напред назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]



Скандалът


Всеки скандал започва тихо, като едва доловимо прошумоляване на вятъра в изсъхналите есенни листа. После шумът постепенно се усилва като далечен тътен на придошла планинска река. Чуваш глухия грохот, по-скоро го усещаш, но още не можеш да осъзнаеш опасността, която те дебне. И изведнъж скандалът избухва като бомба. Експлозията е зашеметяваща, а пораженията – неописуеми. След бомбата и мъчителното заглъхване на тътена, остават не трупове, а мъртвило, което плаши и ужасява и дълго, много дълго те преследва. След скандала всичко опустява, потъва в мрак, а там, където е избухнал, с месеци не трепва усмивка и една добра дума не се отронва. Каква невероятна поразителна сила се крие в ядрото на един скандал.

В дома за сираци „Вяра, Надежда и Любов“ постъпи нов учител, Найденов. Млад и красив с черна коса, с дебели вежди, под които искряха две лъскави като маслини очи и с широка усмивка, която с вълшебна сила стопява натежалите в душата грижи.

Навярно неволята ги беше довела в Градец, него и жена му, лекарка. Говореха, че преди това са живели в Кулата и Найденов, който е завършил българска филология, е работил в читалището там. Тук, в Градец, обаче за него работа нямаше. Повече от година си остана вкъщи и помагаше на жена си. А докторката, дребна и подвижна като катеричка, от сутрин до вечер не се спираше. Преглеждаше болните в поликлиниката, посещаваше домовете и чак вечер се прибираше у дома, където мъжът й беше поел грижата за тригодишната им дъщеря.

Откакто доктор Найденова дойде в Градец, болните сякаш се увеличиха. И преди, няколкото лекари тук имаха работа, но сега пред нейния кабинет опашката не свършваше. Баби, старци, майки с деца, а тя си обичаше професията и търпението й като извор не пресъхваше.

След година и половина, а може би и повече, назначиха Найденов за възпитател в дома за сираци. Младият човек беше доволен, защото това слагаше край на домакинските му занимания, а и като педагог, той обичаше децата. Когато започна работа, Найденов реши наистина да си оправдае заплатата, колкото и мизерна да е тя. Разтича се, намери дарители, строители и ремонтираха дома. Свърза се с една холандска фондация, и младежи и девойки от Холандия пристигнаха в Градец на гости на учениците от „Вяра, Надежда и Любов“. Донесоха подаръци и заедно със сираците отпразнуваха абитуриентския им бал и прекараха цяла седмица в екскурзии и срещи.

Тази пролет десетина ученици от дома, водени от Найденов, гостуваха в Холандия и се върнаха толкова щастливи, сякаш са били в рая.

Домът за сираци в Градец стана известен и често, често започнаха да се появяват журналисти, които вземаха интервюта от директора Петров, от Найденов или от учениците.

Но един ден се случи нещо неочаквано. Страшният слух най-напред пропълзя бавно като отровна змия в дома и обиколи всички стаи. Зашушукаха жените в кухнята, после възпитателките и учителките. Мълвата се промъкна и стигна до чистачките и чичо Добри, пазача, а от там със скоростта на заек се спусна и хукна из градчето. Хората наостряха уши, цъкаха със зъби, едни потъваха в размисъл, а други се усмихваха и казваха: „Това не е възможно“ или „Лъжа и клевета“.

И понеже доктор Найденова беше винаги между хората, слухът бързо стигна и до нея. В първия момент тя се разсмя.

– Това е невъзможно – заяви докторката, но после се замисли и усети как хладен нож разрязва бавно стомаха й.

Представи си какво я очаква, не само нея, а и цялото й семейство и на какво изпитание ще бъде поставен животът й и бъдещето. Едва дочака да свърши работния ден. Искаше й се да се превърне в невидима, за да не я вижда никой, но за съжаление трябваше да прекоси почти целия град и да издържи на любопитните погледи на пациенти и познати. Вървеше сякаш в мъгла. Ушите й бучаха, главата й тежеше, напълнена като че ли с остри, ръбести камъни, а краката й се подкосяваха, сякаш костите й бяха от гума. Струваше й се, че всички я гледат многозначително, а някои тихо и ехидно й се надсмиват. Може би не беше права, но живееше в малък град, хората се познаваха и всяка такава новина разпалваше бледото им въображение и разнообразяваше скучния им, беден на събития, провинциален живот. Не знаеше какво да мисли. Беше убедена, че това е долна клевета и все пак в дъното на всеки слух нямаше ли дори и капка истина. Защо толкова време не се беше чуло нищо подобно, а точно сега скандалът гръмна като бомба, която застрашаваше да помете всичко, така старателно построено от нея.

Прибра се у дома. Както винаги по това време намери Павел вкъщи. Седеше си на бюрото и нещо пишеше. Снощи беше дежурен и днес целия ден почиваше. До него, на пода, Дарина, дъщеря им, си играеше, повиваше и преповиваше една стара кукла и не досаждаше на баща си с въпроси, защото вече знаеше, че когато той седи на бюрото, значи работи.

Таня се опита да бъде спокойна, приближи се до него, целуна го по врата и попита:

– С какво се мъчиш?

– Мъча се над английския. Пиша на моите холандски приятели писмо.

– Сигурно целия ден не си излизал?

– Не. Случило ли се е нещо?

– Нищо особено, но не е много приятно.

Павел остави химикалката, обърна се и я погледна.

– Как така нищо особено, но не много приятно?

Прорязаха го светкавици. Предположи, че нещо е станало в поликлиниката, а може би някой се е обадил и е съобщил лоша новина за родителите на Таня, които живееха в едно малко село до Видин.

Павел пак я погледна. Думите бяха излишни. Личеше, че е объркана. Сините й очи изглеждаха сега блатистосиви, а и отбягваше да срещне погледа му.

– Какво е станало? – попита разтревожен.

Тя мълчеше. Вече се колебаеше дали да продължи, но след като беше изрекла „а“, трябваше да каже и „б“. А и нямаше смисъл да мълчи, много скоро Павел щеше да чуе всичко от другите.

– Клевета, – изговори бавно Таня – но много лоша и ужасна.

– Кажи!

В гласа й усети безсилие. Гледаше я напрегнато и въпросително.

– Ученичка от дома е споделила с приятелките си, че преди месец, когато си бил дежурен една нощ, си я извикал в стаята и си я накарал да се съблече гола...

Павел се разсмя, но Таня продължи със същия равен и отпаднал глас.

– Днес целият град говори само за това.

Едва сега той осъзна за какво става въпрос.

– Ти разбираш, че е клевета, нали – прекъсна я Павел.

– Разбирам, но хората, които си я предават от уста на уста, не знам какво разбират.

– И как се казва момичето?

– Не му запомних името. Вероятно би се досетил коя е – промълви Таня.

– Да. Вирджиня е. От нея може да се очаква всичко.

– Значи си очаквал нещо, така ли?

– Трудно е да ти обясня...

– Защо, лекарка съм и бих разбрала.

– Знаеш, че децата в дома са без родители. Възпитанието им не е било последователно, а и някои от тях имат и други проблеми.

– Но това обвинение е страшно!

– Вирджиня често търси повод да се приближи до мен, да ме заговори. Винаги съм бил внимателен с нея. Стремял съм се да й помогна с каквото мога...

– Може би неволно си й дал някакви надежди?

– Държал съм се като учител с ученичка, така, както с всички ученици.

– А може би си я засегнал, обидил или озлобил?

– Знам ли, всичко е толкова сложно. Пролетта, когато ходихме в Холандия, не я включих в групата, успехът й е нисък...

– Очаква ни голямо изпитание. Ще започне разследване, доказване, свидетели...

Таня искаше да добави, че всеки мъж би се подал на съблазънта на едно младо и хубаво момиче, но бързо осъзна каква непоправима грешка ще направи. С Павел бяха женени от пет години и никога досега не беше я подвел или дал повод да го ревнува. Сериозен, дори твърде сериозен, не го влечаха временните авантюри и за него най-голямо значение имаше работата. Отдаваше й се изцяло. Възможно ли е това момиче да е измислило всичко и даваше ли си сметка за последиците. Ако тази история от началото до края беше лъжа, то Вирджиня щеше ли да отговаря за клеветата и за нанесените морални щети на учителя си? Измъчваха я хиляди въпроси, на които не можеше да отговори, но все пак някой трябваше да даде отговор и Павел ли беше този? Можеха да го съдят, а кой и как ли щеше да го защити? Той е учител, млад учител и един такъв процес ще разбие живота му и ще го лиши от преподавателска работа завинаги. Беше ужасно само да си го помисли, а за психическите поражения и дума не можеше да става. Чувствителен и лесно нараним, този случай щеше да го унищожи.

Вечерта, когато легнаха, дълго мълчаха. И двамата не спяха. Таня се опита да го докосне, но той деликатно я отблъсна. Тя само промълви:

– Каквото и да стане, ще те обичам, винаги ще те обичам...

Той не й отговори. От прозореца неприлично надничаше една огромна луна, която пръскаше бледа восъчна светлина. Павел имаше усещането, че лежи в каменна гробница и отникъде глътка въздух не се промъква. Тишината го смазваше и очакваше всеки момент костите му да започнат да пращят като изсъхнали съчки. Опитваше се да си отговори на един единствен въпрос, кога сгреши и какво даде повод на Вирджиня така жестоко да постъпи? Прехвърляше в паметта си всички разговори с нея. Спомни си първите дни, когато започна работа в дома. Тогава Вирджиня беше все още малка, в девети клас, но се открояваше сред другите ученици, беше по-зряла, независима и освободена. Павел не можеше да забрави как продължително и упорито го гледаше. После започна да го търси и моли да й дава книги. Знаеше, че тя не ги чете, но се правеше на разсеян. Вирджиня издебваше момента, когато е сам и се залепваше за него. Онази нощ, преди месец, по време на дежурството му, тя влезе в стаята му около един часа след полунощ. Каза му, че не може да заспи и го помоли да й даде някакво хапче за сън. Беше само по нощница, а отдолу гола. Млада, напълно зряла жена. Под тънката нощница, наболите й гърди предизвикателно тръпнеха като две узрели ябълки, а дългите й бедра леко се поклащаха. Голите й гладки ръце блестяха като седеф. Очите й, дълбоки и тъмни, го гледаха тайнствено. В този момент Павел усети, че може би не ще устои на изкушението. Вирджиня стоеше срещу него и той долавяше аромата на пастата за зъби, с която навярно току-що си беше измила зъбите. Ръката му трепереше, струваше му се, че без да иска като в сън тя сама ще се повдигне и въпреки волята му, ще погали черните й гъсти коси, които като тъмни вълни се спускаха по разголените й хладни рамене.

– Нямам хапчета за сън – изрече бавно той.

– Но имаш нещо по-ефикасно – промълви предизвикателно тя.

Павел замълча. Преценяваше дали да й се скара, но знаеше, че в такива случаи, ако се действа грубо, ще стане по-лошо. Избра приятелския тон:

– Върни се в спалнята и си легни. Затвори очи и си представи, че се разхождаш по една голяма зелена поляна. Наоколо ухае на цветя и на борове. Това помага, ще заспиш неусетно.

– Като си затворя очите, си представям нещо друго...

Вирджиня направи колеблива крачка напред, но Павел предвидливо отстъпи и много хладно добави:

– Съжалявам, Вирджиня, но не мога да ти помогна. Върни се в спалнята. Лека нощ.

Тогава тя рязко се обърна, просъска „глупак“ и излезе като трясна вратата. Павел остана неподвижен. Дълго стоя прав и цялата нощ не заспа. Сутринта, когато се съмна и учениците се събудиха и започна обичайният ден, той се успокои. Каза си, че всичко е било само едно малко произшествие, което може би и не се е случило и много бързо ще се забрави, но в съзнанието му продължаваше да пулсира топлото тръпнещо тяло на Вирджиня. Сякаш пред очите му гърдите й още се повдигаха ритмично от учестеното й дишане и очите й продължаваха да го гледат тайнствено и предизвикателно.

Мина седмица, две и Павел се опита да забрава тази среднощна история. Това бяха рисковете на професията и той си мислеше, че всичко незабелязано ще отшуми, но явно жестоко се е лъгал. Всичко сега започваше.

Слухът продължаваше да подхранва въображението на жителите на Градец. Историята, украсена и обогатена, обикаляше улиците, магазините, кафенетата. Скоро щеше да се появи и в някакъв вестник, а след това и в съда. Найденов се движеше смазан като сянка. Нямаше желание с никого да разговаря и никого да поглежда. Не беше и помислял, че може да му се случи нещо подобно. Вече горчиво съжаляваше, че живее в този град и работи в дома за сираци.

Една сутрин директорът на дома, Петров извика Вирджиня в кабинета си, може би за да я разпита пак за случилото се. Когато Вирджиня влезе, Петров погледна внимателно дали някой няма в коридора и плътно затвори вратата. Посочи на Вирджиня дивана, а той седна зад голямото бюро и леко се усмихна с тънките си безцветни устни.

– Добре – каза Петров. – Много добре. Знаеш по-нататък какво да правиш, нали.

Вирджиня кимна с глава, а директорът продължи да говори тихо, сякаш на себе си, без да я поглежда.

– Какво си мисли той, дарители, фондации, пътувания в Холандия. Кой е тук директорът? Сега вече ще му стане ясно. А ти не се страхувай! Той не те взе в Холандия, но сега аз като отида, ще те взема.

Тънките му безцветни устни пак се размърдаха и образуваха нещо като усмивка. И Вирджиня се опита да се усмихне, но не се получи. Петров й приличаше на плешива рижа лисица. Оредялата му коса беше старателно пригладена, тънките му мустачки се чернееха като две кавички, а очите му бяха като на риба. Между него и Найденов не можеше и сравнение да става. Найденов й харесваше, много й харесваше, но го мразеше и никога нямаше да му прости, че я отблъсна и се отнесе с нея като с вятърничава хлапачка.

 

София, 11. 06. 2003 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

 

© Георги Михалков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух