напред назад Обратно към: [Страната на белите негърчета][Петър Марчев][СЛОВОТО]



14 септември


Къде сбърках?

Наскоро видях на улицата онези жени - изглеждаха зле. Нима бях предал и на тях зловещата щафета на смъртта?! Почувствах се ужасно, затрупан от непосилната вина за чуждия живот...

Питам се отново - в какво сбърках?! Винаги съм подозирал, че всяко нещо, всяко събитие има свой дълбок и тайнствен вътрешен смисъл, че в света няма нищо случайно и излишно. По тази логика всяко щастливо или злощастно събитие е закономерно следствие от спазването или нарушаването на правилата...

Какви бяха тези правила, кой беше ги скрил от мен?!

Разгръщам отново Библията...

 

 

След изнурителния порой от любовни излишества сушата, Голямата суша дойде като експлозия. Една експлозия с обратен знак, която всмука и запрати отвъд границите на Тукисега трите любвеобилни девственици. Женя и Тина се дипломираха и разпределението ги телепортира обратно в родните Балчик и Сливен. Третата, Мирела, просто не издържа и обидено се гмурна в друго времево измерение, различно от това, в което пребиваваха Ал и компания и където всичко беше хард - музиката, думите, постъпките - но и където всичко бе възможно, като в анекдот... През лятото се дипломираха и повечето юнаци, с които бяха започнали следването си; така през есента, когато трябваше да започне дипломната си работа, Александър се почувства осиротял. Все пак, издири двама от старите динозаври; привлякоха трима жадни третокурсници плюс няколко ухилени мацета от подготвителния курс на Рабфак-а и купонът се завихри отново.

Времето течеше без той да може да го прикове, поне в паметта си с нещо по-различно и запомнящо се. Студентският празник, Нова година, рожденият му ден се придвижиха в миналото като насън. Всъщност, навръх 1-ви януари се бе случило нещо ужасно - от тринадесетия етаж един от веселяците на института беше експлодирал долу, на асфалта; паднал, както се прехвърлял през прозореца в съседната стая, в която била заключена бутилка вино. Макар че няколко пъти бяха пили заедно с Тони, вестта за нелепата трагедия не потресе Ал, а напротив - убеди го отново, че стилът "пий, пей и си носи новите дрехи" е единственият начин да се изкопчи максимума от тази непредвидима скръндза - живота...

След изненадващата артилерийска подготовка, на първата гръмотевична буря сред беззвучните взривове на раззеленелите дървета, под прикритието на търкалящите се откъм морето мъгли, април превзе крайбрежието. В една необичайно топла нощ, прибирайки се пеш от центъра, Александър спря изумен - из царственото лоно на огромна липа пееше славей! Шест пролети бе крачил оттук, край потискащите, вкаменени цунами от панел, всред които дори мисълта за славей бе абсурдна. И ето - магията стана -без всякаква логика или що-годе научно обяснение, като всяко истинско чудо: нещо изщрака, после една огромна мида безшумно разтвори бронеподобните си черупки и Ал видя как вътре пулсира сърцето му - беззащитно, вечно шестнадесетгодишно, необичано, необичало, девствено...И разбра, предусети, че ще се случи нещо страшно, нещо хубаво - още сега, още тази нощ...

Когато се прибра в общежитието, в стаята му гърмеше купон, който бе продължение на вчерашния, който пък беше предпоследната брънка на започналия преди осем месеца тотален купон. Още от вратата сграбчи първото попаднало му момиче. Притегли я, слепиха се - две половинки на счупена ваза; завъртя ги грънчарското колело на блуса - тържествено, величествено - получаваше се, вазата ставаше като нова, а блаженството на Великия грънчар преливаше в новия, неръкотворен човешки съсъд. Вероника! Освен звучното й име, Александър не можа да открие онази единствена, най-точна дума, която успява да изчерпи, да предаде съдържанието на н я к о и хора. Беше от подгответо, още при запознанството им през есента Ал получи информация, че е вързана с някакъв тип. Затова, като природно почтен човек, не бе й обръщал по-специално внимание. Купонът се разтури в късна доба... Събуди се по обед с мисълта за Вероника. Докато си миеше зъбите в банята проумя - беше се влюбил отново, най-после, след осем дълги стерилни години.

Виждаха се всеки ден; бяха останали сами в стаята, когато Ал врътна ключа, за да не ги безпокоят разни навлеци. Всичко вървеше добре, докато... Тя се дръпна рязко, опря се задъхана о стената. Жегна го неприятно предчувствие - по този начин реагираха най-дивите девственици - тези, които допускаха мъж в леглото си само след като са чули Менделсон. Попита я направо дали не е девствена; прозвуча леко гадничко, но искаше да се увери, че няма да си загуби времето в безсмислени ухажвания.

Не, разбира се! - грейнаха в отговор белите й зъбки.

Това му бе достатъчно. Ал се отпусна по гръб и остави любовното течение да го носи - омекнал, олекнал, безплътен. Вероника също се влюбваше - бавно, но сигурно. Скъса окончателно с досегашния си ухажор и Александър се почувства истински победител. А когато не бяха заедно четеше "Декамерон", откъдето черпеше вдъхновение за любовните си кроежи, къпейки се в блаженството на любовното очакване. Видеха ли се, той й говореше със сочния, възбуждащ език на Бокачо, от който бузите й заруменяваха.

I

Късно успяха да го измолят от Бога бездетните му родители. Но още щом майка му разбра, че е непразна, обрекоха го Господу. Роди се засмяно момченце, като слънчице, и му дадоха името Йоан. От малък го въведоха в Божия храм и той отрасна в благочестие.

Малко преди да навърши пълнолетие, един след друг родителите му напуснаха този свят. Оставиха му в наследство белокаменния си дом, земя и стока, а и немалко злато. Но за Йоан не се оказаха опасни нито ранната свобода, нито наследеното богатство; неговите връстници вече пиеха вино и прескачаха оградите на момините дворове, но той - преизпълнен от любов към Бога - оставаше сляп и глух за изкушенията на младостта. Веднъж, по време на неделната литургия чу евангелските думи на Спасителя към богатия момък: "Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене." И излезе от храма Йоан с леко сърце;| раздаде наследеното и се оттегли от света. След пет дни попадна в страховит горски пущинак. Намери една пещера, в която се посели и се отдаде на пост и денонощна молитва. А близката местност, без рало и семе роди сланутък, сиреч нахут, с който Йоан подкрепяше тялото си. Но тогава го посетиха първите изкушения - отначало съжалението за света, за оставеното богатство, а после - жилото на плътта. За да укрепи силата на духа си не приемаше храна по цели седмици. Но борбата му с демоните едва започваше...

Една нощ го събуди страшен шум - сякаш пещерата се срутваше, а през входа нахлу ужасяваща глутница от всевъзможни зверове -змии и скорпиони, лъвове и леопарди, вълци, мечки и бикове. Със смразяващ вой се нахвърлиха върху Йоана, нанасяйки му жестоки рани, но той не се смути. И изведнъж целият зверилник изчезна яко дим. А през една пролука на пещерата проникна светъл, небесен лъч; освети мъченика и раните му се затвориха, изчезнаха сякаш никога не са били! Почувствал небесната помощ, Йоан възкликна към Невидимия: "Къде беше Ти, благий Иисусе? Защо не се появи отначалото, за да изцериш раните ми?"

И се чу глас: "Аз бях тук, Иоане, но чаках да видя твоето мъжество. И сега, понеже храбро се бори, аз всякога ще ти помагам и ще те удостоя с дара на чудотворството и прозорливостта!"

__

Междувременно се случи нещо многозначително. Бе дъждовна майска вечер, предразполагаща към кротко пиене на ракия на фона на хриптящите вокали на назаретянина Дан МакКафърти. Около масата бяха тримата динозаври-дипломанти и единият от третокурсниците, който бе прекъснал и работеше; стана дума за работодателя му - стопроцентовият тъпанар се държал зле, дори посегнал да удари Джони! Лошо, трябва да бъде наказан - всички бяха единодушни. Изведнъж Ал и третокурсникът размениха озарени погледи - мислеха еднакво: въпросният бабаит гледа няколко овце в едно близко село, нали така, а пък овцете раждат какво? Едни такива невинни и вкусни създания... Експроприация! - присъдата бе произнесена. Не губиха никакво време - разполагаха с една Лада, издириха най-бойното маце от подгответо /трезво и с книжка/ и тръгнаха. Продължаваше да вали, като по поръчка. Минаваше полунощ, когато стигнаха в селото, прехвърлиха с лекота високата метална ограда, ето я кошарата - ш-ш-т кротко, вързаха агнешката муцуна и нозе и - скок-подскок - обратно. Оказа се по-лесно, отколкото да го измислиш.

В събота устроиха подобаващо жертвоприношение - с много ракия, бренди, узо, бира, бяло вино, твърд саунд и сиртаки по изключение в чест на последното завоевание на Джони - гъркиня-първокурсничка родена на островче, съседно на Итака. Церемониалният купон се състоя на открито край града; заситиха стомасите си, облизаха пръсти, очите им се наситиха от зеленото на дървесата - беше май. Ал не виждаше и не чуваше нищо, освен Вероника. Прибраха се в града привечер, Стаите им в общежитието гъмжаха от хора, затова потърсиха усамотение в града. Повървяха сред пъстродрехата тълпа, анонимни, преплели ръце. После я дръпна встрани - в ръката си стискаше ключа за квартирата на един приятел. В стаята бе здрачно, в ъглите и по пода се кълбеше мрак; изнемощяла, светлината агонизираше върху белите чаршафи на леглото. Приседнаха на крайчеца, той сръчно разкопча тънката й блуза, съблече я. Потърси копчето на джинсите, обаче тя хвана ръката му.

- Недей, девствена съм...

Александър усети как побеснява.

- Излъгах те, защото не исках да те загубя... - продължи Вероника. - Извинявай, извинявай...

- Извинявай, извинявай! - повтори като зло ехо Александър.

Не беше на себе си. Прибраха се в общежитието без да промълвят дума.

След десетина дни дойде време за дипломната защита на Ал. Всичко мина изненадващо добре и стана повод да се вдигне категорията на никоганесвършващия купон - основното питие стана уиски, а дискотеките на Съни бийч замениха общежитийния декор. Веселбите завършваха обикновено с големи голи нощни къпания в топлото и черно като катран море.

Една вечер решиха да сменят десена; затътриха се шестима, само мъжка компания в "Старата гемия". Времето бе напреднало - допиваха третата си сливова, когато сервитьорът пристигна за сметката. Платиха. Взеха за из път по бутилка мискет и тръгнаха да се прибират. Дванайсетицата пристигна претъпкана, но Ал успя да се вклини ребром между две потни лелки. Някъде по средата на маршрута съчлененият автобус се поопразни. Александър пое дъх и тръгна да търси останалите; отдалеч съзря мустака на Джони. Абе къде са другите, посрещна го той, че тука тия момченца искат нещо? Неколцина квартални гамени ги гледаха лошо от седалките. На възраст бяха седемнайсет-двайсетгодишни, единият бе с характерна пилешка физиономия и сламена косица. Е, и какво искат тия келеши, попита Ал високо, да го чуят. Стигнаха общежитията, но гамените го задърпаха да не слиза, да го пребият на следващата спирка. Джони рязко го дръпна за другата ръка. Изскубна им се, скочи от стъпалото... Не се прибраха веднага в общежитието; останаха да изчакат другите от компанията, коментирайки възбудено случката. Не бяха минали и две минути, когато Ал погледна надясно, контражурно осветени от автомобилни фарове, откъм последната спирка на дванадесетицата към тях тичаха шест силуета. Гамените! Силите бяха. неравни, пребиха ги...

Няколко дни се възстановява в стаята си. Устната му зарастваше бавно, а под очите му бяха изгрели ли два огромни червено-виолетови отока, живописни като залези; слепоочията, тилът и ребрата го боляха, натъртени от ритниците. Лежеше и мислеше, това бе най-безболезнената дейност, която можеше да си позволи. Още усещаше хватката върху гърлото си, макар че не изпитваше никаква болка, никакъв страх, когато гаменските ръце го душаха и загасваха светлината в очите му; всичко бе толкова просто: светло-тъмно, живот-смърт. По-късно, едва сега се ужаси истински от б е з с м и с л и е т о на смъртта. Не можеше да си представи нещо по-тъпо, по-ужасно от това, освен може би... ами да - освен безсмислието на самия живот!

Неговите хора му носеха храна и новини: Джони бе пострадал още по-жестоко - гамените разпрали с нож ръката му. Навестяваше го и Вероника. Чуруликаше - жизнена и пъстроока, но той не я чуваше; гледаше към нея, без да я види. Устните го боляха - не можеше да я целуне, пък и не искаше. Вече. Тя бърбореше ли бърбореше, докато той целуваше в мислите си момичето, в което се бе влюбил през април, момичето, което възприемаше като свои неговите мисли. Болеше го, лицето ли, душата ли? Пак се бе разминал с любовта. Дипломира се - наглед бе постигнал нещо, но след като предварително беше разбрал, че не това е целта му... Някой от горните етажи изду уредбата си и мелодията - мощна, всепроникваща - изпълни пространството между двата блока. Заслуша се: "Може би следващия път", инструменталът на "Рейнбоу"... Гениалната китара на Ричи Блекмор плачеше за всички пропуснати любови, за всички несъстояли се победи, за всички загубени пътища към чудесните и съкровени неща, за чието съществуване само подозираме; раздвижвайки струни стратокастърът тъгуваше, страдаше по мъжки, без сълзи за провалените намерения, за мъртвите надежди, за всички неуспехи, благодарение на които момчетата се превръщат в мъже. И в следващия момент, в следващия пасаж солото набираше скорост, отблъскваше се от дъното на болката и се издигаше високо, високо; тъгата изсветляваше, облаците се разпръсваха. Вярно, пак се издънихме, но светът не е свършил - пътят е само в началото, може би следващия път...Не усещаше болката от отеклото си лице, усмихваше се, но не на Вероника, която продължаваше да бърбори. Вече знаеше какво ще направи - щеше да напише киносценарий за безкрайния купон, за великолепната музика, която бе част от самия него, за търсенето на любовта и успеха, за откриването на Словото, за всички непостигнати, но не и непостижими неща. "Може би следващия път", така щеше да се нарича сценарият....

І

Сякаш през месомелачка бе минал Младокът; здраво пипаха агентите. Дясната му ръка - изкълчена ли бе, счупена ли - отказваше да го слуша, а едното му око бе отекло, нищо не виждаше. Спряха се момичетата, устроиха бивак сред степта докато го изцерят, докато пак ги поведе. След седмица той се почувства по-добре и стана да се поразходи наоколо. Тогава, със здравото си око видя кучето. Беше дребно и бяло, мелез между всички възможни породи. Завъртя дружелюбно опашка, но щом Младокът се приближи, то тръгна нанякъде. След петдесетина крачки спря и отново потърси с поглед човека, сякаш казваше: хайде, идваш ли? Последва го. Вървяха дълго; степта се прошари с храсти, които неусетно прерастнаха в гора. Величествен бе лесът, и страховит - влажната почва край потоците бе запечатала еленови копита, но и следи от лапи с огромни нокти. Младокът се спря разколебан, в следващия миг нощта захлупи дивата пустош. Смути се сърцето му, но чу скимтенето на кучето. Обърна се натам и тогава видя светлинката.

Край огъня бе коленичил някакъв странник, облечен в груба власеница. Сребристо-сивата му брада стигаше до пояса: зад гърба му тъмнееше входът на пещера.

"Ела синко, стопли се на огъня." Думите накараха Младока да настръхне - беше се приближил безшумно,а и старецът продължаваше да стои със затворени очи, молитвено скръстил ръце - как бе усетил присъствието му?! Приближи се. Щом зърна обезобразеното му лице, странникът влезе в пещерата. Върна се с някаква дебела книга в ръце, от която дълго чете. После положи длан върху главата му и - о, чудо! -Младокът усети отеклото си око да проглежда! Раздвижи полека десница, размаха я невярващ - беше здрава и силна!

Потърси с поглед стареца, да му благодари за чудното изцеление, но той четеше нещо в книгата. После я остави до загасващия огън и черното гърло на пещерата го погълна. Младокът полегна край жаравата, но не заспа. Тайната на Книгата го изкушаваше неустоимо. Безмълвието на пещерата го окуражи; сграбчи чудодейната вещ, открадна я и с два скока изчезна в тъмното.

__

В средата на септември получи повиквателна за казармата. Прескочи до Балчик, за да се сбогуват с Женя. Любиха се набързо, сякаш някой ги гонеше. Рано сутринта се качи на обратния автобус. Беше му по-скапано, отколкото изглеждаше. Купонът, невероятният шестгодишен купон беше свършил...

Въпреки всичко, влезе в казармата с облекчение. Беше му писнало от подмятанията на колегите, че ония, с кръглите шапки щели да го побъркат. После, беше започнал да сънува милиционери след приключението с агнето. Взеха го в школата в Плевен; най-големият минус на казармата се оказа невъзможността за редовно пиене. В края на март дойде малкото уволнение - всички висшисти бяха произведени в старшини-школници. Александър го разпределиха във Варна, за всеобща завист на останалите, които заминаваха за Черните полкове.

Новото поделение беше на нос Галата; Ал започна като началник вещева служба. По цял ден пишеше цифрички и сметки, а в четири и половина, когато раздрънканият автобус откарваше офицерите при непридирчивите им жени, той разтваряше една тетрадка с твърди черни корици. Буква по буква, фраза след фраза, епизод след епизод нейните страници приютяваха раждащия се сценарий. Мъката, но и блаженството да населява с живот бялата пустош на хартията го спасяваха от смазващата несвобода на войнишките дни... Окончателно се пресели в канцеларията - започна да спи на твърдото, тапицирано с вишнев плюш диванче. А когато вълшебните пролетни нощи заливаха с лунно сребро и славееви трели вековната гора под прозореца, ожесточено мастурбираше, за да не вие от самота...

В самото начало на лятото получи покана за сватба - женеше се сестрата на един веселяк от студентската им компания. Тържеството бе в един ресторант насред морската градина и събра заедно почти всички стари динозаври. Повеселиха се чудесно. На дансинга Ал забърса някакво маце с тъмна коса и весела рокля. Казваше се Марина, току-що дипломирана машинна инженерка и - о, не! - също беше от Балчик. Обади й се още при следващата си градска отпуска на тавана, обитаван от още няколко студенти. Тя се държа обещаващо. Другата неделя изпиха заедно бутилка бренди на един следобеден купон и под завистливите погледи на съседите се примъкнаха в нейната стаичка. Но когато дойде време за по-решителни действия тя си призна, че е неразположена. Александър си тръгна разочарован, превъзбуден. Мракът се сгъсти докато изкачваше гористия склон към поделението. Вече отминаваше оранжерията на корабостроителницата, когато някой го поздрави. Огледа се - в тревата на завоя клечеше педерастът, жалко същество, което се самоназоваваше Цеца. Продължи нагоре по асфалтовата пътека, но се замисли. Забави ход, върна се обратно. Без да каже дума педалът се връцна и влезе вътре в оранжерията. Ал беше пил доста и не му пукаше, дори вече си представяше как разказва случката във весела компания: "Пък аз като бях в казармата..."

След два дни се събуди посред нощ от невъобразимо главоболие... Стана от диванчето, но окаменя - усети слипа си мокър. Светна лампата, беше прокапал. Забеляза и някаква пъпка; гадният педал го беше закичил! 0т ужас не можеше дори да се ядоса истински. Спомни си за сифилиса на оня тип от сервитьорската им бригада, изкара най-отвратителната нощ в живота си. На сутринта се отби в лечебницата, а доктор Менгеле веднага го препрати в гарнизонната болница.

Взеха му секрет, не беше трипер - излезе бяло течение. А пъпката не била страшна. Ал въздъхна облекчено - кошмарът му бе свършил! 5-нитроксът пресуши течението за броени дни, а още следващата неделя излезе в градски отпуск с намерението да потърси Марина. Спусна се по пътеката и още отдалеч съзря педала, който помагаше в оранжерията. Той също го видя и се разля в мазна усмивка. Александър не успя да познае гласа си, не бяха негови хриптящите от ненавист думи: педераст мръсен, ще те убия!! И сигурно щеше да го стори, ако не ги разделяше металната мрежа. И ако презрението не беше повече от омразата му.

За да се успокои удари две бързи брендита в някакво квартално кръчме. Марина я нямаше в квартирата, затова се върна да си допие. Когато почука отново, вратата скръцна и се отвори. Със сигурност правиха любов. Но кошмарното главоболие на следващия ден и болката в слабините го караха да се чувства по-скоро като участник в батални сцени. Марина имаше своето обяснение - Александър, разбирате ли, й се явявал втория, обаче... С две думи - на Ал, вместо безславната роля на Вечновтория се падна хероическият жребий на дообезчестителя-освободител от оковите на девството, ако добре ме разбирате какво искам да кажа. Във всеки случай нещата тръгнаха добре: всяка съботна сутрин тя го чакаше на портала на поделението, за да го откара с автомобила на татко си към изкусителните плажове на Златни пясъци.

Междувременно, писането на сценария вървеше повече от добре. При едно от излизанията в града Ал си купи първия том на справочника "В света на киното" за фантастичната сума от 11,80 лева. Това бе равностойността на 30 наливни бири, или 3 бутилки "Съни бийч", или 3 щафети хубав шпеков салам и беше стопроцентова гаранция за фатмаците и почти всички офицери в поделението, че старшина-школникът не е в ред, ама честна дума! Но справочникът бе истинска скъпоценност. Надзъртайки с широко отворени очи в кухнята на киното Александър схвана, че никой друг не би могъл да пресъздаде сюрреалистичните интериори, нито дълбокия ултрамарин, преливащ до цьолинблау в контрапункт с тържествения кармин на изгрева от финалната сцена, нито пък би успял да предаде неподражаемата смес от печал и надежда в очите на щурите герои от неговия сценарий. Никой друг, освен него! Най-после, най-после Ал бе открил своя път - щеше да прави филми, свои филми! Неговата, тайна засега цел промени окончателно живота му - казармените простотии се плъзгаха край него без да нарушат душевната му хармония.

І

Бягаше Младокът, сякаш от себе си бягаше. На сутринта продължи по някаква просека, а привечер стигна оградата. Беше висока метална мрежа, отвъд която съзря неколцина въоръжени. Охраняваха стотина остригани и жалки, облечени в еднакви, скъсани и мръсни дрехи хора. Тук ставаше нещо нередно, трябваше да се маха оттука - разбра го не с разсъдъка си, тялото му сякаш усети опасността. В следващия миг, като с клещи го стисна една четирипръста ръка.

Биха го; когато се увериха, че не е успял да прочете нито ред от Книгата, хъсът им понамаля. На сутринта го остригаха до кожа, облякоха го в груба, противна униформа и го предадоха на надзирателя. Тръгнаха към обекта. След двеста-триста крачки Младокът изтърва кирката от изумление - за един страничен наблюдател гледката би била грандиозна, но той изтръпна от лошо предчувствие: в пропастта на огромния изкоп, зейнал пред нозете му, като в мравуняк се щураха хиляди човешки същества! Надзирателят не го остави да гадае - това бе каналът. Е, редник - добави той - всеки мъж, навършил пълнолетие е длъжен да работи по две години за процъфтяването на Майката-Родина. Ясно?!

Оградата и охраната на лагера не бяха непреодолими; друго ги задържаше вътре - страхът от трибунала. Процедурата на военния съд беше бърза и безотказна - всеки опит за бягство удвояваше срока на службата! Компромисният вариант, за който неофициално знаеше и охраната, бяха кратките бягства. След вечерна проверва прескачаха оградата за по няколко часа - време, напълно достатъчно да се налеят до повръщане с вкиснато вино.

Тази вечер кръчмата пукаше по шевовете; Редникът купи бутилка и се смести до някакъв едър, въздебел мъжага - набиваха се на око ниско чело, правилен римски нос и къдрава смолиста брада, окрайчваща кръглото му лице. Непознатият заразказва разни пикантерии,но имаше неприятния навик когато говори да не те гледа в очите.

- А ти чувал ли си нещо за Страната на белите негърчета? - бутилката бе празна, по това време кръчмата заприличваше на изповедалня.

Брадатият имаше готов отговор. Дори познавал едного, който бил ходил там - било някакво вълшебно място, където всеки намирал въплътени мечтите си: кеф ти момичета като самодиви, кеф ти фонтанчета от шампанско, или пържоли като воденични камъни... Съвсем сериозно!! Даже онзи, неговият познат му нарисувал карта за пътя до онази страна - дебелият се потупа самодоволно по джоба. Обаче струвала страшно много, повече от най-ценната иманярска карта!

Изпиха по още една бутилка, преди брадаткото да захърка на масата. Редникът бе чакал този момент; бръкна ловко с два пръста в джоба на дрехата му и извади някакво картонче...

__

Около Нова година из страната взеха да стават странни неща, понесоха се упорити слухове, че на юг, в Кърджалийско е започнало масово преименуване на турците с български имена. Части от Вътрешни войски, червените барети, събирали хората в кметствата по селата и всеки подписвал декларация, че по с в о е ж е л а н и е сменя името си; който се опъвал - гумена палка, а най-опърничавите изчезвали в затвора на остров Белене. Отначало Александър не повярва; управляващите от комунистическата партия се кълняха в пролетарския интернационализъм, в равноправието на всички в социалистическата държава. Ако тези слухове се потвърдяха, това щеше да означава само едно - че комунистите не са тези, за които се представяха. Потвърдиха се! Един януароки ден десетината турчета и циганета с мюсюлмански имена от КЕЧ-взвода замръкнаха преименувани. Официалната версия, която властите лансираха чрез средствата за масова информация бе, че насилствено ислямизираните по време на турското робство българи сега се връщат отново при родовия си корен. Като доказателства се цитираха средновековни хроники за масово помохамеданчване на цели български области, османски данъчни регистри от ония времена свидетелстваха как само за няколко години цели християнски села са ставали мюсюлмански, учени-антрополози изтъкваха и без друго очебийните отлики между светлокосите и белолики нашенци-мохамедани и опушените анадолци. Ал не се съмняваше в достоверността на тези твърдения.Нито пък в гръцкия или сръбския асимилационен натиск над българите, останали в техните предели след Балканските войни. Обаче според него, насилието би могло да постигне по-устойчиви резултати само в дивото Средновековие, когато всяка държава е била един отделен свят със свои закони и логика. Но не и днес, когато новината за избягалия съветски пилот или за запека на американския президент обхожда света за минути. При един домашен отпуск срещна свои съседи-турци: по-младите не даваха вид, че много им пука от преименуването, но възрастните направо боледуваха. Чу се за атентат във влака София-Бургас с много жерви. Започнаха и повсеместни проверки на документите; Александър се забавляваше в една дискотека на морския бряг, когато нахълтаха въоръжени с автомати милиционери. След проверката купонът продължи. Ал забеляза на дансинга едно стройно и грациозно създание със сини дънки, яркочервена блуза, права смолиста коса и предизвикателно вирнато носле - това бе царицата на дискотеката. Беше убеден, че подобен тип хубавици вдигат белия флаг само след изнурителна тотална обсада, свързана с наличието на много свободно време и една средно голяма чанта с пари. Но за това си даде сметка по-късно, на другия ден, а в момента трите брендита в корема свойски му намигнаха и го бутнаха към момичето. Завъртяха се на дансинга, притисна я плътно към себе си, вдъхна миризмата й - ухаеше на Кореком, но на какво точно ухаят корекомските магазини той никога не разбра. Ани учеше в полувисшия медицински институт. След първоначалния маньовър Александър не губи никакво време, а веднага, се премести на тяхната маса. Опита се и сякаш успяваше да бъде забавен - прочете го във възхитените очи на анината братовчедка. С тях бе и някакво типче, което определено не му беше конкуренция; малко след полунощ се преместиха четиримата в квартирата на Ани, за да допият бутилка бяло вино... Първо си тръгна типчето. Ал го последва, но на прага тя му позволи да я целуне. Йе - йе - йеее!

След две седмици я потърси в квартирата, беше двадесет и петия му рожден ден, Вечеряха в едно излъскано и скъпо бистро, пиха бутилка шардоне и някакви сладки ароматни и възбуждащи коктейли. Дансинг нямаше, а и говориха съвсем малко; и двамата бяха малко нервни. След кафето се прибраха в нейната квартира - над крепостта вече се вееше бял флаг! По-скоро - червен, защото Ани беше в цикъл. Обаче на нея не й пукаше. На Ал - още по-малко.

 

I

Нещо витаеше из въздуха: изтърваните от надзирателите доволни усмивчици, зачестилите посещения на големи шефове, придружени с щедри обещания за отпуски събудиха радостното предчувствие на лагерниците. Нямаха право да общуват с другата бригада, но разменените крадешком думи в общата тоалетна вечер подсказваха, че наближава завършването на обекта. И наистина, след седмица изкопите на двете бригади се срещнаха. По-дълго продължи завиряването. Но в началото на следващия месец обектът осъмна в неузнаваем вид, окичен в знамена и огромни лозунги. А гръмките маршове на огромния военен оркестър прогониха надалеч в степта всяка жива безсловесна твар. Когато слънцето се въззе на хоризонта и започна да топли, вдигайки облак прах, от запад се зададе кортежът. Генералът, придружен от две дузини унтер- и обер-офицери прие жалкия строй на лагерниците. След което всички гости заеха местата си на официалната трибуна - една плуваща насред новия канал платформа, върхът на надзирателския гений.

- Юнаци! - изрева с всичка сила генералът, за да бъде чут. - Родината-Майка благодари за трудовия подвиг! Каналите са водните артерии на страната, по които най-евтино ще се превозват стоки и хора.

- Днес всички ние изписахме още една буква от лозунга на нашия живот: "Свобода, равенство, братство!" - завърши с продрезгавял глас речта си Генералът.

По-късно, много по-късно Редникът успя да се увери колко буквално точни са били тези последни генералски думи...

Тържеството продължи край дългите маси, сковани под открито небе; имаше кюфтета и вино на корем, но всички лагерници ядоха и пиха бързешком, очаквайки отпуските. Дадоха по пет дни на всички.

Редникът побърза да излезе вън от бодливата телена мрежа, макар че нямаше идея какво да прави, някъде да поеме. Тръгна покрай новия канал с надеждата да стигне до някакво населено място, да срещне хора. На третия ден си даде сметка, че този плавен ляв завой, в който се извива каналът, сякаш е безкраен. Но нямаше време да се замисли, защо съзря в далечината някакво същество, Беше момиче, млада жена. Зарадва й се - беше словоохотлива, говориха надълго и нашироко. Около полунощ ги разбудиха някакви светлини и приглушен говор. Пълзейки, Редникът се приближи към брега: група въоръжени агенти качваха в една лодка десетина арестанти. Под светлината на фенера разпозна власеницата и сивата брада на стареца, от когото бе откраднал чудодейната Книга...

На сутринта се разделиха с момичето и той продължи пътя си - все покрай канала. Привечер забеляза някакви постройки. Приближи се - бяха бараките на лагера! Тогава проумя всичко - пръстенът на канала се бе сключил, образувайки остров; те бяха приготвили затвор за хора, които не мислеха като Генерала и обкръжението му.

 

__

Времето стана лениво, развила се бе пружината му сякаш; тежки като воденични камъни, дните забавяха хода си, готови да спрат съвсем. Взираха се с надежда в лицата на идващите от града - не са ли ухилени, не е ли пристигнала в щаба най-после заветната радиограма за уволнението?! Вместо нея, долитаха гадни слухове, от които можеше да се побъркаш: заради турците било, нали ги преименуваха - неспокойна била страната - много зулуми вършели, житни блокове горили през лятото, нови бомбени атентати май готвели и Турция им давала кураж, затова щели да удължат службата с половин, а може и с цяла година... В края на ноември се умориха да чакат, затрупа ги първият сняг, отчаяха се. Не им се излизаше дори в отпуска. Но въпреки това една събота Александър слезе до града, да се убеди с ушите си какво става с радиограмата, няма ли я проклетата грама?!

Нищо обнадеждаващо не научи, нито пък имаше излишни пари, да отиде на дискотека; прибра се в ледения таван, който бяха наели. Зави се презглава с всички одеяла и, зъзнейки, запсува на ум лошия си жребий. Запомни тази нощ, донесла му откровението за относителността на л о ш о т о, научила го, че винаги може да има и нещо още по-лошо. Когато се прибра в поделението му разказаха, че в същата нощ пазачът на авто-парка - пенсиониран учител и таен алкохолик, с който си пиеха заедно виното - изпаднал в делириум тременс. Барикадирал се в портиерната и открил огън с манлихерната; един куршум пронизал от край до край фургона, в който бяха преместили Ал през последните месеци. На военния следовател пазачът обяснил, че бил нападнат от дванайсет въоръжени лица, предвождани от лъв.

Пет дни преди Нова година най-сетне радиограмата дойде. Не бяха им останали сили дори да се зарадват... Прибра се вкъщи и в продължение на месец спа, яде и разпуска. Обаче големите му надежди, че уволнението - тази чудотворна панацея - ще изцели сърдечните проблеми, ще запълни отведнъж интимния недоимък, тези надежди рухнаха. Осемте години на следване и казарма бяха прояли с усърдието на молец всички стари връзки, всички приятелства в неговия град. Запаси се с търпение и започна всичко от нулата.

Постъпи на работа с идеята да се смеси сред хората; във военния комбинат, където го отведе разпределението, им плащаха "секретни", за да си траят относно продукцията - държавна тайна и тям подобни. Въпреки това, цяла България и половин Турция знаеха в изумителни детайли що за яйца се мътеха тука. Нейсе! Първият работен ден започна знаменателно: първото нещо, което видя бе Лора - тя беше от оня рядък сорт жени, от който ти пада шапката, дъхът ти секва, сърцето започва да бие ауф-такт и ти спира часовникът. Нещо като земетресение в женски дрехи. И все пак, основният поразяващ фактор бяха очите й - огромни, тъмносин металик, с пърхащи пеперудени ресници. Беше дългокоса хубавица, твърде различна от породата на лъскавите красавици; без същински блясък, но с излъчване - омайното излъчване на фаталната жена, което внушава на целокупната мъжка популация: влюби се, обичай ме и ако успееш да ме покориш аз ще ти покажа вратите на рая! На Ал не му беше любовният период и само я пожела.

Около нея гъмжеше от ухажори, стана ясно, че си има и интимен приятел. Обаче порасналото му самочувствие го караше да вярва, че може да я има - убеден бе, че може да я заинтригува с това, което носеше в себе си. Но за това трябваше време, неопределено дълго време. В друг случай не би рискувал, но обстоятелството, че работеха в непосредствено съседство бе решаващо - той се почувства задължен да започне изнурителния поход към вратите на блаженството.

Обръщаше й подчертано малко внимание, а когато разговаряха я разглеждаше в ироничен поглед - трикът беше стар, но действаше безотказно. Ходеха да пушат заедно с една нейна младичка колежка в пушалнята на етажа и тогава Ал им разказваше мръснички вицове или пикантни истински и измислени историйки от собственото си минало. Междувременнно обикаляше вечер баровете и дискотеките с надеждата да хване някоя курва, която да сподели леглото му. Веднъж, докато пиеше бира в едно капанче, се заслуша в радиото: по "Хоризонт" раздуваха някакви любопитни истории - странна болест с дългото име Синдром на придобитата имунна недостатъчност започнала да мори американските хомосексуалисти. Александър се подсмихна злорадо, така им се пада на педалите, тези ненужници...

Пред изпитната комисия кандидат-студентите по кино-режисура трябваше да представят свои стихове разкази, сценарии, филми рисунки, картини. Също така бяха длъжни да демонстрират и музикални способности. Ето защо Ал сглоби някаква несложна, протяжна мелодийка към едни свои блус-куплети, но в един момент проумя, че без китара, с която да поддържа ритъма на блуса няма да се получи нищо. Лора имаше китара, обеща му я и една вечер след работа тръгнаха заедно. Пътьом купиха бутилка бренди; техните ги нямаше, затова се разположиха спокойно в апартамента. Тя се разшета със ситни стъпчици, разля в чашите бренди и кола, а после включи касетофона. Златните балади на рока задръстиха с нега пространството; Лора извади от библиотеката книга и зачете на глас някакви гръцки еротични стихове. После, пърхайки беззвучно с мигли, под матовата светлина на лампиона, заразказва за голямата си любов. Всичко започнало почти на шега, той я обладал потен и мръсен на връщане от спортната площадка. Едва след това чувствата им се нажежили, той и любовта я карали да лети, да губи паметта си от щастие... Решили да се оженят, но родителите им ги разделили. Тогава той си отишъл завинаги, поел пътя натам, откъдето никой не се е завърнал...

Александър умееше да цени добре разказаните истории, а тази беше съвършена - красива и разтърсваща като древногръцка трагедия. И все пак, си зададе въпроса: каква бе целта на този моноспектакъл, след който ухажорите се чувстват като натрапници в достопочтен вдовишки дом? Не вдигаше ли прекалено високо летвата хубавата Лора, наистина ли само нова любов, белязана от смърт би могла да я разтърси отново?... Или пък просто се правеше на интересна; както и да е, засега тя се справяше великолепно в амплоато на фатална жена. Гъделът бе величествен, непомерно бе самоубийственото изкушение да се изложиш под замайващите рентгенови лъчи на такава любов, раждаща смърт, изкушението на разума - да се обезсмъртиш,влюбвайки се в т а к а в а жена!

Въпреки това, Ал се опира да вземе нещата в свои ръце - изрецитира й с ироничан патос две свои любовни стихотворения. По всичко личеше, че се впечатли. Знаеш ли, почуствах те толкова близък,промълви тя. Последно остави най-хубавото си стихотворение - мъжки, неизмислени стихове за Свободата - в тях се бе побрал той, истинският Александър, незащитен от ироничната си усмивка. Не, извинявай, но не го разбирам това, далечно ми е... По-болезнено нещо не би могла да му стори. Бе полунощ, той взе китарата и си тръгна. През целия следващ ден не бе на себе си от мисълта, че пътищата към сърцето на Лора са отрязани завинаги.

Първомайските празници Ал прекара при дядо си, на село. И двата дни валя благо; златен дъжд, радваха му се старците. Едва след няколко дни се разчу, че още на 26-ти април експлоадирала някаква атомна електроцентрала в Украйна. Беше късно. Първомайската радиация бе проникнала навсякъде - в почвата, в храната, в душите на хората...

І

Надзирателите ги строиха за последен път на плаца. С думите, че вече са станали мъже им връчиха удостоверенията за отбит синовен дълг към Родината-Майка; върнаха им и цивилните дрехи. За иззетата чудодейна Книга обаче не споменаха нищо, пък и Редникът не посмя да пита.

С облекчение остави зад гърба си бодливата телена ограда. В по-крайнините на близкото село срещна някакъв старец; завтече се, прегърна го с думите: "Свърши се!" После остави сълзите си да капят по рамото на непознатия...

Беше свободен! Лежеше насред безкрайната степ и се радваше на топлото слънце. Спомни си последните думи на надзирателите; ако да си мъж означаваше да замениш възторжената напоритост с търпение, безразсъдната смелост с посятия разумен страх от вездесъщите уши и ръце на Системата - тогава наистина той беше станал мъж... Нещо в дрехата, която си бе подложил под главата му убиваше. Бръкна в джоба - беше безценната карта с пътя, водещ към Страната на белите негърчета. Изправи се; чувстваше се по-силен и по-уверен от всякога. И нищо не би могло да го спре да постигне целта на живота си! Ориентира картата по местността и закрачи с бърза пружинираща стъпка.

Тавава жена не бе виждал никога досега! Не му достигаха думите да я опише, но много показателно бе следното: в нейно присъствие всички погледи, мисли, чувства и желания се насочваха към нея. Като към център на вселената. Привличаше мъжете както магнит -железни стърготини, но той успя да остане с хубавицата насаме. Разказа й с половин уста за Страната, защото бе забелязал как присмехът, спотайващ се в ъгълчето на красивата й уста попарваше другите мъже. Описа я с думите на дебелия брадатко като Мястото, където човек намира въплътени мечтите си... Заинтригува я.

- Знаеш ли, - докосна го хубавицата - мисля, че вече съм ходила т а м. Но не мога да си спомня пътя; бях като с вързани очи, когато ме поведе един друг мъж. Спомням си само, че там беше чудесно!

__

В началото на юни се премести в празния наследствен апартамент на баща си; пренесе в него само една спалня, кухненска маса с два стола и HI-FI-уредбата си.

Почувства се като нов. Най-после бе абсолютно свободен да материализира идеята си относно своя собствен живот. За целта складира в едната от празните стаи индустриално количество алкохол и научи наизуст рецептурника с най-популярните коктейли. Уредбата му бълваше нон-стоп ватове, жици, децибели и изкрещяни сливици, монолитните стени на апартамента примирено се тресяха от нескончаемия земетръс с интензивност 2-3 степен по 12-степенната скала на Медведев-Шпонхойер-Карник. А самият Александър се придвижваше -от спалнята към тоалетната и от банята към кухнята - с пируети, подскоци и шпагати "па де ша", като в мюзикъл, тласкан от безмилостния рок на Ван Хален. Защо това да не е любов?! - крещеше в изумление Сами Хагар. Защо това да не бъде моя живот, се питаше Ал, опиянен от възможността да сбъдва една по една мечтите си. Изумен бе от съграждащата сила на мисълта /какво друго, освен мисъл, идея за бъдещето бяха мечтите?!/; с малко повече концентрация и целеустременост би могъл да постигне всеки свой помисъл! Но вече се досещаше и за щастливата възможност да постига най-реални неща чрез въображението си. Недей да го правиш, просто го измисли - имаше и такова време, но кога щеше да дойде, щеше ли да дойде?..

Работата над сценария напредна доста; междувременно си купи маслени бои, четки, терпентин, канаваца, грунд и започна да рисува. Първата му работа бе един автопортрет прерисува го от една чернобяла снимка. А един ден, докато бяха в пушалнята покани Лора да му позира. Когато пристигнаха в леговището му, все още бе светло. Помоли я да седне с гръб към светлината, в контражур; светликът се плъзгаше по ръба на крехкото й носле и падаше върху лявата скула, лицето оставаше в сянка. Така и изведе портрета - в свръхвестествена виолетова тоналност, начупи едва забележимо устните й в тъничка усмивка, улови я, запечата я върху платното - загадъчната Лора, джинсовата Мона Лиза. Отвреме-навреме се доближаваше на педя разстояние - да разгледа лицето й, да запомни тъничката бръчица, разделяща горната устна от бузата, да улови точната форма на изящното улейче под носа, но и да я облъчи от непосредствена близост с желанието си. Позирането също бе изморително, даде й почивка, а той забърка два коктейла. После пусна плоча с музиката към Ибсеновия "Пер Гинт" - това сякаш бе най-подходящия фон за етюда, който бе подготвил в нейна чест. Седна на леглото съвсем близо до нея, бедрата им почти се докосваха; усети лек пристъп на сценична треска, разколеба се за миг, но беше усетил със сигурност вкуса й към тайнственото, към театъра. Трябваше да го направи. Започна с променен от вълнение глас, разказваше един измислен сън. Знаеш ли, сънувах, но имах странното усещане че всичко вече се е случвало, или ще се случи съвсем скоро. Пътувах в някакво нощно такси, до мен на задната седалка бе седнала някаква тайнствена непозната. Беше много вълнуващо, не можех в полумрака да видя лицето й, но с кожата си усещах, че е невероятно красива. Не знаех за къде пътуваме, предусетих само, че в следващия миг ще се случи нещо страшно, нещо фатално - може би хубаво, може би лошо. Не бях на себе си, когато се наведох бързо към нея и я целунах. Изричайки последните думи, Александър докосна с длани лицето на Лора, но тя се дръпна стреснато назад и устните им се разминаха. При това движениев разля част от коктейла си, смути се още повече. После стана, трябвало да си ходи; сбогуваха се, бърборейки за незначителни неща, но по всичко личеше, че Ал бе успял да я развълнува..

След няколко дни тя дойде отново. Този път той разбърка коктейлите в самото начало: две части коняк, една - червен десертен вермут, две капки "Рижский черный бальзам" за аромат, пльоk - една току-що откъсната вишничка и питието- трепач е готово, истински "Манхатън"! Щрак - завъртя се касетката с рок-баладите, селекционирани специално за такива случаи. После разположи Лора отново на леглото, на предишното място, за да улови лицето й същите лъчи; прецизира пропорциите на лицето, уголеми още малко елипсите на очите. Беше готов, бе свършил работата с модела. Отпи от коктейла и я загледа с усмихнати очи. Спомняш ли си как се казваше оня филм, попита я, имаше такъв епизод: някакъв страхотен бал в замъка на граф Еди-кой-си, всички танцуваха по двойки, оркестърът е огромен - цигулки, кларинети, обои, валдхорни, контрабаси, тимпани, но... Но вместо валс, този оркестър свири "Ейнджи" - представяш ли си?! -ей-тази песен, която слушаш сега, истинската "Ейнджи" на истинските Ролинг Стоунс. Тогава графът приближава към една страхотна дама с невероятни сини очи, прави реверанс и я кани да танцуват. Александър направи реверанс и подаде ръка към Лора. Тя го погледна отдолу нагоре, усмихна се, влезе в играта. Танцуваха плътно притиснали тела във виолетовия здрач, това не бе танц , а безкрайна прегръдка; целуваха се, едва докосвайки устни.

След като я изпрати до тях, влезе да пийне едно в бистрото на центъра. Видя един познат гларус, на неговата маса имаше свободно място. Беше с две курви - личеше им както от изсечените с тъп инструмент физиономии, така и по маниерите им. По някое време тръгнаха към тоалетната и се оказа, че едната изглежда много добре отзад. Заведе я в апартамента.

Недопитата чаша с коктейла на Лора му напомни, че само преди час бе държал хубавицата в обятията си, но той вече нямаше нерви да чака, много се бе проточила тази история с неизвестен завършек.

І

Продължиха заедно, следвайки картата на брадатия. Само че Мъжът намали темпото - щадеше я. Вървяха сутрин и вечер; когато слънцето се разжареше, спираха нейде на хладно...

Бяха се скрили в сянката на една круша-дивачка докато премине обедният пек. Хубавицата бе притворила очи, може би спеше; той обаче не можеше да си позволи такова разточителство: да склопи очи, когато може да съзерцава такава хубост, такава хубост! Чу някакъв шум зад гърба си. Обърна се рязко, но освен разлюлените високи треви не видя нищо. И все пак, огледа внимателно мястото - пръстта на една къртичина бе запазила отпечатъка на човешка стъпка.

Жегата стана по-поносима и те продължиха. Привечер се спуснаха в една обрасла с шубраци долчинка, в която откриха извор. Утолиха жаждата си, наплискаха се, напълниха манерките. Случайно погледът на Мъжа спря върху една прекършена клонка. Вдигна я; не беше прекършена, бе отрязана с нож. Това затвърди подозрението му -някой ги следеше!

Останаха да нощуват там, край извора. Умората притисна хубавицата в постелята от треви веднага, пък и той не пожела да я безпокои със своето откритие. Но когато тя се уневе, извади античния кинжал - бе го намерил, докато ровеха в изкопите на безкрайните канали. Наостри го на един камък и отново го втъкна в металната кания. После се изкачи на възвишението над долчинката и се огледа. Не видя нищо, мракът бе претулил околността... Тогава усети слаб мирис на дим; определи с наплюнчен палец посоката на вятъра и тръгна срещу него. Стигна някаква скала, заобиколи я и съзря мъждива светлина. Стисна в десницата си кинжала и приближи с котешки стъпки...

- Добре дошъл, следотърсачо! - човекът зад загасващия огън се изправи; но не - и гласът, и тялото бяха на жена, изкусителна гола жена!

Мъжът изтърва от изненада кинжала... Любиха се като безумни, като бесновати. Един по-силен повей на вятъра разпали главните и той видя върху лявата й гръд едно черно сърце...

- Сега позна ли ме? - наистина беше кръчмарката. - Нали ти казах, че винаги ще се връщаш при мене.. Защото аз владея силата!

Отскубна се от него, заподскача от крак на крак. Мъжът потърси дрехата си, когато се обърна жената я нямаше. А край огъня се поклащаше някаква дива гъска... Косата му настръхна!

__

"Птичката с тръна в гърдите следваше неумолим закон. Когато острият шип я пронизва, тя не подозира, чв я очаква смърт; само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние - когато забиваме тръна в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим."

Така завършваше Колийн Макълоу своята история за птиците, които умирали сами. Нито книгата, нито едноименият тв-сериал успяха да впечатлят Александър, но за масовото съзнание, за "народната душа" те се превърнаха в събитие, това беше безспорният хит на лятото. Даже Лора, докато му позираше призна, че била обсебена от този образ - самоубийственият стремеж на птицата да превърне любовта си в песен. А той използва откровението й, за да довърши портрета; от лявата страна на торса й изряза квадратен отвор, от който излиташе бяла птица... Но когато подаряваше шедьовъра си успя да изкопчи само една предпазлива, целомъдрена целувка от модела. Беше разочарован, почувства се глупак и въобще - започна да му писва от цялата история.

В средата на лятото Ал спретна скромен купон, нещо като освещаване на новото леговище, на който пристигна и Лора с някаква приятелка. Пиенето свърши изненадващо бързо и партито се разтури още преди слънцето да е изчезнало зад хоризонта. Обади ми се по-късно, каза тя на тръгване и се смеси с веселите купонджии със светнали очи. Звънна й в девет без нещо; ах, колко ужасен бил този портрет, каквото и да вършела, където и да се намирала той я проследявал с поглед, бил се превърнал във второто й ''аз", обаче техните заминали на вилата, ами да, защо пък да не й отиде на гости - тя ли го покани, или той се самопокани? За петнадесет минути бърз ход бе там; разположи се във фотьойла за гости без настроение, без идея - уморил се бе да я ухажва, изчерпала се бе изобретателността му без никакъв стимул от нейна страна. Не очакваше нищо от вечерта, затова се съсредоточи над току-що отворенате бутилка бренди - мисълта да се отцепи определено му хареса. Лора не бе по-различна от друг път, говореше, зареждаше думите си с някакъв фатален смисъл и ги изстрелваше, но той бе неуязвим, защитен чрез възхищението си от бутилката с изкусително закръглени форми. Когато пиенето свърши, се промести на леглото до Лора, колкото да спази златното правило: опитвай, дори когаго няма никакви изгледи за успех! И ето - случва се невероятното.

Чакай малко, скача тя по посока на банята, само по бикини е и изглежда чудесно, но и странно: очертанията й са поразмити, тя не се движи, а плува в полу-мрака, полу-светлината на нощната лампа. Прекосява стаята, автентичната тъмнина в коридора я обгръща и тя се стопява, изчезва като съновидение, защо "като" - навярно наистина сънува всичко това, кой може да каже със сигурност, след като талазите алкохол, тласкани от сърцето към мозъка му вече са изтрили, заличили са границата между двете реалности - съня и несъня, една граница, начертана върху пясък. За всеки случай се съблича и се изпъва по гръб и по диагонал на червения китеник; след малко тя се завръща от банята или от другия сън, в който се е била залутала...

Когато всичко свършва, той се отстранява, извисява се до основата на абажура, съзерцавайки живата картина, която са сътворили върху тъмночервения фон: композицията е безупречна - кръстосаните им като буквата "X" тела излъчват умиротвореност, страстите са се анихилирали взаимно; заглавието идва само в главата му - "След това"...

Призори отваря очи, облича се бързо и на пръсти излиза от чуждия апартамент, като много внимава да не тресне вратата - за да не се събуди в леглото си с мокро от нощната полюция бельо, с печалното съзнание, че нищо не се е случило, че всичко е било само сладостно еротично съновидение. Но навън, на улицата нещата идват на мястото си, реалностите се отграничават една от друга и Ал е уверен, че всичко се е случило н а и с т и н а; щастлив е от изнурителното си, но затова пък още по-сладко завоевание. От изток зазорява, но той проумява, че не тази е истинската светлина, същинската светлина на света е сиянието на щастието, към което всички се стремим, макар и невежи, макар и по различни пътища. Тъмно е още, градът сънува и примлясква в съня си, но в душата на Александър е грейнало пладне и той запява - с пълно гърло - някакъв току-що измислен химн. Припява му птичият хор в клоните на липите, съучастнически се подсмиват и циганите, разтоварващи касетки с кисело мляко пред някаква сладкарница...

І

Ставай, ставай, ставай - хубавицата го гьделичкаше по носа с една тревичка и смехът й звънеше като кристал. Изненада я, дръпна ръката й и тя се озова в прегръдките му. Не беше си позволявал да я докосне; сега, от един дъх разстояние му се стори двойно по-хубава.

Тръгнаха отново; картата бе изумително точна - всяко дърво и могила можеха да се открият в нея - и това ги караше да крачат уверено. Но имаше и нещо друго: просто им беше приятно да са заедно. Мъжът се замисли; независимо от целта, сякаш смисълът бе в п ъ т я към нея. Възможно бе и да се лъже, но наистина в момента искаше този път, вървян заедно с хубавицата, да не свърши никога.

След няколко дни стигнаха до един от каналите. Той също бе отбелязан на картата, според която оттук трябваше да започне последният, най-трудният етап на експедицията. Предстоеше им да открият входа на пещерата, която щеше да ги отведе до Страната на белите негърчета. Свечеряваше се, когато Мъжът реши да огледа наоколо. Мракът и ронливата почва го подведоха; брегът поддаде под тежестта му и той полетя в пропастта. Спази го едно коренище, за което се бе закачил кракът му. А също и хубавицата, която с неимоверни усилия успя да го издърпа с един лианоподобен повет горе.

Не можеше да стъпи на краката си, навярно глезенът му бе счупен или изкълчен. Жената наскуба суха трева и го сложи да легне. Цял месец се въртя около него; налагаше отока с някакви билки, вари му супа от костенурка и яйца от бекаси за подсилване. И той се почувства по-добре...

Една вечер, когато огънят догаряше, хубавицата се обърна към него със загадъчен вид.

- Ей, досега ти ме води... - усмихна се тя някак стеснително - Искаш ли аз да опитам да те заведа до Там?

Любиха ли се, или летяха наяве - стигнаха; бе неописуемо! На другия ден Мъжът не помнеше никакви подробности, но бе готов да се закълне: там, в Онова място бе обиталището на щастието...

__

Десетина дни след о н а з и нощ Лора се премести на нова работа, в един научно-изследователски институт; беше й омръзнало да се занимава с оръжие, не искаше повече да произвежда машини за смърт. Ал замина на бригада в селското столанство и пътищата им се разделиха за дълго.

В края на юли получи покана за сватба - женеше се Миро, един приятел от казармата. Пристигна в Тополовград и веднага с подобаващ ентусиазъм се включи в запоя... На дансинга булката го запозна с една своя приятелка-състудентка - "много бойно маце", както му бе казала предварително на ухо. Магдалена имаше тяло на манекенка /набиваха се на очи дългиге й крака, обути в бял панталон/, сразнително късо подстригана коса и светли, сивкави очи; завършваше икономика във Варна. Бързо откриха общата си тема и страст - киното - и до края на вечерта останаха заедно. Дадоха им съседни стаи в хотела, но тя пренощува при него. Магдалена имаше чудесна копринена кожа, но той не успя да й се наслади истински, пригиснат от мисълта, от задължението, от фикс-идеята, че трябва, т р я б в а да я има още сега, до свършека на кратката юлска нощ. Въпреки желанието, което се чете в очите й, тя го възпира; разменят само адресите си и при първия намек за зазоряване момичето изчезва, преследвайки някакъв ранен автобус,

По-нататък Александър остави думите да довършат делото, започнато от неговите ръце; писмата му - изящни упражнения по стил - долитаха до Варна, за да погалят най-копринената кожа на земята. Очаквайки писмата на Магдалена, Александър въобще не губеше време, дори напротив. Научи двайсетина вица; разказвайки ги с комични жестикулации и сценичен патос /нали трябваше да репетира за изпита по актьорско майсторство!/, бързо и лесно се превръщаше в душа на всяка компания. Без да натиска докрай педала на ненатрапчивия си чар, някак отсамосебе се оказваше забъркан в истории с жени. Така и не научи името на непознатата от нощния бар, която доведе призори в леговището си. Когато я изпращаше тя шепне: обещай ми една цяла, истинска нощ. Но в предутринния светлик неговото лице е бяло и безмълвно, като на египетски сфинкс...

Една вечер, в самия край на август, краката му го отведоха в барчето, където бе срещнал курвата. Тя си бе на мястото, с някаква компания; Александър й кимна и седна на съседната маса. Поръча си бренди, изпи го и излезе за малко навън, на въздух. Курвата веднага го последва: ей, мен ли чакаш, веднага се досетих, сладък!

Най-после пристигна дългоочакваното многозначително писмо. Без да се двоуми Ал взе два дни отпуск и се метна в нощния влак за Варна. Маги го посрещна царски и той безпогрешно разчете по котешки й докосвания, по дълбочината в погледа - тя бе узряла. За него! Позволи й до разведе из преизпълните със слънце, летни хора и гларусов крясък улици, после да го представи на приятелките си... Прибраха се Маги около девет. Беше спокоен, съзнанието че тази нощ и тази жена му принадлежат го освободи от припряността при първата им среща. Знаеш ли, толкова силно те пожелах в хотела, след сватбата - шепнеше Магдалена - но не биваше така, веднага; ако знаеш само колко ме изплаши докато танцувахме на терасата на четвъртия етаж, мислех че искаш да ме хвърлиш долу, имаше нещо страшно в погледа ти; защо, защо така ме плашиш и привличаш едновременно?..

Заспаха прегърнати, докато на изток, из морето се възземаше - розов - денят, последният ден на лудешкото лято...

І

Оправи се, стъпи на краката си. Междувременно ги бяха срещнали няколко момичета; разказаха им за Страната на белите негърчета и те пожелаха да се включат в похода. Според картата, нейде в отсрещния бряг трябваше да има пещера, под земята трябваше да продължи пътят им. Тръгнаха покрай канала. Заболяха ги очите да се вглеждат в скалистия отвес, но напразно - бухналите зелени шубраци, прорастнали на невероятни места в камъка скриваха почти всичко.

Следобед, когато задухата стана непоносима, откъм запад небето се притули от черни облаци. Излезе вятър, наблизо тресна мълния и дъждът заплющя. Почти веднага го обърна на градушка - едра като орехи, безмилостна... Тревите полегнаха безжизнени, шубраците се оголиха. И тогава видяха черната паст на пещерата, зейнала отсреща... Момичетата отскочиха до недалечното село за провизии и факли от борина. В това време Мъжът събра стволовете на няколко сухи дървета; свърза ги с повет и салът бе готов. На сутринта преплуваха канала и пещерата ги погълна.

Вървяха дълго, падаха и ставаха, ослепели от първичния, извечния пещерен мрак, сподирени от зловещия безшумен мах на прилепови криле. Крачеха загубили представа за времето, измервано само чрез олекващия вързоп с провизии. Изгоря последната борина и мракът ги сграбчи в сковаващите си обятия...

Подземието ги изплю - омърляни и невиждащи като къртици. След около час стигнаха кръстопътя, отбелязан на картата. Бяха превъзбудени. Само на стотина крачки в западна посока трябваше да се намира крайната цел на изнурителния поход! Подминаха трите вековни дъба и иззад величествените им корони се показа някаква постройка; върху огромната табела над входа с тлъсти букви бе написано: "СТРАНАТА НА БЕЛИТЕ НЕГЪРЧЕТА".

В същия момент Мъжът разпозна бутафорията и гневът го задави: това беше ханът! Обезумя - за втори път, отново го бяха преметнали, ограбили го бяха, бяха откраднали години от живота му! IИзвади от канията античния кинжал и ритна вратата.

- Охо, ето го и нашият пътешественик!- ухили се мазно насреща му брадаткото, от когото бе откраднал картата.

После отлепи смолистата брада и махна изкуствения си нос - беше тлъстият. Мъжът скочи срещу него с намерението да го изкорми, но оня се шмугна в задната стаичка; излезе много по-пъргав, отколкото подсказваха тресящите му се сланини. Тогава кръчмарката, черната, се извъртя бавно иззад тезгяха. Устните й се разтегнаха в тържествуваща усмивка:

- Добре дошъл в Страната на белите негърчета, хубавецо! - личеше, че отдавна е чакала този миг.

- Защо ме измамихте?! - изхриптя Мъжът и вдигна заплашително оръжието.

Черната, все още усмихната, приближи и го хвана за ръката; кинжалът издрънча на пода, а тя го поведе нанякъде. Минаха през някакъв дълъг-дълъг коридор, една врата се отвори сама пред тях и влязоха. Не беше стая това, Мъжът изтръпна: беше някакво страшно, зловещо дяволско сборище. Легиони бесове, полкове демони - един от друг по-ужасни, по-отвратителни, по-смърдящи вдигаха неописуема, смразяваща кръвта врява. Когато ги зърнаха се укротиха, сториха им път да минат. При никой не се спря Черната, а го отведе досами престола на дявола, при самия Луцифер.

- Ела, - дръпна го за ръката вещицата - поклони се като мене на Княза на мрака и ще получиш всичко, каквото поискаш!

Луцифер се поклати в трона си и всичко наоколо се разтресе... Мъжът усети, че това е краят, но си спомни предсмъртните думи на баща си. Скъса кожената кесийка от врата си; в ръката му проблесна кръстът. Вдигна го високо и бесовете изпищяха в неистов ужас.

- Ти си мой, грешнико! - прогърмя гласът на лукавия преди да изчезне. -Ти ми принадлежиш, помни това!

__

Есента промени всичко в живота му. С намаляването на слънчевото греене стана мрачно и в душата му; появи се и някакъв странен, метален вкус в устата, а понякога, отвреме-навреме му се гадеше. Това беше обезпокоително, накара го да се замисли. Причините биха могли да са най-различни, но на преден план излезе чернобилската радиация - неколцина негови познати също имаха подобни оплаквания. Още повече, Александър бе имал нещастието в продължение на месец работа в селското стопанство да се надиша с прахоляка на балите слама от най-радиоактивната реколта! Изпълни го гняв, истински, убийствен, но гняв без адресат. Кой си правеше експерименти с живота му, никой мизерник нямаше право! За да компенсира неразположението, увеличи ежедневната си дажба алкохол. Но вече не бе същото. Наливаше се тъпо, безрадостно, изчезнала бе еуфоричността на досегашните му алкохолни нирвани.

В оня ден беше в командировка и се върна в града малко след обед. Сети се за Лора, всъщност въобще не я бе забравял. Просто усещаше, че не е готов за нова среща с нея; имаше нужда от нещо по-леко, по-оперетно, вместо съдбовността на древногръцките трагедии. Въпреки това реши да я потърси. Почука на няколко врати, преди да я открие на новата й работа. Не беше я виждал повече от три месеца, стори му се още по-хубава, по-вълнуваща и от преди, Тя също се зарадва, очаквала го бе.

Още същата вечер я посрещна в леговището си, влетя приятно иронична, беше се забавила само колкото да вземе душ. Ал бе поизморен от пътуването, но леката вечеря, придружена с бутилка "Меча кръв" го тонизира. Любиха се... Докато си почиват, тя го пита нещо; сложила е красивата си главичка върху гърдите му, гледа и говори нагоре към тавана, затова думите й долитат сякаш от много далеч; ей, как искаш да те наричам? Дионисий, отговаря й след секунди, като бога на виното, защо пък не...

Дионисий, ти няма ли да се жениш - пита го тихичко хубавицата, като се старае въпросът й да прозвучи като на шега. Въпреки погълнатия алкохол Александър усеща, че думите й касаят тях, двамата. Не, отвръща той, поне не сега, не преди да съм постигнал нещата, които съм намислил...

Едно погребение в началото на ноември сгъсти и материализира тягостните предчувствия, породени от обезпокоителното му неразпо-ложение. Потресаващо бе свършеното от рака. За последен път беше видял далечния си братовчед през пролетта; само за шест месеца болестта бе стопила планината от мускули и добро настроение, пре-връщайки четирийсетгодишния мъжага в зловеща мумия. Завинаги в паметта на Ал останаха ръцете на покойника - неестествено жълти дори за мъртвец, сякаш в ръкавици от латекс. За погребението се събра небивало множество, много млади хора бяха дошли да го изпратят. Катафалка така и не ползваха - понесоха ковчега на раменете си, като в продължение на километър до гробищния парк всевиждащото око на процесията безпогрешно определяше кой от шестимата носачи е най-изморен; за да го смени нов. Александър три пъти подлага рамо под тежкия, грубо скован сандък.

На следващия ден не можа да помръдне рамото и дясната си ръка от ужасната мускулна треска. След три дни болката се премести под мишницата и в слабините. Опипа се, бяха се подули лимфните му възли. През лятото бе влязъл за няколко дни в болница - нищо сериозно, но се бе наслушал на диагнози. Едва сега свърза металния вкус в устата, гаденето и увеличените лимфни възли и изтръпна - не бяха ли това симптомите на рака?! Стана му страшно от съзнанието, че няма да остави нищо след себе си, никакъв знак за краткото си пребиваване тук. Затова хвърли всички сили да довърши поне сценария; след близо две седмични нощни бдения беше готов. А в неделята покани Лора на литературно четене... В стаята се здрачаваше, кога то тя прелисти последната страница и вдигна поглед. Впечатли ли те нещо, подсмихна се той. Всичко, отвърна хубавицата. Беше сериозна.

Знаеш ли, започна без предисловие Александър, сигурно съм болен от рак. Глупости, сви иронично устни Лора, но сякаш й допадна обещанието за близка смърт; това бе ново потвърждение за фаталната сила на любовта й, привличаща и овъгляваща с пламъка си мъжете като нощни пеперуди. Изпрати я до апартамента й. Когато се озоваха голи в нейното легло, той задържа ръката й в слабините си, за да усети увеличените му лимфни възли. Не се любиха, тя се оправда, че не е гълтала анти-бебе. Ал не настоя, защото я разбираше прекрасно: да се любиш с мъртвец макар и бъдещ - такава идея би допаднала само на некрофил

 

I

Наближаваше полунощ и кръчмата затваряше. Само двамина пияници се бяха пльоснали - всеки на своята маса - и прихъркваха шумно, като заклани прасета. Тлъстият събра чашите от всички маси и се приближи; огледа се и понечи да впие зъби в шията на по-младия. В същия миг двамата мними пияници скочиха и извиха ръцете му отзад - явно го бяха чакали да направи точно това.

- Аз казах ли ти... че е вампир!? - на пресекулки изрече единият. Познах го защото съм г л о г, роден съм в събота...

Тлъстият видя, че работата става дебела; дръпа се рязко и те го изтърваха. Но не можа да офейка, защото мъжете препречиха двете врати.

- Свири! - извика младият към другаря си.

И оня грабна от близкия стол някакъв мях, наду го и гайдата писна. Като по някакво чудо, сякаш хипнотизиран от музиката вампирът заигра... Какво става тука, затрополяха по дървените стълби разбудените от глъчката пътници, приютили се в хана. Последен влезе в кръчмата един беловлас старец; разбута хората и се приближи към тлъстия.

- Той е! Чак сега го познах... а сме земляци - обърна се беловласият - Някога беше най-големият мръсник в цялата околия. В смутните времена изчезнаха безследно много хора, неудобни на властта. Разправяха, че той ги убивал и ограбвал... После някой гръмна и него, а чакалите разнесоха вътрешностите и костите му навсякъде... Същият е - погледна го отново старецът - само че няма нос и месата му се тресат, защото вместо кости има хрущял. Той е, мръсникът, уплътил се е, вампирясал е...

В този момент вратата се разтвори с трясък и двама мъже вкараха кръчмарката. Всички млъкнаха, секна и гайдата.

- Тази кучка бе подпряла вратите отвън! -блъсна я в средата единият. - И се готвеше да запали хана, живи да ви опече!

Всички погледи се забодоха в Черната, ако можеха, щяха да я изпепелят. А тя размаха ръце като ненормална - по-бързо и по-бързо; изведнъж на мястото й се появи една кукумявка, изкрещя зловещо и излетя през отвореното прозорче. Тлъстият се възползва от суматохата и се опита да я последва. Но глогът го изпревари - извади изпод дрехата си рязана пушка и стреля. Вампирът изрева; смали се, превърна се в пихтиеста купчина съсирена кръв. После някой я заля с газ и драснаха кибрита - да мине през огъня тази дяволска бърлога, да не остане от нея камък върху камък...

 


напред горе назад Обратно към: [Страната на белите негърчета][Петър Марчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Марчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух