напред назад Обратно към: [Любовта на художника][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



3


Вродената ми любознателност надделя и се захванах с теориите. Ала понятия като опонентна теория на Херинг, трикомпонентна теория на Юнг и Хелмхолц, универсален синестетик, хроматична синопсия, протанопия, дейтеранопия, цветова валентност, спектрални цветове, ефект на Бецолд-Ебни или ефект на Бецолд-Брюке ми звучаха като китайска шарада. Очевидно имаше нещо, което не можех да възприема; праг, отвъд който присъствието ми беше нежелано.

На Наталия й беше значително по-лесно. Докато се изтезавах със закона за устойчивостта на фон Хриз, зад стената сестра ми склоняваше глаголите да се склоняват и до мен смътно достигаха речитативите й: "I buy, I boght, I bought"1.

Хлапето не ме посрами и за кратко време донесе две шестици. Нашите минаха по допирателната, ала на мен перлите в бележника ми струваха нови компактдискове по неин избор. Музика за отличници, твърдеше облагодетелстваната.

Печатницата взе да ми дотяга, обаче нямаше къде да се дяна. До гуша им дойде да пълня джобовете на рекламните агенти, хора без усет и вкус, но с пари. Заплатата ми не беше от най-постните, размерът й обикновено стигаше точно колкото да не напусна и да потърся нещо по-добро. Това бе генералната политика на работодателя и част от производствените отношения. И тъй като по природа съм сговорчив, пасивът в безпочвените спорове винаги оставаше за моя сметка. Такава е орисията на наемния труд.

Явор се наливаше. Очите му добиха втренченото изражение на закоравял алкохолик, треморът предателски клатеше ръцете. Ирисите на преди закачливите очи избледняха.

Старият Славов накрая капитулира и спусна кепенците на галерията. Помещението беше собственост на тъща му, тя своевременно го даде под наем. Вместо картини и пластики вътре се разположиха мебели от масивно дърво и следващите ги по петите астрономически цифри. Старият се усамоти в ателието си. Два месеца не излезе от там.

Сред суетнята на наближаващите коледни тържества се запознах с една привлекателна жена, Соня. Притежавам редкия усет да се сприятелявам с хора на всякаква възраст и тази нова връзка ако не въодушеви, то поне ме ободри. Соня твърдеше, че й и късно да се променя и понасяше с високомерието на навреме разведените монотонния си живот. Беше си спестила децата, денят й минаваше между тонстудиото в една радиостанция, пазаруването и студения куб на гарсониерата. Малкият приятел се казваше Бебо, пухкав котарак от полусбъдната персийска порода. Свободните дни прекарваше в шляене, някое кино, четене или рядко - партия бридж. Веднъж месечно не пропускаше и неделните обеди в къщата на родителите си, където живееше нейната сестра с цялото свое домочадие. Соня не я понасяше, хапливият й език повече затваряше, отколкото отваряше вратата. По-голямата сестра пък демонстрираше великодушие, а то по-често си беше чиста проба мазохизъм.

Не харесвах живота на Соня, харесвах секса й. Тя беше човек с ялово мислене, в нея не се долавяше капчица творчески импулс. Пряма до цинизъм, просто искаше да си прекара добре, без значение къде, независимо с кого. Хора като нея ме отблъскваха, те като че нарочно, показно се носят по течението, без амбиции и с редки предпочитания, рееха се на повърхността, с едва доловим пулс и атрофирали мускули, упорити в летаргията и дваж по-упорити в суицидната си вялост. Усмивките на такива хора ме караха да се чувствам виновен, че съм още млад, мълчанието им ме изнервяше, понеже го представяха за превъзходство. Все пак бях благодарен, защото тя можеше да се случи от онези, другите - със сълзливите очи и вечно течащите носове, с пъпчива кожа и лоясали телеса; повлекани, на които всичко им пречеше и целият свят се обръщаше срещу им. Не, Соня изглеждаше на ниво и се поддържаше, преминавайки през действителността с престореното лекомислие на начинаеща проститутка. Грабеше много и отпускаше скъпернически малко, питайки за лихвите, такава бе елементарната й философия. Наконтена като фазан на улицата, в спалнята тя гукаше като гълъбица, елегантно изоставяйки ролята на кукумявка в кухнята. Не се опитваше да ме осиновява и аз й бях безкрайно признателен. Радвах се на нейната зряла женственост, без да й посвещавам поетични несполучия и това й допадаше. Знаеше, че не ще възбуди у мен изпепеляващи страсти, ето защо приемаше оскъдната топлинка, която й давах. Това напълно я задоволяваше.

Явор веднъж я видя и каза, че е тъмносиня, прусашко синьо, като индиго, като етиопска нощ. Така беше, в нея се таеше нещо подмолно и неосъществено, което можеше да бъде прекрасно, ако него бе погубила съзнателно. Колкото и странно да звучи, тя потискаше жената в себе си, може би за сметка на дамата. Както и да е - факт е, че често мислех за нея.

Тя въобще не хареса Явор.

Беше около два и половина след полунощ, когато телефонът изпиука. Аз скочих. Соня се протегна флегматично и щракна копчето на нощната лампа. Дланта й напосоки опипваше апарата, докато стигна до слушалката.

- Ало? С кого? Аха, сестра му. - Тя ми подаде слушалката. - Сестра ти не я сдържа нещо. Труден пуберитет ли кара?

- Може да е важно - отвърнах аз. - Какво има, Натали?

- Сеп, моля те, иди веднага при Явор! Ясен се обади, много ти се моля, иди веднага! Ясен плачеше, страх ме е Сеп. Иди там, не знам... Нищо не разбрах... Той...

Наталия беше на границата на истерията.

- Чакай, успокой се! Успокой се! Ясен ли се обади? Кога?

- Той звънна... Три пъти звъня... Явор се залял със спирт... Държал запалката до главата си... Не мога повече, страх ме е .

- Затваряй, ще се обадя оттам!

Треснах слушалката и бързо започнах да се обличам. Соня ме наблюдаваше смръщена.

- Какво се е случило?

- Нямам представа. Явор пак е откачил. Трябва да отида.

- Ще прекосиш целия град заради оная пияна отрепка?

Стоях на вратата.

- Нека употребя твоя речник. Оная пияна отрепка е мой приятел и ще отида при него, за да не прегръщам на стари години само пършиви котки. Прости ми за тона, но ти ме предизвика. Между другото - пилето беше жилаво, обаче пък френските ти умения са божествено осенени. Когато искаш - можеш! Чао!

Тръшнах вратата и тичешком се спуснах по стълбите.

Таксито ме закара за минути. Влязох в двора и видях фигурата на Явор в очертанията на тъмния прозорец. От земята го деляха десетина метра.

Втурнах се в къщата, без да звъня. Ясен седеше на дивана в гостната. Не помръдваше.

- Откога е там? Вашите къде са?

Той ме разгледа с отсъстващ поглед.

- Я се стегни! Размазал си се като лайно!

- Той виси там вече два часа.

- Дай ми спирт! Бързо! Без въпроси!

- Има в килера - посочи малкият с очи.

- Стой тука и не мърдай! Ще се кача горе.

- Графе, той съвсем е полудял.

- Вашите къде са?

- В Тетевен. За празниците заминаха.

- Не мърдай оттука!

Намерих спирта в килера и хукнах към тавана. Вратата беше заключена. Почуках привидно спокоен.

- Яворе, аз съм. Отвори ми! Знам, че си вътре.

Раздвижване не последва.

- Зная, че си там. Отвори ми!

Тишината ставаше мъчителна.

- Влизам! Предупреждавам те, че ще я разбия!

Засилих се и изритах вратата. Касата изпращя, но бравата не поддаде. Върнах се и връхлетях с рамо. Бравата се счупи, а вратата зейна. Аз се спънах и паднах в ателието, изпускайки бутилката спирт. Тя остана невредима.

Явор седеше на рамката на прозореца, в устата му висеше незапалена цигара. Въздухът беше напоен с острата миризма на спирта, от който ризата на приятеля ми беше подгизнала. Всичко наоколо беше в безпорядък.

Изправих се и отново взех бутилката.

- Какво си мислиш, че правиш?

Главата му остана наведена, в тази непоносима замислена поза, ала той вдигна дясната си ръка. Стискаше запалката.

- Ще пушиш ли? Да ти запаля аз?

Стараех се гласът ми да звучи абсолютно равно и неутрално. Същевременно мозъкът ми прехвърляше разни варианти за осуетяване на нещастието. Но най-важното беше да протакам. Друго не ми хрумна. Реших да действам според обстоятелствата.

- Донесох още една бутилка. Да те полея ли и с нея?

- Не се приближавай, Графе! И не ме бъзикай!

- А, ти даже си и трезвен. Не се е случвало скоро.

- Не се ебавай с мен, момче! Не и днес.

- Какво се е случило днес? Чакай да помисля - вместо ракия Дядо Коледа ти е донесъл гроздов сок! Тъй ли?! Тъпият брадат копелдак...

- Дразниш ме! Нервите ми късаш.

Ясен извика отдолу:

- Графе, какво става? Наталия се обади. Как сте?

- Кажи й да си ляга! И ти лягай.

- Ама...

- Лягай си! Още сега.

Отпуших шишето със спирта и започнах бавно да го изливам върху косите и дрехите си. Напрежението изопна лицето ми. Миризмата ме задави и се закашлях.

Той ме гледаше учудено. Метнах празната бутилка в ъгъла и на свой ред извадих запалката.

- Мисля, че ме изнудваш. - Парите ме задушаваха, кожата ми засмъдя. - Сега сме квит. Щракнеш ли камъчето, и двамата ставаме фламбе. Аз лично отдавна мисля за самозапалване. Още от лятото на деветдесета. Помниш ли Ян Палах2?

- Той е бил глупак - възропта Явор.

- Щото ти си чудото с трите мозъка!

- Аз нямам избор. Днес Ивета се омъжи.

- Днес ли беше?

- Не знам какво да правя, Графе. Всичко свърши.

- Ще пуснеш ли запалката на двора?

- Не.

- И аз не пускам моята. Но ще седна.

Придърпах табуретката и се отпуснах.

- Не се приближавай!

- Няма. Откога седиш така?

- Не помня.

- Не измръзна ли?

- Не.

Мълчахме и се гледахме. Чувствах, че вътрешно се бори дали да проговори, тъй като не го беше правил досега. Всъщност биографията на тази любов не ме интересуваше, ала бях готов да слушам, ако се наложеше, цяла вечност. Просто щях да науча как още двама бяха дезертирали в равнодушието, умъртвявайки бъдещето си. Детайлите се различаваха, крайният резултат винаги беше един и същ. През последните години брак не остана неразбит, дълготрайните връзки се разтурваха, не щяхме любов. Ако родителите ни бяха погубеното поколение, то ние вече се превръщахме в затритото поколение. Времето спря.

Винаги съм смятал, че войната ще избухне не между комунисти и демократи, не между ляво и дясно, не между монархисти и републиканци, а между млади и стари. Това бе канибалска държава, тук старостта изсмукваше младата кръв с безогледния егоизъм на ужаса от смъртта. Евентуалната война веднага разделяше позициите, тя правеше противоречията отчетливи и те заемаха своите реални места. Отделният човек можеше да избере кауза, да бъде "за" или "против", да убива за своето благо или за да не стане курбан на нечие чуждо. Войната представляваше простата аритметика на гробовете подир витиевата алгебра на политиката, някой трябваше да тегли чертата. За жалост вместо с препинателни знаци, историята си служи с отсечени глави.

На пръв поглед нашата безпътица започваше веднага след възторжения рев "Сбогом на оръжията". Но не, белезниците по крайниците ни си стояха, стегнати и ръждиви. Никой не дръзваше да предизвика касапницата, а фронтовата линия прокарваше окопите и телените си мрежи през нас самите, през сърцата и душите не. Никой не се беше грижил за нашия житейски шанс или поне за прословутото право на избор, никой нямаше представа за чий дерт сме създадени. Започвахме да вярваме, че сме повредени, бракуваната стока на Бога, недоразумение в милионен тираж. Тази грозна шизофрения ни подлудяваше, в нас се появяваха други хора, за чийто грехове дори и не подозирахме. Затваряхме ненавистта в собствените си телесни ями, зазиждахме протеста в занданите на каменната си непристъпност, ведно със сянката на любимия човек. Спяхме заедно, а не се познавахме, любехме се като провокатори, като престъпници, дебнехме се за някоя мекушава сантименталност и угоднически докладвахме на своята извратена безропотност. Събирахме се и се разделяхме като мафиоти, с все по-изострящи се сетива за фалша и все по-нарастващ страх от проклетото утре. Не можехме да започнем начисто със себе си, а значи и с другите, защото носехме дълговете на предците, които те - все още живи и в достатъчно свяст - отказваха да уредят помежду си. Видяхме се принудени да изповядваме чудовищна нравственост; не създавахме нов живот, комуто да прехвърлим рождените си петна. И се оказа, че сме попаднали в двоен капан. Можехме да работим за бонбона, ала вместо да го дадем на незаченатите си деца, трябваше да го оставим на беззъбата сенилност. Всеки ден злорадът ликуваше: "Добро утро, Вавилон! Благословените сте, че не знаете защо живеете! Защото, ако знаехте, едва ли щяхте да го правите!"

Всичко около нас беше свързано - и обмяната на веществата, и обмяната на съществата. След като не се решавахме на обмяна на обществата. Това беше адът.

- Познаваме се вече достатъчно дълго, но не съм ти разказвал за семейството си - започнах аз. - Искам да ти разкажа, за мен то стана важно преди няколко години. Или по-скоро част от историята на рода. За него ще стане дума по-късно. Тогава се запознах с едно момиче. Имена не те интересуват, все едно, ти няма да я срещнеш. Трябваха ми повече от шест месеца да осъзная , че съм влюбен в нея безумно. Тя, разбира се, не повярва, още повече, че ходех с нейна състудентка. Аз й бях безразличен, но не така стоеше въпросът с друг наш приятел, който очевидно се радваше на значителни успехи. Не се смятам за неотразим красавец, ала и той съвсем не прилича на Антонио Бандерас. Между другото, чу ли за новата организация БЖАБ - "Български Жени за Антонио Бандерас"... Обичам ги тия патки, ей! Може би очите ми са прекалено малки и раздалечени, а краката къси, не знам... И косата ми една никаква... Моя братовчедка казваше: "Ти чувал ли си нормална жена да се е омъжила за някого заради дългите му крака?!" Въпросът бил риторичен... Та така... Както и да е, от ден на ден аз все повече се привързвах към това момиче, което бързо се отдалечаваше от мен. Не правех нищо, за да я спечеля. Сега вече съм наясно, че бих убил заради нея. Да, и то неведнъж. Сега бих се бил за нея като звяр и онзи перушан няма никакъв шанс, жив ще го ям. Сто пъти ще го лежа в панделата, само и само да е моя! Сега ни е времето да се караме и да се бием за жени, Яворе, сега и е времето да ги крадем и да ги завоюваме, сега е. Единствената истинска вражда между мъже трябва да е заради жена. За какво да се бия, за идеи ли? глупости! Жените, братко! И вместо да си щипнем по някоя палава нимфетка, ние с теб сме се залели със спирт и като абсолютни идиоти се дебнем със запалките. Но нека продължа. Не знам защо си бях внушил, че тя все някога ще се съгласи и постоянствах. Не често, но редовно я канех на срещи и се опитвах да бъда искрен, смущавах се като първолак. Тя винаги идваше и винаги прилежно се мъчеше да не ми дава повод за надежди. Но го правеше някак непохватно, сякаш очакваше само още една дума и ще отстъпи. Аз се стараех да бъда самия себе си, нито лигаво-романтичен, нито суховато-агресивен. Целунах я веднъж, тя се дръпна, за друго не смеех и да мечтая. Терзаех се, не можех да спя, тя ме изтормози до смърт. По цели нощи размишлявах дали това не е уязвената ми суета, че друг е щастливецът, че друг опитва плода, узрял за мен. Но го бях решил само аз, останалите не ги беше еня за мен. Има в стария български една чародейна дума - "порреввам", "поревва ми се". Идва от "ревнувам", сиреч "обичам". Беше ми се поревнало. Така ми се беше поревнало, че направо ми се ревеше! Не се смей, синко! Ти си имаш годините с Ива, имаш спомените, имаш рисунките си, имаш сънищата. Аз нямам нищо. Снимка даже нямам, всеки ден виждам къдравите й коси да изчезват зад ъгъла. Нямаш представа каква тегоба е това. Само звук или жест от нейна страна и можех да обърна света наопаки. Чувствах се способен на всичко, усещането е велико. Попадаш някъде извън времето и пространството, в нови измерения, в нозете на Бога. И мисля, че го описвам точно. Чувствах се вдъхновен като мъж. В мен бушуваше отприщена виталност, безпределна енергия, която беше в състояние или да руши, или да съзидава. Тя трябваше да реши, любимото ми момиче трябваше да оповести желанието си. Тя ме помоли да я оставя на мира! Не мога да ти разкажа как ме заболя, по-добре да ме бяха кастрирали, да го бях отрязал и да го бях хвърлил на кучетата. Не знаех какво да правя. Разбираш ли - в момента, когато усетих ядката, сърцевината на своята мъжественост, когато осъзнах какво могъщо чувство друсаше същността ми, единственият човек, когото исках да направя господар на моя екстаз, на когото исках да даря ураганите на душата си, ми обърна гръб. Завинаги! Бях повярвал, че умея да обичам, исках да обичам, имах право на това! Беше унизително, беше чудовищно, беше фатално зловещо! Почувствах се обруган в най-интимната си съкровеност, като че някой изсипа кофа нечистотии връз лицето ми. Висях в безтегловност, много време прекарвах между небето и земя

та. Нямаше за какво да й прощавам, тя не беше виновна. Никой не беше виновен и все пак крушението се стовари върху ми. Господ знае как издържах...

- Тогава ли започна да пишеш? - прекъсна ме Явор.

- Малко по-късно, ала поводът и обектът са ясни. Нищо не съм й посветил, но всичките ми разкази са един нескончаем задочен разговор с нея. Имам да й споделя толкова неща. Ти веднъж подметна, че моите истории си приличат и често завършват със самоубийство. Така е, не споря, ала това ми дава възможност да започна отначало, да възродя обезкръвената си вяра, че не всичко е решено окончателно. Другото значи сега да щракна със запалката. Няма да съжалявам особено, бъди убеден! Аз просто не мога без нея, без бляна за нея. Не съм я виждал отдавна, не зная изобщо дали е тук, може да е емигрирала, може да се е омъжила, да си е родила деца, може да е умряла, понятие нямам. Вече не ме интересува. Намерих противоотровата и редовно изписвам по една тетрадка. Сега мога да я обрисувам всякак, мога да я любя до премала, мога да я бия като добитък, хич не ми пука! Знам, че лижа меда през буркана, но се опитвам да опазя малкото си останал смисъл. Повече ценност от моя живот има животът на разказите ми.

Гърлото ми изсъхна.

- Да ти се намира нещо за пиене?

Той вдигна глава.

- Вино и бира.

- Дай една бира.

Сянката му покри матовия лунен сърп. Звездите се бяха изцъклили.

- Дръж! - рече той и ми подхвърли шишето.

Хванах го, закачих капачката на ръба на табуретката и ударих с дланта. Пяната прокапа по дъските.

- Ти няма ли да ми правиш компания?

- Не искам. Днес не съм близвал.

Студената течност клокочеше звучно. Гласът ми отново укрепна.

- Пуши ми се - констатирах аз.

- Пуши, ако ти стиска.

- Майна ти, остави тая запалка накрая.

Той не отвърна. Пак подех разказа си, но не бях сигурен на кого говоря.

- Всъщност мога да я спечеля, мога да я сваля на колене. Ами да, нищо не ми струва да се присламча, да изуча вкусовете и предпочитанията й и да се просна на тезгяха. Нищо не ми пречи да го сторя. Ще се разплескам, досущ кравешка питка, ще падам като Стоичков за дузпа, ще отгатвам прищевките й начаса. Мога да си уредя доста по-престижна и по-добре платена работа от сегашната, ще се лустросам и обиграя, ще я заслепявам на всяка крачка. Цветя - дузини; парцалки и дрънкулки - рядко, но от бутиците и обезателно поднесени с школски стихове и пуфтежи на кашалот; китайски ресторанти и музикални клубове, е я гледам с нега в очите и ще махам опашчица на булонка. Рано или късно ще клекне, убеден съм. Ще сграбча в ръцете си тази тъй жадувана плът, за да усетя с безмилостна яснота, че и тя по природа си е месо, тлен, гнилоч. И да разбера, че не само от нея, а и от мен е останала само черупката на охлюва, защото съм се засилил да се увековеча като плужек. Ето къде е важното - не бих го направил, но бих го описал тъй образно и сочно, както сега пред теб. Аз се трудя къртовски, Явка. Стилът ми вече изкристализира, самотвори се и се извайва, отхвърляйки излишните отломки и парчетии. Ще намери и подвластните му сюжети, за да ги насити със собствения си артистизъм. Въпрос на време е. Но вече притежавам моето свещено оръжие, моя боздуган на Марко Кралевити, всеки молив може начаса да се превърне в него. И, знаеш ли, струва ми се, че станах доста по-самоуверен и твърд, почти безпощаден, започнах да не отделям така категорично живота от изкуството си. Не че сънувам с отворени очи, но по някакъв начин се чувствам задължен всичко, което правя или до което се докосна да бъде красиво и прецизно, неповторимо в съвършенството си. Станах перфекционист и това ми харесва, подчиних заряда на тази несподелена любов да облагороди нрава и темперамента ми. Сигурно ти звуча като фукльо, а?

- Не. - Явор все пак ме слушаше. - Аз съм го забелязал. Ако знаеш как ми се ще да заприличам на теб. Не изцяло, отчасти. В теб има доста неизбистрен фанатизъм и той не ми допада. Ставаш сприхав за глупости, отблъсква ме. Но в общи линии си прав. Така е.

- Не съм ти разказвал - продължих аз, - но ми трябваше дълъг период, за да се харесам. Лично аз смятам, че за нас е задължителна маята на здравословния егоизъм. И понеже трудно намирах нещо ценно в онова, което се нарича Спас Дърмов, реших да проуча рода си. Открих изумителни неща, Явка. Прадядо ми е бил дюлгерин, зидар. Училищата в много тракийски села са строени от него и неговите работници. Бил авджия, есен и зиме тръгвал и докато не убие нещо по-едро не се връщал, понякога бродел по четири-пет дни. Не се връщал, защото вкъщи го чакали пет гърла, на жена му и четирите дечурлига. Бил и голямо перде, цял месец мога да ти разправям историите и лафовете му. Казвал се Тодор, ние му викаме Тотю. Не щеш ли обаче жената на дядо Тотю се споминала и той останал млад вдовец с малчуганите, от които баба ми била най-голямата, на дванадесет години. Другите - ситна челяд, през две години - гадина. Заплюл си той една мома от горната махала, румена и работна, все усмихната. На стотина метра от старата къща, тяхната къща, имаше нещо като площадче и малка фурна. Та дядо Тотю завел децата пред фурната, показал на баба ми вратата и им казал: "Ей там живее майка ви." Накарал ги да се хванат едно-друго за дрешките и ги пуснал по калдъръма. Баба ми ги води, тя нали е кака! Стигнали и похлопали, на вратата висеше голямо криво чукало, помня го. Майка Сашка отворила, така се казваше, и те веднага виснали на полите й: "Мамо, мамо, мамо." Дядо Тотю надничал зад ъгъла и се подхилвал. Представяш ли си какво е преживяла тя в този момент, представяш ли си изобщо подобно предложение за женитба! Изпадам в еуфория, като се сетя за това събитие! И ми става жално за сегашното постоянно вайкане за цената на памперсите и детските храни. Не стига това, ами те си природили още едно момиченце, леля ми. Тя почина от рак, лека й пръст, накрая казваше: "Аз съм любовта на мама и тате и те ме викат да се прибера при тях." Сега са в един гроб в централните. Много искам Наталия да е наследила нещо от майка Сашка, беше широка и ведра душа и единствената ми позната жена, за която матриархатът беше въпрос на чест и го упражняваше възхитително. Тя беше слънцето на рода, всичко се въртеше около нея и се считаше за проява на крайна непочтителност да не присъстваш на рождения й ден. Защо ме гледаш така?

- Сетих се за моите мъртви - промълви Явор.

- Бяха железни хора, вярвай ми. Те просто произлизаха от друга раса, при тях люлката и гробът тежаха еднакво и лежаха на изравнения божи кантар. Изживяха се кротко и упорито, с един невероятен инат и стоицизъм, без да забравят своите радости. Поразен съм от такава жизненост и устойчивост, усещам в себе си троен хъс, когато се сетя за тях. Там нямаше тън-мън, няма "не мога", няма "не искам", движеше ги страхотна сила, откъде ли черпеха упование... А пък животът на бащата на дядо Тотю бил същински приключенски роман. Бил роден в Македония, някъде около Прилеп. За да не го вземат еничар, неговите родители го дали на минаващо арменско семейство, с което малкия Никола заминал за Цариград. Там изучил разни занаяти, бил сладкар и златар, но явно не е набъркал в комитаджийските завери, понеже двадесетгодишен се озовал къде - в Диарбекир! Положително не му е харесало, защото бяга оттам, прекосил морето на магия, но влязъл в България през Варна; връща се в Македония, прави що прави и подир погрома на Илинденското въстание се прехвърля тук и тук остава. Как ти се струва, според теб какъв цвят е бил?

- Нямам представа. Може би умбра. Не знам, не мога да гадая.

- Ако той беше на мое място, сигурно въобще нямаше да се церемони с оная пудра и направо щеше да я открадне, какво ще кажеш?!

- Да, ама като са ги отвличали, сетне са се женели за тях - възрази приятелят ми. - Ако ти искаше да се ожениш, досега да си й метнал чувала на главата. Щом не си го сторил, значи може и да си луд по нея, ала лудият не търчи към венчилото. Нещо такова е.

- Баща ми често ми разправяше за прапрадядото, че никой от рода не знаел фамилното му име, ето защо на паметната плоча изсекли просто дядо Никола Македонски. Умрял на деветдесет и три, като до последно нарамвал мотиката и ходел на лозето да копае. За него специално съм се зарекъл някой ден да се пусна около Вардара и да намеря родното му село. Ще ровя в църковните кондики, макар да съм убеден, че сръбските комунисти са ги затрили. И за да могат сега онези ахмаци в Скопие да се кълнат в тяхната макя Македонийа и запенени да отричат, че са българи. Скапаняци! Ядосах се, дай още една бира! Да, бе, те затова отричат, защото са българи, тяхната макя!

- Стани и си вземи. В сака са.

В съседната улица отекна грохотът на форсиран автобус, навън развиделяваше. Градът се отърсваше от съня, отваряйки очи под оловното декемврийско небе.

- Слушай, ти защо ми разказа всичко това? - изведнъж запита Явор.

- Защото цяла година не си нарисувал нищо - отвърнах небрежно. - Защото си на двадесет и пет и ако нещо те измъчва, то на седемдесет и пет ще ти изглежда доста по-приемливо. И накрая, защото се считам за твой приятел и отдавна се чудя как да ти помогна, без да се натрапвам. Мразя да досаждам.

- Не можеш да ми помогнеш.

- Ако се убедя, че е така, поне няма да ти преча. Нека ти кажа какво знам. Знам, че обичаш тази, която вчера се е обвързала с друг мъж; знам че тя е всичко за теб и това, което най-много те гложди, са отказите й да се видите и да се обясните. И още някои по-маловажни подробности.

Мълчеше и въртеше запалката в ръцете си. Цигарата в устата му висеше от часове и смешно подскачаше, когато той говореше. Аз отпивах от бирата. Вдигнах ревера на якето си и го подуших. Миризмата на спирт все още се долавяше. Тази бавно изтичаща минута решаваше усилията ми от цялата нощ. И въпреки важността й оставах невъзмутим като пън.

- Случвало ли ти се е да изгубиш почва под краката си? Да потънеш? - рече колебливо той. - Случвало ли ти се е? Ти си по-друг...

- Обикновено ми трябва време да реагирам. Ако бях боксьор, щеше да е непростимо, но тъй като не съм, се оставям на времето. То е, сякаш си откачил стрелките на часовника. Не предприемам нищо, докато не преценя какво е останало от мен. Чак тогава кроя някакви планове.

- Тогава приеми, че за всеки този мъртъв период е различен. Мен може да ме държи и десет години. Не си мисли, че ми харесва.

- Точно това си мисля. Започваш да кокетираш с тази раздяла, Яворе. Ивета ми е вече почти роднина. Ивета ми чете новините по радиото, Ивета ме приспива, министър-председателят ми се казва Ивета! С нея лягам, с нея ставам, пускам чешмата и оттам чувам: "Ивета, разгонена кучко, защо остави Явор, образцовото момче?!" Левия ми тестис съм го кръстил на...

- Млъкни бе, ти въобще не я познаваш! Нищо не знаеш за нея - изкрещя той и скочи.

- Да, де! Ако знаех, може би щях да те оправдая. Но сега само те съжалявам. Жал ми е за тебе.

- Млъкни!

- Ще млъкна, юнако в младост и сила мъжка! Ще млъкна, ако покажеш, че няма да ми се гънеш като мекица. Иначе си заникъде, Явка.

Той рязко седна отново и стисна глава с ръцете си. Запалката беше изчезнала.

- Седем години бяхме заедно. По-точно седем години, два месеца и тринайсет дни. - Гласът му беше сподавен и глух, като че тътнеше под земята. - Седем чудесни години в един миг отидоха нахалост. Не знаех къде съм, аз така обвързах живота си с нея, че не залитнах, а направо се срутих. Не бях подготвен, всичко стана твърде бързо, все още не мога да го осмисля. Дал съм си една дълга ваканция. Ако ще нищо да не остане от мен, това е. Аз просто не съм в състояние да се разгневя докрай, да се ожесточа. Съзнавам, че е противно, не ме насилвай. Ще се скараме. Още ми е черно пред очите, в душата ми е лед. Разстроен съм, като че някой е пренаредил скелета ми, нищо не е както трябва...

Успях. Спуках го този съсирек, който беше заседнал във вените на моя приятел и възпаляваше разсъдъка му. Туморът започна да изтича с неговите още нерешителни думи, защото той говореше с големи промеждутъци, накъсано и нервно, губеше връзката и пак се връщаше на други моменти от разказа си. Но говореше.

- ...никога не ме е разбирала. То не ми пречеше, аз си я рисувах ненаситно... Писал лиси любовни писма, Графе? Аз й написах едно-единствено, винаги ще го помня... Тя не го разбра, бил съм ненормален. Шантав съм бил. Не го и прочете, направо отиде в банята и се търка два часа. Тя беше тъмнозелена, като мен, знаеш ли как се изумих?! Запознахме се в нейна приятелка, аз бях в гимназията. Много я обичам, тя е половината от мен! Като се любехме и се преливахме без оттенъци, можеш ли да си представиш?! Ти пък не виждаш... Ми аз не съм й казвал за цветовете. Не, май се опитах, но се отказах бързо... Там, като се запознахме, тя грееше, същински смарагд, седеше до завесата, беше великолепно сияние! Дали пък не си внушавам... Но държеше на мен, винаги одобряваше живота ми, нямахме проблеми... И хукна... Че тя и в казармата ми пишеше през ден, ние и тогава не се разделихме. И хукна... Не знам, нещо не съм разбрал очевидно... дето ти казах за писмото... Бяхме на гости и се прибрахме тука... Август или юли месец, не помня... Имах тука вино и... бяхме си купили два джойнта, аз и при свъртах тогава... Пихме и се напушихме, като смоци се напушихме, тя заспа... Запалих няколко свещи, тя си спи на леглото - гола, тиха и сама. Лекичко проблясва. Беше чудно видение, аз и без туй не можех да й се нагледам. Имах един златен маркер, не знам как ми хрумна... радвах й се... Изписах я цялата със златото, чувствах се тъй въодушевен и смел, помня всичко наизуст, думите сами се появяваха по кожата й. Вълшебни клонки кехлибар. Как беше: "...танцувам с ефимерното ти тяло, наметнато само с лека тъкан, тръпнещо, своенравно във всяка секунда, свободно то задръжките си, гъвкаво и гладко, готово на мига да откликне на зова на ръцете ми. Моето примряло сърце нарушава отличния си ритъм, не зная дори дали дишам, но ти си тук, ти си с мен и всичко останало просто няма значение. Полюшвам стройната ти снага във вълните на въздушния екстаз, ти се отдалечаваш, зашеметена от незнаен порив, разплел пролетта и спуснал над земята корона от сенки; съзирам силуета ти през воалите на нощта, там, където светликът хлипа от своята немощ, звездите позорно мълчат, а устните на дъждовните капки те целуват и изтичат по твоята копринена кожа, полудели от любов по теб. Сетне се появи - стръвна, дива и неудържима, - хищният блясък на очите ти вещае пепелища и разкъсани сърца, ала тънката ивица по устата е кръвта на нара, който бе разцепила с нокти. Ти не повеляваш угощения или поеми, събираш плячката си с алчността на дете и заповядваш само първото - първото зърно, първата чаша, първия звук. Изобщо не поглеждаш даровете, очите ти търсят нещо друго, съвсем друго. Аз улавям желанието, подхващам твоето напрегнато тяло и те хвърлям към луната. Там бесуваш в някакъв умопомрачителен танц, пърхащ по среброликата сводница, надничаща иззад невръстните облачета. Ти играеш, както никога не си го правила, балетът ти стъписва с изразителността, страстта и огнената си хармония. Аз умея този танц, звездите вече чаткат като кастанети и от досега им изскачат искри, клоните на дърветата опъват арфите си, гълъбите пляскат с раздърпани абаносови крила, а в гърлата ни стенат пияни цигани. И ти, малка полунощна Кармен, тупкаш боси нозе по плещите на вятъра, а дъртият въздухар щърбаво се хили, припомнил си смуглата русалка от своята младост. Любовта думка гръмки там-тами, телата пощуряват, изоставили собствената си суета и открили стремителната воля на такта. Забавят се, увлечени в лепнеща и безсрамна прегръдка, сякаш сраснали, впити и стегнати до болка. Изведнъж забързват, потърсили общия си пулс някъде отвъд слепи стени и нелепи залези. Нашите развени коси се смесват с полъха на зефира, краката се завъртат с математическа точност, стъпките ни чертаят геометрията на споделената излъгана тъга..."

Завиждах. Възбудата му постепенно се уталожи, думите покорно се подреждаха в изкусна словесна багреница, която моят слух ловеше очарован. Оттогава изминаха много години и аз опознах стотици хора, чийто жребий - къде пестеливо, къде по-изчерпателно - вплитах в литературата си, ала никога повече не срещнах толкова чисто чувство, тъй фино и спектрално усещане, разкриващо се сред унинието на порцелановата утрин. Седях на табуретката тромав и с натежали клепачи, но съществото ми беше трогнато и живо. Завиждах му, защото нещо такова аз никога не почувствах. И не успях да напиша.

- ...Свежестта ти е удивителна, цялата си окъпана във фойерверки от припкащи огънчета на светулките. В маслинените ти очи преливат пастелни кръгове, губещи се във въртопа на зениците. Пропадам в бездните на гибелната си страст, трескавите ми пръсти те изгубват в множеството непроницаеми восъчни маски. Разпръсквам кошмарите и кобните видения, ти ме очакваш на закътана полянка с балдахини от цветя, дъхав купол от прерязана красота. Тялото ти ме привлича с меката си белота, под седефната кожа прозира паяжината от венички, в която струи свещената течност на твоя живот. Бедрата и гърдите ти сияят, събрали блясъка и влагата на росните треви. Твоите ръце превиват резедавите стъбълца, аз те достигам и пия от вкуса на плътта. Плъзгам се по извивките ти, конвулсиите не екстаза се надигат в мен, стихията на нагона вече раздрусва костите ни. Нощта свежда глава, защото ние започваме нашата любовна игра в лоното на мрака. Слънцето спи, засмукало пръст, а зверовете полягат наоколо, дирещи изворите на своята вечна зверска самота.

Благодарен съм на тези дни, не виждам за какво друго да ти благодаря. Осъзнавам много неща за себе си, разбирам, че любовта ми има дори цвят. Тя е тъмно зелена, здрачна и бездънна като морска пещера, криеща изчадия в нефритната си пазва. Събира цялата палитра - зеленото на надеждата, синьото на копнежа, бялото на идеала, червеното на страстта, жълтата печал, черния траур, виолетовите ириси на триумфа, розовите длани на зората и кафявия лик на търпението. Разбирам, че чувството ми ме прави много по-човечен и изостря сетивата ми, улавям трептенията на хората като мембрана, прониквам в съкровенията им. Любовта ми не е плод на трагично самозаблуждение, аз намерих своето момиче. Открих, че ако бях жена, бих желал да бъда теб. Искам теб, за теб и с теб!!! За мен си най-прекрасното и мило човешко същество. Прекланям се възвишеността на твоята хубост и чувственост, ала не очаквай да падна в краката ти.

Животът на мъжа без любимата му жена е съд. Той може да властва над много хора, да събира овации или да замисля грандиозни проекти, но всичките му усилия отиват всуе, ако няма кому да бъдат посветени. Жената напоява неговите попарени мечти, тя съживява плама и разкрива нови вселени за дръзновението му. Защото мъжът е мачта, но жената е платно; мъжът е лампа, ала жената е светлина; мъжът е плод, жената е вкус; мъжът е път, но жената е посока; мъжът е прилив, ала жената е циклон; мъжът е настояще, но жената е бъдеще; мъжът е време, ала жената е пространство...

Не, не исках да го слушам. Тези думи ме дразнеха, ядосваха ме. Може би ревнувах това непонятно ми чувство, може би просто отказвах да го приема. Аз бях по-безскрупулен, по-суров и по-зъл. И когато слушах как този млад мъж фактически беше прогонил любимата си жена, се гневях и на неговата невъздържаност, и на собствената си недодяланост. Ние сме мъже, по дяволите, длъжни сме да бъдем по-улегнали и стабилни, трябва да бъдем такива. Да оставим сантименталността на ученичките.

Тя нямаше да се върне. Презглава щеше да бяга, защото той вече нямаше какво да й даде. Беше го разбрала, ала очевидно не можеше да му го обясни. Беше прозряла и друго.

- Спиш ли?

- Не - промърморих сънливо. - Но не те и слушам.

Изправих се и разкърших вдървеното си тяло. Главата ме цепеше, в бирата пак сипваха спирт, гешефтарите.

- Какво толкова те дразни?

Явор беше умърлушен, виждах посърналото му лице.

- Ти не разбираш ли какво си направил? Изгонил си я. Тя как реагира на писмото,което си написал върху й?

- Не я заинтересува, отиде в банята и два часа се търка и къпа. И ми се разсърди.

- Ти си я удавил бе, човек, смазал си я от клетви и любвеобилие. Не ти ли мина през ума, че може да й дойде много?!

- Така го чувствам, Графе. Тя не е приказлива, но не е показала, че й е неприятно.

- Виж какво, за мен съществуват неща устойчиви, безспорни и стари като света. Всеки човек, мъж или жена, притежава някъде в себе си неимоверно фини везни, където претегля точно колко струва и какво точно заслужава. Това е нещо като абсолютно тегло, като свръхличен еталон. Чувстват го всички. И когато видиш момиче като сълза в колата на някой дебелогъз мазник, бъди убеден, че според нея стройните й крачета струват тъкмо колкото нафрашкания му портфейл, който той вече е превърнал във вторичен полов белег. Тя счита, че не заслужава нищо повече от това и няма защо да се занимаваме с нея. Разбираш ли, всеки си избира приликата не по външност или по цвят, както твърдиш, а според собствените си вкусове и пожелания, където е нулирана стрелката на везните. Иначе казано, идеално знаем къде ни е мястото, към какво се стремим и какво не ни понася. Различни сме - работници, търговци, инженери, художници, студенти, банкери и какви ли още не, но се съединяваме по своя воля и със себеподобните си. Някой може да се окичи с някого, но лично аз не вярвам в трайността на тази връзка. Сигурно не са ми чели достатъчно приказки като малък, знам ли... Всеки брилянтно усеща къде се чувства в свои води и според мен Ивета е разбрала, че нейното езеро не си ти. Естествено е, че няма да ти го каже, тя те обича, но не по начина, по който го правиш ти. Може много да обичаш един човек и въпреки това да не държиш да прекараш живота си с него... И е предпочела живот, по-различен от този, който й предлагаш. Тя може да се е омъжила за другия, може пак да дойде и да забременее от теб, но ще живее с онзи, ще му готви манджички и ще му пере чорапите. А нощем, когато той заспи, ще му гали рогата и ще се пита дали още едно разклонение ще им отива повече. Вероятно ще ми възразиш, че никой не се дърпа от щастието си. Това е просто добро пожелание, синко. Хората отдавна мечтаят дните им да бъдат само по-лесни, а не щастливи, това е всичко. Тя може и да е била щастлива с теб понякога, но това е било нелегално щастие, извън стандартите, а глупавата телевизия и пошлата литература, с които е възпитавана, са й втълпили други понятия и тя ги е приела за чиста монета... Днес Ганките загубиха и интуицията си. То жена без интуиция е като алигатор без зъби, ама... Тя не преценява какво ще излезе от теб и твоето изкуство, не вижда по-далеч от носа си. Тоест не иска да прогледне по-далеч, защото не е сигурна дали това ,което прозре, ще й хареса и дали ще й отърва. И ако се мерне нещо по-пригодно за опитомяване, нещо по-послушно и сговорчиво, тя хапе за шията и мята на гръб. Тумба-лумба сватбата, докато още блее хайванчето, първа рожба, тралала, втора рожба тралала, и изведнъж се усеща пред телевизора по пеньоар, с лечебна кал по лицето и служебна кал в сърцето. И сетне разбира се, всички други са й криви, че е слушала бабините деветини на майка си и сега не понася нито благоверния, дето търчи с някоя друга мастия в колата из нивите по околовръстното, нито сополивите недоразумения, които току-що е вразумила с ефикасната петопръста педагогика. За каква любов, за какво изобщо става дума?! Къде можеш, например, да намериш жена като на Достоевски? Тя е движела всичките им дела, сключвала е договорите с издателите, дори сама е издавала, всячески се е опитвала да му осигури спокойствие, за да пише. И резултатът е епохален! Ами жената на Толстой?! Че ти и при чалмите, в харемите на исляма няма да намериш такава, която да се съгласи да препише "Война и свят". Пет пъти! На ръка!!! Графът може да е бил дерибей, но тя е знаела защо го прави и е вярвала в него, ей това е! Е, постепенно полудяла де, признавам... А Ивета вярва в теб, ама друг път. Днес всички вярват само на мангизи и романи, писани за утеха на миячките. Пред всичко това си безсилен. Съжалявам, че точно аз трябва да ти го кажа, но е така. Забрави я.

- Ти наистина си адско досаден - рече Явор и прекара ръка през перчема си.

- Трябва да си разбрал и друго. Жените имат различна система на мислене, те не умеят и не спазват нашата логика. Ако някой очаква от жена си мъжка логика, то жалко за него. Ако пък тя все пак я усвои, то жалко за нея. Доказано е, че жените, занимаващи се с политика, започват да синтезират повече мъжки хормони и им растат мустаци. Аз лично считам това занимание достойно само за лесбийки и сбъркани еманципантки, за даскалицата на Наталия. Но жените имат друга ценностна система, там понятията са с изместена ос и недъгава функция, с променен градус. Йерархията на стойностите се разбива на пух и прах, когато започне да ги тресе майчиния инстинкт и те ще се обвържат с всеки, който има изгледи да пази яйцата, без значение дали е гангстер или майстор на банички. Ето, Ивета е избрала онзи, при когото може да хвърли хайвера. И нищо чудно да сблъска семената на двама ви в утробата си, за да победи по-силният, по-виталният. и може да зачене от теб, но ще роди при него. В крайна сметка ние ставаме източник на юнашко мляко, на което ти си намерил едно необичайно приложение. Говоря за черните картони от първата ви нощ. Виждаш ли, ти рисуваш със собствената си сперма, а за жените това е скверно разхищение на деликатеса. Не са развратни, не са покварени или безсрамни, те просто са си такива. Робуват на предразсъдъци, които щяха да бъдат забавни, ако понякога не изглеждаха тъй нетърпими. Ще ти измерват на око дължината на носа, за са сещат за дължината на друго стърчащо нещо. Ще ти измерват разстоянието от китката на ръката до върха на средния пръст, за да определят отново дължината на онова стърчащо нещо. Ще си разказват похожденията изключително перверзно, с физиологични пикантерии и по каруцарски пиперлив език. Не можем да ги променим, не би и трябвало. Постоянно говорят за любов, макар да мислят най-вече за секс, кофти тръпка. Нели ги виждаш - зяпат сериалите, знаят, че са кретении и въпреки това хълцат и циврят за Изаура, Касандра, или каквото там, по дяволите се казва тази сапунерска баталия. И ако решиш, подведен от чувството за превъзходство или някакъв заблуден морален подтик, да ги изобличиш, ще се направят на засегнати и ще ти обърнат гръб, защото нарушаваш правилата. Защото си лицемери и грубиян. Тяхната политика на истината не е нашата, всеки мижав довод може да заеме водещо място и за миг да се издигне до първостепенна величина, излишно е да си хабиш нервите. Не ти ли се е случвало - ти й говориш за кино, тя си мисли за чукане; ти й тълкуваш модернизма, тя клати глава, ама пак си мисли за чукане и за сцената с маслото от "Последно танго в Париж"; гледаш мач, тя издевателства и вика за италианците, щото били много мъжествени. Не се занимавай, не си губи времето. С жените трябва да се отнасяш както с котките. Да им се радваш и да ги милваш когато са около теб, и да не съжаляваш, когато си отидат.

Колко лесни бяха нещата на думи и колко трудни в действителност.

Умирах за сън, а трябваше да вървя на работа. Не можех да издържам повече и извадих една цигара от кутията. Докато Явор реагира, аз вече я бях запалил.

- Какво правиш? - кресна той.

- Пуша - отвърнах троснато. - Цяла нощ я чаках тази цигара. И сега си я пуша. Спиртът вече изветря.

Той се надигна и погледна през прозореца. Сетне процеди през зъби:

- Копеле гадно, ти ме излъга! Никакво нещастно влюбване не е имало, никакви терзания, нищо! Нито за разказите, за дядо ти в Диарбекир, нищичко не е истина! Нали?! Иде ми да те пребия! А аз ти се доверих...

- Е, поупражнявах се, фантазията ми помогна. Не измислих друг начин да те занимавам, докато спиртът изветрее. Извинявай.

- Махай се оттука!

- Добре де, не може ли да се изкъпя? Отивам направо в печатницата.

- Върви направо на майната си! Ти ме излъга!

- Тръгвам си.

Стигнах до вратата, тя виновно висеше на пантите.

- Все пак не забравяй, че най-отвратителните часове от живота си не прекара сам. Аз не съм ти бавачка. Не постъпих честно, но поне ти олекна, сигурен съм. Понякога сме принудени да бъдем подли, за да станем по-късно жестоки. Като решиш, ми се обади. Аз няма да те потърся, въпреки, че съм на твоя страна. Сбогом, Яворе.

На излизане от къщата запалих втора цигара, тревата беше мокра и хлъзгава. Спуснах се надолу по улицата. Какво го засягаше него, че това, което разказах, беше самата истина. Тя глозгаше единствено мен.

 


1 Купувам, купих, съм купил. (англ.)

2 Ян Палах - пражки студент, самозапалил се публично в знак на протест срещу нахлуването на съветските войски в Чехословакия през август 1968 г.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Любовта на художника][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух