напред назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]



Дълбоката вода


Наум слезе в мазето да вземе един компот и остана учуден. Точно в средата на зимника имаше локва. Не беше голяма, може би две-три педи. Поогледа я, поогледа я и излезе.

На другата сутрин пак слезе в мазето. Локвата вече беше станала половин метър широка. Това никак не му хареса. Изправи се над нея и внимателно я огледа. Водата тъмнееше неподвижна като огледало и отразяваше небръснатото му лице. Може би пет минути стоя надвесен над локвата, дълбоко замислен. От къде ли дойде тази вода? Отдолу не минаваше нито водопроводна тръба, нито мръсен канал. Наведе се, помириса водата. Не беше бистра, миришеше на блато. Каква ли е на цвят, стори му се, че е зеленикава. Излезе, но продължи да се чуди.

На другата сутрин рано слезе в мазето. Сега локвата беше станала още по-голяма. В диаметър – може би метър. Вече нямаше време за губене, трябваше да се направи нещо. Взе кофа и започна да изгребва водата. Изгребваше, но все му се струваше, че колкото повече изгребва, толкова по-голяма става локвата. Това никак не му хареса, но се амбицира и работи до обяд. Когато се качи горе, в кухнята, за да обядва, жена му, леля Гена, го попита какво е правил цяла сутрин в мазето, но както винаги, Наум й отговори кратко, че си е имал работа.

На другата сутрин положението изглеждаше по-тревожно. Водата заливаше половината мазе и миришеше на тиня. Наум се убеди, че с изгребването няма да стане нищо, а трябва да се прави дренаж. Не беше мързелив човек и веднага се зае за дренажа, защото водата щеше да подкопае основите на хубавата му къща. А къщата на Наум наистина беше хубава. На два етажа, стабилна, построена с мерак. Строи я като млад, след като се ожени за леля Гена, и вложи в нея цялото си сърце. Издигаше я бавно, с голяма любов. Избираше скъпи, качествени материали, обикаляше кариерите, строителните складове в околните села и в близките градове, за да намери дъбови врати, чамови дъски за дюшемето, плочки за банята и всичко необходимо за един топъл и уютен дом. Тук се родиха децата му, отгледа ги и от тук излетяха като лястовички, когато крилата им укрепнаха.

Копа до обяд, доста се измори, но остана доволен от свършеното. Реши да си почине. Можеше да продължи и утре. Не е спешно. Ще го направи дренажа. Толкова много работа беше прехвърлил през живота си, та един нищо и никакъв дренаж ли няма да направи.

Привечер реши да отиде до кръчмата, за да се види с приятелите си. Както винаги кръчмата жужеше като пълен кошер. Селяните разговаряха, спореха, смееха се. Лесно им е, помисли си Наум, не трябва да копаят дренаж. Седна при Стою и Велко. Познаваха се от деца. Стою беше малко зевзек, майтапчия. Обичаше да си прави шеги, а Велко – мълчалив и затворен. Говореха за житото, за царевицата. Наум си мислеше да им каже за водата в зимника, но си замълча. Както разговаряха и пиеха кръчмарската ракия, Наум усети странна миризма. Намирисваше му на блато и идваше от приятелите му, но нищо не каза. Дали пък и те не правят дренаж, мина му през ума, но щом си мълчаха и той не ги попита.

Рано на другия ден пак се захвана да копае, но работата започна да му се вижда безсмислена, колкото повече копаеше, толкова повече мазето се пълнеше с вода. Избърса потта от челото си и излезе. Реши все пак да разбере дали водата е само при него или и в другите къщи. Стою му беше съсед и най-напред отиде у тях. Намери дворната врата заключена и дълго вика:

– Стою, Стою.

Кучето Вълчан като раздрано лаеше, но Стою не излизаше. Най-после се показа.

– Какво става, бе човек? – попита Наум. – От половин час викам, никакъв те няма.

– А, бях задрямал – смънка Стою.

Лъжеше. Стою нямаше навик да спи през деня. А се виждаше, че не става от леглото, защото беше облечен с работни дрехи, напръскани с прясна кал.

Сигурно и Стою прави дренаж, помисли си Наум.

– Абе, Стою, я ми кажи мазето ти не се ли пълни с вода?

– Как така с вода? – погледна го Стою. – Мазето ми е сухо като склад за барут.

Лъжеше го, стана му криво на Наум, но какво да му каже. Отиде при Велко и него да попита, но и Велко му отговори по същия начин:

– А, как така вода? Мазето ми е сухо.

Брей, какво им стана на тези хора? Аз ли съм луд или те се правят на луди. Защо не казват, че мазетата им се пълнят с вода. Реши да обиколи и другите съседи и тях да пита, но навсякъде удари на камък. Беше ясно, като бял ден, че изгребват вода или копаят дренажи, но всички му казваха, че няма такова нещо. Криеха, никой не искаше да признае, че къщата му се наводнява и има влага. Далево беше красиво планинско село, с минерален извор, и лятото идваха много почиващи. След месец щеше да започне сезонът. Ако се разчуеше, че се наводнява, никой нямаше да стъпи тук. Далево щеше да онемее и загине.

Прави са хората, каза си Наум, и аз трябва да си мълча. Какво ще ходя да питам този или онзи, ще си правя дренажа и това е, пък каквото стане. Всяка коза за своя крак.

Продължи Наум да копае, но спасение нямаше. Водата извираше и извираше. Започна да се появява в градините и в дворовете, но всички си мълчаха и се правеха, че не я виждат. Потече и по улиците. Хората ходеха с ботуши и пак нищо не продумваха.

Лошото стана, когато водата погълна кравата на Драгушко. Една привечер Драгушко прибирал кравата от паша. Вървяла тя напред, а той след нея. Заприказвал се с Пенко пред къщата му и след пет минути кравата я нямало. Потънала и повече не я видели. Всички чуха за станалото, но никой нищо не каза, само се оглеждаха, когато вървяха по улиците, които вече приличаха на Венеция. Никой още не предполагаше, че най-страшоното тепърва предстои. Водата погълна Надето, дъщеричката на Пееви. Излязло детето на улицата и не се прибрало. Сигурно паднало в дупка или в мочурище. Тогава се уплашиха, но вече беше късно. Нищо не можеше да се направи. Водата настъпваше неумолимо. Препълни мазетата, заля първите етажи и бавно плъзна нагоре. Когато започна да залива и покривите, Наум се качи на покрива на къщата си.

– Защо мълчахте, защо се правехте, че нищо не виждате! – викаше той, а очите му гледаха страшно.

След три месеца водата покри и последната къща и се образува голямо тихо езеро и не можеше дори да се предположи, че някога тук е имало село, което се е казвало Далево.

Понякога, нощем, когато е много тихо, се чува един далечен глас: „Защо мълчахте, защо се правехте, че нищо не виждате-е?“ Но никой не знае какво означават тези думи.

 

 

София, 24. 06. 2004 г.
(Еньовден)

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

 

© Георги Михалков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух