напред назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]



Спомен


Пуфи, бялото пуделче, се изгуби. Излязло от двора и изчезнало. Къде ли не го търсеха, обикаляха улиците, разпитваха съседите, но никой не беше го виждал. Някои дори не знаеха, че Еневи имат малко бяло пуделче. Ще се върне, казваха едни, няма къде да се изгуби. Други предполагаха, че някое дете го е откраднало, за какво ли му е на възрастен човек бяло пуделче, а трети бяха на мнение, че са го прибрали от Екоравновесие. Видели са го самотно на улицата и са го прибрали, трябва веднага да се отиде в някой от приютите за кучета и там да се потърси. Но Емко не вярваше. Пуделчето беше негово и той се надяваше, че се лута изгубено някъде по улиците. До късно Емко обикаляше и все му се струваше, че далече в мрака се мярка бяла снежна топка, която изчезва, търкаляйки се бързо. Когато стана много късно и улиците опустяха, Емко се почувства смазан, отчаян и много, много сам. Разплака се и тръгна, препъвайки се към дома. Преди да се прибере срещна Лъч, съседа. Казваше се Лъчезар, но всички му викаха Лъч. Скоро се беше върнал от казармата, но нищо не работеше и само пиеше. Е, не пиеше от сутрин до вечер. Пиеше вечер. Към пет или шест часа влизаше в кръчмата „Дивият петел“ и излизаше от там по тъмно, вървейки по диагонал. Лъч беше здрав като скала с черна катран коса, която сякаш вятър браздеше като морските вълни. Момичетата от квартала въздишаха по него, но той си гледаше пиенето и нищо не го интересуваше. Може Лъч да ми е откраднал Пуфи и да го е продал, помисли си Емко, но много бързо прогони тази проклета мисъл от главата си, защото Лъч никога през живота си не би постъпил така. Напротив, когато имаше някакви пари, не ги изпиваше сам, а с приятели. Винаги черпеше момчетата в квартала. Без Лъч тук би било много скучно. Преди да отиде войник Лъч обичаше Анелия, най-красивото момиче. Анелия – с дългите като августовска нощ коси и с онези изумрудени очи, в които блестяха всички цветове на дъгата. Анелия беше студентка, но един априлски следобед седна на трамвайните релси и не пожела да стане. Ватманът, който за нещастие се случи тогава, изпадна в шок. Нито да я бие, нито да я дърпа. Слезе разгневен от трамвая, но като видя какво момиче е седнало на релсите, си прехапа езика. Анелия приличаше на мадона, с бяло като хладен порцелан лице, с устни – две сочни вишни и очи като сини звезди. Анелия гледаше, но нищо не виждаше, сякаш не знаеше къде се намира. Седеше си на релсите като у дома, а около нея хора, хора, целият квартал се е събрал и се чудят какво става. Хората обичат зрелищата. И ако има зрелища, нищо друго не ги интересува, дори и хляб не им трябва. Анелия си седи ей така, свила нежните си колене, прегърнала ги с ръце и гледа над главите на хората. Няма ли кой да прибере това хубаво момиче, приплаква ватманът, закъснях, ще ме накажат. Но никой не го чува. Всички стоят и гледат Анелия, и мълчат, а и ватманът не се решава да я повдигне, да я измести от релсите, защото хората така го гледат, като че ли той е виновен за нея. От някъде дойде и старият учител Петров. Преди години беше класен ръководител на Анелия в гимназията и много се гордееше с нея, отличничката на класа му. Дойде Петров и само той се реши да се доближи до момичето. Наведе се, погали бащински тъмните й къдрици и каза, хайде Анелче, хайде да си отидем у дома. Мама те чака, тревожи се за теб, а и късно става. Стана Анелия, като в сън и тръгна с учителя.

Учителят – отдавна пенсионер, живееше сам. Синът му беше заминал за Германия. Едно лято му отиде на гости, върна се от Германия с бомбе. Купил го синът му. Петров обичаше да носи бомбе. Винаги ходеше с бомбе и сега много се гордееше с новото си германско бомбе. Когато внезапно завалеше дъжд, го сваляше и го скриваше под мишницата си. Как така ще мокри хубавото ми бомбе, казваше Петров, а бялата му коса се вееше като знаме. Петров беше енергично старче. Нисичък, пъргав, непрекъснато сновеше насам-натам и никога не оставаше без работа. Без пари помагаше на децата по математика. Съседите му се смееха. Синът ти – казваха – е лекар в Германия, не си знае броя на парите, вместо да отидеш и да живееш при него, ти седиш сам тука и се мъчиш с кирливата си учителска пенсия. Петров, обаче си мълчеше и се правеше, че не ги чува. Братът на Петров, Анани, беше друг човек, висок и сух, приличаше на върлина. С никого в квартала не разговаряше и никой не знаеше какво е работил. Имаше две дъщери, архитектки. Годеникът на едната, по-малката, беше алпинист, загина при едно изкачване в Рила. Целият квартал се събра да го изпрати по пътя му нагоре, към вечността. Той единствен от квартала изкачваше върхове. Завиждахме му. Очите му излъчваха някаква планинска светлина. И той гледаше далече като Анелия, но за разлика от нея, когато седеше на трамвайните релси, алпинистът виждаше нещо, а погледът на Анелия беше празен. Некрологът му още жълтее на електрическия стълб до хлебарницата. Думите са почти изтрити от дъжда и от слънцето, което го пече от сутрин до вечер, но снимката е ясна и на нея още личи планинският му поглед, загледан към върховете.

По-голямата дъщеря на Анани, другата архитектка, е много важна. Тя почти не се мярка тук, сутрин излиза рано и вечер късно се прибира. Понякога я докарва един мерцедес, но не спира точно пред къщата им, а на две, три преки по-надолу, до магазина за риба и оттам тя се прибира пеш. Жените шушукат, че тя Цвета, имала интимна връзка с един директор и веднъж я набили, цялото й лице било синьо-мораво като залеза, а едното й око дълго време стояло затворено. За двете сестри, архитектките, се говори, че са били отличнички от първия до последния клас в училището и спели с учебниците по математика под възглавниците. Какво като са били отличнички – казваше учителят Петров, чичо им. По-важно е кой е отличник в живота. А те какво направиха, вярно архитектки са, но останаха стари моми. На малката Вяра, годеникът й, алпинистът загина и тя не се омъжи, а голямата Рада – остана сама, дори и годеник не си намери.

В квартала нищо не се случва, изглежда, че го няма на света. Не се намери пуделът на Емко. Анелия изчезна и повече никой не я видя. Казват, че я завели в психиатрична клиника. Лъч започна повече да пие. Вече не се прибира привечер от кръчмата, а рано сутрин и понякога виковете му будят заспалите къщи: „Нищо не ме интересува. Аз съм временно тук – крещи той.“ Учителят Петров почина внезапно. Една сутрин брат му Анани го намери заспал завинаги. Погребаха го с бомбето му от Германия. Бяха му го сложили в ръцете, пред гърдите, сякаш го държеше здраво да не му го вземе някой.

 

 

София, 17. 03. 2004 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

 

© Георги Михалков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух