напред назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]



Глава II. Проститутката Мира. Малка черна история


Обичах го това животно, започна своята история проститутката Мира, майката на Заека. (Заека беше мулат. Тя разказваше за баща му.) Естествено, че тръгнах с него заради доларчетата му. Обаче защо се влюбих в този негър — да пукна, ако мога да ти кажа, сладурче. Във всеки случай — намести се по-удобно блондинката без възраст на столчето зад бара, — едва ли съм хлътнала заради о н а я работа... Обичах го това животно и не съм сигурна дали още не го обичам! В действителност, той винаги ми е напомнял някаква птица — когато си пийнеше два пръста уиски ставаше шумен и бъбрив като папагал. Но през повечето време беше унил и мрачен — същинско марабу. Но когато се любехме... — гласът й стана хрипкав и тайнствен — не, ще те разочаровам, ако си очаквал да чуеш някаква перверзия. Просто, освен тялото ми, този негър умееше да обладава и моята душа. Нахлуваше през устата, през очите и през порите на бялата ми кожа — аз ставах част от него и усещах как се сдобивам с изхвръкнало негърско задниче, а русите ми косми стават синьо-черни и твърди като стоманени стружки. През това време той припяваше някакви откъслечни думи на суахили, а нейде отдалеч се чуваха тамтами, честна дума! По-късно научих, че бащата на моя човек бил шаман, или както там си ги наричат на танганайски тамошните магьосници... Усещаш ли връзката?!

Преди да се залюби с тоя негър — продължи Заека историята на майка си, която бе слушал навярно стотици пъти, — макар и да следвала нещо си, знаела за този гаден свят не повече от едно шестгодишно дете. Истина ви казвам — тогава тя била абсолютна детска градина! А живота не можеш го разбра само от книжките, докато той не те облъска с тежките си шамари, нали така?! Но по него време майка ми трябва да е била доста сбъркана, щом дори и менструацията й идвала веднъж-дваж в годината. Ето защо разбрала, че е бременна едва когато аз съм започнал да издувам корема й. И вместо като всяко нормално момиче да хване виновника за ушите и с трепетно-мазничко гласче да му изгука: „Любимото ми черничко магаренце, което ме е забременило! Нали знаеш, че си ми вторият, но кака обичка само тебе?!“ Вместо това взела, та му разказала най-подробно за всички мъже; кога, защо и при какви обстоятелства е била с тях. Защото си мислела, че захваща нов живот, а всичко ново трябва да се захваща на чисто, нали? Обаче още на другия ден той се хванал с някаква полякиня. А тя, за да му го върне, се подкарала с най-добрия му приятел — така, както била с вирнат корем!

Замълчи, нещастнико, все пак съм ти майка! — прекъсна го блондинката с отегчение, издаващо, че пиесата се върти от доста сезони. А след като пооправи замислено грима си, продължи: Въпреки всичко, на втория ден след раждането той се появи. Влезе в отделението с букет цветя и кутия бонбони в ръце, а очите и цялото му лице сияеха — малко черно слънце! Сърцето ми подскочи два пъти като жабче и си помислих: О, небеса, нима отново ще влезем в рая, от който се изгонихме взаимно?! Но някакъв зъл гласец ме подучи: първо му го върни задето се опита да те изостави, унижи го! Подава ми той цветята, целува ме по бузата, а аз се усмихвам иронично. Благодаря все пак, му казвам, но нямаше смисъл. Защото детето не е от теб! Бебето не е и от твоето приятелче, ами е от един българин, от един лев балкански и безподобен полов атлет! И му показвам един беличък и синеок ревльо... Да, хубавичко му го върнах. Унизих го! Превърнах го в едно болно, устрелено на смърт марабу...

Повече не го видях.

Заживях сама с този заек и с тръна, който сама си бях забила в сърцето. Докато след месец и нещо се разчу в Бургас, че някакъв негър скочил от тринадесетия етаж. Бях сигурна, че е той! И тогава, в черните пластове мъка и вина, които се срутиха и ме бяха затрупали, забелязах светлеещи пукнатини; те се разширяваха и през тях хлуеше нещо огнено, изгарящо като разтопена лава, нещо ослепяващо!.. Това нещо беше Любов — разбрах, че съм го обичала, че го обичам. В същия миг ослепях! Наистина ослепях, казвам ти... От любов. Виждах само някакви смътни сенки и чувах разтревожените им гласове. И добре, че една милозлива съседка ни пое със заека — две безпомощни бебета. А веднъж, когато нито той, нито аз плачехме, се сетих за това, дето Джон Ленън го беше казал някога — „Жената е негърът на света“... И проумях, че негрите пък са децата на света и че всичкото им перчене и арогантност всъщност са избиване на детските им негърски комплекси. Осъзнах също, че поне веднъж в живота си всеки се е чувствал негър; ако не затова, че е бил унижаван, то защото всички някога са били деца. Какво бях извършила, Господи?! Аз бях оскърбила и унизила, бях убила едно дете!

Когато след един месец зрението ми се възстанови дотам, че да мога да се оправям сама, тръгнах из града. Бях в треска, докато четях некролозите по стълбове, подлези и кьошета. Наскоро бе починал някакъв негър, някой си Дагого. Това не беше моят човек, но вместо с облекчение, прибрах се вкъщи влюбена, виновна, потисната...

Блондинката без възраст замълча; извади цигара и дълго я почуква о емайлираната повърхност на бар-плота.

„Времето преминаваше през мен...“ — подканващо изсуфлира Заекът. Да — излезе майка му от унеса — времето преминаваше през мен като светлина през прозоречно стъкло — без да ме засегне, без да ме променя. Защото аз бях спряла да живея. Ако не знаеше, че това диване ми е син, би ли ми дал четиридесет?! А когато той навърши шест години, получих първото писмо. ОТ НЕГО!! Обаждаше се от Рим, беше много мило писмо. Започваше така: „Обичам те, Салама!“, защото той беше от Дар ес Салам — на танзанийски „салам“ означава „мир“, а пък аз се казвам Мира, разбираш ли?! И завършваше така: „Обичам те, Салама! Ще те изхрупкам като мортаделка!“ На другата година получих писмо от Германия; пишеше ми: „Обичам те, Салама! Ще те изпапкам като лебервурстче!“ На следващата се обади от Париж — „Обичам те, Салама! Ще те излапам като лионска наденичка!“

Да, това бяха най-щурите любовни писма, които съм получавала. Разбира се, отговорих веднага още на първото писмо; обясних му, че синът ми наистина е от него и е черен, по-черен и от нощта, в която се любихме за първи път. Писах му също, че животът ми е спрял и го заклинах във всичко на света да се върне и да ми навие пружинката. Вместо това, писмата му пристигаха от все по-далеч и по-далеч — Майами, Сан Франциско, Хонолулу, Сингапур... Той бягаше от мен. Тогава разбрах, че аз наистина съм го убила навремето, че съм убила оня негър в него, който ме обичаше и когото обичах! И навярно това, което е останало след убийството, е един непременно възрастен и непременно бял мъж... Уви, аз бях изгубила своя рай безвъзвратно! Опитах се да притъпя съзнанието за това с подръчни средства — алкохол, мъже... Не се получаваше нищо. Затова напълних ваната и взех едно бръснарско ножче. Но когато направих първия разрез, изтръпнах. Бях решена да убия една лоша, възрастна, бяла жена, а под срязаната ми кожа пулсираше черна, негърска плът! Често съм се чувствала негърка, но не съм подозирала, че тя наистина живее вътре в мен. Аз нямах право да убивам и нея! Изпищях и, блъскайки се във вратите, изтичах навън... Отново ме спасила съседката.

Не забравяй писмото от Атина! — подсети майка си Заека. Беше сериозен, кой знае защо бе загубил желание да се шегува.

Писмото от Атина пристигна преди няколко месеца — оживи се блондинката. Той приближаваше към мен, разбираш ли?! Оттогава със сина ми всеки ден висим в това барче. Тук се бяхме запознали с баща му преди толкова години. Седим и го чакаме... А ти знаеш ли — тя се вгледа настойчиво в лицето ми — по нещо адски ми напомняш за него?

Димът от цигарата й продължаваше да изписва във въздуха сини, ефимерни въпросителни. Свалих тъмните си очила — от огледалото, иззад бутилките, ме гледаше един възрастен бял негър, който се бе завърнал от края на галактиката от унижения, от напуканото сърце на пустинята Нелюбов...

— Дочуваш ли тамтамите?! — попитах я.

— Наистина!!! — кожата й започна да почернява.

— Обичам те, Салама! — целунах абаносовата й ръка.

Погалих лицето й; усетих как русите й къдрици стават синьо-черни и твърди като стоманени стружки.

 


напред горе назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Марчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух