напред назад Обратно към: [Полтъргайст][Петър Марчев][СЛОВОТО]



Полтъргайст в Плейбой бар


Действащи лица:

 

БЛОНДИНКА БЕЗ ВЪЗРАСТ

ЗАЕКЪТ, мулат, син на блондинката

ПОЧЕРПЕН ЖИВОТЯГА, който после изтрезнява

ФОКУСНИК

СТРИПТИЗЬОРКА

БАРМАН

ТАЙНСТВЕН ТИП С ТЪМНИ ОЧИЛА

 

 

Нощен бар. На сцената се вижда бар-плот – над него се мъдри огромен часовник, пред него – две маси. Часовникът показва единайсет. На две столчета до бар-плота седят Блондинката без възраст и Заекът, двайсетгодишен дангалак с шоколадово лице. Зад тях се вижда Барманът, който мие чаши, или пък бърка нещо в шейкъра. Зад една кръгла маса седи тайнственият тип с тъмни очила и нахлупена до носа шапка с периферия; омотал се е допълнително с шал, така че от лицето му не се вижда почти нищо. От тонколоните се носи тихо, подгряващо песничката за Бимбо.

 

ПОЧЕРПЕНИЯТ. (влиза и с несигурна стъпка се отправя към масата на Тайнствения) Добър вечер! Случайно да са свободни (хълцук!) тези местенца?

ТАЙНСТВЕНИЯТ. (мрачно мълчи)

ПОЧЕРПЕНИЯТ. (разперва ръце и тръгва към другите маси; после се сеща нещо и се връща обратно) Добър вечер! Случайно това да е пета маса? (навира пластмасовата табелка с номера пред носа си – остава доволен) Така-а... (хълцук!) Значи ние сме тука! (още със сядането се извръща към бар-плота; щрака с пръсти) Ало, барман! (Барманът пристига) Дай една ракия със шопска салата!

БАРМАНЪТ. Ракия няма!

ПОЧЕРПЕНИЯТ. Хм! Дай ми тогава две бири със двеста шунка!

БАРМАНЪТ. Бира няма!

ПОЧЕРПЕНИЯТ (възмущава се). Абе това бар ли е, или?!.

БАРМАНЪТ. Точно така – това е нощен бар, а не квартална кръчма! Предлагаме водка, уиски, френски коняк, шампанско...

ПОЧЕРПЕНИЯТ. Ами да имате случайно фъс... (хлъц) тъ... (хлъц) ци?! Така-а, дай ми значи едно уиски и много фъстъци! Ама български... А – донеси и на тоя приятел едно уиски... От мене.

 

Поръчката пристига. Почерпеният чуква своята чаша с уиски о другата и подхваща конфиденциално-екзистенциален разговор.

 

ПОЧЕРПЕНИЯТ. Ха на Здравка! Ух, ама само да знаеш как ми се е доживяло!.. Приятел, к’во става с тоя стриптийз бе, няма ли да почва вече, а?! Абе днеска след работа се отбихме с двама колеги да се почерпим – е, в оная бойната кръчмица на ъгъла, та му друснахме по шест ракии и по две бири за капак... Колегите си тръгнаха, но аз си викам – бати Станчо, тъкмо ти стана хубавичко и ти ще се прибереш да гледаш дъждовната физиономия на жена си, така ли!? Що не вземеш да влезеш в тоя бар – хем да си допиеш, хем да оплакнеш окото с някой стриптийз, един вид и духовна храна да погълнеш?! Щото живота какво е – каквото хапнеш, каквото сръбнеш, каквото... нали – това ти остава! (вглежда се по посока на публиката) О-хоо! Програмата май че започва, а? Глей го оня с цилиндъро – оп-паа! Тоя номер с картите и аз можем да ти го направим... Е, ама стига вече с тия гугутки! Ха така – извади и зайчето, стига си го крил. Ох на батко дългоушкото, да му клъцна аз главичката и – бух! – в тенджерката под налягане, със дванайсет главички кромид лучец, малко винце и едно индийско орехче! Ще станеш муци!

 

Номерът на Фокусника е свършил; Блондинката, Заекът и Барманът вяло ръкопляскат; Подсетен от тях, започва да ръкопляска шумно и възторжено и Почерпеният; неговите овации всъщност са за собствените му гастрономически фантазии.

От тонколоните се разлива бавна музика, аранжирана със сладострастни охкания и пъшкания – мелодия, която просто подканва да се разсъблечеш. Привлечен от гледката, с чаша в ръка Почерпеният излиза напред, на авансцената, и по пиянски искрено започва да насърчава невидимата за публиката Стриптизьорка.

 

ПОЧЕРПЕНИЯТ. Давай, маце! Първа си – след тебе няма никой! Така, така, такаа... Хоп! Върховна си! (праща и въздушни целувки)

БЛОНДИНКАТА. (срязва го) Ало, Почерпения! Хайде чупката! Да не съм дошла тука да гледам твоя задник?!

 

Той не я удостоява и с поглед, само и махва с ръка да си трае. Гледката дотолкова го е завладяла, че той е забравил да коментира – само гледа с окръглени очи и мъчително преглъща. Без да откъсва поглед от танцуващата на пилона стриптизьорка, Почерпеният се намества на свободното високо столче до бара. Заекът го сръгва в ребрата.

 

ЗАЕКЪТ. (пита го уж поверително, но въпросът му се чува в зрителната зала) Ш-ш, мъжки, искаш ли трева?

ПОЧЕРПЕНИЯТ. (разсмива се) Каква трева бе, мой човек, ти да не ме бъркаш с някоя крава монтафонка?!

 

Междувременно номерът на пилона свършва и всички ентусиазирано ръкопляскат на изпълнителката. Мулатът се навежда към Почерпения и нещо му обяснява на ухо; той се ухилва и, подрусвайки се, се отправя към мястото си.

 

ПОЧЕРПЕНИЯТ. (обяснява на Тайнствения тип) Тоя мургавия младок ми обяснява, че съм нямал представа колко приятно нещо било да се друсаш. Е, чак пък толкоз! По-друго си е да му хлъзнеш по един „Чивъз Регал“, нали?!

 

Почерпеният посяга към чашата си, но в този миг и двете чаши подскачат и се строшават на пода. Започва страховито трополене, рецептурникът на Бармана профучава над масите, а някъде от тавана започва да шурти вода. Всички са в паника: „Помощ, земетресение!“, „Какво става тука бе, хора?!“, „Олеле, някой ме ущипа!“...

После трополенето утихва. Остава да се носи из въздуха запалената пура на Тайнствения; той самият твърде безуспешно я преследва. Пурата долита до бар-плота и цопва с фъстене в чашата с бира на Заека.

 

БАРМАНЪТ. Министерството на здравеопазването предупреждава, че пушенето е вредно за вашето здраве!

БЛОНДИНКАТА. Абе к’во става тука, по дяволите?!

ФОКУСНИКЪТ. (боязливо) Не споменавай дявола! Макар че, според мене, това си е дяволска работа. Мирише ми на полтъргайст – палав дух. Спомняте ли си, че преди години, още в зората на демокрацията, бяха писали за полтъргайста от село Дибич – как тропал по стените на къщата и щипел едно момиче по бедрата, за срамотиите...

СТРИПТИЗЬОРКАТА. И мене ме ущипа, мръсникът!

БЛОНДИНКАТА. Обаче аз си спомням, че най-много шум се вдигна около пловдивския полтъргайст Кики. Той даже отговаряше на въпроси с почуквания: едно почукване – не, две почуквания – да! Искате ли да пробваме тоя тука? Пу, аз съм първа... (замисля се) Ще се върне ли този, когото чакам?

 

В тишината се чува едно почукване и Блондинката овесва нос...

 

СТИПТИЗЬОРКАТА. (вдига ръка, като в училище) А мога ли да запитам – кога ще ни приемат в Европейския съюз?

ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ (в един глас) Ами че те нали вече ни приеха бе, момиче!!!

СТРИПТИЗЬОРКАТА. (невинно и учудено) Така ли? О, сигурно тогава съм била на работа и не съм разбрала...

БАРМАНЪТ. (прокашля се) Добре, ами тогава да попитам аз – кога ще се изравним по доходи с Англия, Франция и Германия?

 

Едно, две, три... – почукванията продължават сякаш до безкрайност.

 

ПОЧЕРПЕНИЯТ. А, не! Това започва да ми прилича на спиритически сеанс... Случайно да знаете, че лудниците в момента са препълнени освен от Наполеоновци и Бойкоборисовци, и от всевъзможни спиритисти и контяктьори с извънземни! Без мене.

ФОКУСНИКЪТ. Аз пък съм чувал, че полтъргайстите се появяват на места, където е извършено насилие, убийство някакво.

ЗАЕКЪТ. Абе то... навремето тука май че е било мазето на Първо районно, дядо така ми е разправял.

ПОЧЕРПЕНИЯТ. Вижте какво бе, хора! По-важно е да решим как да прогоним от тук този нечестив дух. Ако беше жив дядо ми – поп Йордан, Бог да го прости, щеше да прочете една молитва за дом, обезпокояван от зли духове, щеше да поръси със светена вода, и – готово! От него съм чувал, че грехът и порокът привличали тези демони.

БАРМАНЪТ. Ти к’во бе?! Да не искаш да затворя бара?! (иззвънява телефонът) Бар „Плейбой“? Какво гнездо на похот и разврат!? Наркотици ли?! Абе, я си... Содом и Гомора ли?! Ало... какво? Поставена е бомба?! След един час?.. Ало! Ало...

БЛОНДИНКАТА. Какво става тука бе, каква бомба!?

БАРМАНЪТ. Някакъв сбъркан тип ми обяснява, че барът бил гнездо на похот и разврат... Тук имало бомба, която щяла да избухне след един час. Поставена била от някакви си Ангели на възмездието...

БЛОНДИНКАТА. Ама се навъдиха напоследък едни келеши, едни телефонни терористи!.. Я звънни за всеки случай на Меверето, че само на ангели ще ми станат!

БАРМАНЪТ. (разтревожено) Няма сигнал!..

 

Останалите – Почерпеният, Танственият тип, Фокусникът и Стриптизьорката – също са дочули зловещата дума „бомба“ и се събират пред бар-плота.

 

ФОКУСНИКЪТ. Да извикаме ченгетата от патрулната двойка! Знам ги къде си пият кафето по това време!

 

Тръгват вкупом към изхода, но... Вратата не се отваря! Изреждат се да я блъскат, ритат и ругаят – без резултат. И тогава животинският страх от смъртта се сгромолясва върху тях. Паника, истерия, отчаяние! С викове „Помощ!“, „Олеле майчице!“ се изпокриват под масите, в очакване на края...

Пръв идва на себе си Почерпеният, който набързо е изтрезнял и като че ли помъдрял. Измъква се на заден ход изпод масата, вдига съборения стол и сяда.

 

БЛОНДИНКАТА. Ей, почерпения! Я да се смъкваш долу, че като гръмне бомбата кой знае къде ще ти отнесе пияната кратуна!

ПОЧЕРПЕНИЯТ. Моля, моля! Аз вече  и з т р е з н я х. А пък ти ако си мислиш, че Тя като гръмне няма да те направи на русенско варено, ситно смляно... Кой я знае колко е килотона! Ама докато избухне има цял час – мразя неудобните пози, а и на мозайката е студено...

 

Убедени от логиката му се надигат и другите.

 

БАРМАНЪТ. И сега какво – ще стоим и ще чакаме, така ли?! Я се пръснете да я потърсим тая бомба!

 

Всички, с изключение на Изтрезналия, започват да търсят. Безрезултатно. Изведнъж Стриптизьорката, облечена в черни дантелени гащички и черен сутиен, се заглежда в големия стенен часовник.

 

СТРИПТИЗЬОРКАТА. Абе тоя часовник какво търси тука?! Снощи го нямаше!

ФОКУСНИКЪТ. Верно бе! Къде се е чуло и видяло нощен бар със стенен часовник, като някаква гара!?

 

Всички се заглеждат с неприкрит ужас в часовника.

 

БАРМАНЪТ. (изразява гласно мисълта, която ги ужасява) Това е Бомбата!.. Мамка им гадове, днеска са я поставили!

 

До фаталния, дванадесети час остават четиридесетина минути. Издърпват една маса, поставят върху нея стол и Фокусникът се опитва да достигне бомбата. Неуспешно. Тогава се намесва Изтрезнелият.

 

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. Хора, спрете! От какво се боите толкова?! От Смъртта? Опомнете се, хора! Смъртта не е страшна, тя е просто врата, през която трябва да минем към Вечния живот. Страшен е Грехът! Страшни са Непростените грехове! Това го знам от дядо си, поп Йордан от село Задно Бутово, Бог да го прости... Не се смейте, дядо беше почтен човек и добър свещеник. Затова ви казвам – нека се покаем, нека признаем греховете си преди да е избухнал Гневът Божий! Защото признатият грях е половин грях, и народът го е казал...

БАРМАНЪТ. Слушай, човече! Стига си ми говорил за смърт и за грехове, че направо ще изкрейзя! Трябва, непременно трябва да има и някакъв друг изход от тази гадна история! (почти крещи към другите) Защо мълчите бе!?

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. Е, който не вярва в тези неща, може и да не участва, това си е негова работа... (пауза)  Само че е много лесно да си атеист, когато си здрав и си на двайсет години и ти се струва, че до смъртта има цяла вечност, преизпълнена със всевъзможни чудесни неща... Но е дяволски трудно да останеш същия безбожник, когато до Края ти остават тридесет и пет минути, нали?! И как ти се иска онези уж бабини деветини за Душата, за Отвъдното да излязат поне наполовина истина!..

БАРМАНЪТ. Не, ти първо ми обясни с какво съм заслужил аз тази гадна, нелепа смърт!? Да не би да съм убил някого, а?! Кажи де!

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. А може би си извършил нещо друго... например прелюбодейство?

БАРМАНЪТ. Е, на всеки му се случва, чат-пат... Голяма работа! Когато двама се обичат... Бас ловя, че и ти си го правил; само като си спомня как се беше вторачил одеве в стриптизьорката – очите ти щяха да изтекат... А пък аз си имам семейство – жена и дете, които обичам!

 

Стриптизьорката става, но се усеща и сяда пак на мястото си.

 

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. А случайно някога да си пооткрадвал?

БАРМАНЪТ. Глупости! (в този момент от витрината зад него падат бутилки – полтъргайстът се е задействал от лъжата му)

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. Пак излъга и видя ли – полтъргайстът се активизира отново... (връща се към предишния разговор) Не знам дали е глупост, но благодарение на твоето уиски аз изтрезнях. Честна дума! Направо е безалкохолно...

БАРМАНЪТ. Е, ама ти вече направо се заяждаш с мене!

БЛОНДИНКАТА. К’во се заяжда, бе! Нали те гледам всяка вечер – налееш 50 грама уиски в чашата, друснеш му два айсберга лед и хоп! – продаваш го за 100 грама! Ами кафенцето – негърска пот! Да ме прощава синът ми. Как иначе се купува бял Мерцедес, питам аз?!

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. Айсберги, кафенца – това си е детска работа, джобни пари... Ами дрогата, дето я пласира оня, Шоколадовия – не е ли твоя?! (вади от джоба си вестник и чете на глас)

„В подлеза на булевард „Свобода“ е намерен мъртъв младеж на видима възраст 18 години. Според информация от полицията, заключението на съдебния лекар е, че смъртта е настъпила от свръх-доза наркотик...“

(обръща се към Бармана) И това ли не е твоя работа?

 

Пауза. Фокусникът, във фрак и цилиндър, боязливо поглежда към часовника-бомба.

 

ФОКУСНИКЪТ. (несмело) Амии, щом сме я подкарали, да вървим наред... За себе си... какво да кажа – сами виждате: гълъбчета, зайци, фокуси... Бързина и сръчност на пръстите. То ако се замислиш – лъжовна работа. Обаче Бог е рекъл: „Не лъжесвидетелствувай!“ Значи, забранил е лъжата, която носи зло на другите. А пък аз се опитвам да развеселявам хората с лъжовната си работа. Абе, занаят като всички други. Ама съм му благодарен поне за това, че не ме изкушава да открадна нещо. Като... (сочи с поглед Бармана) От първия си брак имам дъщеря – студентка е в Консерваторията. Помагам и – доколкото мога... (пауза) Обичам Фани, жена ми... (поглежда Стрихтизьорката, но тя демонстративно му обръща профила си) Не знам дали това е грешно, но обичам да я гледам – как се движи, как излиза от банята, как приготвя закуската, как на сцената ми подаваше клетката с гълъби... Тя е слънчицето, около което се върти целият ми живот!.. Макар че напоследък ни се струпаха доста грижи, изплащането на новото жилище...

СТРИПТИЗЬОРКАТА. (става, прекосява сцената надлъж, после се връща обратно – явно се колебае дали да каже това, което е намислила) Аз изневерявам на мъжа си!..

ФОКУСНИКЪТ. (скача от стола) Стефанке!!

СТРИПТИЗЬОРКАТА. Да, докато ти се занимаваше с идиотските си гълъбчета и зайчета, аз ти изневерявах... Отзад, в склада, или в товарния асансьор...

ФОКУСНИКЪТ. Но защо?!

СТРИПТИЗЬОРКАТА. Защо ли?! Защото исках да бъда обичана, защото няма да съм вечно млада... защото никога не си ми казвал, че ме обичаш!.. Да, и защото исках да родя дете от тебе, Бояне... За какво е живяла една жена, ако не роди дете от мъжа си? А ти постоянно отлагаше – нека мине абитуриентския бал на дъщеря ти, нека изплатим жилището... Изневерих ти и защото ни ми спря, когато ми предложиха да участвам в стриптийза!.. О, да, тези пари бяха необходими за семейството, разбира се! Не, ти беше забравил, че всяка жена има правото да се съблича само за един-единствен мъж...

ФОКУСНИКЪТ. С кого го направи?!

СТРИПТИЗЬОРКАТА. (сочи с поглед Бармана) С този паун...

БАРМАНЪТ. (скача) Не е вярно! (получава удар с торта в лицето; бърше се) Уф, писна ми от тоя полтъргайст!

СТРИПТИЗЬОРКАТА. С този паун, който твърдеше, че обича жената и сина си. Не, освен белия мерцедес и себе си, той не обича никого!..

ФОКУСНИКЪТ. Не знам... не знам какво да кажа... Може би се боях да имаме дете, защото... Виждаш ли, аз съм почти на петдесет. Ако сега ни се роди син, когато той ще завършва гимназия, аз ще бъда седемдесетгодишен старец!..

СТРИПТИЗЬОРКАТА. Но това е чудесно!!!

 

Пауза. Фокусникът и жена му, хванати за ръце, се скриват нейде.

 

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. (поглежда часовника-бомба, окашля се) Ами то... времето изтича... Само че не знам откъде да започна...

БАРМАНЪТ. Тогава нека аз да питам... Убивал ли си?

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. (замисля се дълбоко) Аз съм завършил Семинарията, после ме ръкоположиха за свещеник... Но с 80 лева можеш ли да храниш семейство?! Разпопих се и започнах работа в една фирма. Това ми е най-тежкият грях, че се отказах да свидетелствам за Светлината. А за убийство – не знам... Но през лятото на 1968-ма бях в Чехословакия. В края на юли ни вдигнаха двата полка към Варшавския договор; натовариха ни в десантните баржи и – в Съюза! От морето до чехословашката граница – със специална влакова композиция. Разпънахме палатките и близо месец – кибик, сиреч, изчакваме развитието на обстановката. А тя, обстановката де, така се развила, че една нощ ни вдигат по тревога, качваме се на танковете и – газ! Граничните заграждения въобще не ги усетихме, минахме като през паяжина. А насреща нещо взе да присветва – граничарите стрелят по нас със едни „скорпиончета“, картечни пистолети, ама кой ти им обръща внимание! Минахме и заминахме... (към другите) Ама чакайте, защо ме гледате така?! Даа, забравих да ви кажа какво ни предупредиха преди да тръгнем. Вие не знаете, пък и аз дотогава не бях чувал, че в Съветската армия има „особые частьи“. Тези „особисти“ са именно за това – ако вместо напред, решиш да тръгнеш назад, те да превърнат танка ти във горяща факла...

БАРМАНЪТ. (размърдва се неспокойно на стола, поглежда часовника) Аз те питах дали си убивал!? Стига си извъртал, ами карай по същество, защото времето накъся!..

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. (продължава с невиждащ поглед) Добре, братле, по същество... Това стана на площада в Бърно – беше се събрал много народ, издигаха лозунги „Вън окупаторите“. Тогава ни приведоха за изпълнение такава заповед: Да се разпръсне тълпата! Преди това политическите офицери ни наприказваха куп щуротии – за изпълнението на интернационалния пролетарски дълг и прочие... А за неизпълнение на заповед във военно време знаеш какво те очаква, нали?! Подреждаха ни по четири танка в редица и – с 80 км в час срещу демонстрацията! Хората бягат, къде ще идат. А в инструкцията имаше и такова положение: забранява се връщането на екипажите по същите улици, за да не се понижава бойният дух на личния състав, разбираш ли?! Гадно беше... (пауза) Да, а пък нашият механик-водач къде се беше заблеял и – бух! – танкът се намърда в една „сукраина“ или сладкарница по нашему. Докато това-онова, машината помля и втората витрина и излязохме на съседната улица. Голям майтап! Не, той лафът е такъв, а иначе хич не ни беше до смях през онова лято. Нагледах се на гадости за цял живот...

БАРМАНЪТ. И какво - искаш да кажеш, че не знаеш дали не сте премазали тогава някой нещастник? А лично ти не си ли стрелял по хората, а?

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. Виж какво, братле – тогава бях деветнайсетгодишен хъшлак, на десет месеца служба. Отначало всички я възприемахме тази история като едно по-голямо и по-шибано учение. Веднъж, охранявахме някакво шосе и идва заповед да задържим една бронирана чешка радиокола. Строихме по два танка от двете страни на пътя и наизскачахме да я посрещнем. Задава се колата, а ние като автостопаджии и махаме да спре. Естествено, шофьорът ни изигра стария стопаджийски номер – понамали, понамали и после – газ! Скокнахме, извъртяхме куполите и думнахме по два снаряда след тях, но къде ще ги улучиш...

 

Барманът се раздвижва и отваря уста за нов въпрос, но Изтрезнелият го спира с властен жест.

 

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. Знам, знам какво ще ме питаш, приятелю. Да, аз бях мерачът на нашия танк; между другото, не искам да се хваля, но на учебния полигон винаги събарях мишената от раз. Но позволи ми, след като цяла вечер само ти питаш, и аз да ти задам един въпрос. Ти как мислиш, срещу жив човек лесно ли се стреля?!

БАРМАНЪТ. Е, и какво излезе в крайна сметка – ти се изкара чист и невинен като ангелче?!

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. Не, виновен съм, сигурно съм виновен. Защото на двайсет години загубих съня и спокойствието си. По цели нощи се молех на Бога – дано нашият танк да не е окървавил улиците на Бърно! Молех се... и пишех стихове... А ти, ако освен етикетите по бутилките си прочел и някоя книга, трябва да знаеш, че стихове се пишат, когато душата ти е болна. Да, моята душа боледуваше... (изправя се и рецитира)

На хълма алест кон видях –

С глава във клуп, пасящ – досущ като магаре.

Отминах, но ме стресна шум

От скъсано въже – видях препускащ кон –

                                                             грива и копита...  

                                      без ноздри,  

                    без юзда,                      

без стреме,

Това не беше кон, а бягащ  П Л А М Ъ К !

Попитах скъсания клуп – какво е Свобода?

Това не знам – ми каза – зная само:

Препускащият кон е изтъкан от

     50 % устрем и

     50 – възторг,

а той е знамето на Свободата!

Но теб, войниче, те заклевам –

Не стреляй в алестото знаме!

 

Изтрезнелият сяда на мастото си и се захлупва по очи върху масата.

 

БЛОНДИНКАТА.  (поглежда часовника-бомба) Още четвърт час... Няма за кога да се спотайвам... Да, аз съм убивала! Макар че го обичах, негърът му с негър. Обаче защо се влюбих в него – да пукна, ако мога да ви кажа! Във всеки случай, едва ли съм хлътнала заради  о н а я  работа. Защото той имаше най-черната, но и най-малката история, която съм срещала през моя неспокоен, бих казала – бурен живот... (въздиша) Обичах го това животно и не съм сигурна дали още не го обичам! В действителност, той постоянно ми напомняше някаква птица – когато си пийнеше два пръста уиски ставаше шумен и бъбрим като папагал. Но през повечето време беше унил и мрачен – същинско марабу! А когато се любехме... (гласът и става хрипкав и тайнствен) Не, ще ви разочаровам, ако сте очаквали някаква перверзия. Просто, освен тялото ми, този негър умееше да обладава и моята душа. Нахлуваше през устата, през очите и през порите на бялата ми кожа – аз ставах част от него и усещах как се сдобивам с изхвръкнало негърско задниче, а русите ми косми стават синьо-черни и твърди като стоманени стружки... През това време той припяваше някакви откъслечни думи на суахили, а нейде далеч се чуваха тамтами, честна дума! По-късно научих, че бащата на моя човек бил шаман, или както си ги наричат на танганайски тамошните магьосници... Усещате ли връзката?!

ЗАЕКЪТ. (продължава историята на майка си, която е слушал навярно стотици пъти) Преди да се залюби с тоя негър, майка ми, макар и да следвала нещо си, познавала нещата от Живота не по-добре от едно шестгодишно дете. Истина ви казвам – тогава тя била абсолютна детска градина! А живота не можеш го разбра само от книжките и розовите романчета, докато той не те е облъскал с тежките си шамари... Но, по вего време майка ми трябва да е била доста сбъркана, щом дори и менструацията и идвала веднъж-дваж в годината. Ето защо разбрала, че е бременна чак когато аз съм започнал да издувам корема и. И, вместо като всяко нормално момиче да хване виновника за ушите и с мазничко-трепетно гласче да му изгука: „Любимото ми черничко магаренце, което ме е забременило! Нали знаеш, че си ми вторият, но кака си обичка само тебе?!“  Вместо това, взела, та му разказала най-подробно за всички мъже; кога, защо и при какви обстоятелства е спала с тях. Защото си мислела, че захваща нов живот, а всичко ново трябва да се започва на чисто, нали?.. Обаче още на другия ден той се хванал с някаква полякиня. А тя, за да му го върне, се подкарала с най-добрия му приятел – така, както била с вирнат корем!

БЛОНДИНКАТА. (прекъсва сина си; прави го с отегчение, издаващо, че семейното театро се върти от доста сезони) Замълчи, нещастнико, все пак съм ти майка! (оправя грима си) Въпреки всичко, на втория ден след като родих, той се появи. Влезе в отделението с букет цветя и кутия бонбони в ръце, а очите и цялото му лице сияеха – малко черно слънце! Сърцето ми подскочи два пъти като жабче и си помислих: „Господи, нима отново ще влезем в рая, от който се изгонихме взаимно?!“

Но някакъв зъл гласец ме подучи: първо му го върни, задето се опита да те зареже, унижи го и ти! Подава ми той цветята, целува ме по бузата, а аз се усмихвам иронично. Благодаря все пак, му казвам, но нямаше смисъл. Защото детето не е от теб! Детето не е и от твоето приятелче, ами е от един българин, от един лев балкански и безподобен полов атлет!.. И му показвам един беличък и синеок ревльо. (пауза) Даа, хубавичко му го върнах... Унизих го! Превърнах го в едно болно, устрелено на смърт марабу...

ЗАЕКЪТ. Повече не го видяла. Нито пък аз някога съм виждал баща си. Заживяла сама с оня заек, какъвто съм бил тогава, и с тръна, който сама си забила в сърцето... Докато след месец и нещо се разчуло, че в Бургас някакъв негър скочил от тринайстия етаж. Била сигурна, че е той! И тогава, в черните пластове мъка и вина, които се срутили и я били затрупали, забелязала светлеещи пукнатини; те се разширявали и през тях хлуело нещо огнено, изгарящо като разтопена лава, нещо ослепяващо!..

БЛОНДИНКАТА. Това нещо беше Любов – разбрах, че съм го обичала, че го обичам. В същия момент ослепях! Наистина ослепях, казвам ви... От любов. Виждах само някакви смътни сенки и чувах разтревожените им гласове. И добре, че една милозлива съседка ни пое със Заека – две безпомощни бебета. А веднъж, когато нито той, нито аз плачехме, се сетих за това, дето Джон Ленън го беше казал някога – „Жената е негърът на света“... И прозрях, че негрите пък са децата на света, и че всичкото им перчене и арогантност всъщност са за избиване на детските им негърски комплекси. Осъзнах също, че поне веднъж в живота си всеки се е чувствал негър – ако не затова, че е бил унижаван, то защото всеки някога е бил дете... Какво бях извършила, Господи! Да, аз бях оскърбила и унизила, аз бях убила едно дете!!! (пауза)

Когато след един месец зрението ми се възстанови дотам, че да мога да се оправям сама, хванах първия самолет за Бургас. Бях в треска, докато четях некролозите по стълбаве, подлези и кьошета. Наскоро бе починал някакъв негър, някой си Дагого.Това не беше моят човек, но вместо с облекчение, прибрах се вкъщи влюбена, виновна, потисната...

 

Блондинката без възраст вади цигара и дълго е почуква о емайлираната повърхност на бар-плота. Заекът се опитва да я накара да продължи изповедта си.

 

ЗАЕКЪТ. („подава“ и следващата реплика) „Времето преминаваше през мен...“ (майка му е погълната от тягостните си мисли; той продължава историята и, която знае наизуст) Времето преминавало през нея като светлина през прозоречно стъкло – без да я засегне, без да я променя. Защото тя била спряла да живее. Ако не знаехте, че това диване, т.е., че аз съм и син, бихте ли и дали четиридесет години?! А когато навърших шест години, получихме първото писмо. От баща ми!

БЛОНДИНКАТА. (леко се усмихва) Той се обаждаше от Рим, беше много мило писмо. Започваше така – „Обичам те, Салама!“, защото той беше от Дар ес Салам – на танзанийски „салам“ означава „мир“, а пък аз се казвам Мира, разбирате ли? Това беше стара наша закачка. Писмото свършваше така: „Обичам те, Салама! Ще те изхрупкам като мортаделка!“

На другата година получих писмо от Германия - пишеше ми: „Обичам те, Салама! Ще те изпапкам като лебервурстче!“ На следващата се обади от Лондон: „Обичам те, Салама! Ще те излапам като хотдогче!“ Даа, това бяха най-щурите любовни писма, които съм получавала. Разбира се, отговорих веднага още на първото писмо; обясних му, че синът ми наистина е от него и е черен, по-черен и от нощта, в която се любихме за първи път. Писах му също, че животът ми е спрял и го заклинах във всичко на света да се върне и да ми навие пружинката!..

 

Блондинката става, крачи наляво-надясно по авансцената.

 

БАРМАНЪТ. (не издържа) Е, и какво стана в края на краищата с това негро?

БЛОНДИНКАТА. Вместо да се завърне, както го заклинах, писмата ми пристигаха от все по-далеч и по-далеч – Майами, Сан Франциско, Хонолулу, Сингапур... Той бягаше от мен!.. Тогава проумях, че аз наистина съм го убила навремето, че съм убила оня негър в него, когото обичах и който ме обичаше! И ако след убийството все пак е останало нещо от него, това сигурно е един непременно възрастен и непременно бял мъж... Даа, аз бях загубила своя рай без-въз-врат-но! Опитах се да притъпя съзнанието за това с подръчни средства – алкохол, секс, малко дрога. Не се получаваше нищо. Затова напълних ваната и взех едно бръснарско ножче. Но когато направих първия разрез, изтръпнах. Бях решена да убия една лоша, възрастна, бяла жена, а под срязаната ми кожа пулсираше черна, негърска плът! Често съм се чувствала негърка, но не съм подозирала, че Тя наистина живее вътре в мен. Аз нямах право да убивам и нея! Изпищях и, блъскайки се във вратите, изтичах навън... Отново ме спасила съседката...

ЗАЕКЪТ. Не забравяй писмото от Атина!..

БЛОНДИНКАТА. (оживява се) Да, писмото от Атина!  То пристигна преди няколко месеца... Той се приближаваше към мен, разбирате ли?! Оттогава със сина ми всяка нощ висим в този бар. Тук се бяхме запознали с баща му преди толкова години. Седим и го чакаме...

 

Пауза. Барманът сръгва в ребрата Изтрезнелия, който е захлупил лице върху масата.

 

БАРМАНЪТ. Ей, човече, ставай. Дванайсет без пет е!.. Амии, според тебе, как ще разберем дали греховете ни са опростени?

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. (изправя се) Как ли?.. Ами ето – полтъргайстът спря да се обажда вече... А пък от дядо ми поп Йордан съм чувал, че Оня, Който е на небето (сочи с показалец) винаги давал Знак на този, комуто е простил... Всички ли се изповядаха?

БАРМАНЪТ.  (сочи към Тайнствения тип с тъмните очила). Само тоя думичка не е обелил. Знаеш ли, вече започва да ми лази по нервите!

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. (приближава към Тайнствения) Човече, дванайсет без пет е! Не искаш ли да се изповядаш?

БАРМАНЪТ. Мълчи – като комунист на разпит. Слушай бе, приятелче, само ти ли се намери без нито един грях! (проумява изведнъж нещо и се обръща към Изтрезнелия) Абе, ами той сигурно наистина е комунист?! (към другите) Ами вие проумявате ли, че всъщност той е най-виновен, дето сега всички сме набутани в тоя вмирисан бар и чакаме всеки миг смъртта си!?

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. Най-големият им грях е, че превърнаха народа в пасмина от безбожници.

БАРМАНЪТ. (към Тайнствения) Ще отречеш ли това?! (оня клати отрицателно глава) Така, а кой замени Божиите заповеди със комунистически повели?!

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. Вместо „Не убивай!“ какво ни повелявахте?

„Убивай в името на пролетарския интернационален дълг!“  

„Убивай инакомислещите!“

БАРМАНЪТ. Вместо „Не кради!“, със делата си ни учехте: „Кради, но според йерархията си!“ Селянинът да краде сено, барманът от напитките, а ние ще крадем от всички и ще си строим аристократични вили и партийни палати!..

ЗАЕКЪТ. Обаче капакът на всичко беше, когато откраднахте ония 10 милиарда долара и после си ги раздадохте на вашите доверени момчета-ченгета! Май-май и ти си от тях, а? (процежда презрително) Бизнесмени!..

БЛОНДИНКАТА. Вместо „Не лъжесвидетелствай!“ ни давехте в лъжите си колко хубавичко си живеем тук, а колко са зле, завалиите, отвъд Желязната завеса! (пауза) А в това време пътеките към Храма тревясваха, защото пред дверите му слухтяха копоите – да не би някой да кръсти детето си, да не би народът да смени вярата си в Партията с вярата в Бога! Покайте се, окаяници!!

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. Не го съдете, хора! Не влизайте и вие в грях. Нека тях ги съди Този, горе, защото само негова е властта да съди човешките деяния...

 

В това време се чува гръм! Всички инстинктивно се хвърлят на пода. А на сцената се появяват Стриптизьорката и Фокусникът с бутилка шампанско в ръка. Държат се за ръце, неговата риза е извадена наполовина от панталона.

 

СТРИПТИЗЬОРКАТА. (сияейки) Ей, хора! Аз заченах!.. Аз заченах от мъжа си! Благодаря ти, Господи; ще умра блажена!

 

Целува Фокусника, той налива шампанско в чашите. Останалите се изправят един по един, невярващи, че все още са живи.

 

БАРМАНЪТ. (вдига от пода нещо, което е паднало от джоба на Тайнствения тип) Каква е тая щуротия, бе?! (оказва се, че това е диктофон; включва го) „...Писмото завършваше така: „Обичам те, Салама! Ще те изхрупкам като мортаделка!“ На другата година получих писмо от Германия...“ (изключва диктофона) Оп-паа! Значи ти си ченге, а? Защо си ни записвал какво си говорим?!

 

Тайнственият събаря Бармана на земята и му отнема диктофона, настава суматоха.

 

БАРМАНЪТ. (крещи) Дръжте го! Тоя е ченге! Хванете го!

 

Тайнственият блъсва на земята Изтрезнелия и Заека, които се опитват да го хванат. Застава в средата на сцената в заплашителна поза. Все още не е обелил ни дума.

 

СТРИПТИЗЬОРКАТА. (дърпа мъжа си за ръкава) Направи нещо, моля те!

ИЗТРEЗНЕЛИЯТ. (към Фокусника) Спомни си какво е казал Господ: „Ако имате вяра колкото синаповото зърно, планини ще повдигате!“

ФОКУСНИКЪТ. (кръсти се) Вярвам, Господи, помогни на неверието ми! (прави крачка напред и насочва ръцете си със заклинателен жест към Тайнствения.)

 

Тишина, изпълнена с напрежение... Полека той се издига във въздуха – маха безпомощно ръце и крака. Обезвреден е! Останалите, а и Фокусникът, не вярват на очите си...

 

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. (проумява) Това е Знак!.. Това е знакът, хора!

БАРМАНЪТ. (приближава и вдига от пода изтървания диктофон; плесва се по челото) Абе, ей! Вие усещате ли какво е ставало тука тази нощ?! Ами че цялата тази история с бомбата, с изповядването, значи е била съчинена от ченгетата?! И хоп – всичко на запис! А пък ние, наивниците, почти бяхме повярвали, че Шесто управление вече го няма! Чакай, а кой предложи да се изповядаме? ) сочи Изтрезнелия) Ти беше, нали?! Значи и ти си вътре в играта!.. Но, в такъв случай бомбата не е истинска и никога няма да гръмне! (въздиша с облекчение) Я да видим какво сте записали тука!

 

От диктофона се понася записаният ГЛАС НА БЛОНДИНКАТА. „...Пишеше ми: „Обичам те, Салама! Ще те изпапкам като лебервурстче!“ На следващата година се обади от Лондон – „Обичам те, Салама! Ще те излапам като хотдогче!“ Да, това бяха най-щурите писма, които съм получавала. Разбира се, отговорих веднага още на първото му писмо; обясних му, че синът ми наистина е от него и е черен, по-черен и от нощта, в която се любихме за първи път. Писах му също, че животът ми е спрял и го заклинах във всичко на света да се върне и да ми навие пружинката!..“

 

Касетката е свършила. Барманът изхъмква и я обръща.

 

ГЪРЛЕН МЪЖКИ ГЛАС.  „...Обичам те, Салама! Ще те изхрупкам като смядовска луканка!..“

БЛОНДИНКАТА. (изправя се, развълнувана е) Той никога не ми е писал такова писмо!.. Но това означава... това означава, че той вече е тук!?!

ТАЙНСТВЕНИЯТ ТИП. (най-после проговаря – с гърлен глас). Аз се завърнах, Салама! Обичам те, ненагледната ми!.. (всички са втрещени) Не чуваш ли тамтамите, любима?!

 

Дочуват се далечни ритми.

 

БЛОНДИНКАТА. Наистина!!! Смъкнете го долу, моля ви!

БАРМАНЪТ. (продължава да се съмнява) Ами ако наистина е ченге и сега се представя за твоя човек?! Все пак, ти говореше, че той е негро!?

БЛОНДИНКАТА. Сега ще проверим! (към другите мъже) Събуйте му обувката на левия крак!

 

Всички начоголяват Тайнствения както все още си виси в състояние на безтегловност във въздуха му дърпат обувките, събарят му шапката и очилата, смъкват му ризата.

 

БЛОНДИНКАТА. Вие не знаете; никой, освен мене не знае, че на сутринта, след първата ни любовна нощ, той татуира на единственото бяло място по тялото си – върху ходилото на левия си крак – моето име! (приближава се към него – бавно, някак нерешително – може би, за да отдалечи мига на разочарованието си; хваща крака му и изпищява от радост) Той е!! Наистина е той!

 

Заекът, Майка му и Баща му се прегръщат, целуват се. После Изтрезнелият смъква бялата престилка от една маса и я премята на главата на Блондинката като було; пъхва в джобчето на ризата на вече Нетайнствения тип червен карамфил. Застава пред тях.

 

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. Искаш ли за съпруга тази жена?.. Искаш ли за съпруг този мъж?.. От днес пред Бога вие сте законни съпруг и съпруга! Обичайте се, деца мои, и живейте според Божиите заповеди!

 

Подават им чаши с шампанско; скандиране „Гор-чи-во!“ Целуват се; русата и коса се свлича като змийска кожа и открива синьо-черни кадрици. Звучи музика – песничката за Бимбо. Танцуват всички – по двойки, по тройки... Изведнъж Барманът отново се сеща нещо.

 

БАРМАНЪТ. Слушайте, ей! Ами щом този не е ченге, значи това е  и с т и н с к а  бомба!! А ние си танцуваме!..

 

Отново всички се омърлушват.

 

ЗАЕКЪТ. (вглежда се в часовника-бомба) Ама той тоя часовник от половин час си стои все на дванайсет без пет!

 

Заглеждат се и другите – „Спрял е! Спрял е!“

 

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. Спрял е, но всеки момент може да тръгне! (замисля се, после просиява) А спомняте ли си какво е казал Христос на своите ученици? „Искайте и ще ви се даде...“

БЛОНДИНКАТА. „... търсете, и ще намерите!..“

ФОКУСНИКЪТ. „...хлопайте, и ще ви се отвори!..“

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. Стоп! Точно така – „Хлопайте, и ще ви се отвори!“

 

Отива до изхода на бара и чука по вратата. Приближават и останалите; всички започват да хлопат. Вратата се отваря! Барманът грабва два кашона с уиски и тръгва да излиза пръв. Фокусникът понася клетката с гълъби и зайчето. Изтрезнелият, обаче, ги спира.

 

ИЗТРЕЗНЕЛИЯТ. Ей, хора, но защо ви е всичко това?! Вземете със себе си само най-необходимото за един честен, за един достоен човешки живот. Вземете Вярата, Любовта и Надеждата!.. А греховете ви нека да останат тук... И никога вече не се връщайте в този бар! Чувате ли,  н и к о г а !!!

 

 

К Р А Й

 


напред горе назад Обратно към: [Полтъргайст][Петър Марчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Марчев. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух