напред назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]



Глава III. Агентът Пиер. Десет години по-късно


Всъщност, преди доста време агентът Пиер се бе превърнал в инж. Петър Аврамов Орманков, който само нощем и само насън се връщаше в еуфоричните студентски години. Само тогава той скиташе отново из бургаските кръчми и се къпеше в нощното море, докато апокалиптичният грохот на будилника не разбиеше сънищата му на късчета. Тогава, с нечовешко усилие на волята инж. Орманков успяваше да отвори очи, изсулваше се покрай съненото тяло на жена си и повличаше босите си крака към тоалетната. Шляп, шляп — звучно отекваха стъпките му по теракота в коридора, но сетивата му още дремеха и той не можеше да се наслади на малката си победа в последната семейна пуническа войничка. А именно — правото да не обува домашни пантофи и дори да ходи бос из целия апартамент! С първата част от тоалета си се справяше сравнително безболезнено, но щом стигнеше до бръсненето... Ако имаше начин, би предпочел всяка сутрин да ходи на зъболекар, вместо да се стърже със самобръсначката, честна дума. Не че си падаше по брадите, просто обичаше да ходи брадясал. Но в института не вървеше да се появява така, неглиже, още повече, че наесен шефът на отдела трябваше да се пенсионира и... Работата не беше опечена на сто процента, но той си беше ръководител група и ако не спуснеха отгоре някой парашутист... Знаеш ли, всичко става, така че се налагаше да бъде изряден дори и във външния си вид.

Пристигаше в службата поне пет минути преди осем и веднага се залавяше с чертежите на матриците. Обичаше да работи, може би защото работата му спореше. В 10 часа — кафе, а в дванадесет сдъвкваше набързо предварително купения сандвич; избърсваше старателно с лист хартия мазните си пръсти и с някакво благоговение изваждаше иззад бюрото едно роло кадастрон. Закрепваше го с четири лепенки върху чертожната дъска и започваше да разчертава разклоненията на своето родословно дърво.

Петър Орманков беше чистокръвен българин. Потомък на един балканджийски и един капански род, той бе наследил от първия своето трудолюбие, от втория — бързо пламващата си непокорна кръв, а от двата заедно — родолюбието си. В свободното си време можеше с часове да чете и препрочита пълната с обрати българска история. И единствените сълзи, които някога овлажниха очите му в зряла възраст, бяха за злощастната българска съдба. Дали защото неговите предци столетия наред бяха се ровили заради прехраната си в тази земя, за него родолюбието не беше някаква абстракция. Напротив, то бе нещо съвсем осезаемо и почти материално — някакви невидими, но съществуващи и здрави корени, които го свързваха с неговата земя. Дори веднъж, наскоро след като се бяха оженили, сподели това с жена си. Тя се съгласи, но очите й останаха празни и неразбиращи, а мислите й — далеч. Той не й се обиди, просто се доубеди, че всяка жена се ражда безотечественик, за да може по-късно да превърне в свое Отечество нещо съвсем реално — любимия мъж, децата или самата себе си. Според него, това се отнасяше и за някои мъже, но не и за истинските мъже. А Петър Орманков бе убеден, че е и с т и н с к и българин. И, доколкото беше гледал съветски филми за Третия райх, си мислеше понякога за себе си, че и той има чист, а р и й с к и произход, без всякакви примеси. Тъй като не беше глупак, произнасяше мислено думата „арийски“ с една вътрешна омекотяваща усмивка, но не можеше да скрие от себе си, че тази мисъл му доставя удоволствие. А когато пътуваше в командировка, гнусливо сбръчкваше нос, усещайки миризма на „турско“ в автобуса. Понякога пък след работа се прибираше с градския транспорт; на спирката в центъра тролеят се изпълваше с кресливи, омърлявени циганета. Тогава Петър Орманков инстинктивно се дръпваше по-встрани, за да не „лепне нещо от мангалите“.

Между нас казано, съществуваха две обстоятелства, които бяха разколебали за известно време увереността му относно неговия арийски произход. Първо го смути случайното откритие, че името „Петър Аврамов Орманков“ е някакъв отвратителен гръцко-еврейско-турски миш-маш! И, за да се убеди, че всичко това е само пренеприятна случайност, той се зае с проучването на родословното си дърво. По бащина линия всичко вървеше безукорно, докато стигна до прадядо си. Безспорно, той бе най-интригуващата фигура в целия род: неизвестно с какво образование, беше работил като писар в някаква шуменска кантора. След три брака, някъде в началото на ХХ век влиза в Народното събрание с депутатски пълномощия. Скоро след това, през една задушна нощ бива съсечен с брадва от неизвестен злодей. Открили го сутринта на чардака на селската му къща, където имал навика да спи през лятото. Вестниците пишат за жестокото убийство. Във „В полите на Витоша“ Яворов споменава: „...у нас убиват с брадва...“ Следствието тръгва в посока отцеубийство — заподозрян е най-големият му женен син, който бил ощетен при имотна делба. Доказателства обаче липсват; убиецът остава неразкрит...

Всъщност второто обстоятелство, което силно разстрои Петър Орманков, бе свързано с браковете на прадядо му. Първият — с една обикновена селска мома; преди да почине, тя му родила трима сина. Вторият — с някаква шуменска кокона /Петър си я спомняше от един стар семеен албум като „жената с воалетката“/. Дотук — добре, но след като овдовял за втори път, прадядо му най-неочаквано за всички се оженил за някаква вдовица, която му ражда още двама сина. Тя била туркиня!..

Петър Орманков бе шокиран от този факт. За да дойде на себе си му бе необходимо известно време; подобно на боксьор, изпаднал в нокдаун, той разтръска глава и се опита да възстанови връзките, които го крепяха на точно определеното му място в окръжаващия го враждебен свят. И като че ли успя. На практика, какво го касаеха историите на прадядо му?! Още повече, че дядо му бе роден от първия брак. Това, че може би имаше някакви далечни братовчеди с нечист произход си оставаше техен проблем, в края на краищата...

За добро или лошо Орманков беше от хората, които се амбицират още повече от препятствията по пътя към целта. Най-после родословното дърво бе готово, макар и без двата отсечени клона. Всеки друг би спрял дотук. Но на връщане от една командировка, когато влакът се закатерил из балканските дефилета, Петър слязъл на някаква нищо неозначаваща за неговите спътници спирка. Попитал нещо първия жепеец, който му се изпречил, и поел по планинския път, започващ току зад скромната постройчица на ж.п. спирката. След пет-шест километра по нагорнището пристигнал. Двадесетина плочести къщици го гледали с изтеклите си, мъртвешки очи. Оттук в първите години след Освобождението бил тръгнал родът на майка му надолу, към полето. За щастие, все пак няколко комина пушели, чувал се кучешки лай. Същото това псе едва не му сръфало ръката, докато стопанинът излезе да го усмири. След като разбрал какво го води насам, едрият кокалест старец с библейски вид го поканил вкъщи. Вътре било сумрачно и топло, от потъмнелите греди висели връзки сушени гъби, а на стената се мъдрел тенекиен умивалник. Докато пиели сливовата ракия, варена в незапомнени времена, станало ясно, че са някакви далечни роднини. Оживен от алкохола и от това, че се намерило с кого да раздели самотата си, старецът занареждал спомените си — преживени или чути от още по-старите. Всъщност, Петър Орманков точно затова и бил дошъл. Слушал внимателно и записвал в един бележник имената на своите предци. Когато старият стигнал до бабата на прабаба му, лукаво се усмихнал. Тъй като мъжът й за по цяло лято слизал в полето на дюлгерлък, дяволът изглежда я подучил и жената взела, та съгрешила. Ама не можеш се сети с кого, подхилнал се старецът. С един циганин-бургуджия, който уж бил аркадаш на пра-пра-прадядо ти. Е, никой не ги е видял какво са правили, но момченцето, което се пръкнало, било черно, грозно и кривокрако като бургуджията. Самият той бързо-бързо си вдигнал чукалата и изчезнал яко дим. А пък мъжът на грешницата бил добър християнин, приел детето като свое и от нищо не го лишил. При тези думи Петър се задавил и кашлял дълго, докато очите му се насълзили...

Колко ракия били изпили, как се добрал до ж.п. линията — почти нищо не помнел. Когато се качил във влака имал леко главоболие, брадата му била набола, костюмът — измачкан и с кални пръски. Краката сами го отвели в бюфета. Там пил бира с някаква двойка влюбени и щастливи цигани без да му дойде наум, че може да „лепне“ нещо от тях; тупали се по гърбовете и взаимно си давали евала.

Главоболието отдавна било изчезнало, вече просто му било хубаво. Петър Орманков смъкнал прозореца. Слънцето се подрусвало ниско над хоризонта — залязвало или може би изгрявало. Тогава изведнъж се сетил, че за пръв път в живота си щял да отсъства от работа без да е предупредил шефа си. Прекарал ръка по небръснатата си буза — и за първи път не трябвало да се бръсне в делник. Усмихнал се — вече проумявал защо обича да ходи бос, да не се бръсне, защо си падал по брюнетките, и то с гарвановочерни коси. Разсмял се с глас:

— Ах ти, ариец такъв! — си рекъл. Как можа да си го помислиш точно тук, в тази малка балканска Бразилия, където бяло и мургаво, синьо и кафяво, златнорусо и смолисточерно са се омесвали като кафе и мляко?!

Колелата тракали, но Петър Орманков не ги чувал; всъщност целият влак около него бил престанал да съществува. С разрошена от вятъра коса той летял на метър и половина над тази прекрасна земя, която толкова обичал. Отново съвсем осезаемо почувствал ония корени, които го свързвали с нея. Но точно тогава за първи път усетил и нещо различно — някакви обърнати наопаки, небесни корени сякаш го привързвали към извечното небе. Небето, от което идвали и където след това се връщали, бели от добротата ни или почернели от омраза, човешките души...

 


напред горе назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Марчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух