напред назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]



Една Будапещенска есен


Ева не знаеше какво е война, родена няколко години след последната война в Европа, за нея това беше нещо далечно и неразбираемо, но Ева помнеше и вечно щеше да помни нещо, което приличаше на война и което беше оставило в съзнанието й белези, подобни на рани от нож, вече отдавна зараснали, но все още грапави, за да не забрави никога какво е преживяла.

Всичко започна една ранна ноемврийска утрин. Събуди се от далечни глухи гърмежи. В първия момент й се стори, че някъде започва буря и небосклонът се оглася от гръмотевици. Беше мрачно, облачно и може би ръмеше. Лежеше в леглото, погледнала към големия прозорец. Знаеше, че майка й е в кухнята и всеки момент ще влезе да види дали се е събудила. До Ева се спотайваше плюшеното й мече Гашпар, вече доста оскубано, но тя си го обичаше и без него не можеше да заспи. Стори й се, че е дълго време будна, а майка й все не идваше. Не можеше да разбере къде е и защо се бави. Всяка сутрин, когато се събуждаше, виждаше сините й като небето очи и усмивката й, топла, като току-що сварено прясно мляко. Свързваше усмивката на майка си с мляко, защото сутрин от кухнята се разнасяше ароматът на сварено прясно мляко. Но сега майка й не идваше и Ева лежеше неподвижна, забила поглед в сивия прозорец. Сякаш отвън някой беше пуснал тежка оловна завеса, която плътно покриваше прозореца. Беше й студено и тя все повече и повече се свиваше под юрганчето. А от кухнята не се долавяше дори и малък шум. Като разбра, че майка й скоро няма да дойде, Ева се надигна, отметна топлото юрганче и леко, на пръсти, тръгна към вратата. Натисна дръжката, отвори тежката врата и боса зашляпа по пода в кухнята. Майка й стоеше до прозореца и гледаше към двора. Ева тихо застана зад гърба й и се опита да надникне и тя през прозореца. Виждаше се големият двор, ограден от строгите етажи на жилищната сграда. От двора се излизаше през висок портал. Погледът на майка й беше насочен към този портал. Там, пред разтворената врата, стоеше оръдие, голямо и страшно, а около него се суетяха няколко мъже. Не бяха военни. Те се въртяха около оръдието и както изглеждаше, го насочваха към отсрещния хълм Гелерт, който се чернееше на другия бряг на Дунава. Сега Ева разбра, че гърмежите, които я бяха събудили не бяха гръмотевици, а изстрели, които идваха от хълма Гелерт. Стреляше се, но кой и защо?

Майка й не беше усетила, че Ева стои зад гърба й. Когато я забеляза, уплашено я вдигна и я занесе в спалнята.

– Тук ще стоиш! – каза майка й строго. – Няма да идваш в кухнята. Опасно е. Ще ти донеса закуската.

Остави я на леглото и пак се върна в кухнята. Сама в полумрачната стая Ева се изплаши. Гърмежите отвън се чуваха все по-ясно и по-често. Започна да плаче. Плачеше тихо, без глас. Горещите сълзи се стичаха по страните й на тънки вадички. Не разбра колко време стоя сама. Вратата внезапно се отвори и в стаята влезе майка й. На един поднос носеше закуската – чай и бисквити. Днес нямаше прясно мляко и филия, намазана с масло. Ева въпросително погледна майка си, но тя беше като унесена. Нищо не говореше и сякаш не виждаше Ева. Само се приближи до нея и й избърса сълзите. Ставаше нещо лошо. Никога до сега Ева не беше виждала майка си така разтревожена. Подносът със закуската трепереше в ръцете й и лъжичката върху него подрънкваше като езиче на камбанка. Ева се опитваше да разбере какво е станало, какви са тези гърмежи и това оръдие, изправено на двора и насочено към хълма Гелерт. Сърцето й се свиваше като премръзнало врабче. Притеснението на майка й се предаваше и на нея и се засилваше. И тя като майка си започна да трепери, сякаш в стаята беше ледено студено. Страхът като хлъзгава змия пълзеше в корема й и от това й ставаше по-студено, а стомахът й болезнено се свиваше. Какво ли предстоеше да се случи? Баща й беше отишъл на работа и щеше ли да се върне? Гърмежите отвън се усилваха. Стъклата на прозореца трепереха, звъняха и всеки момент можеха да паднат и да се разпръснат на безброй искрящи парченца. Представи си как внезапно прозорецът ще се разлюлее силно и дребни стъкълца ще се разлетят на всички посоки като прозрачни кристални снежинки. Майка й пак отиде в кухнята, но какво правеше там, готвеше ли, кафе ли вареше или продължаваше да наднича през прозореца. Майка й обичаше да вари кафе и упойващият му аромат от сутрин до вечер изпълваше почти целия им апартамент, но тази сутрин изглежда беше забравила да свари кафето. От кухнята се долови разговор. Ева напрегна слух и разпозна гласа на съседката им, леля Аги. Тя и майка й нещо оживено обсъждаха. Любопитството пареше в стомаха на Ева. Не издържа, стана от леглото, внимателно зави с юрганчето Гашпар, мечето, и му прошепна:

– Стой тук, не ставай, сега ще дойда.

Приближи се на пръсти до вратата и прилепи ухо. Майка й и леля Аги продължаваха възбудено да говорят. Личеше, че и двете са изплашени. От време на време почти шептяха, сякаш се страхуваха някой да не ги чуе, но Ева успя да долови няколко думи. Най-често повтаряха думите „революция“, „работници“, „студенти“. Думата „революция“ не я разбираше и трудно я запомни, думата „работници“ беше чувала, знаеше, че и баща й е работник и работи в някакъв голям завод. Не беше много сигурна какво значи думата „студент“. В съседния апартамент живееше един батко – Пища, за него казваха, че е студент. Дали пък не говореха нещо за него. Пища винаги й изглеждаше много сериозен. Носеше очила. Беше висок, ходеше със светъл шлифер и понякога, когато минаваше покрай тяхната врата й се усмихваше. Пища беше добър и Ева със сигурност знаеше, че нищо лошо не е направил, не е направил революция и майка й и леля Аги не бива да се страхуват от него. А от разговора, от вайкането им, което долавяше през вратата, разбираше, че двете много се страхуват. Страхуваше се и тя, но се успокояваше, че от студента Пища не трябва да се страхува. Дори си помисли, че би било добре да отвори вратата и да им каже, че Пища нищо лошо не може да направи. Тя е сигурна, но не посмя. Майка й щеше да я погледне строго, а може и да й се скара, че влиза в кухнята, нали й каза да стои в стаята и да не мърда. Но Пища завладя съзнанието й и вече мислеше само за него. Пища й беше много смешен с очилата и с дългия светъл шлифер, който стигаше почти до обувките му. Но имаше нещо, което й правеше силно впечатление и непрестанно й гъделичкаше любопитството. Той често носеше една голяма черна кутия и Ева много искаше да узнае какво има в нея. Понякога си мислеше, че може да има кукла. Кутията беше дълга и заоблена, но не й се вярваше Пища да носи кукла. Една нощ беше сънувала Пища с неговата кутия. Сънуваше го, че той усмихвайки се, както винаги, отваря пред нея кутията и от вътре се разлива чудна светлина. Това не можеше да разбере Ева, кутията уж беше празна, а от нея се разлива светлина, разноцветна, ослепителна. Още утре трябваше да се престраши и като срещне Пища до вратата да го помоли да й покаже какво има в кутията. Това наистина беше много странна кутия и Ева трябваше да види какво има в нея.

След малко леля Аги си тръгна и майка й остана сама в кухнята. Сега Ева се престраши да отвори вратата и да влезе при майка си.

– Защо идваш?– скара се майка й. – Нали ти казах да си седиш в стаята.

– Страх ме е самичка – проплака Ева.

– Нали съм тук – опита се да я успокои майка й, но гласът й никак не прозвуча убедително.

Стрелбата навън малко заглъхна, като че ли се беше отдалечила. Оръдието още стърчеше на двора, но около него вече не се виждаха мъже. Ева стоеше до прозореца и се чудеше защо го бяха оставили в двора. Цялата жилищна сграда приличаше на безлюдна, но Ева знаеше, че и в другите апартаменти има хора, които може би сега също надничат през прозорците, както нея и майка й.

Изведнъж от улицата започнаха да долитат гърмежи и викове. В двора се появиха две момчета. Те тичаха, бягаха от някого. Едното от тях беше Пища. Ева го позна по дългия светъл шлифер и смешните очила, които се крепяха на носа му. След тях тичаха някакви мъже в зелени униформи и нещо викаха, сигурно да спрат, но непознатото момче и Пища не спираха. Те бързаха да прекосят двора и да се скрият в сградата. Изтрещяха изстрели, сякаш някой разцепи дъски. Ехото в затвореното пространство на двора се понесе и издигна високо към небето. Пища се спъна и падна. Ева помисли, че той си настъпи шлифера, залитна и не можа да запази равновесие. Просна се по очи с разперени напред ръце. Другото момче успя да се скрие във входа на сградата. Мъжете, които го гонеха, хлътнаха след него, а Пища остана да лежи на земята, в центъра на двора. Ева се чудеше защо не става. Очакваше, че всеки момент Пища ще се изправи и ще погледне нагоре към небето, очертано от квадрата на високата жилищна сграда. Малко пред него бяха паднали смешните му очила и Пища беше протегнал към тях ръка, сякаш искаше да ги вземе. В двора беше станало тихо. Непознатото момче и мъжете, които го гонеха, бяха изчезнали.

Изведнъж един страшен писък разкъса сградата. Идваше от втория етаж, от съседите на Ева. Беше майката на Пища. Тя виеше обезумяла и бягаше по стълбите. След секунди беше на двора, наведена над Пища. Писъците й не стихваха, издигаха се към небето, все по-страшни и по-мъчителни. Сега Ева забеляза, че до светлия шлифер на Пища има едно червено петно, което като че ли ставаше все по-голямо.

– Няма ли кой да помогне? – пищеше леля Марта, но никой не подаваше глава от големия сив дом.

Заваля. Силен дъжд. Валеше, а леля Марта стоеше все така коленичила до Пища.

Това запомни Ева от онази мрачна Будапещенска есен и тази картина никога нямаше да се заличи от съзнанието й.

 

София, 24. 04. 2003 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

 

© Георги Михалков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух