напред назад Обратно към: [Страната на белите негърчета][Петър Марчев][СЛОВОТО]



25 декември


Взирам се в себе си и търся белезите, знаците на приближаваща неумолима смърт. И ги откривам - в петната по тялото си, бързата умора, все по-упоритити простудни заболявания...

Работата върху ръкописа на книгата напредва добре; това е единственото, което ме мотивира да живея. Предчувствам го, усещам -на крачка съм да открия смисъла на угасващия ми живот, на човешкия живот...

Бях моделирал чрез Словото досегашното си битие. Сега проумявам: трябва, задължително бе да съществува и обратна връзка - от модела към действителността! І - епизодите трябваше да бъдат еталона, идеала към който щяха да се стремят отрезите греховен живот, белязани със знака "__". І __. Разпознато и назовано, злото губеше своята власт над мен; поощреното добро се възземаше. І __ , І __. Чудото ставаше пред очите ми - Словото ме променяше! Епизодите се сменяха все по-бързо и по-бързо, наслагваха се един върху друг, за да образуват Кръст - знака на съвършенството, знака на съчетаването на човека с Бога: + + +

 

__

В навечерието на Нова година с вечерния варненски влак пристигна Магдалена. Беше се дипломирала, изглеждаше щастлива. Посрещна я добре, любиха се, прекараха заедно два приятни дни. Присъствието й поразсея тягостното очакване на неумолимата развръзка, но когато разбра, че момичето има намерение да остане неопределено дълго Александър се стегна. Нямаше нужда от свидетели на страданието си, затова я отпрати; обясни й, че е сериозно болен, но Маги не му повярва. Замина си с убеждението, че е изместена от друга жена.

Веднага след новогодишните празници Ал събра смелост и отиде на лекар. Диагнозата бе: лимфаденит. Ако това лекарство не подейства, ще дойдете отново за изследвания - лекарят беше сериозен. Лекарството подейства! Болезнената подутина в слабините му изчезна, отшумя и гаденето. И макар, че физическата му кондиция от лятото не се възстанови напълно, той се почувства щастлив; усетил бе смразяващия дъх на смъртта, но всичко се бе разминало, като кошмарен сън. Сега не му оставаше нищо друго, освен да се радва на подарения живот. А за това не бе нужно да прави някакви по-специални усилия - учудващо и за него самия момичетата продължаваха да му се лепят, въпрос на куртоазия от негова страна беше да не ги разочарова. Вестта за Стела бе пътувала до Александър чрез няколко посредника, докато веднъж една негова позната му каза за нея: харесвала го, много си падала по него - виж там какво ще направиш! Едва сега свърза името "Стела" с хубавото момиче с черна къдрава коса, очи-маслинки и безупречно тяло - размер два номера над "миньон"... Любиха се няколко пъти, обаче.... Александър не се двоуми дълго преди да скъса с нея окончателно - нямаше желание да бъде подреждан от малки женички, според техните тесни кройки. Дори изпита облекчение, не му бе трудно да остави зад гърба си нещо, сбъркано още преди да се случи...

В края на април изненадващо се появиха двама от старата дино-завърска студентска компания и в тяхна чест Ал спретна подобаващ купон. Въпреки усилията му, веселбата се получи бледо копие под индиго на някогашните щормови оргии. Наглед причината бе ясна - не достигаха жени, "бойни мадами", но и тримата се досещаха за истанската причина, макар и да не смееха да я кажат на глас: компанията им, тяхната неповторима дива компания бе останала завинаги в страната Някога... Макар да не се бяха чували повеча от четири месеца с Лора, тя склони да дойде на купона. Очите на приятелите му едва не изтекоха. Малко след полунощ Александър я изпрати до тях; промъкнаха се на пръсти до нейната стая, за да се любят с познати тела. Призори се измъкна отново на пръсти, за да не събуди родителите й. Едва на улицата даде израз на доволството си. Беше радостен, че любовната врата на Лора е все още отворена за него, блаженствуваше, когато трябваше да е тревожен. Появата на тази жена в живота му беше знамение, което все още не бе готов да проумее. Любовта бе първопричина на всичко, смъртта беше следствие на всичко; без да беше самата тя нито причина, нито следствие, по някакъв загадъчен, ирационален начин появата на Лора предвещаваше и двете, Лора, най-малката сестра на Любовта и на Смъртта...

Беше първата събота след купона. Ал правеше опити да се събуди; без да става от леглото, включи с крак портативния телевизор. Вървеше някакво медицинско предаване, заслуша се - май ставаше въпрос за онази любопитна болест, която мореше педалите на Запад. Вече се доказало, че Синдромът на придобитата имунна недостатъчност засяга и нормалните, хетеросексуални хора... Последното твърдение го накара да наостри уши - вирусът се предавал по полов път и чрез кръвопреливане. Пет-шест месеца след заразяването вирусоносителят получавал възпаление на лимфните жлези, което впоследствие отшумявало само. Рязко смъкване на теглото, хроническо разстройство и поява на обриви и тъмни петна по тялото били другите симптоми. Отслабване на защитните сили на организма... След 4-6 години от заразяването, голям процент от вирусоносителите развивали клиничната картина на болестта. Краят настъпвал най-често от бронхопневмония... Вече били регистрирани и първите вирусоносители в България - африкански студенти и моряци от бургаското пристанище.

0ще докато гледаше предаването, някакво гадно предчувствие сви стомаха му. Изключи телевизора, погледна се в огледалото и изтръпна: бузите му бяха хлътнали, изглеждаше ужасно. Сутрин се бръснеше набързо, почти по памет и не се бе вглеждал в себе си. Спомни си и обезпокоителния лимфаденит през деквмври... Нещата се подреждаха безпощадно точно. Значи той... наистина... Не, нямаше сили да го произнесе дори мислено.

В никакъв случай не бе хипохондрик, дори напротив - опитваше се да колекционира досега само приятната страна на нещата. И все пак... На връщане от работа спря при старицата с кантарчето, бръкна се за монета; от стабилните му 80 килограма бяха останали само 72. Скоро след това срещна на улицата курвата - беше се сбръчкала като печена ябълка. Кимна му едва-едва и сви в първата пресечка, сякаш беше гузна за нещо. В продължение на седмица-две успя да види Стела, жената без име, която бе срещнал в нощния бар и Лора. И трите изглеждаха зле: бяха отслабнали, с посърнал вид. Спомни си думите на курвата - тъкмо се прибираше от морето: "Аа, в Бургас е големия лайф!" Всичко беше ясно: там беше пипнала вируса, за да го предаде на Ал, като зловеща щафета...

Почувства се ужасно; затрупан от непосилната вина за чуждия живот, остана без дъх. В какво беше сбъркал?! Тайничко дори от самия себе си бе подозирал, че всяко нещо, всяко събитие има свой дълбок и тайнствен смисъл, свое логическо оправдание или причина за съществуването си; незнайно откъде му беше хрумнала мисълта, че в света няма нищо случайно и излишно. И че в този смисъл всяко щастливо или злощастно събитие е закономерно следствие от спазването или от нарушаването на правилата. Сега Александър не можеше да проумее нарушението си, предизвикало тази отчайваща ситуация. Не беше ли редно когато си млад, здрав и необвързан да търсиш любовта? Всички го правеха, дори и партийните секретари - любовта, или по-точно правенето на любов бе едно от малкото незабранени от държавата неща и хората търсеха и намираха там нужното им поле за изява...

Изпълнен бе от ярост към този свят, в който се играеше не по правилата, в който съвсем безпричинно можеше да получиш много, но и да спечелиш смърт; ненавиждаше този свят на хазартен хаос. И все пак, чувството му за вина бе съвсем реално и истинско, макар и неволно да беше предал смъртоносния вирус. Сега беше друго, сега вече з н а е ш е и взе решението си без да се колебае: трябваше да спре, нямаше право да убива никого!

Започна да избягва купоните и шумните компании, затвори се в себе си. Беше лепнал някакво разстройство, което не го оставяше вече втора седмица. Една вечер излезе към центъра, за да се срещне с нявакви хора, но коремът го сви насред път. Наблизо нямаше тоалетна; изпусна се. Прибра се вкъщи унизен, посрамен...

 

I

Оставиха с облекчение зад гърба си димящите останки на хана. Вървяха в тъмното, бързаха да се отдалечат от това зловещо сатанинско свърталище, но истината бе такава: отново бяха останали без път... Бяха насядали да си починат, когато сипна зората. След това слънцето полека се надигна от нощната си постеля, за да изпише отново знака на надеждата - Планината Ф. ги викаше, подканяше ги да узнаят тайната й.

Но Мъжът изглеждаше различен: угаснал бе някогашният пламък в очите му, някакъв съдбовен размисъл чертаеше дълбоки бръчки върху челото му. Не можеше да забрави думите на лукавия: "Ти си мой, грешнико, ти ми принадлежиш!" Истина ли беше това? Обзе го справедливо възмущение: но кой можеше да каже кое бе грешно, кой бе създал правилата на играта, наречена живот; кой и с какво право бе скрил тези правила от него?! Замисли се. Наистина ли никой не бе го предупредил - а защо когато взе трите риби от стряхата на оня старец бяга цяла нощ?

Крачеха на изток; минаваха през познати места, но те не извикваха сантиментални спомени в паметта на Мъжа. Напротив - мисълта за някогашните прегрешения го отчайваше, приждаха въпросите без отговор: защо, защо никой не беше му казал, че неудърържимият копнеж по телата на тези момичета не се нарича любов, а блуден грях? Кой можеше да го освободи от бремето на греховете му?

Някъде по обед съзря кучето; беше същото бяло животинче, което някога го бе отвело при пещерата на праведника! Забрави тягостните си мисли - съзря пръста на Проведението. Тръгна след четириногия си водач, после затича. Когато приближиха пещерата си спомни острова-затвор, лодката със затворници и сивата брада на стареца. Но нямаше време за догадки - след миг го съзря пред входа на пещерата. Падна в нозете му и горчивите, но и облекчителни сълзи на покаянието го задавиха.

- Прости ми... - изхлипа - прости ми праведни отче, задето откраднах Книгата... Помогни ми, освободи ме от лукавия! Нямаше кой да ми покаже истинския път и се заблудих; научи ме да разпознавам доброто от злото!

Поведе го през гората; стигнаха някакъв поток, нагазиха. Отшелникът разтвори някаква книга:

- Да се освети тази вода чрез слизането на Светия дух...

Усети как светлината го обгръща, облива душата му, отмива калта на греховете. Раждаше се отново; за новия човек в него по непостижим начин съмнителното ставаше вярно, скритото - открито, падаха благовидните маски пред лицето на злото...

__

Наскоро след това, в средата на лятото Александър замина на тримесечна бригада в строителството. Като най-млад в отдела, предложиха на него височайшата чест да носи тухли за доизграждането на социалистическата родина; тъй като заплатата му в завода щеше да си тече, а освен нея щеше да получи и каквото изчука в Стройрайона, той прие. Попадна в една мазаческа бригада, състояща се от двама турци, един циганин и двамата виетнамци Бин и Тон. Бригадир бе единият от турците - Ремзи, с ново име Румен - мустакат, рижаво-рус, с лисича физиономия. Работеха на един петнайсететажен местен небостъргач; Ал бъркаше в една машинка мазилката, пълнеше я в кофи и с помощта на малък подемник я вдигаше в небесата, където увиснали на две въжета майсторите пердашеха външната мазилка на блока. Жегата бе страхотна - потеше се и пиеше вода от една зелена, пластмасова туба, от която пиеше и цялата брирада. След известно време откри нещо, което го хвърли в паника: всички - и турците, и виетнамците, дори и циганинът бяха отслабнали много и бяха придобили сив, нездрав вид. Прозрението му бе ужасно, изключено бе да си внушава: СПИН се предаваше и чрез слюнката! Трябваше да направи нещо, за да се освободи от непосилната тежест на съзнанието, че се превръща в масов убиец. Хората трябваше да знаят... Написа тревожно писмо до телевизинното предаване "Всяка неделя". Разбира се, не го подписа...

Иначе, всички в бригадата се държаха изненадващо добре с Алек-сандър - все пак, не се случваше всеки ден дипломиран инженер да им бърка мазилката... Само бригадирът не показваше особена доброжелателност. Всъщност, той бе истински див петел: хокаше подчинените си или демонстрираше безумна смелост, разхождайки се по ръба на блока, над 50-метровата пропаст. Веднъж трябваше да се качат на покрива на небостъргача, за да преместят люлката, с която измазваха фасадата. Това бе най-отчайващото съоръжение за работа, което Ал бе виждал някога - представляваше метална платформа, която чрез две стоманени въжета и с помощта на ел-двигатели пълзеше нагоре-надолу, овесена близо до стената. Първата му мисъл бе, че никога и за нищо на света не би се качил на такова нещо - най-истински и първичен бе ужасът от високото. Сега тъкмо се канеше да поеме нагоре по стълбището, когато брирадирът му викна от втората люлка: Адександре, хайде качвай се с нас, къде ще се блъскаш по стълбите?! Съзря нежеланието му и затова ехидно подхвърли:

- Какво, да не те е страх?! Това бе достатъчно, за да прехвърли крак през парапета на люлката. Потеглиха нагоре, с тях бе и виетнамецът Бин; в действителност беше още по-страшно, отколкото изглеждаше отстрани. Платформата се поклащаше напред-назад и за да не му се обърнат червата, Ал си наложи да гледа стената, а не пропастта. Стигнаха горе, но до покрива оставаха още около два и половина - три метра; турчинът и виетнамецът изпълзяха на покрива като паяци и го заподканяха. Още с качването си на платформата знаеше, че не може да има средно положение: или горе, или долу! Но сега ужасът го бе сковал, единственото му желание беше да легне на пода и да чака някакво чудодейно избавление... Все пак, с върховно усилие на волята направи три крачки и се хвана за страничната конзола на люлката. Избърса потните си длани в доченото палто,стъпи на парапета и се изправи. Усети оловото в костите, не беше олово, не - привличаше го, желаеше го неистово страховитата бездна под краката му, умножавайки по 9,8 всеки грам мускули, прешлени, очи и мозък. Стъпи в един отвор на конзолата и се изкатери още метър нагоре; стигна гредата, на която бе закачено едното въже на люлката, залови се с дясната си мишница за дървото. Прехвърли тежестта на тялото си върху нея и успя да се хване с лявата ръка за стената на блока. Краката му увиснаха във въздуха... Ето, това е - просветна му - това е ключът за първични му страх от височина; отпушиха се някакви канали в подсъзнанието и той съвсем ясно си спомни или провидя това, което ще последва: едно безкрайно падане, изпълващо с ужас всяка фибра на тялото му... Събра остатъка от сили и воля и напрегна мускули. Усети как тялото му олеква; турчинът го беше хванал под мишниците и го дърпаше нагоре. Когато се изкачи на покрива, се почувства като нов - бе превъзмогнал себе си, току-що се бе родил отново от какавидата на страха...

След този случай бригадирът промени отношението си към Ал. Някъде през август беше Денят на строителя и по този повод целият персонал на Стройрайона се бе събрал във ведомствения стол да пи-рува. Никой от началниците не пропусна възможността да вдигне някакъв професионално ориентиран тост; очите на всички блестяха, тържеството навлизаше в решителната си фаза на фона на скокливи хо-роводни мелодии. Изведнъж, сигурно стана някаква грешка, от тон-колоните гръмна кьочек. Бригадирът, който също си бе пийнал, скочи да играе. Шефовете се спогледаха и началникът на техния обект веднага спря музиката. После дръпна турчина встрани. Александър изтръпна, усети унижението на Ремзи като свое... Прибра се след банкета вкьщи, но дълго време не успя да заспи. Мисли много за преименуването; насилието бе повредило у тези хора някаква особенно важна човешка част, от която зависеше много. И те бяха престанали да ценят живота - както своя, така и чуждия. Това обясняваше защо Ремзи предизвикваше смъртта - разхождайки се по ръба на високия блок, предизвиквайки и Ал да направи същото. Като него бяха много. Наскоро след това се чу, че двама турци хвърлили ръчни гранати сред летовниците пред Хотел "Интернационал" на Златни пясъци. После отвлекли две български деца и тръгнали с автомобил към Турция. Близо до границата снайперисти от специалните части простреляли терористите, но единият стискал граната с изваден предпазител. Едно от децата останало без крачета...

І

Напусна древния лес, отнасяйки думите на отшелника: "Помни Бо-жиите заповеди,слушай гласа на съвестта си. И тогава дяволът няма да има власт над тебе!" Крачеше като насън през степта; мисълта му се връщаше, отново и отново,към сторените някога грехове. Срамът и горчивото съжаление по безвъзвратно загубената невинност разкъсваха сърцето му. Вървеше без посока - като слепец, с невиждащи от сълзи очи. Възможно ли бе да изкупи беззаконията си, как можеше да ги изкупи?..

Спря на брега на канала; долу в ниското съзря ладията на стареца, четирипръстия. Заобиколи по-отдалеч и преплува жабунясалата вода. На излизане нещо се хлъзна по крака му - водна змия ли беше или риба? От сутринта не бе слагал залък в устата си, затова се наведе и бръкна в подмола. Риба беше. Сграбчи хлъзгавата твар и я хвърли на тревата. После още една. И още една...

Изкорми рибите - четири бяха. После стъкна огън, опече едната и яде до насита. А когато мръкна се прокрадна към къщата на стареца; окачи трите риби под стряхата и пое обратно.

Върна се край огъня, полегна, но не можа да мигне цяла нощ. Беше върнал откраднатите някога риби, обаче как би могъл да заличи останалите си грехове? Как можеше да изтрие блудствата и насилничествата си, записани в книгите на демоните? Възможно ли бе въобще да се поправи стореното от него зло?..

Заспа чак призори. Колко бе спал - час ли, десет ли - събуди се от усещането, че някой го наблюдава. Отвори очи: беше някаква жена - изглеждаше негова връст. Стори му се, че я познава от много отдавна.

Аз знам отговора на твоите въпроси. -беше гласът на собствената му съвест. - Прави добро, добрите ти дела ще покрият твоите грехове в деня на Страшния съд!

__

Не се чувстваше добре - беше отпаднал, виеше му се свят отвреме-навреме. Макар, че понякога почти забравяше за болестта. Веднъж след работа тръгна да се прибира вкъщи, но го настигна бай Дон - една пиянка от бригадата на ел-техниците.Влязоха в кръчмата до пазара и пиха по две ракии. Александър реши да почерпи по още една. Хубав човек си ти, просълзи се бай Дон, като отец Петър руснака, дето беше ефимерий в девическия манастир. По онова време бачках в помощното стопанство и се бяхме сближили. Веднъж, беше ходил при свои роднини в Съветския съюз, но се върна разлюлян. На митницата открили в багажа му "Архипелаг ГУЛАГ" - една книга за концлагерите в Съюза - и го прибрали в Държавна сигурност. Не, не го били, защото от Синода се застъпили за него, но го разпитвали дълго. Накрая го почерпили две кафета и го пуснали. Два дни след като се прибра от София отец Петър се спомина.

Но това не е всичко, продължи бай Дон. Дори и в ковчега бузите му руменееха, сякаш беше жив. В деня на погребението и аз запалих свещица, целунах ръката на покойника и не издържах, разплаках се с глас. Тогава, кълна се в Бога, той отвори очи, погледна ме и пак ги затвори!! Развиках се като обезумял; отнякъде докараха един доктор, който му завря огледалце пред устата, но поклати глава. После бързо-бързо го заровиха в земята... Оттогава и започнах да пия, завърши историята си бай Дон.

В края на октомври приключи със Стройрайона и с припечеленото реши да отиде на екскурзия с кораб по Дунава. Беше се задействал стереотипът на мислене на обречения: искам, нека вкуся и това, преди да... Летяха до Будапеща, оттам с автобуси стигнаха до Братислава; беше студено и ясно и от хълма със старинния кралски дворец се виждаха гористите възвишения на Австрия. Ето, там някъде - само на някакви си четирийсетина километра минаваше невидимата, но реална "Желязна завеса".. Какво ли беше там, отвъд? Нямаше желание дори да мисли за това: докато работеше във военния завод /и пет години след напускането/ нямаше право да прекрачи в света на капитализъма.

Настаниха се на кораба - новичък и луксозен, наскоро пристигнал от някаква холадска корабостроителница - и купонът започна. Майстор-готвачът на ресторанта бе ненадминат, питиетата в няколкото барчета по палубите бяха качествени и сравнително евтини, а студът навън предразполагаше към пиене по всяко време на денонощието. Корабната радиоуредба бе настроена на Радио Виена, което въртеше до побъркване последната тава на Майкъл Джексън - "Ваd". Алкохолът възвърна изчезналия блясък в погледа на Александър, а по очите на три-четири хубави момичета безпогрешно разчете готовността им да отдадат нему най-скъпото си, ако е възможно да се изразя така. Най-хубава беше Ади - стройна, чернокоса и миловидна, възслабичка - френска хубост. Седяха около една маса в централния бар с нейна приятелка с хищен поглед: още с влизането си Ал ги забеляза и седна при тях. Бяха софиянки, той им се представи, разказа и за плановете си, свързани с киното. Опитваше да се хареса на Ади, мъничко позираше - беше се задействал старият рефлекс: да свали хубавицата. Не си даде сметка за това, алкохолът правеше всичко да изглежда нормално и в реда на нещата; усещаше само удоволствието от флирта. Беше в костюм с жилетка а ла Джон Траволта от "Треска в събота вечер", покани я да танцуват. Чувстваше се великолепно на дансинга, импровизираше под гръмкия ритъм. Скоро и тя влезе в идеята му и танцът им, непривичен и малко неприличен в очите на околните, се получи. Очите й блестяха, когато я притегли към себе си, за да се завъртят в следващото бавно, горещо парче. Ади се притисна плътно в него, завря се под кожата му и Александър усети изгарящата топлина на тялото й. После се оттеглиха на спокойствие в барчето на горната палуба. Минаваше полунощ, навън искряха светлините на нощна Будапеща, скочът със сода бе превъзходен. Изведнъж нещо в съзнанието му превключи и му стана безпощадно ясно: нещата с това момиче бяха отишли твърде далеч, въпрос на техническа подробност бе дали да отидат в нейната, или пък в неговата каюта. За да го направят. Не, не, не... Той нямаше право на това, нямаше право дори да я целуне. Смъртта трябваше да остане заключена в неговото тяло, тази смърт трябваше да умре заедно с него!

Ей-сега се връщам, докосна изящната й ръка върху кръглата масичка и стана от стола. Прибра се в каютата си, заключи вратата отвътре и зарови лице във възглавницата...

Перестройката на Горбачов набираше скорост, нещо наистина с т а в а ш е в необозримия северен колос. Но тук старата лисица нямаше намерения да си разваля спокойствието. За да се спаси от убийственото чувство, че от него не зависи нищо Ал започна да пише нов киносценарий. Под заглавието "Парадия" разказваше една гротескова история, назоваваща с истинското й име цялата бутафория наоколо. Писането му даваше удовлетворение, изпълваше със смисъл неговите самотни зимни вечери и нощи. През март сценарият бе готов.

Лятото наближаваше. Наближаваше решителния час на кандидатстването във ВИТИЗ, моментът, за който се бе готвил през последните четири години. Бе изчел систематично всичко, касаещо киното. Чувстваше се готов. Длъжен бе да успее! Но не за да прави кино, да снима велики филми като Фелини; кошмарната болест бе обезсмислила всичко. Той трябваше да успее, за да може да умре на спокойствие, далеч от близки и познати. Кандидатстването трябваше просто да легализира неговото бягство...

Прескочи успешно първия кръг на изпита, дори беше доста напред в списъка. Вторият кръг бе написване на киносценарий по зададена тема: Александър бе предварително убеден, че точно тук няма да има никакви проблеми. Председател на изпитната комисия бе режисьорът Владислав Икономов, а темата, която изтеглиха беше "До последен дъх". Започна да пише - една история за живот, любов и смърт. Когато я завърши разбра, че бе описвал своя живот... В деня, когато изнесоха списъка на издържалите той не откри името си в него.

І

Продължи пътя си към Планината Ф., но вече всичко се бе проме-нило. Беше се обрекъл на самота; заобикаляше отдалеч жените, защото не бе сигурен в себе си: щеше ли да устои на изкушението, нямаше ли да падна отново в примката на блудният грях?! Отказа се и от виното, защото знаеше отдавна - то разпалва плътта и заглушава гласа на съвестта.

Вървя дълго през степта, докато стигна брега на друг канал Защо всичко му се струваше толкова познато? Огледа се; не бяха ли някога тук бараките на лагера, не бяха ли минали в изкопа на този канал цели две години от живота му? Не се лъжеше - отвъд се въздигаше островът-затвор. Тогава чу плисък на вода. Погледна надолу: без да повика за помощ, в канала се давеше човек! Нямаше време за чудене, спусна се бързо по пътечката, проправена от животните към водата. Скочи, заплува... Когато приблики удавника видя, че е жена; сграбчи я и загреба обратно... Изплю малко вода, но повече беше уплахата й. Затворничка бе, бягаше - затова и не повика за помощ. Изпълзя бързо нагоре по пътеката. Мъжът я последва. Стисна рьката му, вложи цялата благодарност за спасения си живот в това ръкостискане. Невинна съм - изрече и побягна. И без нейните думи Мъжът го знаеше отдавна: не убийци, а хора, които мислеха различно от Геннерала и неговата банда бяха затворени на острова.

Побърза да се отдалечи и той, докато надзирателите и агентите не са плъзнали наоколо. Измина много път, преди залезът да обагри в кръв небето на запад. И не страхът правеше стъпките му бързи и леки,а някакво непознато досега чувство на радост; бе извършил първото си добро дело, беше спасил човешки живот!

__

Телевизията, радиото и пресата започнаха методично да подготвят психически народонаселението за предстоящия грандиозен скрининг - в продължение на една година всички български граждани задължително трябваше да бъдат тестувани за СПИН. Александър изпадна в паника. Плашеше го не толкова документирането, официаяното предизвестие за неговата смърт, колкото реакцията на околните. Шансовете да бъде запазен в тайна положителният резултат от СПИН-теста бяха нулеви, той беше сигурен в това. А обществото беше безмилостно към вирусоносителите. Първите официални серопозитивни- бургаските моряци - бяха погребани живи: уволнени от работа, близки и познати ги заобикаляли от далеч, изоставили ги бяха и семействата им. Звучеше ужасно. В действителност, щеше да бъде непоносимо. Ал трескаво затърси някакъв спасителен вариант; видя изход в това - да напусне обществото, което е способно да подкара под строй своите членове нанякъде. Бе намерил решение, успокои се малко; сега трябваше, да го осъществи така, че всичко да изглежда естествено. Една обява в градския вестник му подсказа следващия ход - редакцията обявяваше конкурс за репортер. Никога не бе писал като за вестник, но досегашните занимания със словото даваха увереност на Александър, че ще се справи. Написа два материала - очерк и репортаж, които очевидно много се харесаха на главния редактор. Публикуваха ги, после си подаде и документите. В края на краищата, назначиха някакъв човек без да проведат конкурса...

В навечерието на Нова Година най-неочаквано позвъниха в отдела от комбинатския партиен комитет. Обаждаше се секретарят по идеологията, който извика Александър на разговор. За всички това прозвуча адски многозначително... Оказа се, че по силата на някакво правителствено решение комбинатската многотиражка трябвало да спре да излиза. Или да стане седмичник. Партийното ръководство избрало втория вариант и сега търсели подходящи хора за редактори; Александър им бил препоръчан от главния редактор на градския вестник. Дадоха му седмица време за размисъл, макар че бе излишно. Той прегърна, дългоочакваната възможност да смени работата си, възможността да избяга...

Беше по-тъпо, отколкото предполагаше: партийни и комсомолски събрания, преизпълнени /задължително/ планове - това бяха темите, изпълващи четирите страници таблоиден формат. Ал бе разочарован, но стисна зъби; крепеше го мисълта, че тук е само временно, в р е м е н н о... Когато успяваше да се освободи за малко от служебните си задължения слизаше до библиотеката, за да прегледа пресата. Въпреки желзната цензура, в печата се промъкваше понякога нещо по-различно. Един вестник бе започнал да публикува от брой в брой книга за петричката врачка. За пръв път Александър бе чул името на Ванга като дете - играеха на улицата с по-големите, когато една от каките с тайнствен тон заразказва за нея. Било пред дома й, както обикновено се тълпял народ - унил и мрачен, всеки дошъл да търси лек или утеха; само някакъв си човек се подсмихвал, че въобще не вярвал на врачки и баячки и прочие бабини деветини, ама ей-тъй, от любопитство бил дошъл да, види колко познавала тая - и се изказал неприлично по адрес на Ванга. В следващия момент тя излязла от къщи и се провикнала към множеството. Де го оня, дето ме псуваше, рекла тя, бърже да се прибира у тях си, щото детето му е умряло. И истина било - прибрал се човекът и що да види; момчето му камион го бил блъснал, както карало колело!

Малкият Сашо бе изпълнен с потрес от този разказ, от възможността някой да чете мислите от разстояние и да знае всичко и за всекиго - в миналото, настоящето и бъдещето. По-късно школският рацинализъм, в съчетание с ирационализма на сините и червени връзки, заличи този потрес. И сега отново книгата за Ванга изваждаше наяве изумителни, невероятни факти за феноменалните й способности, според нея, успоредно с видимия свят съществувало и друго, невидимо за човешките очи мироздание. Това бе нещо ново, нечувано! И което бе още по-важно - започваха да се дават доказателства за този паралелен свят. Пръв нашумя тайнственият случай в шуменското село Дибич, описан почти едновременно в няколко вестника. В една стара къща живеела старица с петнайсетгодишната си внучка; всяка нощ по стените започвало страховито чукане, разлюляващо къщата като земетръс. Напразни останали усилията на обитателите на местните власти, както и на учени от близкия град да установят причинителя на това тайнствено и смразяващо кръвта грохотене, съпроводено със събаряне на различни вещи из стаите. Едва тогава безпомощните учени се разровили в някакви стари, покрити с древни плесени книги оцелели като по чудо във влажните подземия на техния научен институт. След няколко безсънни нощи те се вкопчили като удавници за сламка о една старинна думичка със саксонски произход и звучене, която давала някакво, макар и възможно най-ненаучното обяснение на този шантав случай. Думичката била "полтъргайс" и в превод означавала - палав дух! А малко по-късно девойката от злокобната къщица признала с пламнало от срам лице пред някаква журналистка, че това невидимо нещо си позволявало да я опипва и тя дори показала насинените си от ощипванията му бедра...

Но истинска, всенародна популярност придоби пловдивския полтъргайс, наречен Кики от 12-годишното момиче, с което бе влязъл в контакт. Той показваше далеч по-голяма интелигентност от дибичкия си събрат, нямаше вкус към дебелашки шеги и отговаряше на въпроси с тихи почуквания. Едно почукване означаваше "не", две почуквания - "да". Дори в един всекидневник бяха публикували обширно интервю с Кики, на цяла страница. Александър го изчете на един дъх в читалнята на заводската библиотека. След известно време си даде сметка, че е запомнил само едно нещо от цялото интервю. На въпроса "ИМА ЛИ БОГ?" полтъргайсът бе отговорил с две почуквания...

І

Снощи мракът го бе застигнал тук, на възвишението. Събуди се от първите лъчи на слънцето и се огледа; забеляза в ниското някаква порутена, тъжна къщурка. След малко портичката скръцна и излязоха двамина - жена, пребрадена с черна кърпа, и едно 12-13-годишно момиче. Нарамиха мотики; царевичната им нивица бе в самото подножие на хълма. Оттук не можеше да види добре лицето на жената, но черната забрадка му напомни нещо; не бяха ли го хванали заедно с нея агентите в онова село? Прекопаха половината нива и седнаха да починат. Само сух хляб ядоха, пресядаше им....

Мъжът не бързаше да тръгва. Бе заел стратегическа позиция на хълма; по здрач забеляза двамина бродяги. Приближиха на хвърлей място от къщурката, спотаиха се. Той предусети нещо лошо и се прокрадна зад тях. "Не е за изхвърляне и малката!"- изръмжа по-рошавият. Мъжът скочи върху тях... Двама бяха и го надвиха; биха го на убиване, изляха злобата си и се махнаха.

Какво ставаше с него, сякаш плуваше, някакво течение го носеше... Жив ли бе, или пътуваше вече по Реката на забравата? Във всеки случай се чувстваше добре; откъде се вземаше това блаженство? Отвори очи и видя над себе си някакъв неземен, светъл момък. - Не бой се, няма да умреш... - прочете мислите му той - Аз съм твоят ангел-пазител, на всеки човек се дава при кръщението ангел, който да го предвардва от греха. Не си мисли, че съм пратен от лукавия, за да те изкуша; страх и тревога внушават демоните, както и да се преправят...

__

Този месец май бе различен. Не любовни мечтания, някакво напрежение се носеше из въздуха. Предчувствието за нещо лошо не закъсня да се материализира - тонове концентрирана киселина се изляха от една пробита цистерна. Задушливият, отровен облак принуди целия завод да се изнесе по тревога. И все пак, всичко мина без жертви, само бяха евакуирани временно няколко села по пътя на облака. После се разчу за някаква демонстрация на турците нейде из Лудогорието, която била разпръсната от специалните части. Сякаш имало и жертви...Страната беше неспокойна, натрупаното напрежение вещаеше взрив. И една вечер несменяемият, сякаш вечен държавен глава със старческо запъване прочете кратко телевизионно изявление. От утре, видите ли, всеки гражданин на народната република можел да пътува зад граница навсякъде, където поиска... Никой не произнесе гласно думата, но всички се досетиха за какво става въпрос: турците! Това беше аварийното изпускане на парата,за да се предотврати взривът. Беше и неофициалното признание за провала на така наречения "възродителен процес".

Още на другия ден градовете из Лудогорието и Кърджалийско се изпълниха с хора от съседните села. Пред клоновете на Държавна спестовна каса и пред фотостудията се извиха няколкостотинметрови мълчаливи опашки, из магазините защъкаха мустакати мъже със смеш-ни тъмносини кепета и пребрадени жени, сменили забранените шалва-ри с почти униформени манти и ученически престилки, които изкупуваха всичко, което можеше да бъде натоварено на автомобил; същите тези хора продаваха на безценица къщи, имоти и стока и изкупуваха скъпо и прескъпо стари, останали без душа автомобили. След няколко дни първите кервани от претоварени коли поеха към турската граница. Къде отивате, завираха в свъсените лица своите камери и микрофони екипите на телевизията. Ми къде, на екскурзия, отговаряха с половин уста хората и прекрачваха гранщата. Зад тях оставаха неприбрани блокове с жито, тютюневи ниви и гробовете на дядовците им; оставаха престарелите им майки или поотрасналите деца, непожелали да тръгнат. Оставаха техните съседи българи, които трябваше да заемат тяхното място и да работят за двама на полето, или в цеха. И не съседите ги псуваха злобно и мръсно на "ексурзианти", а командированите отдалеч чиновници, студенти и войничета, които трябваше да спасяват реколтата. И малцина се питаха: какво бе накарало тия люде да зарежат всичко, за да изберат бягството...

През август бе спусната граничната бариера, Турция затвори едностранно гранщата - явно нямаше възможност да приеме повече изселници, или пък имаше други планове за така наречените "външни турци". През септември започнаха да се връщат обратно първите от близо тристата хиляди "екскурзианти". Изглеждаха зле, за да преживеят бяха продали всичко; връщаха се с празни джобове, овесили носове. А журналистите попиваха жадно разказите за бежанските им неволи, за да ги тиражират в изданията си...

Нещо ставаше из цяла Източна Европа. Унгарското правителство позволи на бегълците от ГДР да емигрират в Австрия. Беше окървавена антиправителствена демонстрация в Прага... И накрая, случи се немислимото - една нощ Берлинската стена бе съборена и всички берлинчани изпаднаха в еуфория!

В България също нещо витаеше из въздуха - чу се, че в градинката пред софийското кафене "Кристал" била разпръсната от милицията демонстрация на активисти от неформалното сдружение "Екогласност"... И в една дъждовна ноемврийска вечер новинарската емисия на радиото от 18 часа съобщи, че е сменен Генералният секретар на Партията. Най-после, помисли си Александър.

Седмица по късно по телевизията предадоха първия свободен митинг на оформящата се опозиция, това беше нещо дръзко и нечувано. А в една мразовита декомврийска неделя, на празното място под градския стадион бе свикан и местен опозиционен митинг. Цивилните милиционери бяха дошли по задължение, комунистите - от страх, а останалите - от любопитство. Ал бе от любопитните, но леденият вятър го подгони към къщи след думите на четвъртия оратор.

Появи се и опозиционен печат, после дойде в Кръглата маса... Всичко ставаше учудващо лесно, управляващите комунисти почти не оказваха съпротива, сякаш така им бе наредено, сякаш всичко се случваше по някакъв предварителен сценарий. Но кои бяха авторите на този сценарий и какво целяха? По онова време беше изключено някой да си зададе такива въпроси. Още по-невероятно бе някой непосветен да се домогне до отговора...

Но неоспоримият факт бе, че тоталитарната държава започваше да губи ритъм и самочувствие. Дори такава, очевидно самозащитна нейна реакция, като зловещият скрининг за СПИН, търпеше крах. Което бе добре дошло за Александър. Въпреки това, реши да напусне заводския вестник. Скуката и ограничената тематика го потискаха още от самото начало, но тогава друг избор нямаше. Като всички, държани в изолация още от рождението си, и Ал никога не бе мислил сериозно, че е възможен и друг начин на съществуване. Освен начина предложен от другарите в Политбюро. Сега всичко наоколо кипеше. И Александър направи своя избор. През януари напусна вестника.

 

I

Съвзе се изненадващо бързо от жестокия побой и продължи на изток. Чувстваше как ден след ден укрепва в доброто, как бесовете губят своята власт над него; усещаще как неведимо, чрез гласа на съвестта, неговият ангел-пазител го води по пътя на спасението. Досега бе избирал най-безлюдните пътища през степта, избягвал беше хората, защото знаеше - там, в света са изкушенията и грехът. Но вече бе друг, по-силен; пък и можеше ли да върши добро на другите от далеч?! Слезе при тях.

Беше изумен - нещо ставаше в страната, не бе същият народът. После научи: двама от приближените на Генерала го свалили от властта Събираха се огромни тълпи, скандираха нечувани досега думи, искаха промени от новите-стари властници. И, за най-голямо учудване, те отстъпваха - пускаха по трошица, по залъче на гладните за свобода и правда...

Мъжът продължи пътя си на изток - от къща на къща, от село на село. Замисли се и нещо го жегна: кой би си тръгнал доброволно без принуда от сладката власт?! Това със сигурност бе някаква уловка, някакъв капан за наивници!

И в следващото селище бе същото. Бяха се събрали много хора, на трибуната изскочи нов оратор. Братя, извика той, харесвате ли този свят, в който ни натикаха Генералът и неговата банда? Вместо да строим светли и красиви дворци за нас и децата ни, те ни принудиха да копаем безкрайни канали, които ни разделяха един друг, кара ха ни да стоим затвори, в които заключваха всяка свободна мисъл! Вместо, да се обичаме, тези престьпници ни караха да се шпионираме и мразим...

Истина говореше човекът; думите му хващаха за сърцето.

- Братя, нека построим един нов свят според законите на правдата! - вдигна юмрук ораторът и освободи място за следващия.

Мъжът бе наблизо и видя четирипръстия юмрук; беше агентът, синът на стария лодкар.

 

__

Нямаше кой знае какви очаквания за смъртта; тя щеше да бъде просто последното затваряне на клепачите, което ще загаси светлината и осезанието му. Завинаги. Повече го притесняваше болката, която щеше да причини кончината му на неговите близки; щеше ли майка му да издържи поредния удар на злощастната си съдба? Но най-болезнено бе чувството на неудовлетвореност. Защо бе живял, какъв бе смисълът на неговия живот? За да си отговори се върна назад във времето, разрови се в прашния скрин на спомените си; записваше си някои неща. После си даде сметка, че е започнал да пише книгата на своя живот, своето завещание...

Беше спестил малко пари, които щяха да са достатъчни да изкара година-две без доходи. Пусна си брада, купи на старо една десеткилограмова пишеща машина "Науман-Идеал", произведена в началото на века; пред приятели и познати с чувство за хумор се представяше като ''писател на свободна практика". Очарованието на свободата да се занимаваш само с каквото ти харесва, особено в първите седмици, бе неочаквано, неописуемо. Пишеше; освен странното повествование пишеше и разкази, които пращаше в литературните издания. А първия си разказ "Сбогом на привиденията", който бе написал още като студент, изпрати за участие в националния литературен конкурс за млади автори. Времето минаваше, на Александър му се струваше, че е изтекло много време, но вест не идваше от никъде...

В един хладен и мокър априлски ден откри в пощенската си кутия телеграма, адресирана до него. "Лауреат сте на националния литературен конкурс. Награждаването на 6-ти того..." Изкрещя от радост. Взе стъпалата на един дъх, отвори бутилка с пиене и изду уредбата. Беше щастлив, беше забравил какво е щастие през дългите, тягостни години в очакване на края.

В уречения ден хвана сутрешния влак; подбалканският град го посрещна с хубаво слънце и пролетен вятър. Награждаването съвпадаше с празника на града, който бе събрал в читалищния салон доста знаменитости. Обявиха и резултатите от конкурса; на сцената връчиха наградата на Ал - една ярка, кубистична картина от местен художник. После, от читалището всички гости и градските първенци повлякоха крак към най-луксозния ресторант, където бе спретната подобаваща кьор-софра. Няколко мастити писатели, насъбрали неувяхваща слава по Вечните ловни полета на соц-реализма, двама отскорошни председатели на творчески съюзи със съпругите си, трима главни редактори на централни издания, Янка Рупкина с оркестъра си, очилати критици от Литературния институт към БАН, почти целият редакционен екип от хумористи и карикатуристи на "Стършел", всеки със съпруга, любовница или братовчетка, плюс една дузина артисти от столичните театри - това бе само част от пъстрото човекосмешение, побрало се в грейналата банкетна зала.

След втория аперитив към Александър се залепи една млада особа от Литературния институт. Беше наглед около 27-28-годишна, нито хубава, нито грозна; общо взето - ставаше. Поздрави го за наградата, после го придърпа на дансинга. Когато банкетът започна да се разтурва, двамата се озоваха в хотелската стая на Янка Рупкина. Нейните музиканти пуснаха да циркулира бутилка гадна гроздова и опънаха струните на една китара, но купонът тръгна вяло. Тогава Марияна, литераторката или каквато там беше, хвана китарата и запя. Стоновете на циганския романс се люшнаха в пространството, после блъснаха Ал в гърдите. Майчице, как пееше това момиче, като истинска циганка! Беше седнала на пода в краката му; подаде ръка към него, за да се изправи. Вместо това погали пръстите му, почти без да ги докосва, така - под погледите на всички. Стана и със заговорнически вид го поведе навън. Още с влизането им в нейната стая, тя остана само по бикини; трябва да я спра, помисли Александър, докато тя разкопчаваше ризата му. Знаеш ли, трябва да го отложим, не си ноося презерватив, опасно е, хвана ръката й той. Няма значение, аз сигурно съм бременна от когото трябва - момичето въобще не разбра за какво става дума. Тръгна към банята, но от там долетя разочораван писък. Нямало вода. Нищо, ще го направим сутринта, усмихна се някак извинително и в следващия миг заспа, просната по корем в леглото до него. Светлината на нощната лампа хвърляше бисерни отблясъци по закръгленостите на голото женско тяло. Протегна ръка да я погали, но се спря... Колко години бяха минали?! Сякаш никога през живота си не бе пожелавал друга жена по-силно от тази, забранената...

Облече се и излезе навън; закрачи без посока в светлата нощ, сподирен от гъдела на ласкавия пролетен вятър. Не му пукаше какво щеше да си помисли малката на сутринта. Усети някаква странна, чудна лекота; беше спасил един чужд живот. Бе победил смъртта в себе си отново...

І

Слънцето клонеше към заник. Осветен под такъв ъгъл, заснеженият връх на Планината Ф. блестеше - примамлив, но и отчайващо далечен. Колко време бе минало; сякаш цял живот бе вървял към него, а той се бе изплъзвал, отдалечавал се бе като мираж...

Прозрението го осени внезапно - не беше ли той някога Подреждачът на думи?! Спомни си как бе опитвал чрез словото да се домогне до целостта на Любовта, и сякаш бе успял. Не би ли могъл сега, с помощта на думите, да стигне по-бързо, да се изкачи на този бленуван, омагьосан връх?

Мракът бе излълзял от дневните си леговща; Мъжът стъкна набързо огън, извади листи и подостри молив... Долови учестения ритъм на уплашено сърце - туп-туп, туп-туп; след малко съзря белоснежния жребец и жената в бяло. Събра изписаните листи и ги пъхна в пазвата си. После закопча догоре копчетата на дрехата и се метна на коня.

Яздиха дълго в беззвездния мрак, цяла нощ вятърът брули ушите му. На сутринта конят спря в подножието на планината; мезду зъбите му капеше кървава пяна. Мъжът скочи, направи няколко крачки и спря изумен, безсилен... Висока двойна ограда от бодлив тел се издигаше, докъдето стигаше погледът му. На един от стълбовете бе окачена табела: "Забранена зона! Стреля се без предупреждение!"

Мъжът се притули в близките храсти; нямаше лъжа - скоро съзря обходната двойка. Бяха въоръжени до зъби и водеха следово куче... Обмисли всички възможности и реши: о т д о л у ! Копа в продължение на месец с едно колче, като изнасяше пръстта в дрехата си. Накрая тунелът бе готов.

__

Времето се топеше заедно със снега отвън, отчайващо се свиваше като шагренова кожа, накъсяваше като фитила на оветилник, в края на който го очакваше смъртта. Александър...

Не, няма никакъв Александър... Това съм аз... Има ли смисъл да се крия зад измислено име, за да кажа истината?! Защото писано е: няма нищо скрито, което да не се открие и тайно, което да не се узнае... Времето изтичаше неистово бързо; взирах се в себе си и търсех белезите, знаците на приближаващата неумолима развръзка. И ги откривах - в черните петна по тялото си, бързата умора, все по-упоритите простудни заболявания. Наближаваше времето да пожъне това, което бях сял,, макар и без да знам какво правя. Но кога щеше да дойде ч а с ъ т, това никой не можеше да знае...Спестяванията ми се топяха с обезпокоително темпо; символичните хонорари за публикуваните разкази не можеха да спасят положението, Трябваше да се измисли нещо друго. Вложих малко пари в материали и за десетина дни изработих близо две дузини от новата търговска марка, която бях изобретил: натюрморти с истински предмети - вазички, зарчета и прочие на фона на цветна сатенена драперия, опъната в рамка - работа за стена, за радост на децата. Лятото вече бе дошло; взех от един приятел художник папка с акварели и няколко икони, които щях да продавам срещу процент, и сънният нощен влак ме понесе на изток към морето, плиснато в нозете на Варна. Отседнах у едно приятелско семейство, същия ден си платих таксата "тротоарно право" и ето ме - нареден до рисувачите на портрети на Алеята на художниците, в самото сърце, в самата душа на Златните пясъци! Търговията тръгна определено зле още от самото начало. Но за сметка на това - каква благодат за пишещия брат: седиш си на скамейката, кръстосал крак върху крак с пластмасова чашка бренди в ръка и наблюдаваш как светът дефилира по алеята. Само гледай и трупай впечатления за своята "Война и мир", за своя "Железен светилник"! Все още най-многобройни са западняците - немци и френци в инвалидни колички, с патерици, бастуни и на почетна възраст са заели много от хотелите; могат да си го позволят със своите пенсии за старост и инвалидност, дори и със социалните си помощи. Но за редовия платежоспособен западняк тук е сиромашко и скучно - него ще то търсите по Ривиерата, или на фиестата в Памплона, или пък в Гърция. Кой попита за скандинавците - те са още по на юг - в "Елените" и "Съни бийч", където слънцето наистина жари така, че размразява скрежа от светлите им, синкави ириси и прогонва студа от мозъка на костите им. Но гърците са тук, тях може да ги разпознаете по трътлестите им жени и по страстта да се пазарят на дребно. Арабите също са налице и не е да си познавач, за да ги различиш - мъжете, развели бели галабии, се носят безмълвно и величествено като линейни платноходи, следвани на почетно разстояние от ескадрата на харема си: три-четири пребулени смугли жени, изпод веждите на които стрелкат черни мълнии. Портретист ли си, или случаен минувач, недей им стоя насреща - ще те обжарят, ще те изгорят! А иначе, и арабите си падат по пазарлъка, но го правят за удоволствие, заради кефа, не са такива цинцари като гърците и най-често купуват това, което са харесали. Сърбите пък са като скакалци нахални, та чак нагли. Да се неначудиш откъде е това самочувствие мегаломанско у това балканско племе; като шапка с десет номера по-голяма му стои самочувствието на сърбина - хем е смешен отстрани, хем му пречи пътя си да види. И албанчета от Косово се мяркат; по дрешките не можеш ги отличи от сърбите, само че са по-тъмнички. И се разчу по алеята, че сърбин някакъв заклал едного от албанците...

Италианци също има; не са много - два джипа хора, но колко сол е потребна, за да придобие супата вкус?! И те така - кръстосват комплекса, проглушават го с канцонети, за да остане след тях привкусът на любов и безгрижие... А довчерашните ни братя по съдба от вече несъщеотвуващия соц-лагер ги няма никакви; дори и да са се преборили с новите си проблеми, тях ще ги търсите по южните къмпинги - там, където е по-евтино и непретенциозно. Но ето нещо ново - братята от Македония; те са нещо различно от останалите курортисти и не мога да разбера точно къде е разликата. Може би защото ги гледам не с очите, а със сърцето си. Ето, вече съм забравил как изглеждат двамата студенти от скопската Политехника - Горан и приятелката му, която е от град Гевгели; спомням си само чудесния български говор на момичето - така различен от езика на Радио Скопие. Спомням си и сърдечността в гласовете им, когато разговаряхме за съвсем обикновени неща. Не мога да забравя и това: чакам на опашката за вестници, идват неколцина младежи от Вардарско и заръчват възторжено на едно свое момче, което се е наредило пред мене - вземи и новата "Зора", супер е! Бях успял вече да прочета тоя вестник; пишеше за борбите на македонските българи, за последната Берлинска стена в Европа - границата, разделяща България и Македония... Затова сега, когато пиша тези редове, искам да попитам: кой беше избързал да отписва Македония? Не отписвайте Македония, чувате ли... Никога!

Седях на скамейката и блаженствах в сянката ка декоративния храст. Бе оня час на деня, когато августовското слънце, преминало през апогея на пладнето, започваше да слиза на запад. Точно тогава ставаше чудото на преображението: видимият свят се променяше - морето ставаше неестествено плътно, а всичко наоколо се изпълваше с някакво необяснимо, трансцендентно познание за нещата. Разгърнах напосоки книжлето, което някой бе оставил до мен на скамейката. С големи букви на страницата пишеше: "ТИ НЕ СИ ТОВА ТЯЛО". Останах изумен! Имах чувството, че винаги съм знаел тази истина; сега просто си я бях припомнил...

"Ти си безсмъртна душа. Твоята цел е да се завърнеш при Бога!"

Два стройни женски крака спряха пред мен. Трансцендентното познание ме осени отново; без да вдигам поглед от книгата вече знаех кой стои върху краката. Лора!

Не се любихме, дори не я докоснах, макар че много ми се искаше. До късно през нощта, седнали в спасителската кула, говорихме и говорихме; попитах я знае ли някакъв път към Бога? Не съм мислила, отвърна унесено тя, навярно любовта е този път; само чрез нея жената може да се върне отново при мъжа, от когото е взета, за да постигнат цялостта на човека. А той, сътвореният чрез любовта на Създателя, може да се завърне при него само по обратния път: с любов... Не мислиш ли?

І

Мръкна съвсем. Мъжът изчака да отмине обходната двойка и скочи в тунела. Мина го на един дъх, вече знаеше наизуст всяка педя от него. Срути с колчето последния тънък пласт земя и изскочи вън. Побягна нагоре, към стръмния, почти отвесен склон.

Изкачва се цяла нощ,събаряйки валчести камъни под стъпките си, свличайки се по безкрайни сипеи... На сутринта, когато слънчевият светлик го огря, вече беше на върха. Най-после! Беше се изкачил на покрива на света, да посегне и ще хване облаците. Вятърът рошеше посивяващата му коса, брадата; беше остарял и изморен, или поне така се чувстваше. Огледа се и изтръпна от ужас - не бе от сняг бялата шапка на планината, бяха белите кости на хората, дошли като него да търсят тук истината за своя живот! Обърна се на запад, откъдето бе дошъл. 0ттук, от птичи поглед, веднага се набиваха в очи каналите, в чието прокопаване и той бе участвал; те разчертаваха надлъж и шир безкрайната степ и -о, не! - образуваха някакви гигантски букви! Засрича ги, прочете: "РЕЗЕРВАТ ЗА БЕЛИ НЕГРИ".Това бе върхът на цинизма на Генерала! Усети гнева да пропълзява в сърцето му - истина беше, точно в това бяха превърнали страната безбожниците, които имаха властта. Бяха скрили от народа Божието слово, за да се обожествят самите те, бяха превърнали поданиците си в бели роби...

Мъжът се замисли - това ли бе искал да каже, преди да умре, баща му с думите: "Синко, ти трябва да търсиш Страната, където живеят белите негърчета"? Затвори очи и се взря отново към степта, в която се бе родил, където бе минал животът му. Разрови с отчаяние, но и с надежда бунището на миналото: разместваше пластовете на изминалото време и преоткриваше - тъй рядко срещани, невероятни и изумителни като бели негърчета - ефимерните мигове щастие всред безкрайната черна кохорта гадости и грехове. Ето, това е! Но къде, всъщност, обитаваше щастието? И тези редки, скъпоценни мигове в земния ни живот не са ли само за да ни напомнят, че някъде, високо и далеч - в Страната на белите негърчета - щастието никога не свършва?! Но кои можеха да се завърнат там, при Бога? Спомни си думите на светия отец, на отшелника: "Христос не дойде на земята да повика праведниците, а грешниците към покаяние!"

В ушите му зазвуча чудна, неземна музика...

+

Двадесет и четири долара за двадесет дни. След като приспаднах разходите, провалът на бизнеса ми изтрещя като бомба. И, което бе най-трагичното - бях загубил, бях пропилял напразно непростимо много от скъпоценното време, което ми оставаше. Зарязах всичко; летовническият влак ме отнесе вкъщи мръсен, с двайсетдевна брада. Захвърлих багажа си в коридора, подминах банята. Трябваше да бързам, да пестя часовете, които с лека ръка бях пилял. Седнах зад масата, която използвах за писалище. Щях ли да успея да завърша книгата на своя живот? Разтворих тетрадката...

Трескаво пишех, описвах своя единствен и чепат, несъвършен, непоетичен, неепичен живот. Ръкополагах върху арматурата на карирания лист думите, извайвах любовно фразите, които запечатваха епизодите от някакво сякаш различно, но мое и само мое битие. Наистина ли бе загубено време оня летен месец край морето? Спомних си предчувствието за Бога, което ме бе открило там; предусещането за чудесната тайна, която може би щеше да ми се разкрие ми подсказваше, че не съм прав. Изведнъж ми просветна - досега бях описвал безбожните, езически пространства на своя живот; "око за око" бе законът, според който бях бродил през дните си, кражба за кражба, юмрук за плесницата...Прочетох написаното: безсмислен, банален и плосък ми се стори отминалия ми живот - като х о р и з о н т а л а т а на блатна повърхност. Поривът за висота не беше се състоял, постепенно и безвъзвратно бях затъвал в блатото - какво бях спечелил от мимолетните приключения на плътта; измамното чувство за полет, търсено чрез алкохолните делириуми не беше ли просто свободно падане, опитите ми да пиша бяха ли нещо повече от зле прикрит нарцисизъм?! Целият ми досегашен живот беше белязан със знака "__"...

Отместих тетрадката и станах, вече знаех какво трябва да направя. Взех от парите, които бях отделил за хляб и вино и купих Библия. Измих ръцете си, преди да я разтворя. После зачетох; имах чувството, че проглеждам. "... Яде и той от дървото за познаване добро и зло и разбра, че е бил гол..."Истина беше; четях и се чувствах все по-гол и по-грешен...

Хванах отново писалката, започнах всичко отначало. Пишех, създавах чрез Словото м о д е л а на истинския си досегашен живот,създавах един нов свят според законите на правдата. Баналните случаи от ежедневието се пропукваха, за да засияят иззад тях вечните, идеални стойности - Добро и Зло сплитаха мишци в постоянна свирепа борба; силите на преизподнята дърпаха към Долната зема, небесните сили се стремяха нагоре, нагоре - за да изтеглят чрез противоборството си линията, знака на вертикала, чийто горен край докосваше селенията на Бога - "І"...

Трябваше, задължително бе да съществува и обратната връзка - от модела към действителността! Накъсах описанието на реалния ми живот на части; след всеки негов епизод поставях идеализирания му, чрез думите, вариант, І-епизодът трябваше да бъде еталона, мярката към която щеше да се стреми грешнникът "---". I — , Разпознато и назовано, злото губеше своята власт над мен; поощреното добро се възземаше. I --, І —-. Чудото ставаше пред очите ми - Словото ме променяше! Епизодите се сменяха все по-бързо и по-бързо, наслагваха се един върху друг, за да образуват Кръст - знака на съвършенството, знака на съчетаването на човека с Бога: + + + Това беше. Такъв бе смисълът на съществуванието - родена от Отца и дарена със свободната воля да избира между добро и зло, човешката душа трябваше да мине през горнилото на изкушенията и изпитанията, за да може да се завърне отново в Божието лоно. Или да погине...

Отворих очи; бях заспал върху писалището. Изкъпах се, избръснах четината от лицето си. После се отправих към храма. Какво ме привличаше натам, нима това бе сламката, която аз, давещият се бях съзрял? Не бях си давал сметка, едва сега се замислих върху това... Кой бях аз? Един езичник, макар и роден от православни родители. В продължение на тридесет години, цял един живот бях трупал тази грамада, тази планина от банални, ежедневни и делнични грехове, родени от незнанието ми. Кой беше крил досега, от мен Дървото за познаване добро и зло? Не бях само аз, цели поколения езичници бяха отгледали комунистите и точно върху нас, върху насилието и омразата, върху страха се бе крепила досега тяхната власт. Съзирах сиянието на светлината зад планината на греховеге ми; за да ги преодолея трябваше да ги назова, да ги изповядам. Не беше никак лесно...

Прекрачих прага на храма. Вътре ме чакаше един приятел, колега от завода. Кръщава се в името на Отца и Сина и Светаго Духа, започна свещеникът...

Отрече ли се от сатаната?

Отрекох се, промълвих с одрезгавял глас.

Отрекох се.

Отрекох се!

Събудих се с изгрева на слънцето; обличайки се, забелязах нещо, от което дъхът ми спря. Упоритото кожно заболяване, което ме измъчваше през последните години бе изчезнало, като по чудо! Прекръстих се. Това ли бе з н а к ъ т, знак ли бе това, че съм опростен?

Със застудяването състоянието ми се влоши. Първо се появи обезпокоителна кашлица, последвана от абсолютна отпадналост. С неимоверно усилие на волята успявах да стигна до най-близкия магазин. Не исках да се самозалъгвам, навярно това бе последният стадий -бронхопневмонията. Позвъних на един познат лекар и се оставих в ръцете му. Антибиотици, инжекции пулмохин за отхрачване... и накрая - един тест за СПИН, погледна ме изпитателно той. В погледа му долових съчувствие; не бях му спестил нищо от предположенията си.

В поликлиниката ми взеха кръв за теста, резултатът трябваше да е готов след два дни. Прибрах се вкъщи; изкъпах се, после приготвих в една чанта двете тетрадки с ръкописа на тази книга, бельо, пижама и прибори за хранене - ако се наложеше да вляза в болница. На сутринта в указания ден тръгнах към поликлиниката... Пред кабинета вече чакаше някаква жена. Вратата се отвори и тя влезе; успях да зърна лекаря - силует, облечен в бяло, с ореол от светлината на ниското утринно слънце. Той вече знаеше това, което аз не знаех; в неговите ръце бе по-нататъшната ми съдба и аз се опитвах да гадая - думите на Архангел Михаил ли щеше да произнесе, или словата на Ангела-Благовестител? Усетих как дланите ми се изпотяват от напрежение. Опитах се да мисля за книгата; някъде вътре, в главата ми се завъртяха миговете на щастие, на изпитания, на просветление...Сепнах се, не беше ли именно това прословутото: "миг преди да умре, той видя живота си, сякаш на кинолента"? Не е ли, всъщност, време за с б о г о м?

Вратата се отвори....

Напрегнах се, за да осмисля думата, да проумея тайното й значение. Изненадващо тя се разчупи надве и засия, нараствайки; светлината изпълни цялото ми съзнание:

сбогом

с Богом

с БОГОМ !

 


напред горе назад Обратно към: [Страната на белите негърчета][Петър Марчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Марчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух