напред назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]



Глава VIII. Галатея. Небесните камбани


В онова лято, когато целият четящ, гледащ и слушащ средствата за масова информация свят очакваше падането на американската орбитална станция „Скайлаб“, аз, Галатея, повярвах на думите на един студент, че наближава краят на света и че... Повярвах му, защото бях 16-годишна и се уплаших, че времето няма да ми стигне, за да изживея всичко, заради което хората се раждат на този свят. Затова въобще не се двоумих дали да се разделя с девствеността си още тогава — след нощното къпане в морето и още там — върху изстиващия плаж. Скайлаб наистина падна — някакъв австралийски фермер видял как пламтящите отломки прорязали като метеор нощното небе и се изсипали нейде из безлюдните пространства на острова-континент. Във всеки случай, краят на света се бе отложил за неопределено време. Но аз вече не можех да се спра; разгорял се бе огънят в плътта ми и аз започнах да сменям любовник след любовник — без да влагам някакви чувства, просто за разнообразие. Стигна се дотам, че когато бях вече последен клас в езиковата гимназия ме изключиха заради неизвинени отсъствия и аморално поведение. Все пак успях да взема диплома за средно образование от местното строително училище. А бях хубава, хубава...

Тогава срещнах мъжа на живота си. Това беше най-отчаяният

лъжец, по-точно — най-невероятният фантазьор, който някога се е раждал на земята. Никой, освен старата му майка, не знаеше неговото кръщелно име, нито точната му възраст. Но дори и тя, горката, нямаше представа по какъв начин синът й си изкарва прехраната, или пък къде се е губил през дългите години на странстване. В града и по цялото Южно Черноморие всички го знаеха като Чико. Но малцина знаеха, че той беше болен, неизлечимо при това... И, може би, само аз бях узнала точната му диагноза: този мъж бе заразен от вируса на съвършенството!

Да, точно така. Някой би могъл да нарече неговия неистов стремеж с думичката „мания“ и нямаше да бъде далеч от истината. Излишно е да казвам, че като ученик Чико бил пълен отличник, свирел на акордеон, пиано и китара, пеел в училищния хор, участвал в кръжока по художествено слово и в драм-състава, бил основна единица в отбора по лека атлетика, тренирал самбо и карате-до, членувал във фото— и кино-клуба, печелел с лекота олимпиадите по физика, химия, математика и биология, пишел стихове; за ужас на родителите си изкарал курсове по картинг, безмоторно летене и парашутизъм, участвал в кръжоците по спортна стрелба, авио-, авто-, ракето— и корабомоделизъм, където постигнал забележителни успехи по окръжни и републикански състезания... Но след абитуриентския си бал, дори и след казармата, той все още не знаел какво да поиска от живота, който го очаквал с разтворени обятия, както му се сторило тогава. Знаел само, че с каквото и да се заеме, трябва да бъде НАЙ-ДОБРИЯТ — нито повече, нито по-малко. Просто човекът бил роден перфекционист, ако се досещате какво иска да каже тази чужда думичка.

Докато се чудел с какво да се захване, се заредили весели купони, разпивки със стари бойни другари, невинни почерпки в девича компания. Спиртни питиета от всевъзможен вид се леели по повод и без повод и Чико нямал друг избор, освен да стане „най“ и в тази област. Методично увеличавал натоварването на черния си дроб, като между запоите си позволявал по един разтоварващ, бирен ден. Стигнал до впечатляващото постижение 1,6 литра концентрат за 6 часа. Но това му се сторило недостатъчно и той дръзнал да предизвика на двубой-надпиване самия Никола Станчев — първият български олимпийски шампион по свободна борба, ако не се лъжа! Секундантите определили „оръжието“ — червено сухо вино, както и мястото на дуела — кварталната кръчма „Ракита“. До шестата бутилка памид всичко вървяло добре; замезвали с кебапчета и дори си разменяли шегички. При седмата езиците им взели да надебеляват. Бачо Никола вложил всичката си спортна злоба, за да се пребори с осмата си бутилка. После паднал под масата. Докато секундантите го отвеждали, Чико опразнил още едно шише памид. След това изгледал победоносно присъстващите (бармана Гошо и тлъстия кръчмарски котарак); прибрал се вкъщи, следвайки осовата линия и грохнал от щастие в бекярското си легло...

Въобще, бедата била там, че в онези атеистични години Добро и Зло си били разменили местата. Ето защо и Чико поел в обратна посока, подобно детско влакче, на което са поставили наопаки батерията. Тласкан от стремежа си по съвършенството, той стигнал до един период, когато започнал да пуши хавански пури и да пие само 25-годишен „Джони Уокър“; разхождал се обут в „Саламандър“, на ръката му грейнал златен „Ролекс“, а на врата — дебел ланец от масивно злато а ла Ицо Стоичков. Естествено, около него се завъртели и най-красивите момичета от цялото крайбрежие. Поддържането на това съвършенство обаче струвало пари, и то доста. Но тъй като му било додеяло от тротоарния чейндж, и тъй като бил артист по душа, Чико се заел със следното предприятие за печелене на средства. Пробутал на две наивни и гладни за сензации журналистки от националните радио и телевизия опашатата лъжа, че той уж бил спечелил голямата награда в някакъв си холивудски конкурс за киносценарии. Те веднага клъвнали и още в следващите емисии излъчили горещата „новина“, а телевизията показала и кадри как лауреатът се кани да отлети за Hollywood, където започвали снимките на филма по негов сценарий. И така — легендата била готова...

Два месеца по-късно Чико слязъл на казанлъшката гара и се обадил от телефонния автомат до местния хотел „Роза“, за да резервира от името на Киноцентъра десет стаи. Разбира се, за екипа на кинопродукцията, която щяла да се снима нейде из Балкана. После се отбил в редакцията на местния вестник, уж да потърси един свой познат — известен местен поет, с когото се били запили преди години в белокаменна Москва. Но всичко това било само претекст. Веднага след увода Чико пуснал въдичката: щото ще снимаме тука една кинопродукция, рекъл, та исках да се видим с него... Редакторите веднага наострили уши, подушвайки новината за първа страница. А най-лош късмет извадил редакторът, завеждащ културния отдел, защото наистина бил чул по „Хоризонт“ информацията как еди-кой-си спечелил някакъв холивудски конкурс за сценарии. После се появил и поетът, който пък бил видял въпросния тв-репортаж с „отлитането“ за Холивуд. Въобще, всичко се подреждало безукорно... Затова когато Чико, пардон — сценаристът на американо-българската ко-продукция подхвърлил, че ще им трябва за утре едно видео (под наем, разбира се), за да изгледат заснетия материал от пробните снимки, редакторът на драго сърце донесъл домашния си „Шарп“.

На следващия ден казанлъшкият вестник излязъл с ей такова огромно заглавие на първа страница: „СОФИЯ ЛОРЕН И РОБЪРТ ДЕ НИРО ЩЕ СНИМАТ В КАЗАНЛЪК!“

Да, обаче се оказало на практика, че в Града на розите вече

нямало абсолютно никаква следа нито от кинопродукцията, нито от фамозния сценарист, и най-вече — от японското видео... Оттогава редакторът Капитанов включил в избраното си творчество следната тъжна поговорка: „В масмедия работи, но на масмедия доверие нямай!“

Когато издухал парите от видеото, нашият познайник се озовал в небезизвестния български град Кърджали. Този път решил да пожали журналистическата гилдия, затова се насочил към Храма на Мелпомена. Оказало се, че артистите били по-доверчиви същества и от дечицата в коя да е детска ясла: преди да им отмъкне видеото, Чико ги накарал всички до един — целия театър — да си пуснат бради, за да се снимат в холивудската кинопродукция!..

Колко градове ошетал и колко още безутешни видео-собственици оставил след себе си нашенският Остап Бендер — това не знам. Спомням си само, че последните ужилени, които проплакаха публично, бяха кукувците от „Каналето“.

Да, но всяко нещо на този свят си има край; последното действие на пиесата свършило, когато в асансьора на "Шератън" го сгащили две тайни ченгета, дегизирани като пиколо и оберкелнер. Белезниците щракнали и Чико се отдал на заслужен отдих в следствения арест. Приел философски смяната на декора — не се изживявал като автор на съвършеното престъпление, за да страда от провала си. Напротив, той самият се възприемал като актьор от някаква по-особена, по-истинска комедия дел’арте. И като се замислил — правел го най-вече заради тръпката от превъплъщението; видеокасетофоните били просто едно доказателство за въздействието на актьорския му талант. Не е ли така — нима Робърт де Ниро не получава само за една роля по 10 Ролс-Ройса?!

Обаче колкото и да не се изживявал нашият човек като престъпник, съдебният състав квалифицирал изявите му не като актьорско турне, а като „присвояване чрез измама в особени размери“. Още на следващия ден го прибрали на топло в Централния софийски театър... пардон, затвор. Прекрачвайки прага на пандиза, Чико се убедил на собствен

гръб колко безнадеждно остарели са словесните клишета, които използваме, без да се замислим: затворът бил свършил скромния си лимит за отопление и затворниците го посрещнали накокошинени от студ като врабчета...

Въобще, оказало се, че времето там — вътре — тече отчайващо бавно. Работел, за да се изкопчи от безмилостната примка на времето (всеки 2 отработени дни се броели за 3). Но дори умората в края на работния ден била недостатъчна, за да избяга на свобода, макар и само за 8 часа, в Царството на Морфея. И наяве, и насън някаква огромна тежест го притискала и го оставяла без дъх, сякаш наистина се намирал на дъното. Погледът му проследявал през зарешетения прозорец полета на птиците; няма да изляза, няма да изляза жив оттука — повтарял наум и на глас като безнадеждна латерна...

Веднъж му дошло на свиждане едно от неговите неизброими

момичета. Навярно хубавицата хранела някакви чувства към този изпечен лъжец, щом още не го била забравила. Както и да е, мен това не ме засяга; поразговорили се двамата в помещението за свиждане, а на тръгване тя му подала един стек цигари „Кент“. Не, в кутията нямало скрита пила, както някой би могъл да предположи. Това, което променило по-нататъшния му живот било по-различно; Чико разлистил

страницата от някакъв, очевидно литературен вестник, в която били загърнати цигарите, и прочел следното нещо:

 

 

ЮРА

 

Черната кокошка била странна, ако държите да използваме този евфемизъм. Защото, ако обърнем другия край, тя би могла да бъде наречена и неблагодарница; най- справедливо сякаш е да кажем — черната кокошка не била като другите. Няколкото, клъвнати с досада, червеи и приклякането под похотливите крака на гащатия петел изпълвали със смисъл кокошия й делник, но само донякъде — в никакъв случай повече от половината! Било й необходимо и нещо друго, друго...

Ето защо, когато вратите на мелницата се разтворили бавно, тържествено някак — същински двери — нейното сърце трепнало, боцнато от пресантиман за пълно щастие: ето, ей сега щяло да се появи Онова, другото, за което въпиела душата й! Сред грохота на машините, с бяла обрашнена брада, със светъл нимб от плажната шапка-идиотка се появил Той, един истински кокоши deus ex machina. Тя вперила с упование кръглото си, благоговейно око, докато богът гръмотевично се прокашлял; бързо и косо — белезникава мълния — храчката му се стрелнала и всички кокошки се втурнали натам. Със себеотрицанието на състезател от канадската професионална хокейна лига Черната прекатурила с класически бодичек червената родайландка, препречила пътя на бялата легхорна и трескаво закълвала нещото, което за другите било обикновена, макар и вкусна, брашнена храчка. Защото за пърхащата и кокоша душица това представлявало чиста проба божествено откровение, комка за опрощение на греховете или клетвено обещание за живот след смъртта, ако щете...

След като го изкълвала до последната молекула, с тънък и треперлив като паяжинка гласец закудкудякала тихичко благодарствена молитва с вперен в Него кръгъл, благоговеещ поглед и — о, чудо! — усетила как се възнася нагоре, или как Той слиза долу, при нея, което си е все едно... Във всеки случай, извиването на кокошия врат се оказало доста по-лесна работа от купуването на замразен бройлер от супермаркета. Той свалил светлия нимб от главата си, тръснал ефимерно брашнено облаче от брадата и се превърнал в най-обикновен човек, възпитан в доверие към полиномите, полимерите, полиомиелитнат а и прочие ваксини, политиците и полицията. После, пътувайки за вкъщи, палнал цигара и се подхилнал – доволно или позачудено, кой го знае — тъй като бил готов да се закълне в собствения си фолксваген, че никога през живота си не бил виждал нещо по-глупаво и по-нелогично от поведението на оная черна кокошка в багажника. Точно тогава, зад гадния перверзен ляв завой видял динозавъра – клечащ на задни крака, с лош тен и акне на лицето. — Господи, кой нещастник твърдеше, че юрският период е свършил?! — боязливо шавнала с опашчица последната логична мисъл във вакуумиралата глава на човека.

 

В следващия миг разочарованието от логическото мислене и науката, пенесто и стремително, го изпълнило подобно бира — халба...

 

Чико прочел отново разказчето, или каквото там било, и проумял: това било написано за него, той бил черната кокошка, неговата клета душа въпиела за трошица надежда в отчаянието му, за път в безизходицата, за бащинската всеопрощаваща любов на Бога!..

Едва дочакал неделята, за да потърси затворническия параклис. Разгърнал Библията и се зачел; разпознавайки греховете си, усетил как се смалява, притиснат от сквернотите, срама и разкаянието си... Вярно, гласът на съвестта го предупреждавал понякога по време на епичното му „актьорско“ турне. Но откъде би могъл да знае, че дори и любовните му нощи с красавиците от крайбрежието са били грях, блуден грях! Господи!..

Обаче един въпрос ставал все по-натрапчив: ВЪЗМОЖНО ЛИ БИЛО ДА ИЗКУПИ, ДА ПОПРАВИ НЯКАК ГРЕХОВЕТЕ СИ? Тогава прописал. Защото разбрал, че това е единственият възможен начин, поне в затвора, да се върне в миналото и да назове нещата с истинските им имена: да отнеме блясъка от фалшивия ореол на злото, да възмезди онеправданото добро; единственият начин да поиска прошка на всички унижени и оскърбени от него, а също и да раздаде окраденото на сираци, преоблечен като Дядо Коледа.

Времето разхлабило примката си; на тридесетия месец го

хванала и помиловката на вицепрезидента...

 

Тогава го срещнах. Беше юлско утро, слънчевият портокал

се оцеждаше над хоризонта; току-що пристигнал със сутрешния влак от София, остриган, той седеше на терасата на бургаското казино, пиеше джин-фис и със затворени очи вдишваше уханието на море и свобода. Харесах го. Отидох при него и го попитах: „Искаш ли да правим любов?“

Не, не пожела... Защото той вече искаше само истинската,

единствената, съвършената любов. От малката уличница, каквато бях, ме сътвори отново — като някакъв Пигмалион. Извая ме от калта, като ми рецитираше стихове, говореше ми за Набоков и Достоевски, за Пруст и Кърт Вонегът, тъпчеше ме с имена на филми, режисьори и артисти, разказваше ми легендите на монмартърските художници, дрогираше ме с всевъзможна музика; разголваше пред мен душата си, говореше ми за Бога... Аз бях като сух сюнгер — попивах всичко с влюбени очи. Накрая ми даде и име — Галатея. Да, това беше любовта — истинската! Той беше невероятен; беше убеден, че ако пожелаеш нещо достатъчно силно, можеш да го постигнеш. И го правеше. Зарази и мен — повярвах му, че имам талант на актриса и кандидатствах в НАТФИЗ. Разбира се, че ме приеха. Но не това е важното...

Важна бе любовта ни — един помъдрял Ромео и една

новосътворена Галатея, извън условностите на времето, приютени в пространството на една стаичка под наем... И все пак, какво би била историята на Ромео и Жулиета без Монтеки и Капулети, без кинжала и отровата? Просто една сапунена опера, ето какво! Сенките на моето порочно минало бяха моите Монтеки, пристъпите на неговата патологична ревност бяха неговите Капулети. Развръзката дойде без помощта на стоманеното острие, без баналния дъх на горчиви бадеми, без скок от третия етаж. Излязох от хотелската стая, но мъжът пожела да ме изпрати. Насред фоайето го целунах вместо сбогом и излязох навън. Тогава видях Чико — тичаше с всички сили, сякаш се опитваше да избяга от смъртта си. Беше ме видял в хотела. Но никога не разбра, че оня мъж беше родният ми брат...

Никога повече не го срещнах. Изчезна от живота ми така

ненадейно, както се беше и появил. Всъщност, изчезна безследно; затова и майка му облече черните дрехи. Тогава не знаех къде да го търся. Но сега — знаеш ли, отче, в момента се сещам — сега вече знам. Защото неистовият му копнеж по съвършенството би могъл да го отведе само на едно място. „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене.“ — нали така беше рекъл Иисус на богатия момък?! Сигурна съм, че ако обиколя всички манастири, ще го намеря. Но какъв е смисълът, има ли смисъл да ровя в пепелта, останала след пожара на любовта?!

 

Осем месеца след онова отчаяно бягство се роди нашата дъщеря. Аз продължих следването си; в четвърти курс ми се усмихна щастието да се снимам в един игрален филм. Нищо и никаква епизодична роличка, в която разголвах прелести. Обаче след нея късметът ми заработи на пълни обороти. Ето как! Филмът определено имаше успех. Но ако сте очаквали, че след това са завалели предложения за снимки в други продукции — лъжете се... Просто моят шанс се състоеше в това, че влизайки в тъмния киносалон, един мъж ме беше видял по евино облекло и се бе влюбил отчаяно в мен.

Наскоро след това празнувах с компания 25-я си рожден ден в унгарския ресторант; в разгара на веселбата сервитьорът ми поднесе табла, отрупана с 25 орхидеи, които навярно струваха цяло състояние. Зарязах компанията и се преместих на масата на тайнствения си обожател. Беше изтупан в скъп костюм, но разговорът не му спореше: приключил бил активната си спортна дейност и сега се занимавал с някакъв бизнес, викали му Топси. Беше здравеняк, с леко недодялан вид и сякаш най-голямото му достойнство бе погледът му — по кучешки предан. Наистина, така се оказа. В продължение на две години изпробвах здравината на нервите му — позволявах му да ме глези с разни колиета с диамантчета и прочие бижутерия, докато аз излизах пред очите му с всевъзможни лигльовци. Обаче родителите ми също започнаха да ме притискат — не бивало тъй да си играя с такова сериозно момче — и аз склоних да се омъжа. Година след сватбата ни осъзнах, че съм изтеглила най-големия супер-джакпот от всички възможни лотарии. Оказа се, че съпругът ми Тодор Гороломов се е превърнал в един от най-богатите и влиятелни хора в страната. Как бе станало това — дали бизнесът му беше потръгнал стремглаво, или по някакъв друг неведом начин — такива въпроси за мен не съществуваха. Къде пише, че Аладин се е интересувал от произхода на богатствата, които му доставял духът от вълшебната лампа?! И аз така... Живеех в приказка от 1001 нощ, в която Топси сбъдваше всичките ми мечти.

От ей такава съм си мечтала да живея в Щатите. И заживяхме

в Ю Ес Ей, в една огромна къща в Уошингтън — аз, моето момиче и неговото момче от първия му брак. Първо отидохме да видим Белия дом, после отскочихме до Ню Йорк, за да видим Близнаците и Емпайър стейт билдинг, после — Ниагарския, Големия каньон, Холивуд, Фриско... Когато успяваше да се освободи, Топси прелиташе през Атлантика да ни види. Америка, Америка, обаче за две години и тя ми омръзна. Върнахме се в България и заживяхме в хасиендата, която мъжът ми бе построил в подножието на планината. А за да не скучая, се пуснах в модния бизнес...

Но тогава дойде лошото, като във всяка приказка. Първо започнаха проблемите с очите на дъщеря ми. Някакво петно се бе появило върху гледеца; за месец дясното й око ослепя съвсем, а зрението на лявото намаля наполовина. В Медицинска академия бяха объркани — така и не поставиха категорична диагноза, но според тях ставало дума за някаква форма на очна туберкулоза. Във всеки случай, изписаха една чанта лекарства, като бяха достатъчно почтени, за да не подхранват у нас напразни надежди... Долу-горе по същото време Топси направи абсцес на белия дроб. Най-непоносимото за него бе, че трябваше да се откаже от любимия си Pall Mall без филтър. После пък се оказа, че е карцином. Хирурзите си свършиха своето; продължиха с облъчване, химиотерапия. Бизнесът — или онова, върху което се крепеше империята Гороломов — също тръгна назад, назад...

В отчаянието си тръгнахме по всевъзможни билкари, знахари, биоенерголечители, контактьори, екстрасенси, ходжи, врачки и баячки. Но отникъде — нищо. Дори ставаше все по-зле. Дъщеря ми, клетото дете, вече различаваше само силуети. А Тодор се бе стопил съвсем. Тогава чухме, че в един манастир недалеч от Пловдив имало някаква монахиня; на тази праведна жена й се давали откровения от самата Богородица. Не губихме нито ден — давехме се, а нямахме подръка дори и сламка.

Игуменката бе около 70-годишна жена с неестествено сини очи; посрещна ни, влязохме в манастирската църква. После се спуснахме по стръмнината до иззидания кладенец на аязмото, пихме от ледената вода и измихме лицата си. Изкачихме се отново до храма и изведнъж дъщеря ми се вкопчи в мен: мамо, виждам, виждам те!!! Изпищях от радост, плакахме всички. После се втурнах като обезумяла да целувам ръка на монахинята, но тя ме изправи с думите — не на мене, чедо, на Бога благодари...

Тръгнахме да се прибираме, обаче на два пъти едва не изхвърчахме в канавката — аз карах джипа, а соленият порой на сълзите сливаше всичко в едно, докато душата ми пееше благодарствени химни и нескончаеми оди на радостта. Изпълнихме точ в точ всичко, каквото ни беше заръчала игуменката — изповед, причастие, Киприянови молитви. Зрението на детето ми се възстанови напълно. "Не знам какво да кажа — изхъмка лекуващият лекар на контролния преглед в Медицинска академия, — обикновено в ненаучната литература случаи като този се назовават с думичката „чудо“...

Топси също започна да се оправя, възвърна нормалния си тен. А в един августовски ден, в навечерието на Голяма Богородица отидохме да занесем агнето, което си бяхме наумили да дадем курбан за манастира. Открихме монахинята в храма, но тя ни спря с думите: изчакайте, сега слушам небесните камбани!

Излязохме навън и се заслушахме; наистина, ето го, съвсем отчетливо чухме камбанния звън! Оставихме после агнето и си тръгнахме, но Топси не искаше и не искаше да повярва. Изфорсира джипа към съседното село, спря пред черквата и ме поведе към камбанарията. След това обиколихме всички села в околността. В нито едно от тях нямаше камбана...

 

 

 

 

Това беше последната история от ръкописа на Чико. Твърдите, че този тайнствен Чико съм аз? Вие го казахте, госпожо! Вие сте издателят и сега трябва да решите — дали да хвърлите ръкописа в кошчето, или да го публикувате и да станете богата... Благодаря за вниманието!

 


напред горе назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Марчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух