напред назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]



Премиерата


Времето е слънчево и топло. Сабина е у дома и гледа през прозореца. Долу, пред блока, играят деца и вдигат невъобразим шум. Някои хора се разхождат. Облечени са леко, без шапки и без шалове. Сабина не помни да е имало такъв топъл януари. Слънцето грее и подухва вятър, сякаш е април.

Би трябвало да е радостна, а може би и щастлива, но не е. Гледа навън през прозореца, но като че ли нищо не вижда. Решава да изпие чаша кафе. Отива до печката, сипва в джезвето кафе и го слага да се стопли. По белия емайл на печката се виждат пръски от кафето, изкипяло сутринта, като лунички по лицето на момиче, но няма желание да ги почисти. После, друг път, някога, казва си и налива кафето в малката чашка, любимата й кафена чашка, на която има нарисувани някакви кафяви шарки. Приличат й на йероглифи. Понякога ги разглежда и се опитва да вникне в тях, да открие някакъв смисъл. Чашката й подари брат й преди години. Беше й казал, че е мексиканска. Пие бавно кафето, на малки глътки. Преди месеци пиеше кафето заедно с Теодор. Седяха тук на масичката в хола един срещу друг. Теодор го пиеше със захар, а тя без захар.

Седи, загледана в чашката. Не може да определи състоянието, в което се намира. Трябва да е радостна. Вчера получи роля. Повече от година не е играла. Режисьорите я бяха забравили, а напоследък и тя самата не искаше да си спомня за тях. Подозираше, че Теодор си има любовница. Той разбира се и дума не споменаваше за това. Държеше се така, като че ли нищо не се е случило или нищо няма да се случи, но Сабина усещаше. Не знаеше дали това е интуиция, интелигентност или шесто чувство, но беше сигурна, че не си въобразява. И една вечер се случи. Теодор изпи цели три водки. Винаги се задоволяваше само с една или в специални случаи с една голяма и една малка. След като мълчаливо изпи водките, той я погледна сякаш много отдалече, стана от масата, леко залитна и й каза:

– Тръгвам. Не ме чакай. Няма да се върна.

Само това и излезе. И наистина не се върна. След няколко дни Сабина разбра, че живее с Елена – колежката й. В това може би нямаше нищо чудно. Елена беше млада и красива, и минаваше за една от най-талантливите актриси в театъра. Сабина не беше сигурна дали обича Теодор, но беше свикнала с него. Живееха близо пет години заедно. Нямаха брак. Приятно й беше понякога нощем да се събужда и да го чува как тихо прохърква да нея. Вечер, когато Теодор се връщаше от представление, тя го очакваше пред приготвената за вечеря маса. Той отключваше вратата, влизаше, прегръщаше я и я целуваше. Двамата сядаха един срещу друг и започваха да вечерят, бавно и продължително. Теодор й разказваше за представлението, как е изговарял тази или онази реплика, как публиката е реагирала... Може би точно в тези мигове го обичаше, защото той умееше да пресъздава магията на театъра. Черните му като антрацит очи блестяха. От време на време затаяваше дъх, вдигаше леко чашата с дългите си като на пианист пръсти и я допираше до устните си, отпиваше малка глътка, преглъщаше с удоволствие, поглеждаше Сабина и пак продължаваше да говори. Беше все още млад. Няколко години по-млад от Сабина и играеше всички главни роли. Когато онази вечер й каза, че тръгва и няма да се върне, тя не повярва и продължи да го чака. Всяка вечер приготвяше масата за двама. Слагаше две чинии, два прибора, две салфетки, сядаше и чакаше. В стаята беше тихо. Едва ли имаше друга такава тиха стая на света.

И изведнъж, след толкова много месеци, й съобщават, че е разпределена в пиесата „Животът – това са две жени“, но най-изумяващото е, че ролята на младата жена ще се изпълнява от Елена. Точно от Елена. Да играе с Елена, да бъдат заедно на сцената цели два часа. Това е изтезание. Изтезание, което ще се повтаря безброй пъти. Първо – репетиции, после – представление след представление, и ако постановката има успех ще продължи няколко сезона.

Но Сабина очакваше тази роля. И ето Венков, режисьорът, е преценил, че тя най-добре ще я изиграе. Откъде да знае, че Сабина и Елена не могат да се гледат. Това не го интересува. Той поставя „Животът – това са две жени“ и иска представлението да има успех.

Седи Сабина забила поглед в кафената чашка. Дали да се срещне с Венков преди да е започнал репетициите и да му каже, че се отказва. Пред очите й постоянно е ехидния поглед на Елена, която я гледа и невинно пита: „Липсва ли ти Теодор?“ Но точно тази роля й трябва, страшно й трябва. Играе й се. Иска отново да е на сцената. Благодарна е на Венков, че е избрал точно нея. Няма с кого да сподели какво чувства. Ако беше останал Теодор... Но нали той забърка всичко това.

Репетициите на „Животът – това са две жени“ започнаха трудно. Сабина се опитваше да забрави, че срещу нея е Елена. Играеше, изпълняваше точно указанията на Венков. Идваше първа в театъра. Колкото повече се уморяваше, толкова по-добре се чувстваше. Научи текста на цялата пиеса, не само своята роля, а и репликите на Елена. Понякога се чудеше, от къде у нея се взе такава концентрация на мисълта и волята. Дните й вече не изглеждаха толкова дълги. Животът й започваше отново и знаеше, че всичко, което я очаква ще е само хубаво. Ще получава нови роли, ще играе и пак ще е същата Сабина, която беше преди двайсет или трийсет години.

Венков изглеждаше доволен и може би предчувстваше успеха. По време на репетициите той сигурно усещаше искрите между Сабина и Елена, но се правеше, че не ги забелязва. Работеше и с двете, имаше ясна концепция и с лекота постигаше това, което желае.

 

* * *

 

Днес беше премиерата. Дойде и този ден. През нощта Сабина спа неспокойно. Сънуваше кошмари, събуждаше се. Сънуваше се ту на сцената, ту между публиката в салона. Виждаше се изправена сам сама на сцената чисто гола пред потъналия в мрак салон. Стотитици погледи се забиваха като ножове в голото й тяло и между тях усещаше и погледа на Елена. Когато се сънуваше в салона, седнала между публиката, виждаше на сцената Теодор и Елена. Уж бяха на сцената, а Сабина знаеше, че са у дома на Елена. Теодор я целуваше, а Елена невинно питаше: „Какво ли прави старата сепия?“

Събуди се уморена и с главоболие. Дълго рови в гардероба, за да избере с коя рокля да бъде тази вечер. Най-напред се спря на една маслено-зелена, но тя й напомни зелените очи на Елена. После избра една червена, дълга без ръкави. Облече я и се огледа. Тялото й все още беше стройно, слабо, лицето й бледо, но запазило красотата и чара. Очите й бяха изморени, но щеше да се гримира и да прикрие умората.

Имаше едно мъничко мече, талисманът й. Преди, когато по-често играеше, винаги си го слагаше в чантата и вярваше, че Пончо, така го беше кръстила, ще й носи щастие. Извади го от чекмеджето на шкафа, погали го и го пъхна в чантата си.

Когато влезе в театъра суматохата беше пълна. Сценичните работници довършваха нещо по декорите. Венков даваше последни указания на осветителите и на помощник режисьора Цветков. Леля Катя, гардеробиерката, тичаше нанякъде с някаква рокля. Елена мина покрай Сабина без да я поздрави. Сабина се направи, че не я вижда, затвори се в гримьорната, извади цигарите и запали една. Беше готова, гримирана, облечена, когато от уредбата екна гласът на помощник-режисьора: „Внимание! Актрисите на сцената. Започваме. Успех!“

Препълненият салон жужеше. Бяха поканени най-известните хора в града: кметът, заместниците му, общинските съветници, културни дейци, общественици, журналисти... Вълнението я плисна като морска вълна. Представлението тръгна сковано. Сабина долавяше притаеното дишане на зрителите и напрежението с което следяха всяка дума и жест. Изведнъж изтръпна. Беше пропуснала да погали Пончо, мечето, преди да излезе на сцената. Винаги го погалваше и всичко минаваше добре, а сега... Нещо щеше да стане.

Внезапно Елена си забрави репликите и онемя. Гледаше като вкаменена. Чудесно, каза си Сабина, нали си въобразява, че е най-талантливата. От големите зелени очи на Елена зееше празнота. Беше пребледняла, полуотворените й устни трепереха и по гладкото й чело се появиха капчици пот. От безсилие очите й се напълниха със сълзи. И странно, в този миг Сабина я съжали, произнесе репликите й. Произнесе ги така, че публиката не усети нищо.

 

София, 25. 01. 2007 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

 

© Георги Михалков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух