напред назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]



Компютърът


Еньо Лалев – бившият учител по български език и литература седеше сам на пейката в кварталната градинка. Дърветата жълтееха, а цветята в алеите приличаха на запалени свещи. Еньо въздъхна, свали си очилата и дълго ги бърса с носната си кърпа. Минаха две години, откакто почина Мина – жена му. По-млада от него, тя заболя от рак, за кратко време се стопи и сякаш не умря, а незабелязано отлетя някъде далече. Мъчително понесе той загубата. С Мина се бяха запознали още като студенти в университета. Последната години, преди да завършат се ожениха и дойдоха тук – в Златобряг. Еньо преподаваше в гимназията, а Мина – в икономическия техникум. Живяха заедно цели четирийсет години. Преди две години, преди Арахангеловата задушница, Мина затвори очи завинаги.

След смъртта й, Преслав – синът им, предложи да продадат апартамента и Еньо да се премести да живее у тях.

– Тате, – каза Преслав – сам ще ти е трудно, ела да живееш при нас. С Нели ще се грижим за тебе, а и ти ще ни помагаш, сутрин ще водиш Чавдар на училище, а следобед, когато се връща, ще го посрещаш. Друго е като има човек у дома.

Еньо каза, че ще си помисли, но Преслав настоя:

– Какво има да мислиш? Годините минават, човек иска не иска отпада, остарява, а и ти ще си по-спокоен при нас.

Знаеше Еньо, че на Преслав му трябваха пари. Имаше фирма за рекламна дейност, но нещо не вървеше, затова сега искаше да продадат апартамента и му предлагаше да живее у тях. Еньо виждаше как Преслав и Нели – снаха му, се мъчат. Работеха, тичаха, винаги уреждаха нещо, но трудно се справяха.

– Добре – съгласи се Еньо – ще продадем апартамента и ще дойда да живея при вас, но знаеш какво ми е. В този апартамент ти се роди. В него с майка ти живяхме цели четирийсет години, а това никак не е малко.

– Знам, тате, – въздъхна Преслав – но апартаментът е на единия край на града, а ние сме на другия, как да ти помагаме? Не дай си Боже да се разболееш, а ако си при нас и ти ще си спокоен, и ние.

– Прав си, прав си – съгласи си Еньо.

Така беше. Преслав е единствиеният му син – на кого друг да разчита и май по-добре е да живеят заедно. Еньо обаче не можеше да свикне с мисълта, че скоро ще продадат апартамента. Беше му мил. Как така ще излезе и повече никога няма да се върне там, няма да отключи вратата и да влезе, както беше правил четирийсет години. Щеше да е на други, на непознати хора и вътре нищо нямаше да е така, както някога. Други мебели, други тапети, дори миризмата щеше да е друга.

С колко труд и мъка бяха купили този апартамент. Когато с Мина дойдоха в Златобряг наеха квартира в квартал “Изгрев”, в дома на чичо Михаил и леля Дина, малка влажна стая с едно легло и маса, на която се хранеха и четяха. И чешмата, и тоалетната бяха навън, на двора. За топла вода и дума не можеше да става. Мина пълнеше кофите на чешмата в двора, а после стопляше водата на печката и така готвеше и переше. Каква мъка е било, но тогава бяха млади. Започнаха да събират пари. Учителските заплати малки, но всеки месец отделяха за мечтаното жилище. Жилищата тогава се даваха само на крайно нуждаещи се семейства с деца. За да получат апартамент трябваше да са и обществено ангажирани, и Еньо и Мина работеха от сутрин до вечер: водеха литературни кръжоци, подготвяха учениците за рецитали и празници, участваха в трудови дни, организираха ученически екскурзии из страната. Накрая, когато вече почти се бяха отчаяли и примирили, че никога няма да имат собствено жилище, неочаквано ги извикаха в общината и им връчиха ключа. Това беше най-щастливият им ден в живота. Не можеха да повярват.

Апартаментът се намираше далече извън града и отидоха до там пеш, още нямаше транспорт. Пак беше есен, валеше дъжд, Еньо не можеше да забрави гъстата черна кал, която едва изгазиха и само дето не си изгубиха обувките. А блока го намериха след дълго лутане и питане. Многото, току-що построени панелни блокове, бяха така подредени, че никой не можеше да отгатне според каква логика са номерирани. До блок 5 беше блок 42, а до блок 40 – блок 21. Обикаляха повече от час. Започна да се стъмва и когато вече бяха убедени, че блок 11 въобще не е построен, почти се блъснаха в него. Изникна сякаш изпод земята и не можеха да повярват, че е пред очите им. На един дъх се качиха до петия етаж. Изпотени и зачервени отключиха вратата на апартамент 23 и останаха на прага онемели. Двустайният апартамент им се видя просторен като палат. С широки прозорци, с два балкона, с изглед към разораното безкрайно поле. Няколко пъти обиколиха стаите, кухнята, банята, балконите, надникнаха във всички ъгълчета. Не им се искаше да си тръгват. Струваше им се, че ако си тръгнат, някой след тях веднага ще се настани в апартамента им. Толкова много хора години наред чакаха за жилище. На Еньо дори му мина през ума да останат с Мина да пренощуват, но беше невъзможно. В празните, като изметени хамбари стаи, нямаше нито легло, нито стол, а Мина беше бременна в деветия месец и всеки момент щеше да роди. Тръгнаха си, заключиха внимателно вратата, но през целия път към къщичката на чичо Михаил и леля Дина мислеха за апартамента и сигурно и двамата се молеха дано някое друго младо семейство не се настани в него.

Рано сутринта пак осъмнаха там и сега вече видяха много дефекти и недовършени работи. Прозорците не се затваряха, радиаторите бяха откачени, умивалникът в банята – пукнат, вратичките на шкафовете в кухнята висяха като счупени крила на птица, но въпреки това те за нищо на света не искаха да се откажат от апартамента. Дълги години го изплащаха и обзавеждаха. В него се роди Преслав и за Еньо и Мина това беше другата най-голяма радост в живота им.

За изненада на Еньо, Преслав бързо намери купувачи и една сутрин му каза:

– Тате, трябва да отидем и да изпразним апартамента. Да видим какво ще изхвърлим и какво ща запазим. Новите собственици искат до ден-два да се настанят.

Нямаше как дойде и този миг. Еньо трябваше окончателно да си вземе сбогом с апартамента. Отидоха с Преслав, отключиха вратата и влязоха в смълчаното жилище. Еньо усети световъртеж. Всичко стоеше така, както преди, когато Мина беше жива: леглата, масата, гардеробът, бюфетът, старият радиоапарат, телевизорът, хладилникът, печката, пералнята... Преслав се изправи по средата на стаята, огледа я и каза:

– Трябваше да извикам двама цигани, да им платя и да изхвърлят всичко на улицата.

– Как така? – сепна се Еньо.

– Така! Какво ще ги правим тези боклуци? Не можем да ги занесем у дома. У нас има всичко: и печка, и пералня, и телевизор, а тези вехтории на кого са потрябвали?

Еньо замълча. Отвори чекмеджетата и шкафовете. Бяха пълни с дрехи, кърпи, чаршафи, одеяла. Вярно, какво щяха да ги правят. Къде да ги сложат? Не му се искаше да изхвърля дрехите на Мина, които още стояха подредени в гардероба.

– Какво ще правим? – нямаше търпение Преслав.

– Ще си взема някои дрехи – каза примирен Еньо и започна да слага в два куфара костюм, ризи, пуловери. После застана слещу библиотеката, огледа я и малко плахо продума:

– Ще ми трябват кашони за книгите, не мога да ги хвърля.

Преслав го стрелна с досада.

– У дома има цяла библиотека.

– Може да има и две – ядоса се Еньо, – но тези книги са мои! Купувал съм ги цял живот!

После отвори бюрото и извади един куп стари пожълтели папки. От дълги години пишеше историята на родното си село Синигерово и в тези папки беше ръкописът на бъдещата му книга.

Една вечер Преслав каза, че е получил парите за апартамента и го попита какво ще правят с тях. Еньо знаеше, че той и Нели разчитат на тези пари и искат да разширят дейността на фирмата.

– На мен пари не ми трябват – промърмори Еньо. – Пенсията ми стига, живея тук, у вас, вие се грижите за всичко: за храната, отоплението, осветлението... Но имам само една молба: доста напреднах с моята книга за Синигерово, почти е готова, сега трябва да я препиша на чисто, да я редактирам и да я подготвя за печат. С част от парите бих искал да си купя един компютър, за да мога по-лесно да работя, а и да останат малко пари да я издам.

Преслав и Нели нищо не казаха. След няколко дни купиха на Еньо компютър и той се почувства безкрайно радостен. Сега вече можеше да пише и да работи като истински изследовател. Работата щеше да тръгне по-бързо и скоро книгата ще бъде готова. Вече я виждаше отпечатана. Съдържаше много исторически данни, факти, описания на местности, родословни дървета, легенди и предания, снимки, факсимилета и документи. Сериозен научен труд. Работеше неуморно, почти от сутрин до вечер. Пишеше, редактираше, ровеше се в книги и в хроники, ходеше в библиотеката. Беше много благодарен на тази своя книга, защото времето му минаваше бързо и незабелязано. Книгата не го оставяше да мисли за миналото и за Мина. Крепеше го. Беше си наложил строг режим. Сутрин ставаше рано и започваше работа. На обяд почваше малко, след това отиваше в градската библиотека, където проучваше материали, издирваше данни. Книгата беше смисълът на живота му, най-важното и ценно нещо за него.

Един ден Преслав влезе в стаята му, седна на стола и го погледна отчаян. Лицето му беше бледо, а долната му устна потрепваше. Преди Еньо да го попита какво се е случило, Преслав тихо каза:

– Татко, обрали са ни. Снощи са разбили офиса и са ни откраднали компютрите, а без тях не можем да работим. Цялата дейност на фирмата беше в компютрите.

– Какво ще правите? – попита Еньо.

– Ще се опитаме да възстановим нещата. На първо време ще използваме домашния компютър, но ще ни трябва поне още един.

Еньо го погледна неспокойно.

– Ще ни дадеш ли твоя временно, докато купим нови компютри?

Еньо замълча. Искаше да му каже, че ако им даде компютъра си няма да може да работи и книгата му ще се забави. Погледна го. Преслав беше отчаян, а от тъмните му очи надничаше безкрайна молба, като на куче, застанало до маса с храна. Какво да ги правя, каза си Еньо, деца са ми, без компютър не могат да работят и една стотинка не могат да изкарат, а трябва да мислят за семейството.

– Добре – каза тихо той, – ще ви го дам.

– Благодаря ти, татко, ти ни спасяваш. Щом купим нови компютри, веднага ще ти го върнем.

– Работете, работете – промърмори Еньо.

– Благодаря ти – повтори Преслав. – Известно време няма да можеш да работиш, а и твоята работа не е толкова спешна.

Вече една седмица Еньо не работеше. Четеше, пишеше на ръка, но не можеше да редактира, да допълва, да разширява книгата. Сутрин излизаше от дома и сядаше в градинката. След като му взеха компютъра, сякаш му отсякоха ръцете. Никога не беше помислял, че така силно ще се привърже към компютъра. Седеше, времето едва-едва минаваше и той се чувстваше напълно безполезен и излишен. Понякога си казваше: ”Е някак си ще свикна и без компютър, но дано Преслав и Нели си стъпят на краката, те са млади, трябва да работят”.

 

София, 15. 03. 2006 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

 

© Георги Михалков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух