напред назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]



Опасната книга


– Знаеш ли Чико започнал да пише книга – каза Жокея и се разсмя с цяло гърло.

Смехът му прокънтя като в бъчва в почти празния ресторант „Нощен живот“ и няколкото посетители извърнаха глави, за да видят на кого му е толкова весело по това време на нощта.

Жокея, обаче продължи да се смее, сякаш по-смешно от това не можеше да има.

– Бях ти казал, Чико не е добре, а ти – „не той е интелигент“. Какъв ти интелигент бе, направо си е луд за връзване – продължи Жокея.

Рижия, който седеше срещу него на масата, не се засмя, дори и гънка не трепна на лицето му, което приличаше на издялан с брадва дънер. Малкте му, остри като кабърчета, очи останаха неподвижни и човек можеше да си помисли, че въобще не чу какво каза Жокея. А Жокея продължаваше да се смее и да клати като фенер голямата си продълговата като диня глава.

– Какво пише? – попита Рижия много тихо, сякаш без да си мърда устните.

– Нали ти казах, книга, роман ли е, дявол знае какво. Абе днес всеки пише. Много писател, малко читател.

– Интересно-о – замисли се Рижия – не знаех, че в следствието им разрешават да пишат.

– Сега всичко им разрешават. Още малко и мацки ще им пускат на свиждане – пак се ухили Жокея като настъпан домат, но замълча, защото дойде сервитьорът да попита дали случайно господата не желаят още нещо.

– Случайно не – отпрати го Жокея все още ухилен и небрежно подхвърли. – Утре заминавам за Испания, – поглеждайки сервитьора, който се отдалечаваше от тяхната маса с дребни стъпки като на гейша.

– Почакай!– прекъсна го хладно Рижия.

Жокея го стрелна учудено, смехът отлетя от лицето му като издухан облак, а в зениците му присветна напрежение и подозрителност.

– Да не е станало нещо? – попита той предпазливо и изпитателно вторачи в Рижия зеленикавите си като блатясала вода очи.

– Нищо особено – отговори неопределено Рижия, като се опита да избегне неприятния му поглед. – Това, което каза за Чико е интересно, много интересно.

Жокея бавно отмести очи. Не предполагаше, че Рижия ще се впечатли от новината за Чико.

– Искам да видя тази книга! – бавно, сякаш на себе си промълви Рижия.

– За какво ти е? – разсмя се пак Жокея. – Кой знае какви глупости е напляскал вътре.

– Трябва да я видя! – повтори по-твърдо Рижия.

– И ти не си добре – зъбите на Жокея лъснаха като трион, но Рижия го прекъсна.

– Можеш ли по някакъв начин да ми я донесеш?

– Няма проблеми – съгласи се неохотно Жокея.

– Още утре!

– Добре, ще отложа пътуването.

Двамата продължиха да вечерят. Рижия много държеше на хубавите вечери в луксозни, подбрани ресторанти. Един от любимите му беше „Нощен живот“. Тук всички сервитьори знаеха наизуст предпочитанията му и само от половин дума разбираха какво ястие желае и как да бъде приготвено. Фазанът, който току-що им сервираха, беше изпечен и приготвен по рецепта, специално дадена от Рижия, с ядки, стафиди и сметана. Това много не допадаше на Жокея, но ядеше, за да не го обиди.

Рижия леко премлясваше, внимателно набождаше на вилицата си крехките парченца фазанско, дъвчеше едва, едва и отпиваше с блажено удоволствие от френското вино.

Рижия и Чико се познаваха отдавна, заедно учеха още в началното училище. Къщите им в Драз махала бяха една срещу друга, а и родителите им се знаеха. Понякога Рижия молеше Чико да му напише домашното по литература. Още като ученик в отделенията Чико се опитваше да съчинява стихотворения и съучениците му го скъсваха от майтап и подигравки. Викаха му Чико Пишурката, но като поотраснаха и отидоха войници, му забравиха прякора и той си остана само Чико. Някой беше споменал, че след казармата Чико се опитал да влезе в университета, но не успял. Пътищата им отдавна се разделиха, но един ден се срещнаха. Чико беше здраво ударил дъното. Облечен в тънък избелял шлифер, с износени обувки и старомодни дънки, приличаше на безработен учител.

– Как си? – попита го Рижия.

Чико не знаеше какво да му отговори и като че ли се срамуваше да го погледне.

– Работиш ли?

Поклати отрицателно глава.

– Точно ти ми трябваш – каза Рижия.

Чико вдигна очи и го погледна недоверчиво.

– Ще работиш при мен!

– Ако плащаш...

– Съмняваш ли се?

– И какво ще работя, бях малко шлосер в Енергокабел, но ме съкратиха...

– Няма значение. Важното е, че говориш като професор.

Чико му каза, че ще си помисли, но като чу каква заплата му предложи Рижия – веднага се съгласи.

Близо две години работи в офиса на Рижия. От предишния Чико не остана и следа. Облечен елегантно по последна мода посрещаше и изпращаше клиентите на Рижия и най-често жените се заплесваха по него, защото висок и строен, с гъста чуплива коса, приличаше на тенисист от висшата лига, а и очите му горяха като запалени звезди. Притежаваше необикновено дар-слово, можеше от девет кладенеца да донесе вода и всеки да убеди във всичко, което си пожелае. Да му се чуди човек къде се беше научил така да говори. Докато работеше в офиса на Рижия никога не стана и дума за стихотворения, а и Рижия отдавна беше забравил за тези му вятърничави занимания.

Но сега, това което спомена Жокея го сепна. Значи книга пише, каза си Рижия. Трябва да проверим каква е тази книга и какво пише в нея. Чико беше навлязъл твърде дълбоко в бизнеса на Рижия и имаше много информация. Познаваше всичките му партньори, а и не само тях. Знаеше всяка връзка накъде води и до къде стига. Имаше опасност да се чуе за хора, които в никакъв случай не трябваше да се появяват насветло. Вече пет месеца го държаха в следствието, разследваха го уж по едно дело за пране на пари. Рижия скоро щеше да го изкара, но ето Чико сам каква беля си докара. Видял се свободен в ареста и от нямане какво да прави решил да пише роман. Затова човек на никого не трябва да помага, упрекваше се Рижия. Уж да направя добро на приятел, да го взема на работа, а то – не знаеш какво ще ти сервира. На глупавия човек не трябва да се помага, продължаваше да разсъждава Рижия. Глупавият човек без да иска може да ти надроби милион неприятности. Ама май аз съм глупака.

– Донеси ми книгата на Чико, може и да я издадем, днес от всичко става бизнес! – произнесе натъртено Рижия.

Навън хладната мартенска нощ ги посрещна с дъжд. Валеше силно, проливно и едрите капки чукаха по тротоара като патрони, изсипани от пълнител. Бодигардовете им ги придружиха до колите и двата черни мерцедеса отлетяха като прилепи в различни посоки. Никога не пътуваха заедно в една кола.

След два дни Жокея хвърли три ученически тетрадки върху бюрото на Рижия.

– Нося ти книгата – ухили се иронично той.

– Как ги взе?

– Нали знаеш, невъзможни неща няма. Напазарувах един следовател...

– Благодаря ти, ще се реванширам!

Вечерта, когато се прибра, Рижия потъна във фотьойла, отвори първата тетрадка и започна да чете. Четеше бавно и внимателно. Постепенно лицето му се удължаваше като опъната кожа на барабан, един мускул заигра като пинг-понгово топче под лявата му скула, очите му присветваха като на вълк и погледът му ставаше все по-остър и по-остър. Чико беше написал роман, но с малко повече фантазия можеше да се отгатнат почти всички герои. Както и предполагаше Рижия, книгата беше опасна, много опасна и трябваше веднага да я хвърли в огъня.

Когато затвори и последната страница навън се зазоряваше. През прозореца се промъкваше бледа млечна светлина. Рижия стана, направи няколко нервни крачки в стаята и заби поглед в тавана. Тетрадките на Чико трябваше да изчезнат веднага, само дано вече не е късно.

След седмица Жокея се върна от Испания и му се обади. Определиха си пак среща в „Нощен живот“. И тази вечер в ресторанта нямаше много хора. Тук-таме по масите се мяркаха няколко двойки, които дискретно си шептяха, почти опрели глави една в друга.

– Прочете ли книгата? – попита Жокея.

– Каква книга? – погледна го изпитателно Рижия.

– На Чико – изсмя се Жокея.

– Не разбирам за какво говориш – и тежка сянка на досада премина през лицето на Рижия. – Вече не съществуват нито книгата, нито Чико. Вчера ми се обадиха, Чико починал в ареста...

– Внезапно ли?

– Да.

Настъпи продължително мълчание. Рижия не се шегува, помисли си Жокея, никога не се е шегувал.

– Фазанът е великолепен – каза много бавно Рижия след малко. – Приготвен е точно по рецептата на мама.

Майка ти, помисли си Жокея, едва ли е виждала през живота си фазан, но си замълча.

– И виното е хубаво. Сигурно наистина го доставят от Франция, а може би и от Испания? – предположи Рижия и отпи една голяма глътка от искрящата като аметист чаша.

 

 

София, 21. 02. 2005 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

 

© Георги Михалков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух