напред назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]



Школа по модерни танци


– Още веднъж Ви предупреждавам, че всичко, което ще кажете е изключително важно за процеса и за Вас самата! – повтори следователят Демирев и изпитателно погледна Наталия с острите си като бръснарски ножчета очи.

Но Наталия мълчеше. Демирев направи няколко крачки край бюрото, облегна се на него и продължи:

– Вече два дни отричате. Твърдите, че никога не сте били в апартамента на улица „Марица“, че не познавате нито Бедуина, нито Талибана, а това не е добре.

– За първи път чувам тези странни имена.

– Може би никога не сте чували и имената Иван Кръстев – Бедуина и Владислав Заров – Талибана?

– Може и да съм ги чувала.

– Кога?

– Вече не помня.

– А трябва да си спомните. Това е много важно за вас.

– Не мога!

– Ти си много млада, Наталия, и аз добре те разбирам. Може би си имала нужда от пари? Само ми кажи как те принудиха да вършиш всичко това? Шантажираха ли те, измъчваха ли те, биха ли те?

– Не! Не са ме измъчвали, не са ме шантажирали и не са ме били!

– Тогава?

– Добре! Ще говоря.

Как няма да говориш, гълъбче, каза си Демирев, ако те притисна още малко, както аз си знам, всичко ще си признаеш. Дори и не предполагаш с кого си имаш работа. Демирев не си играе с курви като тебе, или си мислиш, че можеш да ме въртиш на пръста си. Не си познала, малката!

– Е, слушам те – изрече бавно и отчетливо Демирев.

Погледът му сега режеше още по-остро и той почувства прилив на сила, тялото му се изпъна като гепард, готов да се хвърли и сграбчи жертвата си. В такива моменти усещаше някаква сладка жестокост, която се изливаше в гърдите му като отрова. Пламваше целият, чертите на слабото му, сухо лице се изостряха, сякаш тънко длето започваше да ги дълбае. Погледът му заискряваше и една разтопяваща болка го нажежаваше до червено.

– Е? – повтори той.

Големите като лешници очи на Наталия потъваха в мъгла. Тя сякаш беше някъде далече, извън малката стая със старо бюро, разклатени столове и мръсносив компютър.

– Започнах от любопитство – заговори унесено тя. – Бях чувала за Бедуина и Талибана от мои колежки. Понякога ги виждах двамата в кафене „Бриз“ до Морската градина. Седяха сами, пиеха кафе и оглеждаха момичетата, които влизаха в кафенето, а всички знаят, че там ходят главно студенти. Талибана и Бедуина тогава още следваха. Единият – инженерство, а другият – икономика. Отвреме навреме Бедуина сядаше на маса, където имаше няколко студентки. Избираше първокурснички или второкурснички. Беше, висок, матов със златист загар и лъскава като антрацит коса. Затова му викаха Бедуина. Беше и забавен, умееше да се шегува, да прави комплименти. Момичетата омекваха и овлажняваха от погледа му, готови на всичко. Мен обаче не ме поглеждаше, сякаш бях въздух. Случваше се да сяда на маса, на която съм и аз, но разговаряше с другите, а на мен – никакво внимание. Това ме амбицира жестоко. Чувствах се като, бездомно куче на тротоара, което в бързината често настъпват. Исках Бедуина да ме види. Имах се за красива и не можех да си обясня защо не ме забелязва. Често амбицията ме изгаря. А в мен изглежда, че е в повече, и когато ме обхване полудявам като наркоман без дрога. В такива мигове не чувам, не виждам и не мисля. Реша ли да постигна нещо – се хвърлям като лъвица и няма сила, която да ме спре. Действам бързо, обзета от лудост.

Един ден не издържах, влязох в „Бриз“ и седнах на масата на Талибана и Бедуина без да ги попитам дали нямат нищо против. Поръчах си кафе и поведох банален разговор с двамата. Не им се говореше много, но аз се правех, че ми е забавно и не забелязвам, че им досаждам. Те се оглеждаха за зайчетата от първи курс, които влизаха и излизаха. Отвреме навреме от любезност Бедуина се включваше в разговора и усещах, че постепенно се отпуска като човек, пийнал две ракии. Уцелих момент, когато и двамата се бяха поразвеселили и между другото ги попитах: „Чух за школата по модерни танци, искам да се включа. Като малка играех латиноамерикански танци.“ Двамата се умълчаха и спогледаха. „Талантлива съм, ще видите.“ Бедуина се опита ловко, като илюзионист, да отмести темата, но Талибана го прекъсна: „Ще се справиш ли? – попита ме той.“ „Разбира се – отговорих веднага.“ Талибана май ме харесваше. Той беше по-ограничен и по-земен. Приличаше ми на амеркански морски пехотинец с ъгловато лице, късо подстригана ръждива коса и сини като стъклени топчета очи. Женската интуиция ми подсказваше, че мозъкът е Бедуина, а Талибан – изпълнителят, макар Талибана да следваше инженерство и може би беше техническата мисъл, но това не ме интересуваше. Само не знаех защо го наричат Талибана.

С много уговорки и омайване, Бедуина накрая ми определи среща. Каза ми кога и къде да отида, за да види дали от мен ще стане нещо. Бях твърдо решила да му докажа, че мога всичко, което искам. На уречения ден отидох на улица „Марица“ в апартамента, в центъра на града. Посрещнаха ме двамата. Стори ми се, че още се колебаят. Поканиха ме в елегантен хол. Сложиха ме да седна в дълбок фотьойл и Бедуна заговори. Сега изглеждаше друг. Нямаше нищо общо с този, когото познавах от „Бриз“. Говореше бавно и ме пронизваше с погледа си. Учудена забелязах, че очите му не са тъмни, както си мислех, а оловносиви. Обясни ми в какво се състои работата. Няколко пъти повтори, че изисква абсолютна дискретност. Не трябва и дума да споменавам какво правя тук. Ако някой от блока случайно ме попита, да му кажа, че посещавам школа по модерни танци. Когато Бедуина свърши, Талибана ме попита:

– Сигурно ти трябват пари, нали?

– Да – излъгах го аз. – Трябват ми много. Брат ми също следва, а баща ми е безработен.

Беше пълна лъжа. Нямах брат, а баща ми можеше да издържа не една, а три студентки. Бедуина и Талибана никога нямаше да узнаят, че не парите, а амбицията ме влечеше като придошла река. Преди да си тръгна Талибана каза:

– При нас ще получаваш добри пари.

Той наистина беше елементарен. Бедуина обаче пак ме предупреди:

– Ако някъде се изпуснеш, ще бъдем жестоки! Внимавай!

– Как ще се изпусне – ухили се Талибана – нали ще изпусне парите, а ние плащаме в евро.

Първият сеанс се проведе след два дни. Пред камера, по интернет връзка омайвах господа отвъд океана. Бедуина обаче не остана доволен.

– Не се справяш – сряза ме той. – Английският ти е добър, но не е достатъчен. Трябва да задържим всеки клиент и да привличаме нови.

Тези негови думи ме жегнаха като змийско клъвване. Как така не се справям? Та аз се стремях всичко да правя блестящо. Умирах да ми се възхищават, да припадат по талантите и заложбите ми. Исках да съм най-добрата. Бях отлична студентка и се справях с всичко. Исках да докажа на високомерния Бедун, че е попаднал на точния и нужен човек.

След два дни имах пак сеанс. Замислих се. Прецених, че и тук е необходим професионализъм. Не беше достатъчно само да се лигавя пред камерата. Мъжете отсреща бяха живи хора. Трябваше да разбера какво ги кара да се усамотяват пред компютрите. Добре виждах, че не всички са психопати и комплексари. Някои от тях бяха напълно нормални. Чувствах, че имат нужда да говорят.. Вглеждах се в погледите им. Почти всички бяха на средна възраст, улегнали. Може би имаха семейства, жени, но търсеха нещо ново и аз трябваше да им го дам, да бъда забавна, да им разкривам свят, за който бяха убедени, че съществува и в продължение на няколко минути да ги откъсвам от действителността. Не играех роля, исках да се наслаждават не само на тялото ми, на усмивката ми, но и да усещат, че ги разбирам. Сигурно в живота не смееха да погледнат непозната привлекателна жена, затова се бяха хвърлили до един във виртуалното пространство.

Един от тях се представяше за писател от Канада... Казваше, че никога не е имал желание да заговори нито една красавица, за да не се разочарова. Искаше да ми изпрати билет да замина при него и всеки следобед, след като приключи с писането да съм до него. Може и да не разговаряме, а само да седим, на него ще му стига, че очите ни говорят.

Ако за нещо съм благодарна на Бедуина и Талибана е, че не само разговарях с различни хора, а надникнах в себе си, разбрах коя съм: амбициозна, разглезена, любимката на татко, чрез камерата по-добре видях себе си.

Бедуина оцени усилията ми и увеличи хонорара ми, но Талибана не беше съгасен. Той по друг начин разбираше тази работа.

– Мъжете – казваше Талибана – искат да видят нещо скрито, нещо тайно, не искат да ги гледаш умно и да им се усмихваш загадъчно, а пък приказки – въобще не им се слушат.

Може и да е бил прав, но това си беше негова работа, а Бедуина имаше планове да разширява мрежата и точно тогава стана провалът. Не разбрах как се издънихме. Май станахме много маймуни на клона...

Наталия замълча. Демирев я гледаше. Светлият й поглед сякаш разплиташе обърканите му мисли.

– И все пак, не разбрах какво точно правехте в апартамента на улица „Марица“? – попита Демирев.

– Нали ви казах, посещавах школа по модерни танци – усмихна се невинно Наталия.

 

София, 28. 10. 2005 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

 

© Георги Михалков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух