напред назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]



Пролог


I

Виждах ги да кацат по оголените клони на младите орехи, растящи край пътя. Впрочем „кацат“ звучи лекомислено; тези птици заемаха дадено място в пространството с такова достойнство — миг след това и вече ти се струва, че те са били там винаги. Ревът и въздушната вълна, която големите камиони влачат след себе си, ги оставяха невъзмутими. Не знам какво ги бе довело тук през тази зима. Пътят минаваше през падина недалеч от морето, в която рядко се задържаше сняг, но едва ли лесната прехрана примамваше тези аристократи. Наблюдавал съм ги как разкъсват плячката си — с досадата, с която един човек на духа, човек, който флиртува с прекрасното, се облекчава в съответното помещение. В смисъл — „прозаика, но няма как...“

Въобще, тези горди птици въздействаха неотразимо с атрибутите си върху възбудения ми мозък. За мен те бяха Орлите. Виждах ги два пъти дневно през стъклата на автоприцепа. Зад волана беше Нено, а най-изчерпващото го описание е такова — той беше шофьор. Товарът на прицепа се състоеше от 384 каси бира и един млад човек, който пиеше утринното си пиво. Това бях аз. По онова време се опитвах да продавам бира на едро — едно не дотам благодарно занимание, като се отчете смазващата януарска конкуренция на виното. Не познавам кръчмар, който да не е настръхвал при вида на лазещия иззад преспите камион с бира. Нестерилизирана, обикновена бира, която след няколко дни става на парцали. Ситуация повече от деликатна — трябваше да бъдем отпратени, но така, че благоразположението ни да не бъде покътнато. Все пак юли не е чак толкова далеч — само след шест месеца. С чаши в ръка започвахме игра на дипломация. Двете страни, както и може да се предположи, залагаха на съвсем противоположни неща. Аз залагах на това, което нямах — лятото, знойното лято, когато устата пресъхва и чаша бира се заменя срещу половин царство. А кръчмарите, като по-практични люде, залагаха на това, което имат — „Съни бийч“ /Браво!/, руска водка /Може!/, български ром /Хм!/ и т.н. По някое време излизахме навън. Одухотворените ни лица изразяваха сдържано страдание — пак компромис! Ами че човек за единия принцип живее! Поемах касите с бира; противно на физическите закони, те се оказваха безтегловни. З-зът! — и касата-тухла залепваше към растящата бирена постройка. З-зът! Чувствах се „леко, свободно, чудесно" — както би писал Хемингуей. Усещах се незаменим, опиянявах се от движенията си. С риск да навея нежелани асоциации — ето точната дума, измислена /уви!/ не от мен — РАБОТОХОЛИЗЪМ.

После се качвах в кабината на прицепа и потегляхме отново. Мозъкът ми бе в плазмено агрегатно състояние, затова по пътя съчинявах стихове, посветени на взаимоотношенията между Мъжа и Жената. Може би трябва да спомена, че бях във възторг от творенията си — голяма работа, за съжаление „inaccrochables“* — неокачваеми, според Гъртруд Стайн. Ама и този Хемингуей — какво толкова й обръща внимание на тая стара чанта. Лошо било, че момичето харесва космите по ръцете на любимия — хайде сега! Иначе старият Ърни е бил мъжко момче — бокс, много и разнокачествен алкохол, авантюри; на мен също ми движат тия работи — дори от известно време прописах и разкази. Естествено, в стил „а ла Хемингуей“.

„Тя харесваше войнствения ми нос. Аз — гърдите й. През нощта се любихме в хладната ми стая. Беше хубаво.“

Такива ми ти работи... А, ето ги и орлите. Здравейте, Ваши Високоблагородия!

 

 

II

В Бирената се прибрахме късно следобед. Нено спря камиона до склада за готова продукция и отиде да се задява с електрокаристките. Според радиото, днес е пролетното равноденствие. Не знам защо, но Природата решава да се натегне на тия от Радиото — завалява нестуден и едрокапков пролетен дъжд.

През деня бях пил както обикновено — около пет концентрата; сега ефектът от алкохола започваше да избледнява и надделяваше усещането за умора. През смъкнатото стъкло се долавяше фученето на дъждовните капки, които бяха станали наистина огромни; думата „капка“ ми се стори нелепа — като детска рокличка, която се опитва да обхване формите на Ракел Уелч или Памела Андерсън. Мега-капките разкъсваха потъмнелия въздух; част от тях се разпрашаваха върху ламаринената кабина, принуждавайки я да тътне. Така минута-две и нещо привлече вниманието ми — някъде далече и високо, отвъд дъжда, извън неяснотата изтичаше светлина. Някакъв различен, друг свят; неистово примамлив светъл екран, който лиши сетивата ми от всеядност. Превърнати в сноп лъчи, те ме оставиха — долу и назад, в кабината, едно съвършено подобие на човек...

Когато неволно проследих хода на мислите си, усетих нещо необичайно — в подреждането на думите, в самите думи, които като че ли не бяха същите. Получаваше се нещо различно, но вярно и ново... Еврика! Ето как трябва да се пише!

 

 

III

„Доста топла зима се случи това лято, какво ще кажеш, момче.“

Ами какво да кажа, цял месец дъжд; управата на плажа раздава на курортистите пушки за бели мечки. Тук, зад изпотените стъкла на крайбрежния капан, е доста уютно, но тази бира ме кара да се чувствам като немец — студен и коремест. Минавам на бренди под укоризнения поглед на Жана, оная с хубавите гърди. Другото й достойнство е, че с нея се чувствам значителен /не съм сигурен дали това е най-точната дума/. Но откакто сме на този къмпинг тя се държи особено.

Чичето на нашата маса се размърдва. „Ей, не спря бе! От сутринта вали като из ведро.“

Навярно още преди 1000 години някой го е измислил това „Дъждът вали като из ведро“. Хемингуей би написал „дъждът валя дълго, натрапчиво, отчайващо...“ А защо да не може да се напише така: „дъждовните капки пробиваха с усилие сгъстения от мрака въздух“. Така, така... Започвах да проумявам какво изкушава хората да посегнат към молива и листа. Началният тласък може да е съвсем невинен — например подражание. По-късно пишещият открива, а още по-късно и се пристрастява към него, едно нездраво удоволствие — той пише, поставя думите върху белия лист, опитвайки се да ги застави да се съвъкупят. Авторът потрива влажните си ръце като надничащата през ключалката съседка. Но ако спестим малко злъч — неговата цел е не самото съвъкупление, а резултатът от него. Той се радва като дете на красивите, слънчеви фрази и тръпне от срам и родителски ужас, когато върху листа се пръкне някое словесно изчадие. А това е само преддверието на преизподнята. Същинският ад започва, когато Отецът-Създател, за да изпита своето всемогъщество, си постави някаква цел. Като начало съвсем мъничка — пясъчна крепост, която трябва да се превземе. Да докаже например на евентуалния си читател, че не е прав, когато казва: „Аз да не съм за 20 стотинки, бе!“

Ха-ха! — ще се изсмее някой — Джаст ъ момънт! Ето го непукиста — върви и ръси монети по 20 стотинки. Но на автобусната спирка бива прегазен от дерайлирал трамвай! Ефектно!! Кръвта му изтича!!! Още четвърт час и той няма да бъде между живите. Суматоха! Трябва да се извика „Бърза помощ“, разтревожени граждани пребъркват джобовете си — никой няма монета от 20 стотинки за телефонния автомат. Тогава се появява едно детенце — то е намерило изръсените от непукиста 20 стотинки — ето заветната монета! Той е спасен. И когато в болницата идва детенцето с букет цветя, той се просълзява, но това не са сълзи на непукист. Ура! Един шут и крепостта е срината. Да, наистина, само едно усилие и от крепостта не е останало нищо — само от влажния пясък се хили с грубите си грайфери една стъпка 43-ти номер. Само че номерът е такъв — щурмът на пясъчната крепост трябва да проведе войнството от току-що виделите белия свят /лист/ твои невръстни рожби. И тогава проумяваш, че блестящите, с екзотична красота твои фаворитки не са създадени, за да воюват, че сътворените им за пируети крачета не могат да тропат с войнишки чепик. И се мразиш, детеубиец, когато ги задраскваш — кръст до кръст, кръст до кръст... Тези, които останаха незадраскани, са по-сиви, по-обикновени — същински войници; е, те може и да влязат в работа, само че... Сега пък те загризва разочарованието на родителя, чиито деца не са стопроцентови вундеркинди.

Вечерта в палатката, преди да започнем да се любим, Жана ми каза, че е бременна. После въобще не се любихме.

 

 

IV

Всичко тук си е на мястото и като че ли непроменено: пътят, зимното море, голите клони на младите орехи и дори орлите — царствено недосегаеми от това, което хората наричат „нещата от живота“. За поздрав натискам клаксона на ладата /тя е на тъста, но когато се наложи да я ползвам — няма проблеми/. „Карай по-внимателно, пътят е хлъзгав!“ Това е жена ми; гърдите й наистина са хубави, но сега са собственост на мъничето, което шава в оня вързоп. То е дъщеря ми, която ако не реве, значи бозае — и обратно.

За по-малко от година при мен се промениха много неща. Продължих следването си, не пия толкова като в Бирената, наложи се да се оженя, бебето; вече не съчинявам стихове. Сега се задоволявам да пиша само проза — разни щури истории, наистина за времето, когато пишех стихове, но все пак — проза. Жена ми се въздържа да изказва мнение, но аз знам какво мисли за заниманията ми — възприема ги като инфлуенца. Тоест почти безобидно заболяване, което освен това ще мине скоро. „Искаш ли сандвич?“ Е, за болните трябва да се полагат грижи.

А Хемингуей от няколко месеца ме кара да се смея, макар и не особено весело — след като си женен би могъл единствено да се правиш на мъжко момче. Бр-р! Гади ми се от тия сандвичи. Погледнах в огледалото за обратно виждане — един от орлите се спусна на пътя и докопа огризките от сандвича ми. Отвратително! Лешояди, които са се правили на орли...

Стана ми студено — беше се счупило парниковото стъкло на привидността. Привидната стойност на имена, символи, пози изгърмя като автомобилно стъкло от секурит и се превърна в куп безобидни, нережещи стъкълца. Останаха силуетите им, очертани от бебешки усмивки, добри очи, приятелски ръкостискания; нищо до нещо, дупки, през които нахлува свеж и хладен въздух и те кара да настръхваш. Апропо, някъде четох, че човешките косми са видоизменени пера, а настръхването от студ е всъщност накокошинване, т.е. родов спомен на хората от времето, когато са били птици. Ако въобще си струва да вярваме в теорията на Дарвин...

 


напред горе назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Марчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух