напред назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]



Глава VII. Микеланджело. Бялата лястовица


Много ми е приятно, аз съм художникът Микеланджело, мерси! Ако трябва да бъда по-точен — кръщелното ми име е Михаил Ангелов и не съм завършил Академията. Не съм учил дори в казанлъшката художествена гимназия, но съм естет по душа и рождение. И съм готов да се обзаложа, че никой друг не е нарисувал по-хубави кино-плакати от мен! Тук, в кино „България“, мина моят истински живот — сред целулоидните ленти, под танцуващите лъчи на прожекционната машина, пред хипнотичния екран, населен със силни страсти, смели мъже и красиви жени... Жените, ах, жените! Но това е тема за друг разговор и за друго питие, ако ми позволите да цитирам моя приятел барба Яни. Повечето от компанията ни бяха като него — все не намираха било пари, било време, за да дойдат на кино. Ето защо вечер след последната прожекция, на дългата маса в „Рибарска среща“ аз разказвах, доукрасявайки, новия филм с Мерилин Монро, София Лорен, Невена Коканова, Бриджит Бардо, Катя Паскалева, Ракел Уелч, Орнела Мути, Ким Бейсинджър... И за всички онези мъже, стискащи чашите с мастика, аз не бях Мишо, художникът от кварталното кино, а Разказвачът на красиви истории. Но тази история, която искам да ви разкажа, не е измислена. Всичко се случи пред очите на целия град...

 

Как стана тъй, че Тодор Гороломов (повече известен като Топси) забогатя сякаш за една нощ — само той си знаеше. А иначе, беше оправно момче и още преди Оная дата бе опитвал какво ли не: и като спасител бе работил лятно време по морето, и сладолед бе продавал под старата липа на площада, и за чейнчаджийски истории го бяха прибирали в милицията, а като диджей по сватбите бе изпоженил кажи-речи половината град. После, покрай Голямата екскурзия през лятото на 1989-а, успя да препродаде дузина издъхнали жигулита на турците на баснословни за онова време цени. След партийния преврат пък, когато „търговия“ престана да е мръсна дума, Тодор Гороломов запретна ръкави и взе да внася употребявани коли от Австрия. Накрая мина на дрехи втора употреба, като същевременно завъртя десетина маси на битака и няколко магазина за хранителни стоки и маркова козметика. Но всичко, припечелено по този начин, не бе нещо повече от джобни пари в сравнение с онова, другото. Защото една сутрин той се събуди богат като петролен шейх и започна да купува консервни фабрики, печатници, хотели, мотели, крайпътни ханчета и какво ли още не. Направи и вестник, който тръгна добре, защото всеки обича да чете мръсотийки за другите, нали така?! Но върхът на всичко, короната, която увенча всички негови усилия, бе банка „Гороломов“.

Какви ли не слухове тръгнаха из народа. Богобоязливи бабички разправяха по опашките за олио, че за това богатство Тодор Гороломов бил продал душата си на дявола; други хора пък, които четяха повече вестници, твърдяха, че той не бил никакъв богаташ, ами най-обикновен шестак и подставено лице, чрез което се перяли откраднатите преди време народни пари. Аз не знам каква точно бе истината, но мога да свидетелствам, че всичко, което Тодор бе постигнал, го дължеше на спорта. С него сме от една махала и си спомням, че той се занимаваше с културизъм и беше навремето олимпийска надежда — дали по самбо, дали по колоездене или свободна борба — вече не помня точно; именно тогава бе научил гениалната истина, че ако препятствията към целта не могат да се заобиколят, просто трябва да бъдат прегазвани! Това бе разковничето на неговите успехи, с тази истина бе възпитал и сина си. И единадесетгодишният Боримир Гороломов растеше като умалено копие на баща си — тренираше някакво източно бойно изкуство и разполагаше с много пари, поради което всички деца искаха да са му приятели. А учителите, които се скъпяха на шестиците, биваха отрупвани с подаръци — като се почне от фритюрник и се стигне до видео или кожено палто от визон... Докато се предадат.

Всичко вървеше от добре по-добре в семейство Гороломови, докато един ден, повикано от хорската завист, нещастието не почука на алуминиевата врата на бялата им хасиенда в подножието на планината. Невярна болест застигна Тодор Гороломов и той закрея; отначало го лекуваха за бронхопневмония, но после откриха нещо злокачествено на левия му бял дроб и се наложи да легне на операционната маса. След месец, въпреки че операцията му упорито отказваше да зарасне, по негово настояване го изписаха от болницата. Трябваше да нагледа империята си, защото освен на себе си, нямаше доверие никому. И, макар че продължаваше да крещи и да хока подчинените си — досущ като злобен капиталист от слаб социалистически филм — нещо в него се бе пречупило. Бръкна се и даде курбан за свое здраве на всички, които работеха за него. Но това не помогна. Състоянието му се влоши и го прибраха отново в болницата.

И точно тогава хилядоустата мълва разнесе из града със скоростта на светлината вестта за бялата лястовица. Първо я съгледаха двама младоженци от съседния блок, които веднага уведомиха собствениците на апартамента от втория етаж за чудото. След това една пенсионирана учителка по литература позвъни в редакцията на местния вестник и с разтреперан от вълнение глас съобщи новината. Репортери, фоторепортери и оператори от тукашната телевизия започнаха да дебнат чудната птица. И скоро целият град заживя с мисълта за нея; през деня всичко вървеше нормално — родителите се трудеха в заводите и офисите, децата се къпеха в морето и в безгрижието на лятната ваканция, пенсионерите чоплеха своите лозенца с площ колкото две носни кърпи, а безработните обикаляха да си търсят работа и униваха от ден на ден. Но вечер, между седем и осем часа, когато лястовичката се прибираше, подножието на блока се изпълваше с народ като на митинг. Сакати с патерици или в инвалидни колички и болни от левкемия дечица, попарени от черна магия и слепци, доведени за ръка, невръстни сирачета и бездетни семейства, измамени от финансови пирамиди, както и най-обикновени, по делнично нещастни люде съставляваха този смълчан митинг на нещастните. Един предприемчив кебапчия побърза да разпъне брезентовата си панаирджийска палатка, но никой не го забеляза. Не бяха гладни за кебапчета, чудото жадуваха тези хора; тълпяха се, притискаха се един о друг и разчертаваха с търсещи погледи поморавяващото откъм изток небе. Първата вечер бялата лястовица не се завърна и тълпата се разотиде неохотно, понесла в мрака попарените си надежди: ами ако тя не се появи изобщо?!

На следващата вечер множеството се бе удвоило. Времето вървеше безмилостно бързо и с всяка минута буцата в гърлото на всеки нарастваше болезнено, като тумор. И тогава, в осем часа и седем минути, една жена с театрален бинокъл изпищя неистово: „Ето я!!!“

— А-а-а-а-а— а! — люшна се тълпата и хиляда чифта очи се

впериха в бялата лястовица, която с бръснещ полет се стрелна иззад блока; прелетя стотина метра и с елегантен лупинг смени посоката, изпълни още няколко фигури от висшия пилотаж и се мушна в гнездото си.

— О-о-о! — въздъхна множеството и почна да се разотива.

Но този път всички бяха неизказано щастливи; в душата на всеки бе свила своето бяло гнезденце надеждата.

После за чудната птица писаха няколко столични всекидневника, снимаха я от националната телевизия, мастити писатели и професори-народопсихолози коментираха невероятния феномен... И бялата лястовица се превърна в звезда от национална величина. Започнаха да прииждат нещастни люде от съседните градове, хроми скандинавци от близкия балнеосанаториум, нашенци от Димитровград и Струмица...

Понесена от мълвата, вестта за чудодейното птиче стигна и до болницата. Един човек от очно отделение твърдеше, че снаха му, бездетна от шест години, била заченала; някаква оперирана бабичка от второ вътрешно пък се кълнеше, че съседката й, изписана от онкологията, за да умре на спокойствие вкъщи, се вдигнала на крака само като зърнала лястовичката. За два месеца в болницата Тодор Гороломов се бе стопил като свещица. Макар че лекарите отдавна го бяха отписали, крепеше го само нечовешката му воля за живот. Когато чу за бялата лястовица, пред очите му светна. Само да можеше да я види; „Ех, само да можех да я зърна някак и ще се оправя“ — подхвърляше той пред жена си и Боримир, когато идваха на свиждане.

Един ден синът му дойде сам, направо след часовете в училище. Изглеждаше радостно възбуден.

— Това е за теб, тате... — пъхна нещо в ръката му той.

Беше бялата лястовица — с неестествено разтворени криле, вкочанена, с алено петно кръв на снежнобелите си гърди.

— Нали толкова много искаше да я видиш! Уцелих я днес с

въздушната пушка, която ми подари за рождения ден, помниш ли? — говореше детето, но Тодор Гороломов не го чуваше, нито го виждаше с ослепелите си от солта на сълзите очи...

 


напред горе назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Марчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух