напред назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]



Глава I. Забъркване на кашата или Принос към митологията на Бургас


„По онова време Бургас гъмжеше от поети, пияници, проститутки и влюбени цигани.

Поетите посвещаваха стихове на любимия си град.

Кръчмите се пълнеха с всякакъв вид бохеми, моряци между два рейса, докери с пресъхнали гърла и студенти, забравили целта на следването си.

Проститутките упражняваха занаята си по едни от най-ниските в света валутни тарифи.

Циганите се обичаха, както те си знаят.

Въобще, всички правеха каквото могат, а от техните усилия и от крясъка на гларусите се сътворяваше неповторимата атмосфера на този град или по-скоро — митът за нея...“

 

 

Заинтригува ли Ви ръкописът, госпожо? Не казвайте нищо — това е само началото, забъркването на кашата тепърва предстои. Не, не съм аз авторът, писал го е един агент, един приятел — всички го знаеха като Чико. Ами как да Ви кажа що за човек е...

 

 

Историята на агента Пиер

 

Тогава Чико беше във възрастта, при която младежите престават да си прибавят по някоя годинка, попадайки в случайна компания. Родителите му бяха преселници от Северна България, но той се беше родил тук и си беше същински бургазлия — с почернели от лошата вода зъби и със собствена лодка. Имаше добро телосложение, мургава и през зимата кожа и зъл мустак. Наистина, мустакът му стоеше като залепен, но все пак изпълняваше предназначението, с което бе отгледан — да прикрива при усмивка стърчащия му трети, горен, вдясно зъб. Другото, което със сигурност можеше да се каже за него, е безспорният му успех сред жените и владеенето на някакво пристанищно английско наречие. Защото дори най-приближените му агенти /агенти в смисъла, в който софиянци употребяват „копеле“, а пловдивчани — „майна“/ си противоречаха, когато ставаше въпрос за Чико. Едни го познаваха като докер, други като чейнчаджия, трети като спасител на плажа, четвърти като пампорджия — сиреч моряк, а някои дори твърдяха, че е лежал в затвора. Може да се допусне, че никой от тях не е лъгал, защото тогава неговата житейска цел бе постигането на философската категория „познание“. Затова беше сменил дузина професии, бе скачал от влак в движение и бе прекарал една седмица, самозатваряйки се в едно абсолютно тъмно помещение. Със същата цел бе прочел твърде много книги. Чел ги, според неговите твърдения, в затвора, където влязъл просто защото всеки истински мъж трябвало да посети това заведение. Там му попаднала книгата „Митове и митотворчество“, която макар и написана по абстрактни литературни поводи, се превърнала в истинско откровение за него . Чико си спомнил как в селото на своите родители заедно с приятеля си Ванката играели на партизани. Започнали да копаят землянка в близост до едно старо дърво — напълно нормална партизанска логика. Но след като изкопали метър и нещо, играта им омръзнала. На другия ден из цялото село, по къщите и в хоремага, се говорело само за изровеното имане под старото дърво. „Партизаните“ се почудили на акъла на възрастните, но си затраяли в интерес на партизанското съзаклятие... И едва след като изчел въпросната книга, Чико я свързал с онази детска история. Тогава проумял, че навремето е станал съучастник в сътворяването на Мита за намереното имане. После си легнал и дълго размишлявал в тъмната стая. Когато луната изгряла и хвърлила през прозореца своята оскъдна светлина, предметите в стаята придобили особени, призрачни контури. Закачалката в ъгъла му заприличала на гола жена, чехлите до леглото — на черни дамски чорапи от синтетика, даже ги чул да пукат от статичното електричество. Лежейки в тъмната стая, той бил озарен от просветление. Технологията на митотворчеството му се сторила проста като фасул — ЗА ДА СЕ СЪТВОРИ ЕДИН МИТ БИЛО НЕОБХОДИМО ОСКЪДНО ОСВЕТЛЕНИЕ И ДОБРОТО ЖЕЛАНИЕ НА НЯКОГО ДА ВЪЗПРИЕМЕ ЕДНО ОСКЪДНО ОСВЕТЕНО НЕЩО ЗА НЕЩО СЪВСЕМ ДРУГО! И, очарован от откритието си, решил да го приложи в практиката. Демонстрирайки по уж случаен повод английското си наречие, със сто фалшиви долара в джоба и с великосветско отегчение разказвал на породисти екземпляри, представящи нежния пол, своите съчинени презморски одисеи... За тези дългокоси създания думите „Пирея“, „Гибралтар“, „Лас Палмас, „Ливърпул“ звучали като парола, по която те безпогрешно /както си въобразявали/ разпознавали валутоносния принц от своите мечти. Излизайки от нощния бар, Чико прегръщал изящните рамене на поредната кандидат-принцеса и със зареян из звездното небе поглед казвал:

„Виж какво, моето момиче!“ След това правел ефектна пауза, през която давал възможност на красавицата да съзерцава мъжествения му профил и продължавал. „Запомни, че най-лошото нещо, което една жена може да стори на един мъж, е да го направи да изглежда смешен!“ Това силно впечатлявало дългокосите, макар да не можели да проумеят смисъла на такова дълбокомислено съждение. В повечето случаи те го възприемали като адски деликатно предложение за брак. И реагирали по съответен начин — притискали се към своя избраник. Този жест /притискането/ бил толкова красноречив и енергичен, че ако съществувала възможност да бъде преведен със същата сила на нормален човешки език, това „Да!“, което той изкрещявал, би разбудило половината от спящото бургаско гражданство. Така, прилагайки теорията си за оскъдното осветление, Чико се превърнал в покорител на женски сърца и създал нещо друго, по-важно — Мита за Чико, покорителя на океаните. Следвайки вече изпитаната технология, създал и Мита за Чико пандизчията. Скоро правенето на митове до такава степен го завладяло, че той занемарил напълно усилията си по постигането на досегашната си житейска цел — „да стане абсолютен печеняк“.

Когато му омръзнало да се занимава единствено със себе си, митотворецът потърсил друг обект за митологизиране. След един период на търсене той установил, че с най-голяма охота се митологизират неща, любими някому. /В себе си се убедил, че неговите досегашни занимания със собствената му персона са били неизбежни, като се отчете свойствения за младостта нарцисизъм./ И така, самоукият митотворец насочил своите усилия към любимия си град — Бургас. Но тук се сблъскал с една непредвидена трудност — големината на този обект обезсмисляла традицията, макар и скромна, на досегашното му устно митотворчество. Тогава той се принудил да купи на старо една пишеща машинка и започнал да чука — 30 реда по 60 знака.

От десетина години не бях чувал нищо за Чико. Преди месец срещнах в квартала майка му — в черно. Тя ми даде този ръкопис — да съм направел нещо, ако мога...

 

 

„...Беше времето, когато четящият, гледащ и слушащ средствата за масова информация свят очакваше падането на американската орбитална станция „Скайлаб“.

Един земеделски стопанин от Тополовградско не знаеше нищо за надвисналата заплаха, тъй като от няколко седмици радиоточката му на село не работеше. Затова той най-спокойно влезе в един магазин за сортови семена в Бургас и си купи пет пакетчета динено семе. После се качи в дванадесетицата; в полупразния автобус имаше няколко студенти. Селянинът ги огледа и си помисли, че тия момчета имат жаден вид. От спирката при Бирената фабрика се качиха десетина ученици и ученички от английската гимназия, сред тях беше Петя Дубарова. Но земеделският стопанин от Тополовградско никога не узна тази подробност. Той ги погледа с добрите си очи и си рече — чудна работа са това младите, уж са малко, а как препълниха някак си рейса. По-късно, на село, той щеше да забута пакетчетата с динено семе в един скрин и едва след две години щеше да го засее. От някои семки щяха да се наплодят страхотни дини. Една от тях щеше да падне от ръцете на застреляния турски консул в Бургас. Отговорността за този акт щеше да поеме една арменска организация за възмездяване на турския геноцид спрямо техния народ.

След като селянинът слезе от Икаруса, шофьорът, преди да потегли, силно изфорсира двигателя. Беше късен следобед и този шум разбуди проститутката Мира, която си отспиваше в своята гарсониера. Тя се протегна и си рече: „Да ви таковам и Икарусите, и бръмчилата!“ Но в следващия миг се доразсъни и с префърцунено гласче си каза: „О, но мис Мирелла, що за маниери на пристанищна курва?! Ако искате да зарежете този занаят и мистър Дейвид да се омъжи за вас, трябва да имате обноски на истинска госпожица, нали така?!“ После изведнъж си спомни за онази американска щуротия Скайлаб. Спомни си и образно си представи как едно от тези гадни американски парчета пада в Бургас, и то точно върху корекома, и точно върху щанда с бомбайската блузка от 20 долара... Същата заветна блузка, която тази вечер тя щеше да си купи с подарените й от мистър Дейвид доларчета. Това вече беше прекалено и проститутката Мира, забравила за добрите си обноски, злобно изпсува американците и всичките им американски щуротии.

На предпоследната спирка от дванадесетицата слязоха и студентите, които имаха жаден вид. Те също бяха чули за предстоящото падане на Скайлаб и решиха, че в оставащото им време, ако не се допусне паника и се създаде оптимална организация, биха могли да довършат доста работи.

С помощта на калкулатор изчислиха, че до фаталния час биха могли да изпият стотина литра ракия и около тон бира. Вече се бе свечерило и те, без да губят време, дотърчаха до студентската дискотека. За жалост, продажбата на алкохол беше временно преустановена, защото се провеждаше среща с Недялко Йорданов. Той рецитираше стихотворение за двама влюбени и една студентска чанта. Излизайки от дискотеката, студентите пресрещнаха група курортистки, на които обясниха, че приближава краят на света и че... Общо взето, жените не им повярваха, но по принцип нямаха нищо против да ги придружат до плажа.

След като всички заедно се изкъпаха голи в нощното море, разпределиха се по двойки. По някое време откъм сушата се затъркаляха гъсти млечнобели валма. Една от жените стана и запя с топъл глас: „Бургаски вечери, рибарски мрежи, сръчно изплетени от тънка мъгла...“ На стотина метра от нея един мъж с неопределима в тъмното възраст, неволен свидетел на нощното къпане, се заслуша в песента. Той знаеше, че това не е мъгла, а дим против комарите и в друго време не би сдържал ироничната си усмивка. Но сега си помисли, че е престъпление да разрушаваш прекрасните заблуди, които всъщност подхранват човешкия хъс към живота. Мъжът стана, изтръска пясъка от панталона си. Той беше дошъл да се сбогува — с морето, с брега, с въздуха на любимия си град.

А жената наистина пееше хубаво. От това разстояние голото й тяло се виждаше като белезникаво петно. Белезникаво петно на ръба между морето и сушата — също като в картините на Георги Баев. Едно петно, което може да бъде оприличено на всичко — на гола жена, на лодка или на ефимерната следа от нечий отминал живот.“

 


напред горе назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Марчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух