напред назад Обратно към: [Страната на белите негърчета][Петър Марчев][СЛОВОТО]



6 август


Трескаво пишех, воден от смътна надежда описвах своя единствн, непоетичен, неепичен живот...

Прочетох написаното; банални и плоски ми се сториха отминалите ми години - като хоризонталата на блатна повърхност. Поривът за висота не беше се състоял, постепенно и безвъзвратно бях затъвал в блатото - какво бях спечелил от мимолетните приключения на плътта, измамното чувство за полет, търсено чрез алкохолните делириуми не беше ли просто свободно падане?! Целият ми досегашен живот беше белязан със знака "-"...

Отместих тетрадката и станах, вече знаех какво трябва да направя. Взех от парите, които бях отделил за хляб и вино и купих Библия. Измих ръцете си преди да я разтворя. После зачетох; имах чувството,че проглеждам. "... Яде и той от дървото за познаване добро и зло и разбра, че е бил гол..."

Започнах всичко отначало. Пишех, създавах чрез Словото модела на истинския си досегашен живот, създавах един нов свят според законите на правдата. Баналните случки от ежедневието се пропукваха, за да засияят иззад тях вечните стойности - Добро и Зло сплитаха мишци в свирепа борба; силите на преизподнята дърпаха към Долната земя, светлите небесни сили се стремяха нагоре, за да изтеглят чрез противоборството си знака на вертикала І...

Накъсах описанието на реалния ми живот на части - след всеки негов епизод поставих идеализирания му, чрез думите, вариант.

 

Александър разтвори с благоговение зелената картонена папка, Преди да сложи в нея новата си находка, реши да преброи своето съкровище: петдесет и четири вестникарски изрезки с материали за Ленин и двадесет и две цветни репродукции от съветски списания, на които също бе изобразен Владимир Илич. Успеха му в това пионерско съревнование едва ли би могъл да оспори някой от неговия клас. И все пак, за да бъде пръв в цялото училище, щяха да са потребни още усилия. Постави в папката и новата изрезка; на нея пишеше: "ЛЕНИН 1870 - 1970. ТОЙ БЕШЕ ТАКЪВ. А ВИЕ? Владимир Илич Ленин беше принципен, безупречно честен, добросъвестен, пословично скромен, вярваше дълбоко в народните маси, проявяваше изключителна смелост, никога не се главозамайваше и възгордяваше. Пионери, стремите ли се и вие да развивате тези революционни добродетели на Ленин? Защо? Пишете ни! Най-хубавите отговори ще поместим във вестника."

Без съмнение, Ленин е бил в е л и к! Във всичките петдесет и пет изрезки Александър не бе открил дори и микроскопично петънце по образа на Илич. А досегашният му житейски опит го караше да вярва, че във вестниците е написана абсолютната истина.

Замисли се за себе си; почувства се н е д о с т о е н... Преди няколко месеца едно по-голямо момче го бе научило да се пипа. Когато останеше сам вкъщи разкопчаваше панталоните си; след тръпката, разтърсваща като електрически ток тялото му, вече се срамуваше от себе си. Какво беше това, за което възрастните не обелваха и дума? В писанията за Ленин нямаше дори намек, че като малък той е вършил това. В такива моменти беше убеден, че никога няма да бъде велик!..

Александър обичаше да ходи на училище; беше луд по Древния Египет. Всичко бе започнало преди месец. Историчката разказваше новия урок: фараони, сфинксове, огромни пирамиди с тайнствени ходове... Облегнат назад, Сашо слушаше заинтригуван. И тогава усети бодване с молив в гърба. Без да си дава вид, че е усетил нещо, протегна дясната си ръка под чина назад, за да възмезди с ущипване червенокосата Сара. Обаче тя явно бе очаквала точно това, защото хвана ръката му още преди да е сторил нещо и... И я постави от вътрешната страна на бедрото си! После я премести нагоре, толкова нагоре, колкото той никога не си бе представял, че може да стигне!.. Гърлото му отдавна бе пресъхнало, но не смееше и да преглътне; гледаше историчката с немигащ поглед, сякаш от това, което тя разказваше зависеше по-нататъшният му живот. Рамзес... Тутанкамон... Звънецът удари. Беше свършил последният час от съботната програма; до понеделник оставаше цяло денонощие и половина. В този момент той истински мразеше неделите!

Това не беше любов. Той вече се бе влюбвал веднъж - в неговата група от детската градина имаше една весела и умна, закачлива и бързонога Мина. Когато съзреше щурите й панделки, сърцето му трепваше. Бяха способни да се смеят заедно на всяка тревичка и бръмбарче или да се гонят, докато останат без дъх. Но за отношенията си със Сара Александър можеше да бъде категоричен - това не беше любов! Макар, че изгаряше от желание да са близо един до друг. Въпреки, че бяха си разменили снимките, със съответните надписи. Показателно беше може би и обстоятелството, че не изпитваха желание да се целунат. Освен часовете по история, понякога им се удаваше да останат за малко насаме - във физкултурния салон или в мрачния ъгъл под едно стълбище. Сара повтаряше без да спре: "Недей, моля ти се! Някой може да ни види!", но така прошепнати думите й означаваха: "Моля те, продължавай! Не спирай!"... Щом не беше любов, какво бе името на онова нещо, което ги тласкаше един към друг?

I

Степта - извечна и безкрайна, вездесъща и неизбродима - беше всичко. От изгрев-слънце до заник-слънце, докъдето стигаха погледът и мисълта бе все тази скучна, отчайващо еднообразна равнина, обрасла с прегорели треви. От нейните сухи, плоски недра се раждаха децата й, живееха тягостно ден за ден и умираха, непознали величието на планината. Отиваха си от този свят и сухата равнина, осеяна с езически идоли, ги приемаше обратно в своето лоно; умиротворено скланяха очи, невидели полета на планинските орли, несмутени от прозрението, че светът има и друго измерение - висина.

Някаква странна процесия се движеше през плоската, нажежена от косите слънчеви лъчи степ. Предвождани от един тъмнокос мъж двадесетина млади жени, подредени в колона по две, крачеха със стегната походна стъпка. Изнурителната жега ги бе принудила да смъкнат оскъдните си одежди; някои бяха навити около главите им в импровизирани чалми, а една розова блуза, завързана на тояжка се диплеше над главите им като същинско знаме. На нея пишеше: "Прави любов...". Крачка след крачка колоната напредваше в някаква, известна само на нея посока...

Водачът на полуголата колона беше човек без спомени. Това бе очевиден белег за младостта му, макар че той не можеше да назове дори и точната си възраст. Единственият смътен спомен, който беше скътал в паметта си бе такъв. Отнасяше се за предсмъртния час на баща му. Беше пъхнал в ръката на невръстния си син неголяма кожена кесия със заръката да я отвори, когато животът му е в опасност. А преди да издъхне, с последните си сили той бе казал: "Синко, ти трябва да търсиш Страната, където живеят белите негърчета! В това е смисълът на човешкия живот..." Склопвайки очите на татко си, неговата момчешка ръка бе запомнила завинаги бялото му, изстиващо чело и меките коси над него. Всъщност, момчето бе запомнило и бащиния завет не толкова с ума си, колкото с фибрите на изплашеното си телце.

По-късно, след години, една заран Момчето се събуди с усещането, че под кожата му се е наместил и някакъв друг човек. Отначало се стресна, защото Оня преливаше от плашещи сили и желания. Притесни го и това, че в тази тясна кожа сигурно щяха да се блъскат и настъпват с новодошлия. Но когато се огледа установи, че тялото му изненадващо е наедряло.

Скоро след това неговото старо-ново тяло му припомни бащината заръка; тя изплува от забравата - релефна, като изсечена от камък. Нищо, освен гроба на баща му, не го свързваше с това място, където се бе родил. На сутринта тръгна, за да търси Страната на белите негърчета.

__

вераверавераверавераверавера вера вера вера Вера Вера ВЕРА

 

Връщайки се назад, към тези осемнайсет месеца, Александър не откриваше абсолютно нищо... Освен ВЕРА: субстанцията ВЕРА, плане-тата ВЕРА, материкът ВЕРА, смолистата плитка ВЕРА, бенката ВЕРА...

Чудото стана пред очите му - из безкрайните коридори на гимназията. О, слънчево зайче, ти ли си довчерашното невзрачно създание? - беше я попитал с нямо изумление. Да, ако вие, млади господине сте довчерашният пубертет, който не бръснеше мъха по лицето си, а погледът му минаваше през мен като през целофан - отвърнаха усмихнатите й очи. Оттогава, разминавайки се в коридорите, те се докосваха, галеха и гъделичкаха с погледи, а смеховете им отекваха - неуместни и налудничави - в ушите на съучениците им.

Заваляха дъждовете ВЕРА; пруско-сини и кобалт-виолетови те се изливаха през отворения прозорец в стаята. Нивото се покачваше стремглаво и Александър се усещаше просмукан до костите от ВЕРА, сладостно размекнат като сиропиран къс реване. Неволните му движения разплискваха по повърхността ямбични, хореични и анапестни вълнички; душата му тананикаше химни за ВЕРА, но думите... Пъргави и слузести - неуловими - думите кръжаха наоколо в кобалт-виолетовото пространство, изплъзвайки се при всяко посягане.

Думите, думите... тези груби недодялани дървени обувки! Нима наистина му бяха потребни, за да измине разстоянието до нея - щом можеше да й каже с очи: "Здравей, ВЕРА! Толкова съм щастлив, че те виждам!" С вродената си нерешителност и дори свенливост Александър не искаше да допусне, че рано или късно, все пак трябваше да я заговори. Защо бе необходимо, след като чрез тъмноокия и възторжен безжичен телеграф си казваха всичко?! А дори и за миг не бе му минавало през ума, че с ВЕРА биха могли да правят същото като със Сара. Въобще, духът и неговото тяло се държаха като благовъзпитани английски джентълмени - наемател и хазяин - които спазваха нормите на общежитието, но които не биха си позволили някаква фамилиарност. Така например, през последната година той бе забравил и навика си да мастурбира от време на време. Наскоро бе навършил шестнадесет. Беше пролет; напоявана от веронезовия дъжд, в парка избуяваше веронезова вечер ВЕРА. Когато я видя, с нея беше оня лигльо и стойкаджия от "б" клас... С отминаването им се разрази апокалипсисът; някакъв ураган без име връхлетя, превръщайки всичко във веронезов пъкъл - разкъсвайки, изтръгвайки, разчленявайки света ВЕРА. Александър все още продължаваше да излъчва по безжичния телеграф "Save Our Souls!", когато съзря в мътния порой една бенка, смолиста плитка, един окалян материк...

Вселената бе обезВЕРЕНА!

Още същата вечер го втресе. Три дни отсъства от училище...

І

Вървя дълго през девствената степ, непознала орало, нито човешки крак. През няколко километра спираше да почива, но почивка ли бе това - под изгарящите лъчи, сред прашната разжарена геена! Манерката отдавна бе празна. Младокът огледа околността, засенчил очи с ръка. На север съзря сребристо-зелените полукълба на върбалаците и въздъхна облекчено.

Беше река - нито голяма, нито малка; изхлузи набързо дрехата си, предвкусваше вече свежестта и прохладата на водата, когато шум от бързи леки стъпки откъм отсрещния бряг го спря. Приклекна зад близкия храст, за да прикрие голотата си. После разгърна предпазливо клоните: някакво момиче тичаше насам, развявайки дълги, гарванови коси. Съблече се припряно и скочи в реката, всред гейзер от водни пръски и щастливи писъци. Налудува се, тръгна да излиза към брега; с всяка крачка тялото й се откриваше и възземаше, сякаш наново се раждаше от нищото, от водата. Беше приказно хубава - речна фея ли бе, или дъщеря човешка? Младокът я гледаше и усещаше как празнотата, която всеки носи в себе си по рождение, се изпълва...

На следващия ден отиде при речния вир по-рано. Жегата бе нетърпима; докато я очакваше да се появи, реши да се поразхлади. Набързо. Излезе от водата и се притаи, зачака. Нямаше я, щеше ли да дойде? Изведнъж му се стори, че храстът отсреща се раздвижи, после чу звънкия й смях. Криеницата бе свършила: стояха на двата бряга и дълго се гледаха - усмихнати, голи и щастливи...

Продължиха да се срещат, там край реката. Нейното присъствие, дори само мисълта за нея го изпълваха с непознато блаженство, Усещаше, че двамата са двете половинки на едно ц я л о, които най-после се бяха намерили. Забрави изцяло за целта на похода, за Страната на белите негърчета, и това бе многозначително...

Един ден, както се къпеше в реката, гарванокосата изчезна от погледа му. След един безкрайно дълъг миг изскочи над водата, зашляпа безпомощно с ръце; сякаш беше глътнала вода, давеше се! Той не загуби и секунда, скочи с дрехите и заплува устремно натам. На около разкрач разстояние от нея усети, че краката му опират о дъното. Изправи се, водата едва покриваше коленете му. Смехът ли ги събра, опомниха се прегърнати. Младокът позна желанието в нейното тяло, но се спря. Предусети ли, или вече знаеше - щастие се наричаше блаженството на душите. А близостта на телата, бе убеден, щеше да разруши хармонията...

На другия ден пак видя гарванокосата; прегръщаше друг във вира... Почувства се ограбен.

__

Макар да оставаха още две седмици, Голямата екскурзия бе най-меродавният показател за края на учебната година. Натегациите покрай зубренето на сухарските текстове и породилите ги безкрайни контролни, класни, поправяне на двойки и повишаване на оценки бяха останали назад. Ежедневното шоково състояние, създадено от претоварената програма и усърдно поддържано чрез примитивните и садистични шегички на съучениците, сега, в уютния туристически автобус се стори на Александър лош сън.

Малко преди да пристигнат в курортния планински градец, по тавана на автобуса затрополя дъждът. Настаняването в квартирите им отне около час време - достатъчно да се измокрят добре и вечерният здрач да се сгъсти. На сборния пункт, пред ресторанта в парка се събраха не повече от двайсетина души; останалите бяха предпочели да се изсушат преди вечеря. Когато се разположиха около дългата маса, Александър установи с приятна изненада, че до него седи едно русокосо, синеоко и румено момиче. Същото, което днес в автобуса му беше дало шепа череши, "Какво приятно съвпадение!" - помисли си той и й се усмихна без да допуска, че това съвпадение може и да не е случайно. Всички бяха мокри; за да не простинат, младичката учителка им позволи да си поръчат по един коняк. Първата глътка беше противна. След третата изведнъж си спомни как се казва русото момиче: беше в училището, някакво момче извика след нея и името й полетя като странна бяла птица в забавен кадър - Б е е - л а А! Да? Давай, изоставаш с коняка! - мило му се усмихна тя, но Сашо едва успя да прикрие неподправения си ужас: нейното синьо ляво око бе станало по-ГОЛЯМО от цялата й прелестна руса главица! Не, всъщност това беше Световният конгрес на Сините еуглени, който наблюдаваше под микроскоп препарат от александър. За щастие, ресторантската банда подкара някакво парче на Сантана и конгресът се разтури. Някой го дръпна за ръката и той се изправи; проклятие!, оня английски шпионин и супер-агент Исак Нютон сега пък е натрошил и разпръснал центъра на гравитацията на няколко парчета...Така, че да не можеш да стигнеш дансинга без да пресмяташ всяка стъпка с калкулатор. Значи, когато двама души се крепят да не паднат, това се нарича "блус"? А, да - трябва да има и музика... Ами когато няма музика?

Благословеният дъжд, прохладният въздух с мирис на бор и липа, вкусните целувки на всеки десет крачки се отпечатаха завинаги -необяснимо свежи вкаменелости - в пластовете на паметта му. Заедно с откритието за тайнствената, масонска връзка между жените и алкохола.

Започнаха да се срещат и след екскурзията. В този си край паркът беше запуснат и подивял, на практика това бе истинска гора. В този късен предиобеден час не се мяркаха никакви хора. Промъкваха се мълчешком между дърветата, като се пазеха от тръните на бодливите храсти... Явно, бе го правила и друг път и добре, че беше така. На изхода от парка се разделиха с погледи, без да кажат нищо. Александър се прибра в къщи половин час преди обед. Замисли се - погледната отвътре, Тайната откриваше повече или по-малко грубите си сглобки и шевове. Нима можеха да се сравнят трепетите, свързани с домогванията по една неизвестна тайна със самото й познаване?! То, без съмнение, бе истинската й смърт и като всяко умиране съдържаше някаква доза печал. Въпреки всичко, той беше доволен. Да, сякаш това бе най-точната дума.

Продължиха да се срещат през цялото лято. С лек артистичен напън Ал вдъхваше живот на тези срещи; усилието си струваше, защото само тук - в летния парк, и само така - защитен чрез присъствието на Бела, можеше да вижда Вера!

I

Продължи отново пътя си. Следобеда, след няколкочасовото непрестанно ходене, усети как умората го изпълва. Младокът се замисли над бащината си заръка: какви бяха тези налудничави бели негърчета, къде се намираше тази страна?! Скоро стигна до извода, че татко му също едва ли е знаел. И навярно бе препредал думите, изречени някога от неговия баща...

Забеляза я - досами хоризонта - малка пърхаща мушица. Превърна се в паяче, а после - в пеперуда. Момичето спря на десетина крачки от него. Идваше от някъде наблизо. Умората не бе прогонила искрящото любопитство от бистрите й очи; тялото й светлееше, улавяйки последните лъчи на залязващото слънце. Без да отделя поглед от нея, Младокът заразказва - за себе си, за страната, която бе тръгнал да търси... Учуди се сам от собственото си красноречие, от убедеността, с която говореше за тези невиждани бели негърчета. Думите му я докосваха; на лицето й се появяваше кротка усмивка, или гримаса на състрадание. Тя го р а з б и р а ш е! Нещо повече - бе убеден, че в тази светла плът, в това същество се съдържаше тайната на белите негърчета. През нощта дълго, възторжено и пряко сили я търси в момичешкото тяло...

Събудиха се призори с олекнали тела и настръхнала от утринния хлад кожа. След като изми лицето си с роса, Младокът отправи поглед на изток. И примигна невярващо, защото никога досега не бе виждал планина. Нейният стръмен и контражурен силует разполовяваше аления слънчев диск, изписвайки една огромна буква Ф. Момичето приближи и ръцете им несъзнателно се потърсиха, защото проумяха едновременно - това беше з н а к, знак за Фаталност, за съдбовност! Без да се бавят, тръгнаха натам - към Планината Ф.

Никакви диги или върбалаци не издаваха местоположението на тази река; забелязаха я няколко крачки преди да се сринат от отвесния бряг в двайсетстъпковата пропаст. Всъщност правите, изсечени като по конец брегове и застоялата неподвижна вода подсказваха, че това е по-скоро канал, прокопан от нечия разумна воля. Наблизо откриха преправена от степните животни пътечка към водата. Младокът нагази пръв, момичето го последва; след няколко крачки тинестото дъно внезапно пропадна и те заплуваха. Пираноидните риби ги усетиха нейде по средата; беше късно да се връщат - напрегнаха сили да се доберат до отсрещния бряг, възправящ се на хвърлей разстояние. Преди да започнат изкачването, намазаха с урина болезнените рани по телата си. Когато изпълзяха сред степните треви, цикадите вече подпяваха ежевечерните си заупокойни молитви за слънцето. Със сетни сили се обърнаха по гръб и заспаха, смърдящи на урина, забравили пола си.

__

Първото си юнашно напиване, ако не броим последната голяма екскурзия, Александър реализира през есента. Бяха няколко момчета от техния клас, които държаха да изразят презрението си към класата на зубрачите и да демонстрират принадлежността си към друга, баровска класа на свободолюбци. Беше топла привечер марка "само за...", която можеше да се отнася за всяко любимо занимание в зависимост от възрастта, пола и предпочитанията. В случая момчетата насядаха под един кипарис в парка и със заговорнически вид сложиха бутилка мента в средата на кръга. Изведнъж, странно защо, на Сашо му замириса на море. Странно, защото морето се плискаше на цели 200 километра от тази вечер, от този парк... Пропорционално на обиколките, извъртяни от бутилката под одобрителните погледи в този петоъгълен стадион, надигаше ръст Духът на съзаклятието или някой негов първи братовчед. Петимата се гледаха с дискретния стоманен блясък на взаимното мъжко възхищение; говореха за мадами и се чувстваха братя по оръжие, или братя по... е-е, каква беше онази думичка там, въобще - да пътуват с корабите всички гадни, помиярски, скучни и детски истории...

Втората бутилка пое щафетата без спортната стръв на първата. С несигурна стъпка Александър се завря да пикае в сянката на кипариса. Мирисът на море нахлу отново в ноздрите му - изненадващ, силен, носталгичен. Прекърши една клонка - ето! Ето! Ето каква била работата - уханието на младите кипарисчета пред палатката им на морския бряг, някога, в рокендроловата среда на шейсетте години, малко преди смъртта на баща му, се бе закодирало в неговата - на момчето, което вече се срамуваше да се пече без бански на плажа - книга за впечатления като "мирис на море". Оле! Беше вече мъж, току-що пораснал млад бог, разплитащ с лекота засуканите загадки на битието, забъркани /по необяснима случайност/ не без негово участие, но във всеизвиняващо крехка възраст, по времето едва ли не преди вселенския Биг Бен!.. Усети да го изпълва чрезмерно доволство и още нещо, и още не... Беше топла вечер марка "само за...". Вечер само за лов и дране на лисици, трепетна, настръхнала от призивния, гъргорещ звук на ловджийски рог, застлана с прясно одрани лисичи кожи. Без някой да забележи, над кипариса и над парка, над града се бе извъртяла чудна, грейнала лунапаркова нощ. Нощ само за лудешки презморски пътешествия с гондолите на шеметни виенски колела, пътешествия от тук до тук...

След няколко по-леки, ментови упражнения Ал реши, че е време за нещо по-съществено. Е, "реши" не е най-точната дума, защото всичко стана о т с а м о с е б е с и. Затътриха се със Зомби, негов съученик и много добър приятел, на стъргалото - всепризнато средище за досексуални контакти на младежта по онова време. След като се намигаха, нацъкаха с език и наподсвиркваха на воля след несметните находища на момичешки прелести, и след като с напредването на вечерта концентрацията на последните намаля, тръгнаха за квартирата на Зомби, понесли между себе си албионски мъглявото намерение да хвърлят едно сантасе.

Домакинът светкавично забърка по един коктейл "Блянът на моряка", ром местно производство и кола, фифти-фифти. Пиха неизвестно колко, сладкото питие се хлъзгаше по гърлата им с настръхнали адамови ябълки леко и естествено, като скиор-алпиец. Кой да помни дали играха сантасе, със сигурност разглеждаха картите, от гърба на които пъчеха огромни гърди разни мадами с безсрамни физиономии. В това време Зомби, смесвайки реалност и фантазия, но с безспорната дарба на роден артист, разказваше как го прелъстила някаква разведена сервитьорка. Историята беше пар екселанс, поднесена с точно намерени драматични паузи на най-интересните места и с възходящо градиране на тръпния сексуално-побойнически сюжет.

Ал си тръгна от квартирата доста след полунощ, с тяло от стомана. Заслугата бе изцяло на рома; сякаш чрез коктейла на Зомби някой друг се бе вмъкнал в кожата му. Някаква чужда воля чертаеше неговия път и го караше да мисли, че нищо не би могло да го спре. Страхотно усещане! Напипа във вътрешния джоб на якето си металния бокс, който носеше така, за всеки случай. Раздвижи мускули; в мрака се чувстваше силен и неуязвим, способен дори да у б и в а, за да постигне целта си. През две преки живееше Сара, червенокосата Сара - като сомнамбул краката му сами го отведоха пред къщата им. Прескочи с лекота високата метална ограда; на първия етаж една стая светеше, но зад стъклата на прозореца не шаваше никой. Разви бушона и го сложи в джоба си - светлината угасна. С дясната ръка стисна здраво бокса и се заизкачва по стълбището към втория етаж. Там живееха Сара и родителите й.

Издърпа ръкава на якето и с него, като с ръкавица, натисна дръжката на вратата. Бе отворено! Като се стараеше да не вдига шум прекоси антрето и внимателно отвори първата врата. Равномерно мъжко хъркане. Сара спеше в съседната стая; запуши с ръка устата й, за да приглуши нейния вик. Момичето го позна, успокои се. Любиха се набързо и той изскочи навън с облекчение, като си мислеше, че е "голяма работа"...

I

Бързаше Черната, търпение нямаше да стори туй, що бе намислила. Велики петък беше, откога са пропели първи петли, нямаше време - ей-сега щеше да лъсне слънцето; цяла нощ око не бе склопила, цяла нощ клеча с газената лампа в ръка край полога на черната кокошка, да я чака да снесе.

Зла беше Черната, лоша и завистлива, черна душица носеше. Ум ряла дойде на белия свят, жената дето бабуваше с надуване я съживи, ама после три пъти пишман стана. Защото всички пропищяха от нея. Още като дете бе изклала пилетата на майка си, да гледа как им тече кръвта, после блъсна две деца - братче и сестриче - в яза на воденицата, та ги удави... Умрели кокошки хвърляше в хорските кладенци и селото премаля за вода, лошо око имаше - когото стрелне с поглед, до вечерта го втрисаше. И люто кълнеше, и клетвите й все стигаха...

Когато се замомя и ненките й щръкнаха, го удари на курварство. С мъжете ядеше и пиеше в кръчмата, пък после ги извеждаше навън, един по един, да се чифтосват в тъмното; а парите им обираше до грош. Колко семейства развали, докато прилъга един другоселец, та се ожени. Но Господ като виждаше каква отровна злоба ври в този человечески съсъд, деца не й даде. И тя пак се върна към курварството. Една сутрин, като се прибра в къщи, мъжът й я смля от бой. Още същата нощ го заля с газ и му драсна клечката! Селото настръхна, прокудиха я надалеч...

Дочака, най-после - черната кокошка се размърда, изкудкудяка; след малко слънцето показа червеното си теме на хоризонта. Черната взе яйцето - топло-топло - и го мушна под мишницата си. Подир три седмици усети човката на пиленцето и то бе черно, като майка си. Съблече се гола бездетката, както майка я беше родила; после закла пилето и намаза с кръвта снагата си според заръката на онази бабичка. Облече чиста риза и тъй - с кръвта и потта си престоя три пъти по 13 дена. И се вдигна в потайна доба, та отиде при изоставената воденица и там, под самото колело се изкъпа. После притича гола-голеничка до яза и се поля с отварата от самовилски билки, която бе варила на огън от бял бодил. Тъй се предаде в ръцете на дявола, и го видя наяве - лицето му бе златисто и сякаш венец от злато и светли камъни имаше на главата си, а множество злобни бесове му се покланяха...

Старай се, жено, укрепвай в злото, а подир смъртта ти ще те направя господарка в моето царство на мрака - тъй й рече лукавия. После се чифтосваха двамата, и той я целуна по лявата цица, та и направи нишан - черномораво петно като сърце - да й напомня, че нему се е обрекла да служи... Тогава пропяха първи петли, разтури се дяволското сборище, а вещицата хукна да се прибира.

__

Суетнята покрай завършването на единадесети клас не остави на Александър време да съгради кой знае какви очаквания за срещата му с "Големия живот". След бала генералният въпрос "А сега накъде?" започна да става все по-натрапчив. Още от малък Ал знаеше, че ще стане писател; не, не си мечтаеше, нито пък някой от близките бе му го втълпявал. Той просто з н а е ш е това. Но принудителните занимания с литературни анализи в училище бяха заличили доста от детския му пиетет към писаното слово. А матурата по литература, с която се размина на косъм, затвърди убеждението му, че едно филологическо образование е последното нещо, което може да направи някого писател!

Както и да е, имаше възможност да отложи казармата за едно следване време, ако го приемеха някъде. Затова кандидатства в един технически институт, където смяташе, че има най-големи шансове да го приемат...

Влезе.

И стана чудо!

Александър присъстваше на собственото си раждане!!

Бе леко стреснат и очарован от неизброимите и неподозирани степени на свободата. Можеше да носи любимия си "Райфъл" не само след часовете в училище, а когато си поиска. Можеше да си пусне коса до раменете. Можеше да издува уредбата си до горна мъртва точка. Можеше да не ходи на лекции. Дори и на упражнения. Можеше да се отцепва като талпа, или поне докато езикът му надебелее колкото баобаб. Можеше да се разхожда по външния перваз на прозореца на седмия етаж, докато колежките в стаята примират от страх и възхищение. Можеше да каже на първото срещнато в коридора на общежитието момиче, без всякакви заобикалки: "Искам да се любим!" И можеха да го направят на тераската в края на коридора на единадесетия етаж. Или в читалнята. Или в стопирания между етажите асансьор...

Най-после бе открил нещо наистина изумително и зашеметяващо, едно несравнимо с нищо усещане - свободата! Тя го обгръщаше отвсякъде, като течност, и го караше да олеква /според закона на Архимед/, прегръщаше го като изкусна любовница. Беше неописуемо хубаво - като в еротичен сън; свободата го мамеше и прелъстяваше - винаги с различно лице, винаги с ново тяло...

Ето я - възгрозничка като столичанката Каталина; вървят пияни и разлигавени като охлюви по някакъв безкраен коридор. После влизат в тъмна стая без стени, събличат се пипнешком и се съвкупляват с мрака...

После го настига като милата какичка Мила. Гони я неудържима носталгия по истории "а ла Ромео и Жулиета" и по безвъзвратно изгубената й непорочност. Една нощ го приютява в любовната си кула - сладко пиян, понесъл литри бира в корема си...

Сребристо сияе, облякла кожата на Дора - там - насред полето, насред лятната нощ...

Усмихва му се подкупващо иззад очилата на арменката Ема, понесла непосилно либидо в телцето си калибър 6х35...

И скръства чинно бели ръце като Роза, докато той я гледа в очите, говори й, и въобще се опитва да играе ролята на влюбения Сирано дьо Бержерак, защото е започнала да го отегчава тази свобода, постижима само с едно "Искам те!" Затова сега жестикулира, коленичи и целува тези бели ръце, опитва се да се превъплъти в себе си - влюбения Александър отпреди две години. Но Роза го гледа подозрително; харесва момчешката му напористост, но я възпира боязънта да не бъде въвлечена в непочтена игра на любов, игра без правила и с предопределен победител. Ето защо му позволява само да я целува - и толкова. Тогава я вдига като перце и я затиска с пламтящото си тяло в леглото - колкото да се убеди, че ако една жена не пожелае, никой не може да я има насила. А когато той, засрамен, започва да се облича, за да си отиде тя го приласкава... И в този момент Александър проумява, усеща, вижда с очите си крайчеца на ефирната бяла дреха на Свободата, която си отива щом е постигната за сметка на свободата на другиго...

I

Здрачаваше се; вечерната прохлада падаше като благ мехлем за изнурените им тела. Цял ден крачиха всред небесната жар, подбиха се краката им, а от вчера троха не бяха слагали в устата си. Момичето спря - без сили бе останала. Младокът се огледа и съзря някаква сграда, прозорците й блещукаха, откъде се бе взела изведнъж, как не бяха я видели?

Хан беше. Влезе и кимна към смуглата кръчмарка. Помощикът й - чип, почти без нос - бършеше една маса и месата му се тресяха, сякаш нямаше кости; на другата маса двама ядяха и пиеха. Занесе хляб и риба на своето момиче и отново се върна. Седна зад масата, донесоха му питие като кръв, и гозба му сипаха. Яде и пи: не бе вкусвал такива неща - услади му се, възвърнаха се силите му. С други очи погледна кръчмарката, най-хубавата на света му се видя. Пожела я и тя, сякаш прочете мислите му, се приближи безшумно, с котешки стъпки. Поведе го нанякъде, в някаква тъмна стая влязоха и жената не запали лампата, ами се уви като змия около него. Вчепкаха се, сплетоха тела в сладострастно кълбо на пода. По някое време луната-бродница се оцъкли през прозореца и той я видя: гледаше уж към него, но не го виждаше, а на лявата си гърда имаше нещо, като черно сърце му се стори...

На сутринта той и момичето поеха отново своя път - на изток, все на изток. Искрящ от белота под утринните лъчи, върхът на планината се извисяваше над хоризонта с многозначителността на удивителна... Нощ смени деня, после дойде утро; и пак, и пак... Все вървяха, но нещо се бе променило в него - разгоряла се бе плътта му, измъчваше го. Срещаха по пътя нови и нови момичета: хубави, всякакви. За Страната на белите негърчета им разказваше Младокът, а думите му бяха станали красиви и изкусителни. Гледаше ги в очите, а искаше само телата им. И тръгваха с него - крачеха с леки сърца, растеше колоната. Набираше скорост кръстоносният поход, устремен към невидяната Обетована земя; и се развяваха коси вместо свещени хоругви, не бяха скрили зад брони сърцата си и само в погледите им пробляскваше стомана. Повярвали бяха, бяха решени да открият истината за този живот, в който бяха въвлечени сякаш пряко своята воля.

 

__

Беше наскоро след като Ал прекъсна следването си заради невзет изпит. Бяха се наливали с един приятел нейде из града преди да се приберат в общежитието - нахално пияни, със светнали очи. Тръгнаха по етажите да си допиват и налетяха в първата стая, от която се носеше глъч и музика. Кой от двамата пръв халоса празна бутилка в стената, не стана ясно... Но беше абсолютен кеф - удоволствието да разрушавш, пък и кой би упрекнал гърците в лош вкус заради трошенето на чинии?! По някое време се оказаха сами в стаята, посипана със стъкла и мазилка. Изключиха ги от общежитието по бързата процедура.

Продължиха да пият с неотслабващо темпо - просто нямаха достатъчно сериозни причини, за да не го правят. Минаваше дванайсет, когато Александър се добра до общежитието. Не почука на портиерката, нали беше изключен, събра шепа ситни камъчета и ги хвърли по един прозорец на втория етаж. Показа се Тина. Леко мургава и стегната, тя се занимаваше с лека атлетика - коронната й дисциплина беше бягането на средни разстояния. На един купон той усети, че излъчват на еднаква честота и по-късно я беше нацелувал в един ъгъл. След кратка уговорка я убеди да спусне през тераската червената пътека, постлана в коридора. Нещо като Ромео и Жулиета. Само че той не бе влюбения Ромео, в това бе сигурен... Терасата на втория се оказа заключена; изкатери се без усилие до третия етаж.Тина го пусна да се измие в нейната стая. Беше сама. Ал я целуна с дълга, любовна целувка. После се сгромолясват върху мокета, вкопчени в истинска борба. Тя се бори - беззвучно, беззлобно - просто защото не си е представяла, че това може да стане точно по този начин. Напъва всичките сили в натренираното си, но женско тяло, за да е сигурна, че той /ако надделее/ наистина има права над нея. Александър също напъва мишци, залогът си струва. И ето - надвива я, тя е негова, девственицата...

На сутринта се събуди с особено тягостно чувство. Надигна се с мъка от леглото, напъна се да си спомни къде се намира, какво търси в тази чужда стая, в този чужд град? Какво искаше от тия момичета, кой беше той?! Спомняше си само кой бе до вчера - тъжното момче, шестодишното сираче, което ненавиждаше окайващите го възрастни, защото всяко вайкане извикваше в паметта му - отново и отново - оная черна неделя в средата на декември, когато донесоха в къщи простреляното тяло на баща му, а неговата майка, бременна в третия месец се свлече примряла в ъгъла... Майка му, която отделяше две трети от скромната си чиновническа заплата, за да го издържа.

Нямаше, нямаше кой да му каже това ли е н е г о в и я т път, нямаше кой да отрече или потвърди, че "да, наистина, ти Александър ще трябва да учиш, за да не работиш, за да не се блъскаш като нас” - както повечето родители съветваха децата си. Беше на кръстопът, трябваше да избере дали да продължи в този институт, който /вече бе разбрал това/ не представляваше никакъв интерес за него, или да предпочете нещо друго - по-интересно, по-вълнуващо, по-негово. Имаше само смътна представа какво би могло да е това "друго" - неудържимото привличане на думите, дискретното очарование на картините, рисувани от баща му, загатваха за съществуването и на друг път, който би дал истински смисъл на сегашната му самоцелна свобода, който би го отвел далече и високо, отвъд еуфорията на алкохола и секса, еуфория прескъпо платена с отчайващ махмурлук. Сутрин, само сутрин едно неясно безпокойство пищеше с влудяващия гласец на плачещо дете: "Спри! Помниш ли какви глупости върши снощи, пияна свиньо?!"; пискаше, докато Ал не го удавеше с халба бира, за да се затвори цикълът на запоя - отново и отново...

Трябваше да се стегне! На първо време му трябваше работа - и то не каква да е. Необходима му бе работа, с която да се издържа без майчините записи. Постъпи в пласмента на Бирената. Пиеше се на корем и се пътуваше всеки ден, по снежните пътища с камиона, понесъл хиляди литри бира за махмурлиите от двайсетина околни села. Вечер, след работа, когато успяваше да се шмугне в общежитието покрай свирепеещата портиерка, полягаше в някоя стая - уж само за малко. Събуждаше се посред нощ, вкочанен от хлад и умора. Веднъж един от ятаците му го разбуди с пребледняло лице - портиерката го търсела из стаите, начело на две ченгета от патрула. Щели да изключват от общежитието и ятаците... Нямаше шега! Александър наметна късото си шлиферче с подплата, грабна едно одеяло и изтрополя надолу по стълбището. Совна се край празния милиционерски луноход и потъна в ледения мрак...

Спря чак на пустата автобусна спирка, огледа се подозрително. Ако не беше толкова студено, ролята на преследван съвсем не бе за пренебрегване; дори сякаш му харесваше да бъде лош, по-скоро - неподвластен на условностите, оплели другите, добричките. Пък и кой можеше да каже кои в тази страна са добри и кои - лоши?! Поколеба се за секунда, преди да поеме в единствено възможната посока - към Бирената. Провря се през една дупка в оградата и се упъти към стаята на пласьорите. Сбута празните бутилки, легна на твърдия, олян с бира плот на дългата маса и се зави с одеялото. Парното бе спряно отдавна, кучешкият студ се бе промъкнал и вътре. След десетина минути тялото му се разтресе в неудържима конвулсия; за да спре треперенето слезе от масата и клекна двайсетина пъти. Постопли се, заспа. В откъслечна дрямка, редувана с тракане на зъби, дочака утрото. След още две кошмарни нощи в пласьорското помещение тегли аванс и нае в близкия квартал мебелирана стая. С парно!

 

І

След няколко дни стигнаха до място, където пътят се раздвояваше. Застанал в началото на пътищата, Младокът се напъваше да види бъдещето, в което би ги отвел всеки от тях. Въпреки услужливото си въображение, нещо го спираше да направи първата крачка. Нещо му липсваше на този кръстопът, но какво? Проследи с поглед десния път - малко преди хоризонта той се губеше, пресечен от нов канал. Спомни си зъбите на хищните риби и избра левия път.

Много по-късно Младокът проумя - не само на този кръстопът, в цялата страна липсваха пътепоказатели за Добро и Зло; някой бе откраднал вътрешните посоки от всички кръстопътища. Някаква сатанинска птица бе изкълвала трохите на неизмислените Хензел и Гретел, за да загубят те завинаги обратния път към страната на доброто...

Равен и широк бе пътят, хиляди и хиляди нозе бяха утъпквали кадифената му прашна кожа. Младокът и момичетата забравиха бодлите на репеите и парещите целувки на копривата; спестяваха си дори усилието да избират посоката - пътят сам ги водеше. Един ден съзряха на хоризонта покрив. Крачка след крачка съмненията и страховете им се сгъстяваха, но никой не смееше да го изрече пръв... Да, това беше ханът; бяха обикаляли в кръг, загубили бяха напразно дни и месеци от своя живот. Но чудна работа, Младокът не изпитваше разочарование - желанието, пропълзяло от слабините го бе завладяло целия, подчинило бе разсъдъка му. Совна се към задната стаичка, но чу през открехнатия прозорец женски гласове и се притаи до стената.

- Е, жено, нали оздравя щерка ти щом й стори това, което ти казах? - беше гласът на кръчмарката, - Ами защо толкова ги мразиш онези хора, нали сте роднина? Добре, излей това шише на вратата им и те няма да видят бял ден. И деца няма да имат, и болести и нещастия ще ги натиснат чак до гроба! Хайде нищо, ще доплатиш другия път...

Слушаше Младокът, но думите не стигаха до съзнанието му; само смуглите гърди и знойните й бедра бяха в ума му.

- А ти, момиче - говореше на другата жена - виждам, че си залюбила женен мъж. Ама той обича жената и сина си... Тъй, аз ще ти кажа какво ще направиш - ще отскубнеш от срамните си косми, ще ги изгориш и с пепелта ще го поръсиш като спи. А тази муска заший на скришно място в неговата дреха. И мъжът ще е твой...

Навярно жените бяха излезли, защото стана тихо. Тогава чу отново гласа й. Ела хубавецо, рече; откъде бе разбрала, че е вън? Но не се чуди дълго - прехвърли се през прозореца вътре и думите й го обгърнаха: върна ли се, знаех, че ще се върнеш, че винаги ще се връщаш при мене...

Минаваше полунощ, когато Младокът си тръгна; заситил бе плътта си, беше доволен. Прозорците на кръчмата все още светеха. Надникна вътре - тлъстият помощник на кръчмарката шеташе, прибираше мръсните чаши и чинии. А върху една маса се бе захлупил последният, мъртвопиян посетител, който хъркаше страховито. Младокът се врътна, тръгна да се прибира и не видя как тлъстия впи зъби в шията на пияницата.

 

__

Още в гимназията, когато минаваше за пръв ученик, Александър направи откритието, че жените си падат по лошите момчета, а не по отличниците. И сегашното му полупиратско, полуаутсайдерско съществувание като bad boy непрекъснато поднасяше доказателства за същото. Подчертаното внимание към нежния пол, проявявано при сладко-нахалните му рейдове из общежитието даваше най-неочаквани плодове. На Женя бе налетял през една лятна нощ в чайната на деветия етаж; без да е красавица, тя имаше особен чар. Танцуваха, притиснати под звуците на нашумяла и протяжна италианска канцонета, отново и отново, за кой ли път: тя - боса и лека, той - палаво налян със сливова ракия... После пътищата им се разминаха, но шест месеца по-късно Женя, чрез техен общ познат, го покани да празнуват. Поводът бе дипломирането на сестра й, което задължително трябвало да се полее. Допълнителни уговорки бяха излишни и в уречения час отпътуваха за Съни бийч - двете сестри, ухажорът на каката и Александър. Настаниха се в хотела разделнополово, стая - мъже, стая - жени и слязоха да вечерят. След добрата вечеря каката и ухажорът се оттеглиха в хотелските си покои, макар че нощта едва започваше.

Дискотека "Мелодия" полека се изпълваше с хора и звуци. Масичка за двама, недалеч от дансинга; Ал поръча - кампари за нея, двоен "Балантайн" за себе си. После дъждът от ритми, който плющеше наоколо се усили и пороят ги увлече на дансинга, И - о, небеса! -изведнъж проумя, че тази квадратна, осветена от разноцветните мигащи светлини мраморна площадка е неговата истинска Родина! И ето го - дете на ритъма - расте под одобрителните погледи на околните, възмъжава като на шега, като по чудо - един истински Принц на ритъма. Тук, за първи път, се чувства на мястото си. И Женя - ах, Женя! - тя също е родена в страната на ритъма, макар че баба й е румънка или може би точно заради това; ето я - носи се по дансинга, или сякаш два пръста над него, следвайки невидимите извивки на мелодията, нещо повече - предугажда със седмото или деветото си чувство и неговите импровизирани движения - и се плъзва към Ал. Ръцете, гърдите им се докосват съвсем леко, погледите им се впиват като на фламенко-танцьори, завъртват се и се разделят от ново, за малко; очите на Женя блестят - от танца ли, или защото е започнала да се влюбва?.. Ритъмът секва и те, ръка за ръка, тръгват към питиетата си, а погледите на насядалите около масите люде съобщават: "Минават баронеса и барон фон Дансинг!"

Прибраха се в хотелската стая в около З. Ал заключи и по навик скри някъде ключа с голямата топка - така, за по-сигурно. Но Женя е различна, покорна; позволява му да я съблече, да я положи на леглото...

На сутринта, когато се събуди с мътна глава, видя оплескания със засъхнала кръв чаршаф. Потърси погледа й, значи е вярно. Но защо, защо не ми каза нищо, Женя?..

Наскоро след това Александър заряза работата в Бирената. Тряб ваше му време, за да се подготви добре и да не разчита на случайности при решителния изпит. Трябваше на всяка цена да продължи следването, заради майка си... Въпреки намеренията си, цял месец не разтвори учебника. Беше май. И нощите му бяха изпълнени - до последната секунда, до последния дъх - от Женя. През деня си отспиваше или бълваше стихотворения... Усещаше как тя се влюбва до уши, а той... сякаш след боледуването си по Вера бе придобил имунитет спрямо болестта, наречена любов.

Беше май, дъждовен май. Ал стоеше пред прозореца, отпиваше от бутилката бира, а погледът му - мокър гларус - се рееше навън, сред потоците вода, които се изливаха над сивите жилищни блокове, над морето. Беше недоволен от живота си, от жребий, който си бе изтеглил от шапката с късмети: беше имал тръпната ученическа, платоническа любов, сега имаше женски тела в леглото си - любовни късове, които не можеха да му дадат усещането за цялото, наречено Любов. Нима бе осъден през целия си живот, никога да не изживее нещо и з ц я л о?! Тогава му хрумна щурата идея - дали не бе възможно чрез думите да сглоби в едно цяло парчетата любов, което му подхвърляше животът: да изпита чрез словото пълнотата на блаженството, което съдбата му отказваше?! И така, тласкан от стремежа си към цялостност, Александър започва да пише първия си разказ. Когато го завърши, бе повече от разочарован. Вярно, беше уловил думите, бе ги закрепил с повече или по-малко хитрост и усилия върху карирания лист, но... Всичко звучеше банално, познато; не, това не бяха негови думи, бяха чужди думи - на Йовков може би, които сега агонизираха и от тях дъхаше на всичко друго, но не и на живот...

Злополучният ловец на думи въздъхна, отвори прозореца. Дъждът продължаваше да плющи - древен, вечен: погледът му се залови за дъждовните струни, плъзна се по тях - нагоре, нагоре, отвъд корените на дъжда... Вратата на Обиталището на истината скръцна, открехна се леко; без да напуска мрачната си стая, Ал надзърна с едно око през процепа и прочете: ДУМИТЕ СА НА ВСИЧКИ, КОИТО ГИ ОБИЧАТ. ТАЙНАТА Е В ТЯХНОТО ПОДРЕЖДАНЕ! За пръв път в живота си се усети щастлив, неземно щастлив. Започна нов разказ, за истинските стойности, които дремят под повърхността на нещата. Беше му измислил и заглавието - "Сбогом на привиденията". Мрежите за думи прашасваха в килера, вече просто опитомяваше думите с любов. А разказът се получаваше - жив и негов.

I

Мина близо седмица и момичетата възроптаха: не стига, че бяха загубили месеци, обикаляйки в кръг степта, ами сега трябваше да траят и високомерието на онази черна никаквица, кръчмарката, дето му беше завъртяла главата. Кипна им и една сутрин му изляха на главата една манерка вода, за да го събудят. Поставиха ултиматум: или да си спомни накъде ги бе повел, или - без тях!

Поляха въглените от снощния огън и тръгнаха - на изток, все на изток. Повел ги бе отново Младокът, но без охота, с нежелание. Цял ден вървя и сумтя, а носа си бе навирил като обидена госпожица. Вечерта пък, когато спряха за нощуване, той се усамоти върху една могила. Под лъчите на залязващото слънце момичетата го виждаха да размята някакви бели листи, да пише върху тях, после да ги къса... И пак да пише. Слънцето хлътна зад хоризонта и тогава чуха шума. Отначало им се стори като бръмчене на муха, после се усили и ушите им го разчлениха - туп-туп, тут-туп - като учестено биене на подплашено оърце. Конски тропот бе и след малко из здрачната степ изплува и конят - бял и царствен. В бяло бе и ездачът, не - жена бе това; протегна ръка към Младока и той, негодникът, сякаш това и чакаше. Метна се зад нея, обгърна я здраво през кръста и конят оттрополя обратно в степта. Върнаха се чак призори и той, вместо да се тръшне да спи, продължи да пише...

Следващата вечер всичко се повтори. Жената в бяло пак го отведе нанякъде и момичетата настръхнаха от ревност. Прекараха нощта будни, с озлобени сърца. А когато Младокът се прибра на заранта, прибраха се на съвет, за да решат съдбата му. Из въздуха замириса на барут и на кръв. И тогава откъм реката дотърча зеленооката; очищата й бяха станали ей-такива, а от превъзбуда не можеше да свърже думите си... Видяла жената в бяло да се къпе във вира, отблизо я видяла: съблякла бялата си дреха и нагазила, обаче водата не трепнала - сякаш безплътна била тази жена...

След нощното бродене сънят тъкмо бе оборил Младока, измъкнаха изпод главата му изписаните листи и зачетоха; беше написал някаква любовна история - и тъжна, и красива, и истинска им се стори... Омекнаха момичетата, смириха сърцата си. Дори малко гузни се усетиха - да го ревнуват от една жена не от мира сего, и от думите!

__

След месец зубрене се яви на изпита заедно с редовните студенти. Взе го. Не че знаеше кой знае колко. Но този път доцентът извъртя на всички прекъснали студенти по една четворка с жестове и изражение, които говореха: "Е, хайде от мен да мине; голям хаир, голямо добро ви струвам, целувайте ръка, хайлази такива! "

Лятото едва-що започваше. След сесията Женя се бе прибрала в Балчик, парите от последната заплата бяха на свършване. Не му достигаха и два месеца трудов стаж, за да запише новия семестър наесен. Огледа се, ослуша се и се включи в десетдневен курс за пиколо-сервитьори... Автобусът го стовари в Приморско; петстотин метра по на юг, вдясно от пътя за Международния младежки център се извисяваше Дяволското ханче - атракционно заведение, предлагащо българска национална кухня и нестинарски танци върху жарава. Започна работа в бригадата на Турчина, съмнително типче с мижав мустак, което бе работило една година занаята и в ГДР-то. Другите двама от бригадата също бяха мустакати и нещо тежкарееха, а всички си говореха на "пор". Връчиха на Ал сервитьорската табла с думите: "Стискай зъби, ако не я хвърлиш първата вечер, значи от теб ще стане келнер!" Имаха право, работата не бе за подценяване - изискваше здрави крака, здрави нерви и... За останалото го открехна Турчинът, но на следващата вечер: "Скивай сига, пор, к' вай играта. Маркираш в кухнята друсан кебап или свинско филе с гъби. После - бите! Предлагаш ги на клиента кат каварма или гросе филе мит пилцен, на цената на телешкото филе, Ферщейн? Разликата в цените отива къде? В гушката на пора!" За кражба въобще не ставаше дума, това било нещо като компенсация - кой иначе ще мъкне таблата само срещу 100 лева заплата - началниците ги знаели тези работи и си траели...

Александър прие всичко като нещо нормално - просто нямаше време да се замисли над т е з и н е щ а, въртележката се бе завъртяла в шеметен ритъм работа до полунощ, после - life из дискотеките на ММЦ-то, сън до обед, малко плаж, следобедни бирички и отново - арбайт. С Карла, мед-сестрата с едва забележимо русо мустаче, се запозна на плажа с помощта на десетината думички, изчерпващи запасите на плажния му немски. По стар народен обичай я черпи дълго и изтощително - първо ментички в близкото плажно капанче, а после, след работа - дълга серия малки водки в дискотека "Лазур", помежду танците в шеметната юлска нощ. До отпътуването на Карла се любиха няколко пъти в сбутаното бунгалце, докато от съседното легло дебелият Додо, който продаваше цигари пред входа на ханчето, хленчеше да направели шведска тройка, като хората...

Марта работеше на касата в ресторанта; тази пролет бе завършила гимназия и сякаш го харесваше. Веднъж я покани на дискотека, танцуваха, беше приятно. След това дойде и в бунгалото, но му позволи само да я целува. И сякаш с това всичко щеше да приключи, ако не бяха пристигнали на гости двама негови приятели. Със Слави бяха израснали от ей-такива, все заедно, знаеха си и кътните зъби, а с Кофтито се познаваха покрай Славчо. Бяха с кола и разпънаха палатка в близкия къмпинг. Планът за тази следполунощ бе такъв: Александър бе омайвал на плажа една снажна унгарка, всеки момент я чакаха да пристигне, за компания на Слави бе уговорил с тях да дойде Марта, а Кофти се чувстваше най-комфортно в компанията на всяка хубава чаша с джин. Унгарката не се появи, така че отпрашиха към ММЦ-то само четиримата. Нахълтаха в първата изпречила им се дискотека; Ал се завъртя на дансинга с някаква скучна дама с не проницаемо лице, докато Слави танцуваше с Марта. Обаче тя нещо не го хареса и се пусна на един младок от шумната компания на съседната маса. Славчо побесня и налетя на бой, истински късмет бе, че ония не поеха. Тръгнаха да си ходят. Александър прецени, че ще му е по-близо да отиде до къмпинга и да преспи в колата, отколкото...

За всеобща изненада ги настигна Марта и се залепи за него. Стигнаха, влязоха и двамата в автомобила, покрит с чергило; след пет минути някой повдигна покривалото и отвори вратата на шофьора. Беше Слави, Влезе вътре, пусна касетофона. После се обърна назад, гневът още беше в очите му. Процеди: "Е, маце, сега трябва да платиш за номерата си!" Марта усети, че работата става дебела и приплака: моля ви, недейте, не мога... девствена съм!.. "Добре, тогава ще го духаш!"

Когато свършиха, излязоха навън; небето дрезгавееше. На близката чешма момичето дълго плакна устата си. Без да кажат дума, тръгнаха да се прибират пеш. Минавайки по моста над Дяволската река тя промълви: "Искам да скоча..." Стига глупости, хвана я за ръката Ал. Мъртвешки-сивата светлина караше реката, морето, дърветата отсреща да изглеждат плоски, двуизмерни, като изрязани от хартия...

Късно през есента, в някакво бистро в големия град Александър случайно срещна Турчина. Единият от двамата тежкари от бившата им бригада бил пипнал сифилис, от някаква германка. А пък дебелият Додо, продавачът на цигари, излязъл ченге... Ах ти, тлъст милиционерски задник, подуши ли нещо, какво надуши, куче?!

І

Оттекло се бе, като помия, озлоблението на момичетата и сега се надпреварваха да покажат добрите си чувства към Младока. Поеха от ново на път и новата взаимност правеше стъпките им по-леки - когато вечерникът полъхна, бяха изминали двойно повече, отколкото в предишни дни. Отвесните брегове на нов канал отсякоха пътя им, затова взеха да се приготвят за нощувка. Но едно от момичетата донесе добра вест - малко по на юг бе видяло в канала лодка. Беше стара, обезцветена от времето плоскодънна ладия. Собственикът й - благ и младолик старец - ги превози до отвъдния бряг без да им поиска нищо. Нещо повече като ги гледаше такива окъсани и изнурени от пътя, покани ги вкъщи. Живееше с жена си в невзрачна къщица - една стая, струпана от кирпич недалеч от канала. Старицата разчупи питата хляб, наряза сушена риба; после излезе навън, но преди това Младокът я видя скришом да избърсва една издайническа сълза.

Било отдавна, заразказва старецът, когато единственият им син решил, че иска от живота нещо повече от комат хляб и парче риба. Преди да тръгне по белия свят, майка му го заклела да се върне, да го зърне пак - щастлив или окаян, жив или мъртъв. Брояла времето, както скъперник брои всеки ден златото си; и за всяка изминала година правела с ножа по един белег върху вратата. А когато върху нея нямало повече място, започнала да прави белезите върху ръцете си... Настръхнаха! Но още когато синът им заминал, продължи разказа си старецът, двамата с жена си се зарекли - похлопа ли странник на вратата им, да не го връщат ненахранен. Та дано и тяхното момче никога не остане гладно и жадно...

Доядоха рибата, благодариха и станаха да си ходят. Мръкнало се бе навън, но когато старецът подаде ръка за сбогом, Младокът забеляза - безименният пръст и кутрето на десницата му бяха сраснали, четирипръста бе ръката му...

Момичетата мислеха да полегнат нейде наблизо, но водачът им не ги остави на мира. Почти цяла нощ вървяха и се препъваха в тъмното, но само той знаеше причината за това среднощно бързане - бе откраднал трите сушени риби от стряхата на къщицата и сега искаше да избяга далеч от благите очи на стареца...

__

С Женя никога не станаха класически любовници; Александър не й предлагаше романтични разходки, посещения на кино или ресторант. Пък и тя, със свойствената си деликатност никога не поиска от него подобни неща. Продължиха да обитават досегашните си светове: той - поднебесието на алкохолно-ексцесната си компания, с която губеше сковаващото усещане за телесност, а тя - стерилните лаборатории, където разработваше дипломната си работа. Но при всеки удобен случай, когато успяваха да се усамотят, те преоткриваха за кой ли път телата си с неувяхващо любопитство, с колумбовски възторг.

На един купон към Ал се присламчи Бебо, популярен купонджия, и даде да се разбере, че има да му казва нещо важно. Измуфти го една цигара и с делово изражение на лицето изръси: "Абе знаеш ли, че Мирела е много влюбена в тебе?!" Александър трепна, не можа да скрие приятната си изненада: Мирела беше много точно маце, всъщ ност "маце" не е точна дума - момиче със съвършено тяло, хубаво лице и тежка тъмна коса, избягваше шумните купони и живееше на някаква своя планета с музиката на Вангелис. Точно преди година време, тъкмо бе прекъснал, налетя в нейната стая; хареса му от пръв поглед. И тъй като нямаше пищното оперение, с което мъжкият паун прелъстява женската, Ал направи следното: скочи на прозореца и се разходи вън по перваза, на двайсет метра над земята. Оттогава не беше я зървал. Останалата част от работата, изглежда, бе свършена от миговете и легендите, които като част от вътрешноинститутската митология се носеха из аули, мензи, общежития и квартири.

Още на следващата вечер след благата вест на Бебо я посети - като всяко хубаво момиче и тя имаше за приятелка и съквартирантка една румена дебелана. Посрещнаха го радушно, после, на тръгване дълго се целуваха в читалнята на етажа. Беше вярно, Бебо не бе излъгал. След около седмица Александър взе първия изпит от януарската сесия и подобаващо го поляха с групата в любимата си кръчма до входа на морската градина. На връщане се отби при Мирела, а пухкавата и приятелка се изнесе нейде по етажите. Свряни един в друг си говориха дълго, с променени гласове, с пламтящи лица и уши; тя призна, че е девствена, но всичко у нея подсказваше, че не иска да остане повече такава...

Продължиха да се срещат, обикновено у тях; за жалост, доброто желание на нейната дебеланка да покровителства връзката им се бе изпарило. Затова се любеха на най-невероятни места, например в асансьора, увиснали между етажите.

Минаваше 22 часа, когато Александър реши да се затътри до читалнята, стисна дебел учебник под мишница, трябваше да се назубрят двайсетина страници текст за колоквиума вдругиден. Повлече с нежелание крака по коридора и... о, я виж ти, каква среща! До асансьорната шахта му се усмихваше Тина, мургавата Тина, спортистката. Надникват в читалнята - няма никой, влизат вътре да побъбрят, да се видят. Но тя се държи странно, избягва да го гледа в очите, скоро престава и да се усмихва; приближава до него. Моля те, удари ме! - най-после среща погледа му; що за глупости, искрено недоумява той. Набий ме, хайде, удари ме, удари ме, удари ме, повтаря тя, а Ал усеща как истерията й прелива в него. Не издържа, плясва я през лицето; бий ме още, бий ме, бий ме, продължава да го предизвиква Тина. Плясва я още веднъж, после я прегръща и чува как текат сълзите й, усеща по лицето си думите й: набий ме, моля те, искам да те намразя, да спра да те обичам...

Поднови връзката с Тина, като обеща да й се обади в събота вечер. Когато отвори вратата на квартирата, щастието й плисна на талази; тя се смееше, чуруликаше, носеше се из въздуха беззвучно като колибри. На масата искреше неотворена бутилка Джони, червен етикет. Докапчиха уискито и се прехвърлиха в леглото, поставено под големия прозорец... Навън зазоряваше. Ерик Бърдън запя вечнозеления си, единствения си хит за къщата на изгряващото слънце. Полегнал на хълбок, Александър усети как го изпълват гордостта, доволството, блаженството на истински султан. И тогава, от прозореца на дванадесетия етаж той полетя, подпомогнат от бутилката уиски, окрилен от баладата на Ерик, понесен от любовта на трите девственици - на изток, все на изток. По някое време се отегчи от летенето; време му бе да се връща обратно. Затова попита уж наум, но гласът му отекна като в голяма празна зала: хей ти, който живееш в къщата на изгряващото слънце и знаеш отговорите на всички въпроси, искам да те попитам - това ли е щастието-ето-то?

І

След два дни на пътя им се изпречи някакво село. Нареди на момичетата да го чакат, а той се прокрадна край зидовете на онемелите къщи. Стигна до ъгъла и гледката го накара да изтръпне. На празното място пред кръчмата някаква жена, забрадена с черна кърпа, бе вързана за един стълб.

- Какво се е случило? - попита я повече с очи, отколкото с глас.

- Ще ми повярваш ли, че някога бях щастлива? - отвори страшната си, разкървавена уста жената. - Някога, преди за мъжа ми да се лепне оная въртиопашка, преди да се спомине ненагледното ми дете. После намерих зашита на скришно място в дрехата на моя някаква муска и разбрах - черна магия бе почернила живота ми... Но беше вече късно, не можех да върна нещата назад. Заживях сама като кукувица; къде отиват хората след смъртта, къде отива любовта, когато си отиде, защо идват въобще людете на тоя свят - все се питах и никой не можеше да ми отговори... Тук имаме църква; заключена е от дълги години с катинар, но аз успях да вляза през счупения прозорец. И вътре намерих една книга, в която открих отговорите на моите въпроси... После... после някой донесъл на агентите от Сигурността, че чета забранени книги и те довтасаха. Свършиха си работата и сега гуляят в кръчмата...

Наведе се Младокът да развърже въжето, яко бяха стягани възлите. Чу шум зад себе си и преди да се обърне, един удар го зашемети. Двамина го сграбчиха за ръцете, а третият започна да го налага. През открехнатата врата на кръчмата падаше сноп светлина. Не можа да види лицата им, но запомни завинаги юмрука на третия - тежък, окървавен и четирипръст.

Биха го, докато краката му омекнаха. После заедно с жената ги хвърлиха в някакво мазе, смърдящо на пикоч и плъхове. И превъртяха ключ в бравата... Младокът се раздвижи с усилие. Обходи мазето, опипвайки четирите влажни каменни стени; освен малкото прозорче, зарешетено с яки железни пръчки, не откри нищо. Положението беше безнадеждно - бе попаднал в капан. Тогава напипа кожената кесийка, която винаги носеше на врата си. Тя бе единственото наследство от баща му; спомни си неговите предсмъртни думи: "Отвори я, когато животът ти е в опасност!"

Това време бе дошло. Развърза кесийката и напипа нещо метално, бяха три пръчици, кръстосани ето така: ‡

Без да се замисли пъхна странният предмет в ключалката и го завъртя. Езикът щракна, прибра се...

 


напред горе назад Обратно към: [Страната на белите негърчета][Петър Марчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Марчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух