Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

Борис обичаше учителката си, госпожица Даниелова. Искрените му детски очи я виждаха като най-красивата жена на света. Беше млада, много по-млада от майка му. Дългите й тъмни коси му приличаха на косите на Снежанка, така както я рисуваха в приказката, а черните й очи бяха като череши.

Всяка сутрин, когато госпожица Даниелова влизаше в класната стая, Борис потъваше в непознат свят. Учителката умееше всичко, разказваше приказки, които навярно ги нямаше в нито една книга, пееше песни, рисуваше и пишеше на дъската. Прехласнат Борис можеше да я гледа от сутрин до вечер. Беше винаги облечена по различен начин: с пола и блуза, с костюм или рокля. Сякаш подбираше цветовете според сезона: на пролет светли и весели – бял жълт, розов, есен: – пастелномеки: оранжев, керемиденочервен, масленозелен, а зиме, по-тъмни: топлокафяв, тъмноносин.

Вече четири години тя ги учеше. В първи клас не знаеха нито да пишат, нито да четат, нито да смятат. Е някои можеха да четат и да смятат, но учителката започна от азбуката. Изписваше старателно всяка буква, помагаше им да сричат, смяташе заедно с тях.

Борис никога нямаше да забрави първия учебен ден, когато майка му го заведе в училището. Беше много горд, защото искаше бързо да порасне и да стане като братята си Васил и Виктор, но и малко се страхуваше, знаеше, че учението не е лесно. Всеки ден двамата му братя се потяха над учебниците, четяха, а после трябваше да разказват на майка му какво са прочели и какво са запомнили, но тя рядко оставаше доволна и ги караше пак да четат и пак да разказват, а на тях им се играеше, искаха час по-скоро да излетят навън, затова понякога майка им ги пошляпваше и Борис беше сигурен, че много скоро и него го очаква това. Първия учебен ден, когато майка му го заведе в училището, сърцето му беше свито като топка, а гърлото – пресъхнало.

– Как се казваш? –попита го учителката.

– Борис Петев – звънко отговори той.

– Искаш ли да учиш, Борко?

– Да – промърмори, но вече не толкова ентусиазирано.

Когато започнаха, Борис видя, че не е трудно. Учителката не ги караше да разказват, както майка му, а всичко в час беше като игра и той не можеше да разбере кога учат и кога играят. Справяше се с лекота с уроците и госпожица Даниелова често го даваше за пример.

– Браво, Борко, точно така – казваше тя и сякаш му никнеха крила, а той още повече се стараеше и учеше.

У дома и майка му почна да го дава за пример на братята му близнаци.

– Вижте го бе – повтаряше тя – вчера тръгна на училище, а знае повече от вас, а вие мързелувате, не четете, само за топката мислите. Топката няма да избяга, научете си уроците и после цял ден ритайте.

Васил и Виктор роптаеха, сърдеха се, но нямаше как, майка им беше строга и те не смееха да й възразяват, а навеждаха глави, забиваха погледи в учебниците, но дали четяха, само те си знаеха. А Борко искаше госпожица Даниелова пак да го похвали и ако случайно нещо не знаеше, се срамуваше от нея. Учителката го обичаше, вярваше, че всичко е научил и ако не може да отговори, щеше да я огорчи. И Борко се стремеше да й докаже, че е най-добрият ученик в класа. Той още не знаеше какво значи доверие, но чувстваше, че доверието е много важно.

Госпожица Даниелова ги водеше на излети и за домашна работа пишеха съчинения. Почти винаги караше Борко да излезе пред целия клас и да прочете съчинението си. Само пеенето и физическото не му се удаваха, но учителката разбираше това и не го измъчваше много. Не го изпитваше да пее пред всички в час, за да не му се смеят другите ученици и той й беше много благодарен.

Така неусетно минаха три години. В четвърти клас беше по-трудно, но той не се плашеше, учеше редовно и се радваше, че госпожица Даниелова, която беше станала госпожа Даниелова, още им е учителка, защото някой спомена, че скоро ще си има бебе.

Един ден, малко преди Коледа, се случи нещо, което преобърна всичко. Беше голямото междучасие. Учениците тичаха, гонеха се, викаха в класната стая, като ято пощурели врабчета. Вече не бяха така мирни и кротки, както някога в първи клас. Таня, най-палавото момиче, също като малко дяволче, с дълги черни плитки и с очи като на лисиче най-много тичаше и лудуваше. Борко не знаеше какво я прихвана, но тя се изправи пред дъската и с големи разкривени печатни букви написа с тебешира “Даниелова е сврака”. Може би по този начин искаше да си отмъсти, защото преди два дни учителката й се скара, че е дошла на училище без домашна работа по аритметика и й написа двойка.

Междучасието свърши, звънецът удари и в класната стая влезе Даниелова. Дежурният не успя да изтрие дъската, а може би нарочно не я изтри и изречението остана. Госпожа Даниелова погледна написаното и се спря, сякаш за да го прочете по-добре. Когато се обърна, цялото й лице гореше, като че ли стоеше срещу огън. Един мускул на лявата й страна, точно под окото й, подскачаше като топче.

– Кой написа това? – много тихо попита тя.

Целият клас се вкамени. Всички наведоха глави и никой не смееше да я погледне.

– Кой написа това? – повтори тя по-строго и по-заплашително.

Отговори й стена от мълчание.

– Добре! Имаме много време. Няма да излезете оттук, докато този, който го е написал не си признае сам. Мисля, че вече сте големи момчета и момичета, и имате доблест и смелост!

Отново пълно мълчание и трийсет наведени глави. Госпожа Даниелова тръгна между чиновете, изпитателно оглеждайки всеки поотделно.

– Чакам! – повтори тя.

Минаха няколко минути, но никой не ставаше и не вдигаше глава.

– Запомнете! Няма да излезете оттук и ще съжалявате, че прикривате този, който е написал тази глупост на дъската. Явно още не ме познавате. Аз съм много добра, но и много лоша. Няма да търпя подгравки! – изкрещя тя. – Този, който го е написал, веднага да стане! Ако не, ще накажа целия клас.

Явно и тази заплаха не помогна. Леденият й глас се удряше като прилеп в стените на класната стая и кънтеше като ехо.

– Добре! Демонстрирате солидарност! Принуждавате ме сами да обърна другия лист и да ме запомните за цял живот!

Борис я гледаше изумен и не вярваше, че пред него стои госпожа Даниелова, която той толкова обичаше, най-добрата и най-красивата жена на света. Сега лицето й се кривеше от гняв и безсилие, а усмивката й режеше като нож. В очите й, които преди му се струваха топли, сега блятяха огнени мълнии. В този момент тя приличаше на осверепяла вълчица, готова да скочи и да разкъса първия, който й се изпречи пред очите.

– Добре! Пишете задачата за домашна работа! Утре всеки да напише по двеста пъти изречението: “Аз съм сврака”, а който има смелостта да не го напише – да не идва на училище. Ще ме запомните Вие мен!

Гласът й съскаше като нажежено желязо, потопено в студена вода. Борис не издържа, стана бавно и каза:

– Аз го написах.

Даниелова го погледна сякаш не повярва на ушите и очите си.

– Ти ли, Борисе? – попита го объркана тя.

– Да. Аз го написах.

– Много хубаво! Точно така става. От този, от когото най-малко очакваш, когото най-много обичаш – той пръв те предава! Ще си направя съответните изводи, а сега запишете заглавието на новия урок.

След този ден Даниелова сякаш повече не виждаше Борис. За нея той вече не съществуваше. Когато вдигаше ръка, не го забелязваше, а когато го изпитваше – не му пишеше повече от четвърка. Постепенно той изгуби желание да се старае, но урока, който получи, никога нямаше да забрави.

София, 19. 12. 2005 г.

Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

© Георги Михалков. Всички права запазени!