тя влетя като хала, той стреснато погледна подире й.

- Какво става?

- Нищо, грешки в растежа. И се възпитаваме.

- Ще се оправи. Дай една цигара.

- Що не си купуваш?

- Купувам, ама ми свършват бързо.

По целия път до галерията тя не ми проговори. А когато влязохме вътре разбрах, че бях сбъркал. Повечето вампове паркираха метлите отвън и пристигнаха на вещерското сборище с оксиженирани коси, халки по ноздрите и лилави устни. Обаче тъй като Явор доведе Ясен, аз припряно му поверих Наталия и се смесих с тълпата. Сестра ми ми метна един кръвнишки поглед и се фръцна. В разгара на шоуто зърнах нейде цикламеното боди, което отмъстително бодеше очите ми до края на вечерта.

Колекцията включваше целия спектър от потулените желания до шикозното прет-а-порте и недискретното надникване в дебрите на луксозния ъндърграунд. За дневните тоалети дизайнерката бе предпочела стречшифон, жарсе и муселин. Смелите и нестандартни кройки на дрехите издаваха предизвикателния натюрел на твореца, символ на нетрадиционното мислене и почти арогантна разкрепостеност. Фрапантни аксесоари допълваха вечерните облекла, решени в каноните на късния постемпиризъм. Шармантните шапки с форма на усукан кюнец илюстрираха както мрачността на индустриалната инвазия, тъй и технизираната дехуманизираност на съвременното автоматизирано съ-битие. Обувките от ламе и масивните каучукови платформи на токовете олицетворяваха объркания хаос на човешката история, където е залутан последният блик на цивилизацията. Хит на сезона се оказаха червените бандажи, носени над дълги бели гащета, гарнирани с ресни и миниатюрни сребърни помпони. Те представляваха една тъжна реминисценция на изгубената непорочност и секси колаж върху фона на конвенционираната субординерност на тотално урбанизирания социален ландшафт. Словопад от възторзи предизвикаха коланите от топки за билярд, чиято сардонична полихромия подчертаваше еднопластовите силуети на ажурните жакети и кафтаните от кенар и херцогски сатен. Провесените под талията гердани от корали, седеф и раковини представляваха фамозен акцент, където бе закодирано посланието на твореца, един ексцентричен апел за завръщане към пасторалната безметежност от стария мъдър Океан. Логична точка на дефилето поставиха няколко модела, предпазливо стъпващи под своите феерични пелерини от водорасли, извикали дълго нестихващите овации на зрителите, отгатнали в тях поливалентно експлициране на очарователната легенда за генезиса на Венера от морската консистенция. В писмената обосновка на ревюто се отбелязваха екстравагантните шедьоври на магазинното и бутиково изкуство, декадентските платове, тяхната апатична еротичност, нежна агресивност и строго дозирана романтичност, заостряше се вниманието върху хиперболизираните и асиметрични форми, маскюлизирането на облеклата, мистичната ритуалност и аристократичната им пасионност, диагностицираше се алергия към класиката във външния вид и еклектично влечение към театралния фарс и фарсовата театралност. Покосените ангели на женската поведенческа култура издигаха в мит стила "Европънк" и извайваха феномените на естетизираната историчност, за да ги пренесат в скандалния рай на съвременната кибернетична безадресност, оставяйки след себе си срутените кумири на аааааааааааааааааааааа .........................!! ...............................!!!

След което включиха микрофоните и се посипаха въпроси от репортерите, а в нашите най-близки творчески планове преобладаваха твърди питиета. За мен поне седем.

- Погледни Салвадор! - Явор ме сръга в ребрата. - Той е в стихията си.

Вместо да рипа по дансинга или да разкрива на група почитатели своя титаничен креатив, Салвадор стоеше изправен, горд и непоклатим, вбил жречески взор в сладострастната утроба на сюрреализма. Фигурата на бунтаря се извисяваше всред всичките тези художествени пигмеи, обгърната в ореола на една почти фанатична отдаденост на изкуството.

- Кокаин ли е? - попитах аз.

- Засега няма такива птичета - изсумтява Явор. - Медитира.

- Не вярвам.

- И не би трябвало. Но докато симулира припадъка, има още около час. Да се забавляваме, господин Графе!

Той разтвори сакото си и отдолу се подадоха две бутилки "Джони Уокър".

- Откъде ги отмъкна?

- Едни прегръщат мадами, други - шотландски балсами. "Шведката" е заредена с муниции. Нуждаем ли се от чаши?

- Аз си имам уста.

- И аз.

С рязко завъртане на дланта си той прекърши съпротивата на капачката и пое огромен залп от уискито. Кестенявата течност закачливо бълбукаше в гърлото му.

- Среща под масата ли имаш, или ще дадеш и на мен? - рекох, преглъщайки на сухо.

Той отдели устни от бутилката и я тикна в ръцете ми. Очите му се бяха навлажнили.

- Ей това е! Малки дяволчета по вените ми тичат... Я виж ти! - Той ме подхвана за лакътя и посочи с ръка вдясно от нас. - Това е твоята оранжева приятелка. Варненката. Не знаех, че е пристигнала.

- Не е тя. Друга е.

Въпросното момиче стоеше на няколко метра, разговаряйки с трима мъже.

- Тя е. - Явор се почеса и отметна косата си. - Оранжева е като шамандурите на плажа.

Съвсем бях забравил за манията му да асоциира другите с цветови еквиваленти. Когато се запознахме, ми се стори необичайно и някак екзотично, но сетне действителността заличи от паметта ми пъстрите квалификации. Нямах понятие, че тези подметнати забележки ще ме сблъскат със сензитивност от съвсем нов тип, с чувствителност уникална и интимно недосегаема.

Шумът ме унищожаваше. Лавината от звуци наоколо - гласове, крясъци и смехове, звън на чаши, тътенът от дискотечната уредба, скърцането на подметки по мраморните плочи на пода и хилядите неуловими потраквания, съскания, шепоти и гълчава ме съсипваха и омаломощаваха. Сякаш бях между камъните на воденица.

Огледах се с досада. Салвадор стърчеше в другия край на залата, учтиво изтласкан от множеството по дансинга, където Ясен прегръщаше цикламеното потниче на сестра ми. Държах ги под око. Явор се наливаше.

Набеденото от него момиче се приближи и поздрави:

- Здравейте, момчета!

Ние отвърнахме. Тя помоли приятеля ми:

- Ще ми сипеш ли от тоя Ваня Проходкин, дето наднича изпод палтенцето ти?

- Много си наблюдателна - похвали я той, щедро пълнейки чашата й.

- Навици - отговори лаконично тя. - Имате вид на случайно попаднали тук.

- Ама не сме.

Аз се изтегнах в един от фотьойлите, Явор седна на облегалката. Момичето остана край нас, търсейки някого с очи.

- Убеди ли се, че е тя?

- Прав си, не я познах в този костюм.

Тя носеше тъмни панталони, вталено двуредно сако и ефирна копринена риза с жабо. Коса в бакърен цвят, великолепно поддържана и подредена. Бе много променена и това ме заблуди.

- Неузнаваема е, а?

- Много. Закусила е някой лъскав тузар. Това се казва гледана жена! Ееееех, хората какво чукат, пък ние давиме вълците!...

- Може, ама в себе си е същият морков.

- Слушай бе, ти като пийнеш ставаш същинско леке - ядосах се аз. - Престани да дрънкаш глупости!

- Но тя си е такава!

- Този там какъв е? С брадата?

- Той е лимон. Жълт.

- Мъжът до него?

- Бордо.

- Момичето до Салвадор?

- Мише сиво.

Аз го гледах с недоумение. Нещо не ми се подреждаше.

- Ти какъв си?

Явор не отвърна.

- Какъв си ти? Себе си виждаш ли в отделен цвят?

- Тъмнозелен съм.

- А Ивета?

- За нея не говорим.

- Говорим, говорим. Каква е Ивета?

- Остави ме на мира!

Сграбчих го за реверите, бутилките се търкулнаха на фотьойла зад нас.

- Какъв цвят притежава Ивета, Яворе? - изкрещях. - Кажи! Кажи!

- И Ивета е тъмнозелена. Като мен. - Той се освободи от ръцете ми и оброни глава. - Доволен ли си?

- Не. - Усетих, че съм се разгорещил повече от необходимото. - Мъката на приятелите не ми доставя удоволствие. Извинявай!

- Няма значение. Пийни си.

- Аз какъв цвят съм?

- Ти си кобалт. Казвал съм ти.

- Забравих. - Червивото съмнение още гризеше здравомислието ми. - Значи твърдиш, че мъжът с брадата отсреща е веронезе?

- Той е лимон... Чакай, ти изпитваш ли ме?

- Ммм...

- Не ми вярваш, така ли?

- По-скоро не ми звучи логично. Не съм чувал за нещо подобно.

- Винаги така съм виждал хората. В момента тук е събрана цяла палитра и още десетки оттенъци и вариации на основните цветове.

- Потресаващо. Струва ми се потресаващо.

- Не знам. Скапах се... Гладен съм. Дали останаха от сандвичите?

Явор стана и се упъти към срещуположния край на залата. Аз се отпуснах във фотьойла.

Някой изпищя. Скочих на крака и съгледах Салвадор, който залитна и се строполи на пода. Започна да се гърчи като епилептик. Околните се чудеха какво да предприемат, той пребелваше очи и почти колабира. Жена му стоеше на близкия стол, дъвчеше дъвка и го наблюдаваше с явно отегчение.

- Какво става, Савчо? - изчурулика тя.

- Господи, направете нещо! - завтече се една от манекенките към нея. - Той е безпомощен!

- Това е откровение. - Салвадоровица премести с език дъвката под лявата си буза. - Нали, Савчо?

Той се изправи, видимо нестабилен след проглеждането в космоса на трансцеденталното. Сетне рече високо:

- Изкуството е илюзия, породена от липсата на добра храна!

Изречението звучеше като пророчество.

- Разбра ли сега какво било то? - запита Явор, който се върна с половин дузина сандвичи върху книжна салфетка.

- В случая този ми се струва, че изкуството е илюзия, породена от липсата на добра тояга.

- Аз не се занимавам с него.

- И точно тази нагласа го амбицира.

- Не ме вълнува. Имам други проблеми.

- Той сега сив ли е?

- Да.

- Не си е променил цвета?

- Ние не сме хамелеони, Графе. Раждаме се и умираме само в един цвят.

- Този с рибата и краставичките си го бива. - Говорех с пълна уста. - Кажи ми, има ли в залата момиче с наситен, ален червен цвят? Приемам го за най-съкровен, най-женствен. Допада ми.

- Има - рече той през тънка лукава усмивка. - Има такова момиче. То е скарлет.

- Кое? - озърнах се аз.

- Наталия. Сестра ти.

- Тъй ли?

Изненадата ме накара да се съсредоточа в яденето. Той ме фиксираше изкосо. Лапнах последния залък и му подадох друга салфетка.

- Избърши се, имаш майонеза.

- Ако можеше да си видиш физиономията. Що ти потънаха гемиите?

- Нищо, нищо. Сестра ми и Ясен къде са?

- Отвън, на въздух. След малко тръгват, наближава десет.

- Да им дадем пари за такси, а? Ти взе ли хонорара за макета?

- Взех го. Дай им малко каймета.

Излязохме, част от празнуващите се разтъпкваха пред входа. Няколко таксита дебнеха със святкащи зелени очи.

- Натали, ето ти пари. Трябва да стигнат до вкъщи. - Тя ме изучаваше нацупена. - Качвате се, никакви разходки по лунната пътека, никакви "Спряхме да пием по един чай" и тям подобни. Направо вкъщи.

- Чух. Други заповеди да имаш?

- Засега не. - Обърнах се към Ясен. - Тръгвате ли?

- Ами да - потвърди той. - Аз лично се изнервих тука.

- Предупредих те - рече брат му и вдигна ръка.

Третият автомобил реагира тутакси и стартира с мръсна газ. Ние се разсмяхме.

- Дай муцуната златна! - Наталия сви устни и ме целуна. - Айде бягай! Аз ще закъснея.

- Къде ще продължите?

- Кой знае. Но не ми се прибира.

- Добре, бай. Бай, Явка!

- Бай.

- Бай.

Явор се загледа подир колата.

- Какво има?

- Запомних номера.

- А, и аз го запомних. Преди няколко години се сбих с един бакшиш. Оттогава винаги помня.

Разделихме се с познатите почти веднага и поехме сами по пустите улици. Нощта ни обгръщаше, мъглива и мека, вървяхме бавно, надигайки втората бутилка, която беше още пълна. Криехме я от полицейските патрули, те пак бяха изпълзели за хайки по клубовете и публичните домове.

Размишлявах за Явор. Не можех да си представя света, в който живееше. Как ли изглеждаха през очите му хората, които срещаше ежедневно, как виждаше родителите си, приятелите, мен самия? Как ме виждаше в момента? Мисълта за синкаво фосфоресциране, излъчвано от тялото ми, ме потискаше. Трябваше да науча повече, трябваше да знам.

Хвърлях му погледи, изпълнени с любопитство и капчица страхопочитание. Той крачеше до мен с ленива и леко несигурна походка, дългите кичури на перчема ми пречеха да видя лицето му. Мълчеше, докато обувките ни жвакаха из кишавия сняг.

- Кога за първи път усети, че си по-различен? Как го разбра?

- А, нямаше определен ден или случка - отвърна той. - Спомням си обаче, че имах един съученик, Венци, с когото се скарахме, защото аз настоявах, че учителката ни по география е кафява. В четвърти клас. Той не я виждаше по същия начин, бях страшно учуден. Тя имаше точно цвят на лайна. Така си я и кръстих - Говнелия. Говнелия научила за прозвището си и работата свърши при директора. Разправии, извинения, тогава баща ми ме натупа, с триста зора тъкмо беше организирал изложби в Брюксел и Амстердам, които минаха с относителен успех. После ме тътриха по доктори, психиатрите се забавляваха да ме питат коя артистка какъв цвят е и се превиваха от смях. Впоследствие мама забрани всякакви опити с мен, някакъв доцент много се беше амбицирал чрез моята способност да катапултира нагоре. Подписваха се декларации, намесиха и министъра на здравеопазването. Но мама даде отпор на всички... и победи. В противен случай скенерите и рентгените не ми мърдаха. Тъй или иначе, научих доста...

- Как се нарича? Описано ли е изобщо подобно явление?

- Описано е. Нарича се колоризъм и повечето от учените го отнасят към зрителните аномалии. Обикновено го характеризират като свръхчувствителност на зрителния нерв или нарушен баланс между пръчиците и колбичките, толкова знам. Не съм се задълбочавал, не ме и интересува. Живея си с него, него смятам за недъг. Сега си спомням, че за първи път е наблюдаван от асистент на Далтон, някой си Фредерик Бредшоу. Бредшоу бил авантюрист и интелектуалец-номад, тръгнал да си опита късмета в Новия свят. Пристигнал в Бостън през 1821 година и почти веднага попаднал в епицентъра на скандала, който наелектризирал обществото в града. Пуританските нрави там били разбунени, тъй като някаква прислужница обвинила един от местните викарии, че е баща на нейното скоро очаквано дете. Подученото слугинче така извъртяло случката, че викарият трябвало или да признае вината си, или за втори път да повярва в непорочното зачатие. Сигурен съм, че последното и без това му е коствало доста терзания още при ръкополагането... Бихме могли да приемем тази история откъм комичната й страна, ала вестниците изтърсили от нафталина друг инцидент със същия духовник, чиито последствия не били чак толкова невинни. Няколко години по-рано Джейн Гордън Хил, хористка в неговата църква, навръх Великден извикала на всеослушание, че, забележи, "имал цвят на Сатана". Напрежението се нагнетило и от чувствителността на всички в Масачузетс след ексцесиите в Салем и околностите в края на седемнадесети век. Странно, но се оказало, че хората още настръхвали при всяко споменаване на нечестивия, даже и сто години подир процесите срещу вещиците. Случаят с мисис Хил станал известен в цяла Нова Англия, с него се занимавали и гражданските съдилища, и църковните настоятелства. Джейн Хил била отлъчена, низвергната, съпругът й я изгонил и когато Бредшоу попитал за нея, тя била настанена в старопиталище, с разхлопана психика и живееща от подаяния. Харесала учения, казала му, че й напомня нейния покоен брат, починал млад в Индия, "онзи сладък пурпурен немирник". Дневниците на Бредшоу за техните срещи изпълвали обемисти томове, но малко приличали на записки на физиолог или психофизик. Господи - оживи се Явор, - колко точно си спомням всичко! За тези неща не е ставало дума от юношеството ми. Та разговорите им обикновено засягали Бога, съдбините на хората, душите им и тяхната индивидуалност. Ако не друго, на Бредшоу трябва да му се признае едно безценно качество - умеел е да задава въпроси. Години след като слушах доцента да говори за Джейн Хил разбрах, че тя е била потресаващо права. Казвала, че цветното сияние се излъчва от цялото тяло на човека, без ореол, петна или кръгове. За аурата твърдяла, че може да бъде само отблясък на сиянието, бледа сянка на цвета, ехо от въздишката на Бога. Според нея хората интуитивно отгатвали собствените си краски и често предпочитали любимите им предмети да бъдат в същите или подобни цветове. Срещала много хора в близки тоналности, ала те не се познавали и не общували помежду си, макар че според нея това бил най-автентичния признак за духовно сродство сред индивидите. Стъпка по стъпка, дума по дума Бредшоу я водел към закономерния апогей на техните беседи и когато през един слънчев майски ден на 1823 година той направо й задал въпроса: "Мисис Хил, какво все пак придава този неповторим колорит на всеки отделен човек, какво го прави уникален и завинаги различен?", тя отвърнала простичко и иронично: "Душата, млади човече. Мислех, че вече сте го разбрали."

По булеварда профучаха три джипа и сребриста лимузина, чиито гуми свистяха върху асфалта. Отвътре кънтеше музика, младежите препускаха към своите среднощни радости. Или към смъртта.

- Не съм чувал по-чудновати неща. А какво стана с теб?

- Нищо, живея си с цветовете. Не зная за мисис Хил, но аз се научих да се абстрахирам от тях когато пожелая. Иначе не бих могъл да рисувам. Не успявах да се контролирам само когато ми позираше Ивета и сигурно си забелязал, че повечето й скици и портрети са с молив или въглен. - Явор помълча. Бяхме седнали на стълбите пред някаква кооперация. Мъглата анонимно се разгръщаше край нас. - Доцентът, когото споменах, дори беше издирил още един случай. Жена на средна възраст, работеше като цветен четец в киноцентъра. Би трябвало и тя да е смогвала да се освобождава. Сигурно е така. Баща ми преди ме разпитваше, даже при втората обиколка в Африка ме взе със себе си. Не му бях кой знае колко полезен, негрите също греят с всички цветове на дъгата, нищо че отвън са като патладжани.

Аз се сетих и извиках:

- А мъртвите? Мъртвите имат ли свой собствен цвят?

- Не, Графе. Те просто угасват. - Той вдигна шишето и отпи. - Като ученик ми хрумна налудничавата идея да се промъкна в някоя морга и да видя труповете отблизо. Но се случи така, че станах свидетел на една смърт. Почина дядото на Ивета, а в апартамента освен него бяхме само аз и тя. Докато тя въртеше телефона на "Бърза помощ", аз вдигнах стареца и го пренесох на кушетката. Инсултът го строполи на терасата. Той имаше особен цвят на охра, на загниващи череши. Само за секунди стана безвъзвратно бял. Разбрах, че почина и извиках Ива. Бях покрусен. Цветът сякаш се стопи, нейде се разнесе, изчезна без следа. Чак тогава приех, че този цвят беше неговата душа. Тя веднага си отиде.

Тази нощ ни сближи. По някакъв начин спечелих доверието му, аз също го чувствах по-свой. Нуждаех се от Явор, той беше умен и безкористен, макар и почти провален. Не исках да насърчавам пиянството му, но не можех да променя нищо. Нищичко. Не бях в състояние да дам основанията за неговото съществуване, след като тези за моето бяха тъй оскъдни. Проумях колко бе разнебитен, как се терзаеше да предприеме нещо, осмислящо донякъде оставащия му живот. Много от узнатото впоследствие ми се щеше да не бях научавал никога. То се основаваше върху горчива и коварна мъдрост, която вместо букви дълбае бръчки по челата ни.

 


1 Едуар Мане (1832-1883). Един от патриарсите на импресионизма, прекарал част от живота си в Испания и Италия. За него Сезан казвал, че "просто бълва боите". Мане не оставал длъжен и наричал Сезан "зидар, който маже с мистрия", а Реноар намирал за добряк, който се лута в живописта.

2 Анри дьо Тулуз-Лотрек (1864-1901). Потомък на стар благороднически род, самобитна фигура от средите на импресионистите. Придобил популярност след смъртта си.

3 Данте Габриел Росети (1828-1882). Габриел Чарлз - английски художник и поет, роден в Лондон от италиански преселници. В средата на ХIХ век Росети заедно с Медък Браун и други художници образуват така нареченото "Прерафаелитско братство". Техните принципи са свързани с влечението към религиозното чувство на средновековието, както и с убеждението, че упадъкът в изкуството започва след Рафаел.

4 Алфонс Муха (1860-1939). Чешки художник, роден в Иванчице, Моравия. Вдъхновител и лице на европейския сецесион, автор на многобройни плакати, илюстрации за книги, екслибриси, пана и витражи. Носител на ордена на Почетния легион. Тъкмо в неговото парижко ателие братя Люмиер направили първите си опити и Муха ги поддържал след началните им неуспехи. В края на живота си създал и поредицата от двадесет епични живописни платна, наречена "Славянска епопея".

5 Аз съм независимо момиче (англ.)

6 Защо скъпа? Какво стана? Какво каза дъртата вещица? (англ.)

7 Обещавам! Повярвай ми, батко! (англ.)

 

 


напред горе назад Обратно към: [Любовта на художника][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух