напред назад Обратно към: [Любовта на художника][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



5


- Спасе! Спасе, ела на телефона!

Оставих масльонката и разбърках мастилото, сикативът го беше стегнал. Избърсах ръцете си с парцала. Дръпнах един лист да проверя пасера. Далматинецът от етикета за кучешка храна ме гледаше с меланхоличен лилав поглед. Потупах колегата по рамото:

- Наглеждай Долорес, днес не е в настроение. Листите пак хвърчат по масата. И страничната марка дърпа, когато й скимне.

Отсреща ме чакаше гласът на Явор:

- Здрасти, Графе! Отдавна не сме се виждали. Как си?

- Не сме се и чували, има-няма шест месеца. Бутам някак. Ти как си?

- Ще правя изложба. Някой трябва да отпечати поканите. Кой ли ще е той?

Звучеше учудващо бодро и весело. Чак ме зарази. Радвах се да поговоря с него, все пак не го бях виждал половин година.

- Ако имаш предвид видния печатар Спас Дърмов - продължих, - разчитай на него. Ще ти направи поканите. Проекти имаш ли?

- Говорих с един приятел, той нахвърля някои идеи. Сега отивам до тях да ги погледна на компютъра.

- Добре, избери си от вариантите и му кажи да ти пусне две-три разпечатки на принтера. Останалото е моя грижа. Кога откриваш?

- Следващата събота. Но ми трябват още вдругиден. Ще можеш ли?

- Лесна работа. Къде да се видим довечера около девет?

- Знаеш ли новото кафе зад операта? "Бонго" ли беше, "Донго" ли? Май "Бонго"...

- Казва се "Конго". Знам го. С двете билярдни маси и русата барманка.

- То е. Ще те чакам там. Кога каза, след девет ли?

- Да.

- Добре, чао.

- Чао, зографино.

Върнах се оттатък, където Доли хъркаше и скърцаше, сякаш зъбните й колела мелеха костенурки, а охтичавият компресор бучеше досущ бурия. Шефът ми и един претенциозен клиент стояха до нея и разглеждаха някакво гланцирано списание.

- Спасе - рече шефът, - това можем ли да го направим?

Беше реклама за часовници. Нищо особено, само дето за нея трябваше съвсем друга техника.

- Можем. Доли трябва да порасне от четвъртинка в цял формат, да си завъди още три секции и талк-апарат, малко специална козметика, разни пълнители и прочее. И ще стане.

- Значи на тази машина не може? - запъна се клиентът.

- Тази машина е "Ромайор" и е купувана на кило от Източна Германия. Нещо като москвич в полиграфията. Ти с москвич можеш ли да излезеш на Шумахер?

- То е само двеста тираж.

- Ти си плати за хиляда, но не гарантирам какво ще излезе.

Оня погледна шефа ми и добави:

- Те са ми много важни клиенти.

- Що не кажеш направо, че ще им отрежеш главите от кръста и ще друснеш поне триста процента надценка? - Аз се ядосах. - За какво ме разиграваш сега? Занеси го в някоя от големите печатници да го направят като хората. Погледни фона, как да ти го изкарам, без да откопира мастило на гърба?! А той е и в трите цвята. Ей ти лупата, гледай.

Шефът ми се навъси и отведе клиента настрана. Говориха нещо, след малко той се върна.

- Ще му го изкараш ли все пак?

- Обясних му какво ще излезе. Ако иска, да го остави. Само ще изхабим хартията.

- Той настоява за матова.

- Значи копирането не му мърда. След черното няма да можем да разлепим листата.

- Не желая да бъдем некоректни спрямо клиентите.

- Ами, ако иска, да дойде да си изкара тиража сам. Връчвам му шпаклата и готово. Така е най-коректно.

- Принуждаваш ме да ти удържа част от аванса.

- Част от аванса няма да ми удържиш, понеже сетне ще ми видиш гърба. А както добре знаем и двамата, от моето напускане ти ще загубиш повече. Да ти изнеса една лекция за принадената стойност?

- Много ти знае устата.

- Да създавам някакви проблеми? Хайде, бъди честен! Върша си работата сносно, тиражите ми са пълни, икономисвам мастила и хартия, нямам самоотлъчки, не боледувам, тук не пия. На теб ли да ти обяснявам, че държавните печатници са бъкани с алкохолици? Какво искаш повече? Аз идвам на работа, шефе, не съм на каторга. Не се забравяй!

Той изсумтя и отиде оттатък. Клиентът го последва в стаята на монтажистката, а аз закачих ракела, за да измия Долорес от магентата и да ударя жълтото на етикетите.

"Конго" ме приветства отдалеч с неоновите си палмички. Опушените стъкла му придаваха някак траурен вид, но пък барманката разсейваше всякакви лоши предзнаменования. Тази вечер тя скучаеше, защото и столовете отвън, и билярдът бяха празни. Изключение правеше Явор, чиито весели очи ме следяха иззад зеленото сукно на едната маса.

- Хладна бира и бадеми - поръчах аз след поздрава, момичето ми отвърна с половин усмивка.

Прегърнахме се здраво, едва в този миг проумях колко ми е липсвал. Тъгувах за него, отсъствието му издълба празнина, която зееше през тези няколко месеца. Разглеждах го със зорък поглед, опитвах се да отгатна колкото се може повече от разпиляното време.

- Рисувам, Графе. Рисувам като луд! Много съм доволен, нямам търпение да свърша едното платно и започвам следващото. Ще ги видиш, прекрасни са. Пък съм им сложил цени, ще им съдера джобовете. Ще плащат парвенютата, като искат изкуство, ще плащат в долари. И повечето ще ги продам, обзалагам се!

Беше друг - отслабнал, ала амбициран и горд. Беше и някак рязък, с отсечени движения и тежка реч, думите му падаха като камъни. Пред него седеше само чаша чай.

- Какво стана с Ивета?

- Това е просто любов, Графе. Една прокълната любов. Нищо повече. Тя не ме заслужава. Разбрах го. Приех го. И преди нея имаше летоброене, айде сега...

Краят на фразата секна и стъписаният ми слух увисна подире му. Очаквах нещо като изповед, но не го дочаках.

Явор отпи от чая и се засмя. Очите му пробягваха насам-натам, ни спираха никъде за повече от секунда. Ръката му начесто пооправяше перчема.

- Разкажи нещо, как я караш? Как е лелята? Пишеш ли?

- Бачкам. Пиша по малко. Лелята вече не е актуална.

- Защо?

- Сходство в характерите, много искаме да се ползваме. От стара парясница и млад графоман какво искаш да излезе?!

Той пак се засмя. Много се смееше.

През тези месеци вършил глупости. Доста глупости. Платил на някакъв цигански оркестър и заедно с мангустите отишъл да прави серенада на Ивета. Вдигнал целия блок на главата си. Пял, качен на колата на мъжа й. Там играл и кючек. Онзи го заплашил с газовото си пищовче, обаче от балкона. Явор бил мъртвопиян, половината от случилото се въобще не го помнел. Дошла полиция и го закопчали. Ченгетата му поискали двеста марки да го пуснат, той нямал. "Днешната полиция не бие, Графе, ама снощната знаеш ли как би?" Той ги изпонапсувал, те пак го млатили. Изкарал и две седмици на тухлите. За общественополезен труд. "Вече съм полезен, Графе. Там още имат плакати на Сталин, бе! Ад! Пълен ад!"

После взел да рисува. "Беше прав, нарисувах всичко, което бях таил с години. Чувствах се лек, свободен, не съм на себе си. Струва ми се, че бих могъл да обхвана всемира. Епохално е това усещане." Нарисувал над сто картини. Не му омръзвало. Бил обсебен. Не искал да спира, но вече желаел да ги покаже. "Ще ги видиш и съм сигурен, че ще ги познаеш. Ти ги познаваш, Графе."

- Къде ще бъде изложбата? - поинтересувах се аз.

- В голямата зала на съюза. За един месец.

- В голямата зала?!! Много смело! Там слагат само важните клечки.

- Там излагат художници. И от двайсет и седми ще излагам аз.

Той бръкна в портфейла си и извади пликче от жълтеникава хартия.

- Ето паусите. Пусни двеста покани.

- Какъв цвят?

- Тъмнозелено.

Пристигнах по-рано от обявеното. Наоколо все още подтичваха Явор и уредниците, донагласяха осветлението, даже смениха местата на две картини. Операторът на някоя от телевизиите снимаше необезпокояван. Сетне в репортажа нямаше да личи живопис ли е това на екрана или градски екарисаж. Гаранция - Франция.

Бях поразен, те надминаха всички мои очаквания. Гледах с ококорени очи, чак след минути се усетих да чета имената. Взорът ми скачаше от платно на платно, запленен и очарован от тяхното великолепие. Толкова интензивни цветове не бях виждал никога. Сякаш късове дъга бяха приковани за стената. Загубих ума и дума.

Нямаше фигури, нямаше перспективи, нямаше конкретност. Нищо познато или провокативно, пластовете боя волно се разполагаха в неограничено пространство, цветът дишаше, той почти пулсираше. Мазките образуваха приказна колоритна сага, не бях и помислял, че един определен цвят притежава толкова самоличности.

Огледах се като сомнамбул. Питах се къде съм попаднал, това място ме притесняваше, то ме разстройваше. Хората наоколо не ми обръщаха внимание, те още работеха. Никой не можеше да ми обясни какво правя там.

Стигнах до оранжевата картина, тя пламенееше отдалеч, беше като факла. Пред нея стоеше варненката и я гледаше хипнотизирана. Не усети кога приближих. Не поздравих, просто застанах до нея.

- Знаеш ли, спомних си, когато бях дете - прошепна тя. - Тъй много време... Тогава имах една плетена шапчица, точно в този цвят. Беше с пискюл и ушички, точно в този цвят. Не можеш да си представиш колко я обичах. Веднъж баща ми за наказание я пъхна в печката. Много плаках тогава.

Сълзите се стичаха по лицето й. Тя не ги прикриваше.

Мисълта проблесна в ума ми като острие, споменът нахлу мигновено. Рязко се обърнах и затърсих с очи онова, което в момента беше най-важно за мен. Мама често повтаряше с умиление, че съм имал най-хубавото моряшко костюмче в града. Голямо тръшкане паднало в магазина, докато ми го купят. Светлосиньо костюмче, и на снимките личеше. Светлосиньо!

Кобалтовото сияние ме очакваше в другия край на залата, втурнах се натам тичешком. На няколко метра спрях и стиснах очи, не бях сигурен дали искам да я видя и как ще реагирам. Изпотих се.

- Ще ти хареса, Графе. - Познах гласа му. - Тя е от най-сполучливите. Добре дошъл, все пак!

- Ти си ни нарисувал всичките, нали?

- Така е. Всички сте тук, тъй пъстри и тъй различни. Колоритна компания, спор няма.

- Ако продадеш кобалта, ще те убия! Ще те заколя, помни ми думата! Добре си ме заварил, все пак!

Отворих очи и уверено тръгнах напред. Портретът на моята душа синееше в рамка от черно дърво.

Не знам какво очаквах, не зная и тя какво очакваше. В продължение на минути се гледахме недоверчиво и някак гузно, като скарани хлапета. Лазурният й лик изглеждаше строг и същевременно вироглав, но тя ме следеше с интерес. Подходих към нея подчертано резервирано, ала не успях да я заблудя. Тя знаеше, че я обичам и тази невероятна среща я радваше и въодушевяваше. Не изглеждаше особено изненадана, явно се доближавах до нейните представи. Изучаваше ме с капчица насмешка, бликнала от ефирните й зеници. Аз пък отдавах на срещата почти протоколен характер, въпреки че видяното ме озадачи. Опитвах да подавя вълнението си, ширналата се пред очите ми синева ме уплаши, сякаш тъгувах за локва катран на дъното. Присвих скептично очи, тя продължаваше да ме съзерцава с невъзмутимото достойнство на своенравна муза. Леко наклоних глава, тя трепна с ресници. Безбрежната й снага ме поглъщаше, обзе ме желание да се отдам на нейното обладание. Да отидем някъде сами, тя - безумно синя, аз - смирен и тих. Да познаем най-краткия сезон, съчетали моето настъпващо лято и нейната вечна прохладна пролет. Да бъдем заедно дори и само за миг.

Отстъпих, извърнал глава встрани. Направих няколко припрени крачки, но се върнах обратно. Под платното пишеше "Синият човек идва". Картината остана безучастна.

Продължих покрай стената, на която висяха окачени нашите приятели. Огромно платно с дебели сиви райета на бял фон носеше заглавие "Спасителят на мухите". Салвадор си го заслужаваше. Разноцветният паноптикум ме подтисна.

Поредицата тъмнозелени картини заемаше централния пасаж на изложбата. Разглеждах ги с мъничко тъга, любовта им ме караше да се чувствам нещастен. Явор се беше разгърнал напълно, цикълът "Нощта на изумруда" наброяваше близо двадесет платна. Тези маслени краски бяха като поема, двадесетина живописни сонета.

Обиколих още веднъж и се полюбувах на красотата и колорита. Наистина не знаех какво да кажа, бях съвсем обезсърчен. Опитвах да се зарадвам, ала не ми се удаваше.

Гостите вече пристигаха, по-нетърпеливите сипеха компетентни мнения пред платната. Събра се доста шарен свят. Никой не чува толкова глупости, колкото картината.

Явор обикаляше групичките с озъбена карнавална физиономия, широката му усмивка повече приличаше на тик. Беше облякъл лека поплинена риза, над която лъщеше отвратителна бродирана жилетка. Не пиеше, но понякога се кикотеше пронизително. Това цвилене чувах за пръв път.

В този момент в залата влезе една особа, която ме накара да настръхна. Докато той възтежко преместваше телесата си към виновника за тържеството, аз внезапно осъзнах, че там не присъстваше никой от Славови. Нито старият Славов, нито съпругата му, нито поне Ясен. Нямаше никой. Огледах се безпомощно, тях наистина ги нямаше.

Дебелакът стигна до Явор, разперил отдалеч месестите си ръце. Той сграбчи приятеля ми и го притисна до тлъстото си туловище, като звучно го разцелува в устата. Явор не се опитваше да се освободи, двамата тихо си говореха нещо, допрели чела. Сетне Явор му се изплъзна, а онзи похотливо го опипа по задника.

Догнуся ме. Тази свиня беше депутат в парламента, познавах булдожката му морда от вестниците. Освен, че беше от върхушката на левицата, беше и обратен, всички го знаеха. Лейди Вълкана, така го наричаха. Голото теме на лейди Вълкана блестеше на няколко метра от мен.

Спуснах се и сграбчих Явор за реверите. Нямаше как да ми противоречи, защото го измъкнах от залата и го блъснах в стената на преддверието. Главата му изкънтя.

- Първи въпрос - ревнах аз, - кой ти даде пари да уредиш изложбата? Тук са отишли минимум хиляда долара. Казвай!

По лицето му се изписа мръсна усмивчица.

- Ти да не ревнуваш?

- Онзи мазен швестер ли ти даде? Народният избраник ли?

- Той ми даде.

- В замяна на какво?

- Ние сме близки.

- Шибаш ли го? Праскаш ли му геврека? А? А?

- Не е твоя работа. Правя каквото си искам.

- Гади ми се от тебе. Ти си болен, Яворе. Не си на себе си. Всичко друго очаквах, но ти направо ме сащиса. Точно това не бих допуснал никога. Иде ми да ти разчекна муцуната.

Той се мъчеше да се отскубне, защото усуках яката на ризата и тя го душеше. Лицето му стана мораво.

- Ще ти кажа какво мисля. Искам да забравиш за мен. Изобщо, още сега, на секундата! Мислех, че имам приятел, то насреща останало едно леке. Ще повърна! Не ме търси, ние вече нямаме нищо общо! Смятам, че си един долен боклук, смрадливо говно. Събрал си всичко онова, което не понасям и ме вбесява. Лъгал съм се в теб. По-добре умри, педерастка подлога! Пукни веднъж завинаги! Призлява ми само като те гледам!

Стоварих го на пода. Той дишаше на пресекулки, очите му бяха изхвръкнали. Исках да го ритна. Надвесих се над клюмналата му глава.

- Сетих се! Да ти кажа ли какъв цвят е твоята политическа пачавра?! Убеден съм, че ще позная отраз. Розов е! Розов е като мито бебешко дупенце! Зодия Фламинго!

Не исках да оставам сам, трябваше да поговоря с някого. В таксито механично дадох адреса на Соня. Осъзнах го чак когато позвъних на вратата. Понечих да си тръгна, но ръката ми сама натисна звънеца за втори път.

Отвътре се чу боричкане и смях, някой се закашля. Извиках асансьора.

Секретът прещрака и вратата се открехна. Соня беше зачервена и възбудена, забелязах го с неохота.

- Какво искаш?

Тонът й бе враждебен.

- Може ли да поговорим? Моля те.

- Не съм сама.

- Да го изпратя ли при жена му?

- Предпочитам да ти видя гърба. Взех да свиквам.

- Извинявай. Отивам си.

- Чакай... - пошушна тя. - Ела утре.

- Ти наистина си кучка, знаеш ли? - възхитих се аз и извиках към безмълвния коридор: - Братле, направи си густо на патката, щото утре си пътник, майна! Майната ти и на тебе!

Мама и тате дремеха пред телевизора. Не ми се вечеряше, тихо прибрах хляба, рибата, салатата и ябълките. Мама отиде да приготви спалнята.

Почуках при Наталия. Сестра ми четеше на светлината на свещи.

- Лампата ли не работи?

- Работи, но така ми харесва. Романтично е.

- Но е вредно за очите, Натали.

- Постоянно има нещо, което е вредно - рече тя и погледна озадачено гърлото на бутилката ром, което стърчеше от джоба на якето ми. - Откраднал ли си го или искаш да пиеш?

- Няма значение. Да ти сипя ли?

- Едно пръстче може.

- Как си? - попитах аз, след като глътнах от алкохола и се опрях на гардероба. - Напоследък не си общуваме.

- Оправям се. Не съм във възторг от живота, но се оправям.

- С кого излизаш сега?

- С никого. Не си забелязал, но аз не излизам от седмици.

- Защо?

- Не желая. Разпитваш ли ме?

- Не... Обичам те! Божичко, толкова рядко го казвам, че чак се срамувам, докато го изрека. Езикът ми едва се превърта. Дай муцуната златна!

- И аз те обичам, Сеп!

Наталия се любуваше на пламъчетата на свещите, аз притворих очи. Вечерта ме изтормози.

- Ще ми намериш ли работа за лятото?

- Ще ти намеря.

- И ще ходим на море сами?

- Ще ходим, да.

- Двамата?

- Двамата. Заминаваме за Варвара и толкоз.

- Чудесийка! А дали ще мога да се пека без горнището на банския? - поколеба се заради мене тя.

- Печи се и без долнището, ако искаш.

- Сеп, ти си върхът. Не, ти си три метра над върха. Ти си любимият ми брат.

- Що, друг имаш ли?

- Нямам си.

Надигнах бутилката и извадих цигарите. Наталия се смръщи.

- Имаш ли нещо против да не пушиш тук?

- Ще застана на прозореца.

- Предпочитам да не пушиш.

- Добре, няма да ти преча. Чети си. Какво четеш?

- "Лайла". Робърт Пърсиг.1

- Толкова млада и вече чете Пърсиг.

- Не съм толкова малка, Сеп.

- Не си, не си... Искаш ли да ти дам отличен съвет, ще ти потрябва. Никога не надценявай хората! Набий си го в главата, никога не ги надценявай. Много ще ти помага в бъдеще. Ако не си ги претеглила точно, те ще ти го покажат, но не ги товари със собствените си очаквания, защото само ще изгубиш. Остави ги в естествената им среда и ако искаш да им въздействаш, влияй върху нея, не върху тях. Иначе ще те съсипят... себеподобните мизерници...

Сутринта имах отчайваща нужда от кафе, ала Наталия не дойде. В замисления й поглед, в изпуснатите думи, в нюансите им, в жестовете прозираше промяната. Това не беше момиченцето с корделките и куклите оттатък. Сестра ми беше пораснала, аз отново бях пропуснал момента. Тя очевидно вече не желаеше да споделя с мен онова, което я вълнува, отчуждаваше се. Започваше да къта собствени съкровища. Или собствени проклятия. Искаше да осмисли случилото се, да подреди мозайката отново. Не ме търсеше за отклик, било от свян, било от инат. Аз нищо не бях забелязал, пак закъснях. Винаги закъснявах. Наталия беше станала жена.

В кухнята се мотаех около кафеварката и видях фигурата й да се отдалечава към автобусната спирка. Беше облякла яркочервена блузка. Без ръкави.

Изложбата наистина пожъна успех, би било нечестно да го отрека. Всички медии я отразиха, много от картините се откупиха на баснословни суми. Явно механизмът на успеха беше задействан. Дори Соня ми телефонира да ме похвали за откритието ми. Направи го от злоба. Не исках да се обяснявам, не ми се занимаваше. Пък и не беше вярно, Явор бе само свое откритие.

Почти бях изчистил паметта си от целия баласт, когато той отново позвъни на вратата в края на септември. Тъкмо разглеждахме със сестра ми и Мадлена снимките от Варвара, когато се звънна. Наталия отиде да отвори. Подир нея в хола влязоха Явор и някакво непознато момиче.

Те поздравиха и млъкнаха. Всички млъкнахме.

- Графе, представям ти моята годеница Ивалина.

Ама ги избираше с едни имена... Ръката на момичето висеше във въздуха, аз гледах в масата. Другите гледаха мен.

- Има ли нещо, за което наистина да ми се сърдиш?

На фона на загорялото лице светлите му очи изпъкваха още повече. Ивалина отдръпна дланта си. Стаята сякаш се разшири.

Въздъхнах и станах.

- Добре дошли, здравейте! Здравей, Ивалина, приятно ми е да се запозная с теб.

Никога не съм могъл да лъжа убедително.

- Това от морето ли е? Нали може? - Явор пое снимките. - Къде бяхте?

- В Санта Барбара. Тук сме на скалите - обясни Наталия.

Като че участвахме в първа репетиция на току-що сформирана трупа по пантомима. Не бях предполагал, че съществуват толкова техники за отбягване на другите. Разигравахме сценки от старо театро.

- Ние ходихме навсякъде - каза Явор и прегърна Ивалина. - Всъщност се запознахме в Несебър. Веднага се влюбих, тя е прелестна. - Той я целуна, прелестната стоеше сковано. - Нали е красива?

- Що не седнете? - предложих. - Искате ли кафе? Чай? Нещо разхладително?

- По принцип сме тръгнали към "Метрополис", страхотна дискотека са направили там. И се питахме дали ще дойдеш с нас.

Те били тръгнали, те се били питали. Ивалина ме поглеждаше информативно, аз пушех.

Попитах Наталия:

- Ходи ли ти се на дискотека?

- Не. Ние ще слушаме музика в моята стая.

- Дискотеката била нова - съблазних я аз.

- Голям праз! Не ща, навсякъде само мутри и дрогета.

За късмет "Метрополис" ми се размина, нямаше места. Отвън вардеха две порции по сто и тридесет килограма говеждо, с които нямах желание да се заяждам. Метнахме се на колата и отпрашихме за "Конго". Слава Богу, там ни чакаха само изкуствени мигли на кварталната Блонди.

Явор караше бял фолксваген, от гърбавите, преправен на кабриолет. Взел го евтино, с него обикалял крайбрежието. Станал цял монтьор, харесало му. Механизмите били тайната му страст.

А на мен не бяха. Ивалина мълчеше.

- Продаде ли кобалта? Не ме гледай така, продаде ли го?

- Не съм. В ателието е.

- Благодаря.

- Мислиш ли, че бих го продал?!

- Не обичам да мисля продължително. А ти с какво се занимаваш, Ивалина?

- Актриса съм. Още уча, по-точно.

- Милата! Дете безгрижно, ти живота не познаваш. После ще емигрираш ли?

- Не съм решила.

- Трябва да решаваш бързо, защото вече никъде не ни щат. Даже и в Нова Зеландия. Споменеш ли, че си българин, те разбират прокажен. А, в Австралия търсят... как се казва... овчари... не, пастири за кенгурата. Ако си навита... Колко ти писаха на дълъг скок в училище?!

- Първо ще се оженим! - оповести Явор.

- Той така си говори - извини го момичето.

- Знам, че така си говори.

Блонди дойде и нареди чашите. До тях постави захарницата. Ивалина отиде "да си напудри носа".

- Прелестна е, Графе. Харесва ли ти?

- Не е нищо особено.

- Няма да ми развалиш вечерта. Влюбен съм в нея.

- Тъмнозелена ли е?

Той помръкна.

- Не съвсем. По-скоро тревисто.

- Ти си знаеш.

- Да сменим темата.

- Ние нямаме тема.

- Сам ли спиш или добре?

- Гледам нощния блок.

- Кофти.

- Кофти... Тя не те обича. Ивалина.

- Ти не би могъл да съдиш.

- Имам очи.

- Ти не би могъл да съдиш - натърти той с яд.

- Да не се давиш пак във водката?

- То си е мой проблем.

- Точно така. И повече няма да позволя да бъде и мой. Превърнал си това момиче в патерица. Тя ти е необходима само за манифестацията.

- Не е вярно!

- Не само че е вярно, но е и трагично. Знаеш ли кога ще я задържиш до себе си? В шестък! За кво я разкарваш тая кукла, поддържаш имиджа си ли? Не ме разсмивай, Явка, ти си тъй безобразно суетен. Тя скучае. Плащаш ли й достатъчно, за да не мисли за допълнителни доходи?

- Ще те ударя.

Нямах намерение да му спестявам каквото и да било, но Ивалина се върна и така прекрати зреещата кавга. Всъщност присъствието ми в "Конго" беше грешка.

Бях го прежалил. Той ме беше разочаровал веднъж завинаги, аз не вярвах, че някой може да се промени към добро, каквото и да означава тази блудкава дума. За мен такъв анахронизъм не съществуваше, той нямаше смисъл. Вярвах в доброто начало у човека, но не и в добрия му край. Гледах на Явор като на минало забравимо, паднал лист от календара, заличен телефонен номер. Не ни свързваше нищо - нито геройство, нито престъпление. Още по-малко пък тази Дулсинея с оскубани вежди на съседния стол. Следователно можех да се отдалеча в случайна посока. Което и сторих след известно време.

Подочувах за него това-онова. Биеналето в Будапеща му донесло нов успех. Продал още картини, канили го в Лондон и Женева, критиките били "повече от ласкави". Купил си апартамент, там живеели с Ивалина. Обаче нещо не му се удавало да я рисува, тя не се харесвала. Напоследък бил решил да се пробва в графиката и офорта. И другото - вманиачил се в ротативките. Харчел безразборно. Взел си и куче. Ирландски сетер.

Свиквах да губя, сигурно остарявах. Ето, Явор беше от хората, на които смятах, че държа и за които бих направил нещо наистина важно и пожертвователно. Нищо подобно, изоставих го с ясно съзнание и чиста съвест. Не знаех как да се отнасям към него, ние не бяхме същите нахъсани момчета, решени на всяка цена да наложат таланта и изкуството си. Той уж го правеше, това не му носеше никакво удовлетворение, ако пренебрегнем рецитациите за чудноватото усещане отвъд сетивния рай. Аз зациклих. Не бих се молил никому да ми издаде някакво смотано книжле и вместо хонорар да ми тръсне двеста екземпляра да си ги продавам сам. Лека-полека реалността ни изтикваше до аутлинията, където загряваха резервите.

Свивах кръга на своите познанства. Изпадах в летаргия, като че се готвех за големия сън. Дори с мама и тате, със сестра ми формализирахме общуването до хляба и сиренето, всеки страничен въпрос извикваше недоумение по лицата. Превръщахме се в хора със затихващи функции. Животът забавяше темп от тридесет и четири на шестнадесет оборота, камерата беше осемнадесет милиметрова, без звук; филмът - надраскан и скъсан, без заглавие, а вече и без епилог. Чувствах се смъртно изхабен.

Събитията се развиха главоломно. Ивалина изчезна с някакъв джаз пианист, заминаха за Норвегия или някъде другаде, където има фериботи и ресторанти в тях. Тя отнесе злато и няколко хиляди долара, спестени от картините на Явор. Открадна и други дреболии. Той първо не повярвал, че всичко се е измътило под носа му. А когато повярвал, те вече били в самолета за Копенхаген.

Беше сломен, по телефона гласът му хриптеше. Не исках да ходя у тях, обичах и уважавах родителите му, не можех да ги гледам в очите.

Срещнахме се на гарата. Не зная как ми хрумна, той прие бързо и припряно. Съзрях го сред гмежта от пътници, продавачи, клозетни фльорци, безпризорни и просяци. Седеше на столчето, прегърбен и свит, лицето му беше жълто, сухо, кичурите на перчема приличаха на клечки. Беше се увил в стар шлифер.

- Тя избяга, Графе. Избяга като затворник. Отмъкна ми даже пуловерите.

- Зарежи сега пуловерите. Ти как си?

- Как мога да съм...

Той побутна към мен полупразната бутилка ракия. Отпих и му я върнах, тази мътилка вътре беше ужасна. Явор също я надигна, лицето му се разкриви.

- Цигари имаш ли?

Запалих две и му подадох едната.

- Какво да правя сега?

- Още ли я обичаш? Не се ли отврати от нея или поне от постъпката й?

- Не, не, не смесвай нещата. Тя не е такава. Той я е подучил.

- Тя си беше обикновена курва, Яворе. Тя те използваше. Доеше те.

- Аз по-добре знам.

- Хайде, кажи какво ти даде тогава?! Изброй три неща, каквито и да са те. Аз мога да изброя какво ти взе и няма да ти бъде никак приятно.

- Тя ми помагаше. И ме разбираше.

- Не, тя по-скоро не ти пречеше, и то не поради изтънчен усет, а заради вродения си мързел и тъпота. Как още можеш да бъдеш толкова заслепен! Ти ме изумяваш!

Той мълчеше и ме гледаше с онзи непоносим многозначителен поглед, който трябваше да ме накара да се почувствам зелен и неопитен юноша. Излишно беше да го убеждавам, губех си времето.

- Знаеш ли какъв ти е проблемът, Яворе? Сега ще го кажа пределно ясно. Ти обичаш като жена, искаш да се отдаваш, вместо да притежаваш. Да бъдеш верен, вместо да завоюваш, само да даваш, не и да вземаш. Ти превърна любовното страдание в стълб на своя живот, просто умираш да страдаш. Сам настройваш хората да те измъчват, постоянно се нуждаеш от някого, който да те мачка и деморализира. Поставяш се под чуждото влияние, по-лесно ти е - няма избор, няма и отговорности. Все ти си онеправданият, все ти си жертвата. Аз като че ли го усетих и не се възползвах, може би не мие присъщо. Може пък да не съм се сетил за какво да те употребя. Но ти винаги се поставяш в ролята на погубения, на обругания, все губиш. Почти флиртуваш със слабостта си. Това не е нормално, макар че сигурно ти е удобно. Ти не си търсиш жена или приятелка, искаш някой да те осинови, търсиш си майка. И затова винаги попадаш на мащехи.

- Поне ти не ме обвинявай.

- Укорявай ме само ако съм излъгал. А аз ти говоря чистата истина.

- Искам да се освободя от всичко, искам да живея моя собствен живот.

- Тогава рисувай! Дай лице на бесовете, за да ги обезсилиш, прочисти се от плесента. Смъкни от себе си цялата гадост, изгони я! Рисувай тази толкова окаяна картина.

- Друг начин няма ли?

- Ти вече си минавал по този път, познаваш го. Друг начин няма.

След седмица Явор се обеси. Баща му ми съобщи за погребението. Намерили го в ателието, висял на въже от палатка за къмпинг. Въжето било тъмнозелено. Добре усукано. Здраво.

През сълзи старият се чудеше откъде го е взел.

Видях останалите. Бяха бездушни и бели.

 


1 Робърт М. Пърсиг в по-зивестен със своя първи роман "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет", издаден в Ню Йорк през 1974 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Любовта на художника][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух