напред назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]



Глава V. Спасителят Топси. Невероятната любов на кралица Виктория


Синьо и примамливо, морето се диплеше и издуваше досущ като момичешка блуза, а ритмичното му движение внушаваше на всички летовници мисълта, че любовта може да бъде само два вида: споделена и най-вече — плътска. Плажът, подобно арабско емирство, беше разположен върху нестабилната основа на крайбрежния пясък. Но докато в Абу Даби си струваше да се живее заради петрола, просперитетът на тази сезонна плажна държавица се дължеше на бликащите буквално на всяка крачка гейзери от желание. Основният закон, който всички тукашни поданици стриктно спазваха, беше написан с плакатна боя върху сенника на централния спасителен пост. Той беше такъв: „I ♥ you!“. Но над всички и всичко стоеше, организираше и ръководеше техните помисли и действия тукашното Писание. А то се казваше КАМАСУТРА! Местните религиозни ритуали се изпълняваха по всяко време и навсякъде — в запердените и прохладни хотелски стаи, в топлата и соленичка като супа морска вода. Но най-вече върху нощния плаж. А в предутринния час белезникавата светлина без конкретен източник се стичаше и кротко изпълваше оставените по пясъка любовни следи. Погледнати от метър и осемдесет височина те приличаха на огромни, калиграфски изписани йероглифи. Чрез тях посветеният в Писанието можеше да разчете много от събитията, градящи историята на плажното кралство...

Малко преди слънцето да изплува от морето, облечени в изсивели служебни престилки се появяваха стариците. Те отдавна бяха лишени от тукашно поданство и като истински гастарбайтери сега с Плажа ги свързваше единствено препитанието. Окончателно забравили символиката на цветовете, в червени вместо в траурночерни кофи старите жени събираха тленните останки на любовта — презервативи, гащички и носни кърпи. А напуканите им боси нозе заличаваха написаното върху пясъка. До следващата нощ...

Както в гръцката античност, сред полуголото летовническо племе властваше култът към хармоничното тяло. Затова за първи хора в сезонната държава минаваха мускулестите спасители воглаве с мен, културиста Топси. На Нас с възторжена доброволност поднасяха своите акредитивни писма и дарове хубавиците-посланички на почти всички европейски държави. Край Нас минаваха със страхопочитание и на пръсти хилави мъжленца на умствения труд. Но дори и ние, спасителите, не бяхме нещо повече от обикновени пажове в тази държавна йерархия. Защото самият престол беше зает от кралицата на плажа — Виктория. Вече четвърто лято след завършването на английската гимназия тя работеше в администрацията на хотела, разположен досами плажната ивица. Но това е съвсем маловажна информация, тъй като не обяснява високопоставеността на Вики. Затова по-уместно би било да се спомене, че тя бе жената, която виждат в своите мечти фотограф-художниците от „Плейбой“. А именно: почти шестфутова, с бюст, спрял да расте точно преди да стане неприлично голям, със стегнат и съвършен ханш, с изящни съразмерни крайници, с вълниста гарвановочерна коса и красиво, без да е сладникаво, лице. Но това, което би направило богат един фотограф от елитно еротично списание, беше извънредно рядкото съчетание между щедрия сексапил и невинното, почти по детски чисто изражение на лицето й. Точно онова съчетание, способно да лиши от разсъдък мъжете от пубертетна до пенсионна възраст. В самото начало, още в долните класове на гимназията, Виктория се изчервяваше от техните погледи. С годините неудобството й не само не изчезна, но и засили подозренията на момичето, че ТОВА КРАСИВО И ПРЕДИЗВИКАТЕЛНО ТЯЛО НЕ Е НЕЙНО! Все пак, около двадесетата си година тя свикна с мисълта, че е за предпочитане да изглежда така, отколкото да е кривокрака или с мустачки. И въпреки това избягваше да се възползва от предимствата, които й осигуряваше нейната съвършена плът.

Макар че никога не успя да се почувства достатъчно уютно в това тяло, Вики се стараеше да не се държи и прекалено строго към него. Понякога, когато изпаднеше в добро разположение на духа след втората водка, тя допускаше до себе си някой самец. Дори се забавляваше, звуково оформяйки тези, според нея, физически упражнения. Артистично охкаше и пъшкаше, но когато любовникът се хванеше на тази невинна уловка, не можеше повече да се сдържа и щурият й смях заливаше всичко наоколо. А мъжкият любовен плам изсъскваше нечуто и угасваше като пламъче на свещ... И не се привърза към никого, защото бе убедена, че те виждат не НЕЯ, а само тялото й. Така, в края на краищата, тя продължаваше да бъде обект на желанията, като непокорен планински връх, както за тези, които бяха обладавали плътта й, така и за останалите мъже от плажа.

След като изкара смяната на рецепцията, Виктория захвърли строгата черна униформа; обу си шортите, нахлузи на голо една възтесничка тениска и се отправи към плажа. Появата й накара почти всички жени да се почувстват по-грозни и безформени, отколкото бяха, и предизвика шумните възторзи на една компания уж претръпнали на такива гледки скандинавци.

Когато стигна до централния спасителен пост тя внимателно си избра място — на прилично разстояние, за да не бъде объркана със спасителските момичета и все пак достатъчно близо, за да не бъде взета за каква да е. Забелязвайки я, всички спасители почти церемониално отидохме да й поднесем своите почитания. Тогава Кралицата с царствен жест съблече тениската си, а плажът в радиус на един мъжки поглед затаи дъх. След това се разположи в поднесения й шезлонг и притвори очи, давайки ни да разберем, че засега не сме й нужни.

Събуди се от нечие докосване; някакъв мъж бе допрял челото й с опакото на ръката си. Беше нисък, навярно с педя по-висок от най-високото джудже, с хилаво и несъразмерно тяло. А възгрозничката му, олисяваща глава украсяваха чифт очила с черна рогова рамка и голям диоптър. С две думи — това бе самият Уди Алън, или пък негов двойник в най-лошия случай. Срещайки го, околните реагираха различно. Хората с по-просташки обноски избухваха в невъздържан смях, пляскаха приятелите си по рамената и питаха: „Видя ли го бе?! Тоя не беше ли оня... как му беше името?“ По-интелигентните пък — тези, които бяха изгледали всички филми на Уди — му кимаха с усмивка, но и с респект. Виктория не реагира по нито един от тези начини; тя не забеляза тези подробпости, които правят външността на човека, защото я привлякоха очите му — добри и големи иззад очилата. Те я гледаха по особен, почти забравен от нея начин.

— Хайде, бързо се обличай, защото... — подаде й тениската мъжът.

Беше началото на сезона и тя за пръв път се показваше по-продължително на слънце; бисерната й кожа беше започнала да порозовява. След като размениха няколко общи фрази, погледите им се срещнаха отново. Изведнъж Виктория осъзна, че това е първият мъж, който не приема насериозно нейната плът. Нещо повече, почти беше уверена, че той я вижда такава, каквато самата знаеше, че е — крехка, деликатна и непорочна. После се прибраха заедно в хотела, където бе настанен и той. А вечерта се разхождаха край морето, пиха разни неща в крайбрежните заведенийца и си говориха. Говориха за Париж, за пирамидите, за Бог и за Уди Алън, разбира се, като постоянно се прекъсваха с думите: „Ами да! Точно това си мислех и аз!“ След това се появиха на дансинга в една дискотека, където танцуваха нещо а ла Джинджър и Фред. Изтанцуваха и някакъв страстен блус, при който той си беше заровил главата между гърдите й, предизвиквайки смеха и одобрението на цялата дискотека. А когато Уди Алън /или неговият двойник/ излезе за малко до тоалетната, навън го пресрещнахме ние, спасителите. Според нас си беше живо кощунство някакъв си хърбалет и физическо недоразумение да се навърта около Виктория. Затова го закачихме на върха на един плажен чадър .

Когато Вики го забелязала отдалеч, той висял на чадъра като един малък Христос, а очилата му блещукали меко с отразена лунна светлина. Отначало тя се изплашила за него, но когато дотичала, запъхтяна и гневна, го дочула да си тананика някаква мелодийка. След като му помогнала да слезе, отново се вгледала настойчиво в този мъж; вгледала се и през обвивката на дребното му, несъвършено тяло успяла да го види такъв, какъвто бил в действителност — голям, добър и великодушен.

Със свършването на неговата смяна, изчезна и кралицата на плажа. И то без да извести управителя на хотела, където работеше — ето защо той се обадил в Районното управление на МВР. Единствената следа се оказали показанията на един възрастен рибар, който твърдял, че една нощ видял край таляна бяла кола да пада в морето. А после — как на същото място се появили двама, мъж и жена. Вървейки по водата, се отдалечили прегърнати; той бил висок и плещест, а тя — дребничка и крехка...

При следващите разпити старецът се отрекъл от показанията си.

 


напред горе назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Марчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух