напред назад Обратно към: [Любовта на художника][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



4


Коледата мина мудно и... скъпо. С мама и тате стратегически пропуснахме да си разменим подаръци, от което спечели златната Наташка. Късото кашмирено пуловерче, маратонките и компактдискът отидоха при нея. Малката много се зарадва и величествено прибра джакпота.

Очакваха ме десетина дни за отлежаване. Възползвах се незабавно. Соня замина на ски с някаква нова компания, появила се ненадейно. И тъй като поканата към моя милост беше отправена с четвърт уста и поглед, зареян в лазурното небе, аз съзнателно пропуснах белите нощи. Въпреки това не се стърпях и на тръгване бутнах в сака й обемист книжен плик. Вътре вместо стихове в александрини бях сложил порядъчно количество презервативи. За всеки пожарен случай. И картичка.

Уханието на кафе изпълни стаята. Отворих очи и видях червения ръб на чашата току под носа си. Наталия се подхилваше, пременена в пижамата си на пъпеши и дини.

- Страшно нещо е ваканцията, ей! кафето само пристига в кревата, нямаш спешни срещи, а на всичкото отгоре свидната ти сестрица се е скиприла в текезесарска премяна. Дай муцуната златна!

Тя веднага се намърда под одеялото и тикна краката си при моите.

- Този път обаче си искам синята - заявих и чевръсто грабнах чашата. - Червената ти отива повече.

- Добре де! - Сестра ми недоволно взе другата и ми поднесе буза за целувка. - Червената е по-хубава. По-топла е.

- Така си е - потвърдих и се замислих. - По-хубава и по-топла от червената чаша няма.

- Сеп, къде избяга леличката? Не си ходил там от няколко дни.

- Леля ти Соня кара ски в някой курорт. Като се накара, ще си дойде.

- Ти защо не отиде?

- Първо - нямам толкова пари. Второ - нямам ски. И трето - всъщност какво съм се заобяснявал...

- Обичаш ли я? Ама така, истински?

- Не.

- Тогава защо спиш с нея?

- Харесвам я. Леля ти Соня е, общо взето, най-доброто, което мога да си позволя. Като няма риба и жабата е рак. И още е безплатно.

- Аха, безплатно! А сребърната гривна за Коледа?! Здраво си се изръсил... - Наталия запуши устата си с длан.

- Змийче хитро, скъсвам ти главата! - скочих аз. - Знаеш колко мразя да ми тършуваш в нещата!

- Не съм аз! Не съм аз! - Сестра ми вдигна умолително ръце. - Мадлен ми каза.

- Тя пък откъде знае?

- Видяла те е в бижутерията. Имал си много самодоволен вид.

Аз отпивах от кафето.

- Ще ми донесеш ли от татковите цигари? В кухнята са.

- Ти какво ще ми дадеш?

- Целувка.

- Мерси! Друго?

- Уф! - изпъшках. - Пари за довечера.

- Дадено. Искаш ли "Честърфийлд"? ясен ги забрави у мен.

- Дай от татковите.

Наталия стана и излезе. Подир пет секунди се върна с целия пакет.

- Ясен пуши ли?

- И той не знае. Не му отива... Ти видя ли ми подаръците? Тениската с мечето! Страшна е, много е готина!

- Браво. Довечера пак ли сте на кино? Какво им гледаш на тия бози?

- Ми ... кво да правим?! Оня, неговият приятел, ни пуска без пари. Къде да ходим, то вече един сок не можеш да пиеш на спокойствие. Онази вечер гръмнаха офис на петдесет метра от кафето, изкарах си акъла! Чу ли стрелбата снощи?

- Не съм. А за Нова година къде сте?

- Аз съм на купон след дванадесет. За Ясен не знам.

- Защо не сте двамата?

Сестра ми отговори с въпрос:

- Ти къде ще ходиш?

- Нямам представа. Не го обичам този празник. Като текне цялата мазня от пожелания и втасали усмивки, че чак ми се повдига. Може да остана тук, не знам.

Тя продължаваше да мълчи.

- Какво има?

- Сеп, какво чувстваш... Как е... - Пъргавите й пръстчета завиваха и развиваха края на одеялото. - Знаеш ли, че Мадлена го направи? - рече внезапно тя.

- Направила го е? Кое?

- Не се ли сещаш? Направи го!

Сещах се, как да не се сещах. Сещах се и още как! Много даже се сещах!

- И как се чувства отърваната от игото на Хименей? Порасна ли й добрутрото, откакто е станала гадже-цептер?

Наталия се изчерви като божур. Домиля ми. Прегърнах я и тя бързо се сви в мен. Криеше лицето си.

- Не може да ми обясни. Било нещо набързо, тя не разбрала. Сетне видяла петното и се уплашила. И мен ме е шубе.

- Няма да се плашиш. Като му дойде времето, ще научиш какво е. То си е твоя работа. Е, разбира се, това не значи още утре да събираш махалата на седянка...

Сестра ми ме погледна. Ушите й горяха.

- Сеп, ти защо започна да ми разрешаваш да излизам с Ясен? - сети се тя и се взря в очите ми.

- Ами... опитвам се да ти вярвам. Вече си голяма, алтън моме, и би трябвало да си наясно какви ги вършиш. Пък и да ти забранявам да се виждаш с него, ти, ако искаш, пак ще го правиш. Една мома реши ли да прескача дувара, нищо не може да я спре - ни родата клета, ни каракачански псета. Тъй, че е безсмислено.

- Но ти трябва да ми забраняваш? Забранявай ми, съвсем ми забранявай! Толкова съм объркана! Сеп, аз съм една твърде объркана жена! - заяви със завиден патос тя.

- Отчитайки важността на мига, бих ви уверил, уважаема госпожице Дърмова, в своите крехки надежди, че все още сте една твърде объркана девойка. Вашата неопитност и девичи свян разтопиха вкоравеното ми сърце - сърце на непоправим бонвиван, женкар и комарджия. Но ви уверявам, лъчезарно мое дете, прелестна Натали, че не ще позволя дори полъх да замрежи тези магесни очи и ще защитавам честта ви ненакърнена до сетния си дъх. Вие събудихте у мен онзи плам, онази мощна искра, които с годините стихнаха в болнавите ми гърди. Но сега! Аз, сега аз тичам, аз летя в ответ на ваший зов, тъй нежен и томителен, докоснал най-тънките струни на...

Наталия се кикотеше на моята кавалерска тирада, а после ме тупна с възглавницата. Направи го, макар да знаеше, ч този спорт съм по-добър. Моята възглавница я целна право в десетката.

Работех по есето, съсредоточен върху драматургията на Джон Осбърн. Опитвах се да сглобя един абзац, който в достатъчна степен да аргументира тезата ми, и да разясни как и защо най-популярният сърдит млад човек от средата на петдесетте в края на краищата бе нарекъл автобиографичната си книга "Човек от по-висока класа". Предишната вечер гледах една бездарна постановка на "Обърни се гняв назад", чието претенциозно безсилие ме разяри и прибирайки се към къщи, нахвърлях наум няколко примерни заглавия на тази сценична диария, започвайки от "Обърни я с гняв отзад". Карикатурата на Осбърн обаче насочи моите мисли към британската театрална традиция, вкусовете на публиката и накрая (но не на последно място) - към доходите на авторите. Проучвах рецензиите на "Файненшъл таймс" за "Вариететният артист" и "Недопустими улики", когато телефонът звънна. Вдигнах слушалката и с изненада чух дрезгавия тютюнджийски тембър на Соня.

- Кога се прибра?

Попитах по-скоро от вежливост.

- Току-що. Сакът ми е в коридора. - В ушите ми скриптеше шумът от събличането на якето. - Искам баня, искам нещо специално за вечеря, искам кафе с коняк, сладолед и торта. И искам да си легнем.

- Как изкара? Почина ли си?

- Ще ти кажа. Нали ще дойдеш?

- Към осем.

- Защо чак тогава?

Шумът от събличането вече беше доста по-мек, почти уханен.

- Зает съм.

- Ще направя спагети и ще те чакам.

- Добре.

Целувката писна в тъпанчетата ми.

Прекарах нощта при нея. Когато влязох в гарсониерата, вниманието ми бе привлечено от моята картичка, закрепена между стъклените вратички на библиотеката, и плика с презервативите, оставен на масата. Тя ме гледаше с онази нейна гримаса на презрение и любопитство, която гарантираше първо отровата, а сетне меда. Тъй че не ми оставаше нищо друго, освен да размахам лъжичката.

- Ти сякаш си отсъствала цял век. Тук е като след бомбардировка.

- От Бебо е. Съседката не го е хранила три дни. И е протестирал ефективно.

Из цялото жилище вонеше на котешка пикня. Страхотна смрад. Отворих хладилника и си взех бира. Соня се изправи с мокрия парцал в ръце, с него бършеше плочките в антрето.

- Айде, котарака мога да го разбера. - Тя кимна към вратата на балкона, където пикльото Бебо се беше прилепил о стъклото и ни следеше с разширени зеници и наострени уши. - Но на теб какво ти става? Що за изпълнения?

- За кое? - попитах невинно.

- Не се прави на гламав - извика тя. - Още първата вечер някой обърка саковете и измъкна твоите шибани гумички. Побъркаха ме от подмятания. Целият хотел разбра. Кьорав мъж не остана да не ми се пусне. Това ли измисли, питам те?!

- Не беше нарочно, прости ми! - помолих аз и я прегърнах. - Не очаквах подобно развитие. Не го исках.

Разбира се, че беше нарочно. Убих слона с прашка. Направо го утрепах.

- Нали ще ми простиш? - Целунах я зад ухото и лекичко захапах шията й. - Беше от ревност.

- И от кого ме ревнуваш? Двамата бяха хомосексуалисти, оня, предприемачът, беше с жена си, Роза с мъжа си и малкия им син, Елена и аз. От кого ме ревнуваш?

- Е, не съм бил кадровик на джамбурето. Може да си срещнала някой учител по ски или планински спасител, някой змей горянин, знам ли...

- Подишах малко въздух, нарадвах се на снега и се върнах. За Нова година сме тука, нали?

- Нали. Как са Родопите?

- Както винаги. Велики и неповторими. То е друг свят.

- Така е. Не съм ходил там от години. Изнизва се времето, мамка му и прасе.

Изкъпахме се и вечеряхме. Спагетите бяха вкусни, Соня ги приготвяше по неаполитански. Кафето, коняка и тортата ни последваха в спалнята. Двете кутийки сладолед също. Разположихме се удобно и се отпуснахме в блажен ленив разговор.

Времето било приказно, а снегът дебел и чист. Противно на очакванията градчето било безлюдно, скиори липсвали. Два-три пъти финиширала в преспите, призна тя със смях. Но си починала, имала осезателна нужда от това разнообразие. Напрежението наистина беше колосално, действаше на всички ни. Заредила се с енергия поне до лятото. А гледките били вълшебни, тя ги описваше много подробно. Само че джамиите никнели като гъби.

Изглеждаше необичайно за човек като нея, който трудно се впечатлява. Донесла ми и подарък. Тя стана и измъкна от сака един тумбест чан, чийто кристален звън огласи стаята.

Аз нямах какво да разкажа. Затова пък я накарах да ахне, когато развързах халата. В банята се бях издокарал с новия си параден слип. Армани си е Армани, какво да обсъждаме.

По подобен начин посрещнахме и Нова година. Различни бяха само позите.

Есето набъбна доста. Тъй като самата му тема беше по своему парадоксална, ми се налагаше да смилам огромни количества информация и някак да я сплавя в собствените си размишления. Опитвах се да дам картина на художествения свят от друг ъгъл, да направя един културологичен и монетарен анализ на явлението. Никога в историята не се беше произвеждало толкова изкуство и никога то не беше намирало така категорично своя паричен еквивалент. Иначе казано, твореше се всичко - от благородния кич и поп-арта до елитаризма - и цялата продукция се реализираше на пазара. От само себе си прекрачвах границите и се впусках в обобщения кардинални и общозначими. Търсех фактите навсякъде. Естествено, нещата се изкривяваха и добиваха съвсем друг израз, когато един нов кинохит "MADE IN USA" калкулираше за месец чиста печалба от сто милиона долара, а за същата сума нашите делегации лижеха задници наред в Международния валутен фонд, за да скърпят бюджета на краставата република. Но не можеш да създаваш нещо и да не знаеш кому е адресирано твоето усилие, доколкото можеш да сиропираш внушенията си и да ги направиш рентабилни. Живееш ли за своето изкуство или изкуствено поддържаш неговия пулс, за да крее то за теб. Накъде си се устремил, какво значат класациите за бестселъри или купищата пари от аукционите на "Стоби" и "Кристис", може ли филм за нашата действителност да завоюва престиж и известност на Запад? Това бяха все въпроси, чийто отговори търсех и се пазех от готовите рецепти, те водеха до друго.

Не беше вярно, че културата била в застой, в упадък, извършвал се геноцид върху нея. Нелепици. По събиранията разпалено се карах с някои, които папагалски повтаряха тюхканията на старата артистична номенклатура. Да, ама те бяха все хора толерирани и поощрявани, за които званието беше по-важно от призванието. Тъй както натикваха футболистите под пагон, тъй и за тях се раздаваха синекури. И когато цялата клоунада неочаквано остана без неизбежния си политически пиедестал, те първи изхълцаха за погрома над културата. Но културата се възпроизвежда постоянно, независимо дали съдържа етичен императив, или не го знаеха?! И конюнктурните мекерета заврещяха, те не различаваха императива от аперитива там винаги питието определяше съзнанието- налижи им се наместо български руснаци да възпитават български американци. А те не можеха. Отделен е въпросът, че никога не бяха възпитавали български българи. Не им беше и минавало през ума.

Най-адекватно реагираха художниците, при тях като че ли особено болезнено стоеше въпросът за източниците на собствената пълноценност. Безспорно е, че имаше епигони и чуждопоклонници и тяхното име беше легион, ала под трънливите цветя на злото вече покълваха стръковете здравец и теменуга. Не можех да се заблудя, чувствах този подем навсякъде - в жестовете, в думите, в блясъка на очите. Много хора искаха да творят своето изкуство, по свой тертип, за своя публика. Ако не през централния вход, младите щяха да се втурнат през комина, повече им отиваха анархизмът и революционните възвания. Даже Салвадор - за мен панаирджийско чучело на патологичен нарцисизъм - дори той сякаш се стремеше да се отърве от апологетичността на своя кумир с мустаци като кули. Не се знаеше дали ще успее, но той се опитваше, наистина се опитваше. Сред художниците вреше и кипеше, изпращаха картини навсякъде, течаха биенале след триенале, работеха като пощръклели. И силно се надявах все повече да са тези, които знаят защо го правят.

Виж, писателите бяха друга стока и тук сметките загрубяваха. Всъщност те сами задаваха несериозното отношение към себе си и не можеха да се сърдят на публиката, защото такава практически нямаха. Пишеха под псевдоним, нерядко с бомбастични заглавия, или пишеха "като... еди-кой си", за да покажат, че могат и те, и те са дали нещо на света. Но светът снизхождаше към бол такива псевдофренски, превдолатиноамерикански или псевдоанглийски парвенюта. Литературата им крещеше "FOR SALE" или в най-лошия случай "FOR LEASE", преливаше от образи и описания, откровено копирани и органично чужди на нашата словесност. Такъв род писмена личаха отдалеч и вместо посредник и стимул за сближаване на култури, те се превръщаха в отпадъчен продукт, в шлака и полуфабрикати. Въпреки циркаджийските номера, те не намираха отклик и този факт може би се дължеше на укрепващия вкус на ценителите, които изтърпяха значителни товари пъстра сурогатичност, за да съумеят да отличат нектара от пургатива.

При актьорите и кинаджиите жалбите бяха още по-гласовити. Оскароманията и нихилизмът ги разпъваха накръст, рядко някой адекватно преценяваше собствения си потенциал. Театърът, например, не е съвсем присъщ на родната чувствителност, и то още от идиличния примитивизъм на "Злочеста Кръстинка" и "Изгубена Станка". Сценичните величия все сънуваха ослепителни премиери и кордони френетични обожатели, ала когато трябваше да излязат в поредната си роля пред трийсетина духащи в шепи наивници в неотопления салон, сякаш забравяха своите претенции и каканижеха монолозите си като текстове от некролог. Кой ги беше заточил в тези нещастни трупи, какво искаха?! Белият свят работеше на по три места, сам си шиеше костюмите и участваше в самодейни постановки, където се раздаваше без остатък. Нашите само чакаха лаври, без минимално усилие. Какви курсове по танци - ние сме гениални! Какви уроци по пластика - ние сме гениални! Каква дикция, защо ни е - та ние сме гениални! Правили сме френски филми, правили сме италиански, и американски можем. Всичко можем, ама те не ни оценяват. И свършваха по кръчмите, а от мащабните проекти и предизвикателствата към съсловието оставаше само киселият дъх на махмурлука.

Музикантите бяха от същия дол дренки.

Някога, много отдавна, в едно забравено кралство, живели двама художници. Единият бил придворният художник на краля, богат и почитан господин, виртуозен майстор на портрета и натюрморта. Всеки месец той рисувал владетеля и неговата свита в техните забавления, сватби и войни. Маестрото живеел в двореца и имал много ученици, които търпеливо усвоявали уроците на четката му.

Другият художник, художникът от колибата, живеел в някакво затънтено село, далеч от градската гълчава. Той рисувал красивите пейзажи из околността, животните и селяните, планините. Поминувал скромно, дните му били заети с неговата единствена радост - рисуването. Не можел да се насити на тази своя дарба, понякога украсявал с фрески стените на селските къщи и дори оборите.

И както подобава на всяка добра приказка, веднъж двамата художници се срещнали. Стояли на морския бряг и се гледали, нарамили стативи и кутии с бои, стиснали в ръце четки и палитри. Единият, облечен в брокат и коприна, и другият, загърнат във вълнено наметало. Поздравили се тихо и седнали един до друг. Приготвили боите, разпънали стативите, окачили платната и зачакали.

На хоризонта се появил великолепен кораб с издути от попътния вятър ветрила. Бушпритът му бил украсен с глава на разярен лъв, под чиято зинала паст вълнорезът мощно цепел синята гръд на океана. На кърмата се веел чуждоземен флаг, а капитанът стоял, гордо изправен до кормчията.

Двамата художници се спогледали, грабнали четките и зарисували.

Придворният художник нарисувал кораба при тържественото му посрещане в голямо пристанище. Той целият блестял на слънцето, платната светели, събрали бисерния прах на омарата, оръдията били лъскави и готови за празничен салют. На пристана се виждала многолюдна тълпа от посрещачи - жени и деца, моряци, носачи, търговци, войници и градски първенци. Всички били усмихнати и с грейнали лица, ръкомахали към екипажа на незнайния кораб, който бил строен на палубата и капитанът отдавал чест със своята сабя, облечен в мундир от кадифе и сърма. Боцманът се заканвал с пръст на рижия юнга, увиснал по реите на гротмачтата. Кокът надничал от готварницата, стиснал черпака и надянал снежнобяло боне, опитвал се да зърне посрещачите. Единият от матросите тъкмо замятал дебело въже към пристана, което да укроти кораба о стълбовете на кея. Облачета от каймак увенчавали простора, а гларус с бронзови крила изгарял в жарта на залеза.

Цялата картина била пищна, многобагрена и идеално нарисувана, излъчвала веселие и доволство. Светлината струяла отвсякъде, щедро разплискана по платното. Придворният маестро нанесъл последната мазка и се отдалечил, за да я види отдалеч. Отдръпнал се няколко крачки и присвил очи. Сетне доволно потрил брадичката си и се приближил до статива на своя съсед.

Там бушувала свирепа буря. Разпенените вълни подмятали кораба като орехова черупка, вихърът съборил мачтите, платната висели, раздрани на парчета. Моряците едва се крепели на палубата, изхвърляйки във водата целия излишен товар. Капитанът стоял, вкопчен в мостика - смъртноблед, окъсан и ням. Няколко удавници се мъчели да се доберат до парче дърво, водовъртежите и щормът ги запращали в дълбините. Черни облаци ограждали призрачното слънце, дъждът шибал разбуненото море и вкочанените тела на корабокрушенците.

Демоничното забавление на тайфуна стъписало придворния маестро. Той се наскърбил, но изчакал своя събрат да завърши картината.

Художникът от колибата с рязък жест се подписал и станал без да я гледа. Знаел какво е нарисувал. Двамата се обърнали към морската шир, където чуждоземният кораб отдавна бил изчезнал, стопен в безкрайната синева.

- Вземи - рекъл придворният художник, - подарявам ти моята картина. Тя е най-хубавото, което съм създал. Виж лицата, те са ведри и живи, забележи белите дипли на пяната, изпипал съм всяка сянка и детайл. Работих съсредоточено и упорито, спазил съм всичко, всичко е истинско - перспективата, положението на телата, гънките на дрехите, купестите облаци, оръжията, цветовете на къщите и кулите. Това е съвършената картина, за нея кралят би дал ори бързоногия Хелиогабал, своя най-прочут жребец. Подарявам ти я, тя е същинско съкровище. Зная, че ти ще я оцениш по достойнство.

Художникът от колибата поел платното, разгледал го бегло и на свой ред казал:

- Брат ми загина при корабокрушение. Фрегатата му се натъкнала на риф, грамадните вълни я запокитили върху скалите и тя бързо потънала. Брат ми последен се отдал на сирените, защото беше неин капитан. Сега аз нарисувах целия този ужас. Направих портрет на смъртта с надеждата, че така ще уталожа размирния му скиталчески дух. Рисувах с бързи, груби мазки, търсех усещането за грапавите обятия на съдбата. Вземи тази картина и я скрий, тя няма да се понрави никому. Искам в деня на Страшния съд брат ми да я види и да разбере, че не съм го забравил. Дължа му го.

Маестрото сгънал статива, събрал боите и четките си, нарамил картината на бедняка и се заизкачвал по стръмния скат. Бил се отдалечил доста, когато чул, че художникът от колибата го вика:

- Що се отнася до истинското, побратиме - крещял беднякът, - забравих да те предупредя. Не наклонявай картината, защото океанът ще те залее. Ето, той вече кваси лачените ти обувки. Това исках да ти кажа. Сбогом!

 


напред горе назад Обратно към: [Любовта на художника][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух