напред назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]



Епилог


Виждах ги да сядат около грубо скованата дървена маса без покривка, разположена в средата на безкрайната зелена морава. Изглеждаха неистово реални и истински, като току-що създадени. Добрутро, поздрави земеделският стопанин от Тополовградско и някак стеснително постави върху масата една страхотна диня. После седна на стола до гадния чаровник Чико, който ухажваше кралица Виктория без някакво конкретно намерение, колкото да поддържа форма. Микеланджело разходи възторжен поглед по античния профил на проститутката Мира; задържа го за миг върху бомбайската й блузка от 20 долара, сръга с лакът своя приятел барба Яни и каза: „Ето, това е! Просто трябва да се махне излишното.“ Старият морски вълк — повелителят на калканите, господарят на паламуда — натопи замислено мустака си в чашата с алжирка, замези с трошица чироз и се взря в черната точка, движеща се над хоризонта.

— Наздраве! — каза Блондинката без възраст и отпи от чашата си с водка; после продължи да разресва синьо-черната си коса, която припукваше като току-що събути дамски чорапи от синтетика.

В следващия миг нещото, носещо се над хоризонта, наедря стремително и се превърна в огромен шарен монголфиер. От коша му слезе самият Уди Алън или някой негов двойник; последва го циганката Фанка, която привърза балона за единия крак на масата.

— Хайде, сядайте, има място за всички! — покани ги Галатея, слагайки прибори за хранене пред празните столове.

Петър Орманков се почеса по небръснатата буза, после стана и наля на новодошлите руска водка от изпотената стъклена гарафа. По моравата наоколо, беззвучни и грациозни като балерини, сновяха две хрътки порода „Борзая“, купени от Санкт Петербург за по 1500 рубли по ония цени.

— Абе, защо имам неприятното чувство, че всичко това е създадено от нечие развинтено русофилско въображение?! — възнегодува кралица Виктория. — Тази „Московская особая“, тия хрътки, тази безкрайна морава и оная брезова горичка на хоризонта. Въобще няма да се учудя, ако отнякъде се появи и А. П. Чехов.

— Че какво имаш против човека? — обади се Топси.

— Човек — това звучи гордо! — избълва Фанка по инерция лозунга, който висеше над черната дъска в циганското училище.

— Да, ама това не е от Чехов! — контрира я веднага барба Яни.

— Бе няма значение, аз като го казвам, си мисля за него... — отговори замислено тя; и това не беше циганско хитруване.

— Ние, ще живеем... — каза Галатея с продрезгавял от вълнение глас; всички я загледаха, не бяха сигурни това нейни думи ли са, или играе някаква роля. — Ще проживеем дълъг, дълъг низ дни, дълги вечери търпеливо ще понасяме изпитанията, които ще ни праща съдбата; ще се трудим за другите и сега, и на старини, без почивка, а когато дойде нашият час, покорно ще умрем и там, зад гроба, ще кажем, че сме страдали, че сме плакали, и Бог ще се смили над нас, и ние ще видим живот светъл, прекрасен, изящен, ще се зарадваме и ще погледнем към сегашните си нещастия с умиление, с усмивка — и ще си отдъхнем. Ще чуем ангелите, ще видим цялото небе в елмази, ще видим как цялото земно зло, всички наши страдания ще потънат в милосърдието, което ще изпълни целия свят и нашият живот ще стане тих, нежен, сладък като милувка. Аз вярвам, вярвам...

 

— Стоп! Това е „Вуйчо Ваньо“, нали?! Четох го на кораба, на път за Лас Палмас — по време на най-страховития щорм, когато вълните се бяха вдигнали колкото седеметажни блокове... — прекъсна я Чико, но овреме се усети, че никой не го слуша.

Всички се бяха вторачили към брезовата горичка на хоризонта. Някакъв човек се приближаваше, развявайки пешовете на старомодното си черно палто. Имаше малка аристократична брадичка, а зад пенснето му гледаха присвити, монголоидни очи. Монголоидът кимна дружелюбно за поздрав и отмина.

— Той беше... — промълви Блондинката без възраст. — Виждала съм снимката му в учебника по литература на сина ми.

Пръв проумя какво се бе случило Петър Орманков, който минаваше за умника на компанията:

— Ей, вие разбрахте ли какво стана преди малко?! Всички мислехме за Чехов, нали? — той се почеса замислено по темето, а после с отсъстващ поглед, сякаш четеше думите нейде далеч и високо, каза. — Усилвайки се взаимно, нашите мисли са го извикали от измерението, където сега си пише пиесите...

Компанията се умълча. Фанка зачопли ожесточено носа си.

— Но това значи, че заедно можем да повикаме когото си щем! — беше Виктория.

— Дори самия Господ ли? — недоверчиво се обади земеделският стопанин от Тополовградско.

Всички се замислиха.

Проститутката Мира си представи Бог добър и великодушен като мистър Дейвид. Да, оня същия мистър Дейвид, който би могъл да и прости курвенското минало и да и предложи един истински живот, изпълнен с разбиране, любов и святост.

Циганката Фанка пък си Го представяше като едно огромно яйце, което може да засити не само циганската махала, а и целия свят, без никога да свърши.

Петър Орманков подозираше, че Господ изглежда точно като оня старец с библейски вид от колибите на неговия пра-пра-прадядо, който му бе отворил очите за небето.

А Чико предполагаше, че Бог се нарича именно белезникавото Нещо на ръба между морето и сушата, между видимото и невидимото. Онова Нещо, което може да бъде оприличено на всичко — на пееща жена, на огромно яйце или на безкрайно мъчното и щастливо пътуване назад, към по-добрата ти половина...

Моят час бе ударил. Аз ги бях изваял по свой образ и подобие от черната кал на безсънните си нощи, бях раздвижил сърцата им със скътаната си за по-лоши времена обич. Те носеха моите гени и късчета от душата ми. Аз бях техният Отец-Създател. Щом толкова искаха, длъжен бях да им се покажа.

Приближих се към тях с несигурна стъпка, зле прикривах вълнението си. Те, моите герои, дори не ме забелязаха... Заболя ме. После се зарадвах — бяха станали истински, по-истински, отколкото някога съм си представял.

Отдалечих се тихо, не исках да им преча. Защото им предстоеше най-вълнуващото нещо във всеки човешки живот — срещата с Бога...

 


напред горе назад Обратно към: [Цигански роман][Петър Марчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Марчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух