Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

Джана танцуваше от дете. Само да чуеше музика, ставаше, правеше няколко крачки като в сън и започваше да танцува, движена от някаква неземна, фантастична сила. Слабото й тяло се виеше като неуловим пламък, тънките й като на кошута нозе, не докосваха земята, ръцете й трептяха като криле, дългите й черни коси се разливаха като вълни, а в очите й, големи и лъскави, гореше вълшебен огън. Каква чудна, неземна сила имаше в танците на Джана! Който я видеше, оставаше вкаменен и не можеше да откъсне очи от нея. Сякаш лек вятър движеше нозете, бедрата, снагата, гърдите, раменете и главата на това момиче, изваяно не от плът, а от копнежи. Музиката я носеше ту нежно и плавно като есенно листо, литнало от дървото, ту вихрено и страстно като развигор, раздухал тежки облаци и разкъсал млечни мъгли. Всяка нейна стъпка и всяко нейно движение беше мелодия и поезия, която дълго като камбанен звън се лееше в душите.

Рано Джана напусна дома и тръгна сама да си търси късмета по света. Най-напред попадна в цирк „Арена“. Танцуваше между различните циркови номера. Там един индиец дресираше змии. Не беше много ясно дали индиецът е индиец и дали змиите са отровни, но номерът му имаше голям успех. Индиецът, облечен в бяла роба, сядаше на арената, изваждаше свирка и започваше да свири. Постепенно от една кутия една след друга се изправяха змиите и танцуваха под звуците на свирката. Заедно със змиите танцуваше и Джана. Не се знаеше кое повече впечатлява публиката, змиите, които танцуваха от кутията или Джана, която извиваше снага като лозница и очите й запалваха огън в душите на всички събрани под огромния купол.

С цирк „Арена“ Джана обиколи цялата страна. Спираха в села и градове, разпъваха цирка по площади и поляни, а животът й беше един безкраен танц. Танцуваше и през деня, и през нощта. Казваха, че нейните танци омайвали не само хората, а и животните. Когато преди или след представленията, започвала да танцува, тигрите в клетките се укротявали и я гледали с широко отворени очи, следели всяко нейно движение, смирени като домашни котки. Маймуните танцували с нея, опитвали се да я имитират и щом я видели, започвали да танцуват.

Всички в цирка обичали Джана – от възрастния му собственик, мосю Перо до работниците на манежа. Тя не само била най-младата, но и най-веселата и най-безгрижната, и всички били убедени, че им носи щастие. Откакто Джана тръгнала с цирка, публиката пълнела купола и цирковите артисти не помнели никога преди да е имало такъв възторг и удивление.

Но след близо две години незабравимо странстване, Джана ги напуснала и поела сама. По това време, в началото на лятото, „Арена“ пътувала покрай брега на морето. Минавали от град на град, от село на село. Не се разбрало какво точно накарало Джана да остави цирка. Морето ли я омагьосало я с лазурната си безкрайност или по топлия пясък, сред ромола на вълните, срещнала някой, който пленил сърцето й, но една нощ, когато циркаджии и животни уморени заспали дълбок и непробуден сън, Джана се измъкнала тихо от фургона, в който спяла и поела сама в нощта, но накъде – никой не разбрал.

След време, казват, я видели в едно странджанско село да танцува по горящата жарава като нестинарките и за голямо изумление на всички, станала най-изкусната нестинарка, която познавали. Танцували нестинарките, а чужденците ги гледали и никой не можел да повярва, че боси стъпват в огъня. Чужденците били убедени, че има някаква шашма. Обзалагали се, че простосмъртен това не може да го направи. Гледали краката на момичетата дали не са намазани с нещо, но те били чисти и гладки, бели като мляко.

Когато Джана танцувала върху жаравата, всички наоколо изпадали в транс. Тя приличала на жрица, която изпълнява божествен ритуал. Облечена в дълга бяла рокля с гъсти тъмни коси, разпиляни като ръжени ръкойки върху раменете й и огромни очи, взрени високо към звездите, Джана не танцувала върху горящите въглени, а се извивала като искряща комета, която се носи в мрака ту нагоре, ту надолу, а под нея горял огънят, вечният огън на копнежа, на любовта и чародейството.

Тук, на жаравата, я намерили хората на Карагьоза. Попаднали случайно на един от танците и Шиндо казал на приятеля си:

– Мичмане, шефа има рожден ден, дали да му заведем тази мряна малко да му потанцува? Ще бъде голяма изненада.

Не му мислили много. След края на танца, проследили Джана и докато тя се усети я грабнали като агне и я хвърлили в един черен мерцедес, така, както си била с дългата бяла рокля, разпуснатите гъсти коси и босонога. Джана не можела да се съпротивлява и да вика, нали била лека като сянка, а гласът й – нежен като на синигер.

Закарали я в огромен хотел на брега на морето, заключили я сама в една стая и казали на камериерките добре да я пазят, че ако случайно избяга, после те ще правят това, което Джана трябва да прави. Така им казали, но камериерките много се изплашили, защото не разбрали какво ще прави Джана, а не посмели да попитат, щото знаели, че в този хотел е строго забранено да се пита и да се говори за това, което става в него или което виждат в стаите, в ресторанта или в бара. Камериерките само носели на Джана храна в стаята и дума не отронвали, защото страхът ги стискал като вълк за гърлата им. А Джана седяла свита на леглото и се чудела защо са я довели тук и какво ще я правят, но никой нищо не й казвал, макар че тя се опитала да заговори една от камериерките, която й се видяла по-млада и по-мила, но напразно. Момичето сякаш било нямо и така изумено и състрадателно я гледало, че на Джана й се доплакало. Никога през живота си не била плакала. Танцувала, пеела и се смеела, но сега й се доплакало, защото се почувствала като славей в клетка. А за нея най-страшното нещо било да е заключена и да не може да мръдне. До този момент не била виждала заключена врата, никога не оставала в затворена стая и сега тук се задушавала, макар че в такава стая не била стъпвала, с телевизор, хладилник, климатик, с баня и вана, която й приличала на огромен калайдисан леген и с огледала, в които се оглеждала цялата.

Стояла пред огромните огледала и не вярвала, че отсреща е пак тя, с разпуснати като самодива коси, с лице златно като пендара и с очи големи и черни като две лъскави миди. Гледала се в огледалата и се чудела. Не знаела, че в погледа й има такава сила. Опитвала се да танцува, но разбрала, че затворена в клетка не може. Сърцето й било свито като изплашено врабче, ръцете й – отсечени, а нозете й – като заковани на полирания под, без да могат да мръднат. Помислила, че се е парализирала и от това й станало толкова тежко и страшно, че сълзите й потекли като топли ручейчета. През нощта не могла да мигне. Не затворила очи, макар че никога не била спала на такова меко, топло и ухаещо на цветя легло.

На другата вечер дошли двамата здравеняци и я измъкнали от стаята. Завели я в бара на хотела, а там гъмжало от хора. Пожар да е имало нямало да се съберат толкова хора да гледат. Повечето били млади мъже и жени, облечени в скъпи, елегантни дрехи, пиели, ядели... В центъра на бара се виждал голям кръг, осветен от ярка светлина. В този кръг излизали мъже и жени, които пеели и свирели. Едно момиче с дълга рокля, с гол гръб ги представяло:

– За вас, господин Карагьозов, сега ще пее еди коя си. С песнта ви поздравява и ви желае дълголетие, радост и незабравими мигове.

Изведнъж един от двамата здравеняци, които довели Джана, излязъл пред всички и казал:

– А сега, шефе, по случай рождения ти ден, Мичмана и аз сме ти подготвили една изненада.

Хората в бара се разшумели и зажужали като разтревожени пчели, защото не знаели каква ще е изненадата, но здравенякът продължил:

– Специално за тебе, шефе, и за всички твои гости тази вечер ще танцува една самодива.

Мичмана изтикал Джана напред и тя застанала в центъра на бара под ослепителната светлина, крехка, дребна и стъписана като кокиче, което току-що се е подало над снега. С бялата рокля, разпуснатите коси и боса Джана наистина приличала на самодива. Не виждала нищо, защото светлината я заслепявала. Не знаела кой е този Карагьозов, къде точно стои в бара и защо всички се обръщали към него. Изведнъж отнякъде зазвучала музика и изплашената Джана инстинктивно затанцувала. В мига, в който чула музиката, забравила всичко: къде е и какви са тези хора около нея. Танцувала като в сън, танцувала омагьосана, усетила само, че в бара настъпила такава тишина, сякаш я оставили сама в огромна, тъмна гора и тя танцувала на поляна, осветена от лунна светлина, а отстрани като онемели я гледали горските животни. Само пламъчетата на запалените цигари просветвали като зениците на хищници. Било много тихо и много тъмно и музиката се носела на вълни като спокойно есненно море.

Джана не разбрала колко време танцувала, но когато музиката спряла, тя леко навела глава и излязла от светлия кръг, така, както преди напускала цирковата арена след края на танците. Екнали бурни ръкопляскания сякаш таванът на бара се срутил с трясък. Викали „браво“ и „бис“. Стояла Джана като препарирана и не била сигурна, че тези ръкопляскания и викове са награда за нейния танц. Светлината в бара лумнала като водопад. Осветила всичко и тогава тя видяла колко много са хората, колко пълен е барът и не повярвала, че пред толкова голяма публика е танцувала. Един господин, облечен в строг черен костюм с дебела пура, се приближил към нея и й казал:

– Благодаря. Твоят танц ме разтопи! От днес ще работиш при мене. Ето тук, в бара, ще танцуваш. Ще ти плащам, ще имаш стая в хотела и всичко, което пожелаеш.

Това бил Карагьозов, собственикът на хотела, бара, ресторанта. Той се разпоредил на Мичмана и Шиндо да заведат Джана в ресторанта, да й поръчат вечеря, а после да се погрижат за всичко, което й е необходимо.

– От днес Джана остава в „Морски звуци“ – обявил Карагьозов на висок глас. – Изненадата за рождения ми ден е наистина необикновена.

Така останала да танцува в бара. Танцувала всяка вечер и в „Морски звуци“ идвали все повече и повече хора да я гледат. Барът се пълнел и празно място не можело да се намери. Навред по курортния комплекс се появили плакати със снимките на Джана и нямало човек, който да не знае, че в „Морски звуци“ всяка нощ танцува една самодива, чиито танци са като магии, които те опиват като лудо стогодишно вино, вдигат те високо в небето и не знаеш буден ли си или сънуваш. Имало хора, които идвали по няколко пъти да я гледат, защото танците й били като лековито биле, успокоявали ги и гледали на света с други очи, сякаш пиели вода от кристален извор и на душите им ставало широко и светло. Никой не разбирал каква е тази сила, но всички искали да я усетят, да потънат в нея. Дори и тези, които никога през живота си не били гледали балет, сега се трупали пред входа на бара и искали да са по-близо до Джана, за да уловят неуловимите движения на нейното тяло, пламъка на очите й, топлината на леката й като въздишка усмивка.

Карагьоза всяка нощ седял в бара. Откакто Джана танцувала тук, той забравил всичко. Забравил, че има дом и семейство, че има задължения и работа, а седял и с широко отворени очи гледал танцуващата Джана. И като че ли не мърдал и не дишал. Тя танцувала и отвреме навреме вдигала огнения си поглед към него и сякаш наливала масло в горящото му като факел сърце.

От деня, в който Джана затанцувала в „Морски звуци“, Карагьозов се поболял. Вече не гледал като свиреп вълк. Погледът му станал кротък като на агне. Спрял да се интересува от пари и сделки, не преследвал като хрътка конкурентите си и не искал на всяка цена да ги смачка. Дори забравил за другите си хотели, които строял по крайбрежието и работата по тяхното завършване зациклила. Неусетно съдружниците и приятелите му го изоставили. Останали само най-верните му и най-преданите. Някои от тях с въздишка си спомняли последния му рожден ден, когато в бара се леели реки от вино и уиски и веселбата продължила цели два дни и две нощи. Но някои не забравяли, че точно на този рожден ден се появила Джана и всичко и се объркало.

Една вечер, програмата в бара не могла да започне. Организаторите и изпълнителите се чудели какво да правят. Публиката роптаела. Джана изчезнала безследно и никъде не можели да я открият. Карагьозов бил като буреносен облак. Седял на своята маса и пушел. Заповядал да му доведат Мичмана и Шиндо. Когато двамата се изправили пред него, кратко и ясно им наредил:

– До половин час да ми я намерите и да ми я доведете!

Двамата изхвърчали като тапи от бара, защото знаели, че Карагьоза не се шегува и ако не изпълнят заповедта му, последствията ще са страшни.

– Не е отишла далече – казал Мичмина. – Ще я намерим и ще я насиним от бой!

– Само това не си го мисли – предупредил го Шиндо. – Карагьоза ще ни обеси. Не разбра ли, че без нея той не може да диша и не дава косъм да падне от главата й.

Двамата се качили в мерцедеса и потеглили на мръсна газ. Два пъти обиколили курорта, влизали от ресторант в ресторант. Питали когото срещнат. Накрая един от агентите им пошушнал, че я видял в дискотека „Дяволското око“. Дискотеката се намирала извън курорта, по пътя към Чинарите. Там обикновено се събирали много младежи.

Била препълнена, музиката гърмяла. Мичмана и Шиндо влетели вътре като орли, разбутали тълпата и в единия край видели Джана да танцува, заобиколена от момичета и момчета. Грабнали я, изнесли я от дискотеката и я хвърлили в колата. След двайсетина минути я изправили пред Карагьоза. Той я изгледал тежко и зловещо, както полицай гледа престъпник, хванат на местопрестъплението.

– Не съм твоя собственост! – заявила Джана.

– Ще видим! – просъскал Карагьоза.

– Танц с пари не се купува!

– Ще видим! – повторил той.

– Ще видим! – отвърнала му тя и за първи път Карагьоза забелязъл в погледа й искри от наострени бръсначи.

– Танцувай! – заповядал той.

Джана се обърнала и тръгнала към подиума. Изправила се и няколко секунди гледала мълчаливо и изпитателно хората в бара, после пошушнала на оркестъра каква музика да свирят.

Музиката гръмнала и тя започнала да танцува, но този танц бил нов. Никога досега не го е танцувала. Изпъвала тяло като лък, носела се като вихър, въртяла се като див кон, когото се опитват да оседлаят, косите й се люлеели като корони на дървета, брулени от страшна хала, а очите й хвърляли мълнии, които пронизвали болезнено и дълбоко. Не откъсвала поглед от Карагьозов, който седял на своята маса и я гледал.

С всяка изминала секунда той усещал, че му става лошо, завивало му се свят, обливали го ту топли, ту студени вълни, започнал да се задъхва, сърцето го стягало като менгеме, мускулите и цялото му тяло треперели, като че ли земята под него се тресяла. Желязни пръсти се впивали в гърлото му и не можел дъх да си поеме. Всеки момент щял да се строполи като отсечен дънер. Не издържал, скочил и се разкрещял като луд:

– Изхвърлете я, изхвърлете тази вещица! Не искам повече да я виждам в моя бар!

Мичмана и Шиндо скочили, грабнали Джана и я изхвърлили навън.

Оттогва никой повече не я видял, къде отишла, какво направила не се знае. Танцува ли още или не – никой не може да каже.

София, 11. 11. 2005 г.

Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

© Георги Михалков. Всички права запазени!