напред назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]



Катастрофата


Влакът закъсня. Вместо в двайсет и един и трийсет, пристигна в двайсет и два. Инженер Проданов се огледа. Малкото пътници, които слязоха с него, се пръснаха в различни посоки и перонът опустя. Проданов премина през осветения гаров салон, излезе на улицата и се упъти към автобусната спирка. Отдавна не беше идвал в Бургас и вълнение изпълни гърдите му като любима стара мелодия.

В началото на декември улиците бяха безлюдни. От морето духаше мразовит вятър. Вървеше и обмисляше как ще протече командировката му. Сега трябваше да отиде в хотела, а утре рано сутринта в „Нефтохим“ . Искаше да си свърши работата, а после да отдели няколко часа, за да се поразходи край морето. Обичаше морето и нямаше значение дали е лято или зима. През всеки сезон за него то беше като красива загадъчна жена. Припомни си младежките години, тогава по-често пътуваше до морето, по цели нощи с приятели обикаляха дискотеки и барове, а през деня се излежаваха на топлия пясък до загорели момичета.

Застана на спирката. Сам. Автобусът сигурно беше минал наскоро и трябваше да чака следващия. Изведнъж чу остро свистене на спирачки. Някаква страшна сила го блъсна и изхвърли нагоре. Потъна в топла, непрогледна мъгла.

Когато отвори очи първото нещо, което видя беше красиво женско лице, говореше му нещо, но той трудно долавяше думите.

– Колко дълго съм спал – прошепна Проданов.

– Най-страшното мина – каза жената.

– Коя сте вие?

– Сестра Велева.

– Къде съм?

– В болницата. Спомняте ли си какво е станало?

– Не – отговори той.

– По-добре, че не помните. Шофьорът, който ви блъсна е избягъл. Доктор Васев ви оперира.

– Благодаря – простена Проданов.

– Сега трябва да си почивате. Не се предавайте, ще се възстановите. Опитайте се да поспите.

Сестра Велева го погледна пак съчувствено и си тръгна. Проданов затвори очи. Искаше да си припомни какво точно се случи. В главата му сякаш беше паднала тежка метална завеса, зад която не можеше да проникне. Сестрата каза, че шофьорът е избягъл. Какъв шофьор? Напрегна паметта си, но напразно. Коя е болницата? Струваше му се, че въпросите като нагорещени игли се забиват в съзнанието му, но не могат да разкъсат тежката метална завеса, зад която бяха отговорите. Отпусна се, пред затворените му очи като ореол изплува лицето на сестрата и пак чу гласа й: „Не се предавайте.“ Като че ли не беше виждал такава красива жена. Изглеждаше на около двайсет и пет години с бадемови очи и мигли като ресни. Не би могъл да си я представи в друг цвят, освен в бяло.

Сутринта, когато отвори очи, първият човек, когото видя беше пак тя. Сигурно е идвала и през нощта да го наглежда, а може да е била и в съня му.

– Няма да се предаваме, нали? – каза сестрата.

– Няма – промълви Проданов, – но нищо не мога да си спомня. Трябваше да отида някъде...

– Не се измъчвайте, постепенно ще си спомните всичко. Доктор Васев ще дойде да ви види.

В стаята влезе млад мъж с черна коса, избръснат до синьо, от което лицето му изглеждаше като стоманено, изправи се пред леглото и го попита:

– Как се чувствате, господин инженер?

– Добре съм – промълви Проданов.– Докторе, колко време ще остана тук?

– Не мислете за това. Уведомихме вашите колеги в София за случилото се и при първа възможност ще можете да си отидете.

– Благодаря ви.

Дните в болницата се нижеха като керван, едва-едва. Проданов започна да става от леглото, да прави по няколко стъпки из стаята, дори един ден успя да стигне до прозореца. Навън беше навалял сняг. Първият сняг. Вече знаеше, че е в Бургас, но не можеше да види морето. Нищо, че беше зима, сняг и студ, жадуваше да се приближи до брега, да се изправи на безлюдния плаж и да погледне към безкрая, където оловните вълни се сливаха със сивия небосвод. Представяше си вълните като глутница вълци, които се хвърлят яростно към брега, а после уморени лягат на мокрия пясък.

Когато започна да излиза в коридора на болницата, понякога сестра Велева минаваше забързана покрай него. Вече беше успял да подреди разпиления и объркан пъзел. В дългите нощи лежеше с отворени очи, забити в тавана. Кой го блъсна, как го блъсна и защо избяга? Можеше отдавна да не е жив. Преди да го блъсне колата, искаше да отиде на морския бряг, да види морето. Животът беше миг. Сега за него мигът се казваше сестра Велева. Изпита неудобство, че толкова мисли за нея. Беше й безкрайно благодарен, и на нея, и на доктор Васев. В деня, в който го изписаха влезе в стаята на сестрите и й благодари. Искаше да благодари и на доктор Васев, но той не беше в болницата.

От катастрофата минаха три години. Проданов отново беше дошъл в Бургас. Почувства силно желание да види сестра Велева. През тези три години често си мислеше за нея. Отиде в болницата. Повикаха я и след малко тя се появи. Все такава, както я помнеше. Стройна с бадемовите очи, дългите мигли и бялата престилка.

– Как сте? – попита тя.

– Добре съм. Пак съм в града и дойдох да ви видя, и доктор Васев искам да видя.– Доктор Васев – каза сестра Велева – и като че ли погледът й помръкна. – Доктор Васев ми стана съпруг, но почина преди година. Тогава не ви казахме, той ви блъсна с колата и не избяга, както си мислехте, а ви докара в болницата и сам ви оперира, важното е, че сте жив и здрав.

Проданов я погледна смаян.

 

София, 2. 02. 2006 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

 

© Георги Михалков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух