Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

Фабриката се намираше точно в средата на квартала. Широкият й и просторен двор беше ограден от висока тухлена ограда. Сградата беше четириетажна, сива и мрачна. В двора се влизаше през двукрила метална врата. До нея имаше по-малка, също метална с прозорче, през което поглеждаше портиерът, ако някой позвънеше на вратата. През двукрилата врата излизаха камиони, натоварени с готовата продукция. Почти никой от квартала не знаеше какво точно произвеждат в тази фабрика. Едни казваха – санитарни материали, а други – перилни препарати, но това беше без значение. Във фабриката работеха млади жени, които идваха сутрин рано, влизаха една по една или на групи и до обяд не се мяркаха нито в двора, нито около фабриката. Работеха в мрачната четириетажна сграда, която отвън изглеждаше така, сякаш в нея няма жива душа. Точно в дванайсет часа на обяд около фабриката наставаше раздвижване. По двора започваха да се мяркат жени. Някои от тях излизаха на улицата пред вратите и около оградата, сядаха на тротоара и започваха да ядат сандвичите, които си носеха от дома. Други отиваха в близкото кафене, където си купуваха кафе, кифли или банички. Точно в дванайсет и половина жените се прибираха, улицата, дворът опустяваха и голямото сиво здание пак изглеждаше така, сякаш в него няма жива душа.

Всяка сутрин около осем часа пред фабриката спираше черна кола, от която излизаше мъж на около петдесет години, висок, слаб, леко прегърбен с очила с метални рамки, облечен в дълго черно палто, а когато беше топло ходеше със светъл костюм. Всеки можеше да се досети, че това е директорът на фабриката. Цял ден той не се появяваше, не излизаше и в дванайсет часа на обяд, когато жените обядваха и можеше да се види отново в шест или шест и половина вечерта, доста след края на работното време, когато черната кола идваше да го вземе.

Една сутрин, в началото на май пред фабриката спря мерцедес, от който излязоха трима мъже. Единият от тях се приближи до прозорчето на портиера и след минута малката метална врата се отвори. Мъжете се упътиха направо към кабинета на директора. Секретарката, млада жена на около двайсет и пет години, ги посрещна, помоли ги да изчакат, за да съобщи за тях и като невестулка се вмъкна в кабинета на директора.

– Господин Вангелов, дошли са от управлението.

– Да влязат.

– Директорът ви очаква – каза секретарката и тримата мъже влязоха в кабинета.

Директорът стана от бюрото.

– Какво ви води насам, господа? – попита сухо той.

Най-възрастният се изправи пред него.

– Вангелов, вече веднъж бяхме говорили – фабриката ще се ликвидира. Водя одита.

Директорът го погледна мрачно и от сивите му очи прескочиха искри.

– Никаква ликвидация! Фабриката е печеливша! Изнасяме продукция за Европа и Балканските страни!

Но възрастният набит мъж не го остави да продължи и грубо го прекъсна:

– Говори си каквото искаш. Ликвидация и точка! Това е одитът. Осигури им условия за работа!

След тези думи набитият мъж се обърна и тръгна към вратата, а директорът се провикна след него:

– Искаш да я купиш на безценица, но няма да стане!

* * *

След този разговор директорът започна да идва във фабриката без кола. Минаваше през малката врата, влизаше вътре и както преди целия ден не се показваше. Излизаше към шест, шест и половина вечерта и бавно, леко прегърбен тръгваше към трамвайната спирка. Постепенно все по-малко и по-малко жени идваха сутрин на работа, докато неусетно съвсем изчезнаха. Изчезнаха и големите камиони, които излизаха натоварени с готовата продукция.

Веднъж директорът промени навиците си. Излезе към дванайсет часа и отиде до кафенето да си купи цигари. Вече нямаше кого да изпрати за цигари. Връщайки се, преди да влезе в двора на фабриката, около него се завъртя бездомно куче, бяло, слабо с щръкнали уши и отрязана опашка.Той спря и погледна кучето озадачен. Стори му се, че то го гледа с дълбоки умни очи. Без да се замисля отвори малката врата и направи знак на кучето да влезе в двора и то тутакси се вмъкна вътре. След малко директорът изнесе сандвич и му го даде.

– Яж, Найдене. Ще се казваш Найден, защото те намерих – замисли се за момент той, после добави. – Е, кой кого намери не е важно, аз тебе или ти мене...

Найден се нахвърли върху сандвича и докато директорът се обърне, сандвичът вече го нямаше.

Така в двора на фабриката се появи Найден, който сутрин единствен посрещаше директора и вечер го изпращаше. Не се мина и седмица и директорът доведе друго куче, пак бездомно и пак мършаво и слабо като Найден. Кръсти го Лара, защото беше женско. Хранеше ги, дори им приготвяше храна и им я носеше от дома. След Найден и Лара в двора на фабриката започнаха да се появяват куче след куче. На всяко директорът даваше име и старателно си го записваше в голяма тетрадка. Броят им растеше и постепенно просторният фабричен двор заприлича на кучешки лагер. Ако човек можеше да надникне през високата ограда, щеше да остане изумен. В двора се разхождаха десетки най-различни кучета. Едни бяха едри и лениви с огромни глави и рунтави опашки, други приличаха на вълци с изпънати като струни тела, с остри, недоверчиви и свирепи погледи, трети – дребни и малки като пухкави топки. Имаше и кучета от странни и необикновени кръстоски: дълги и късокраки с глави на каракачанки и с тела на хрътки. Някои бяха лениви и мързеливи, само лежаха и не помръдваха. Други не се спираха на едно място, обикаляха двора и лаеха без причина. Едни бяха лидери, а други хитри и коварни. Имаше наивни, глупави и безобидни, приятелски настроени и враждебно настроени. Едни се отдаваха на любовни приключения и упорито ухажваха кучките, а други бяха безразлични към всичко, което ставаше около тях., но без изключение всички изпитваха огромно уважение и преклонение пред Вангелов и появата му беше за тях неописуем празник. Само да се покажеше на вратата и кучетата се втурваха към него. Той заставаше по средата на двора, а те плътно го обграждаха, гледаха го право в очите, готови да изпълнят всяка негова заповед, а Вангелов стоеше неподвижен вперил металносивия си поглед в нищото. От време на време той си спомняше, че доскоро се страхуваше от кучета и когато срещнеше бездомно куче на улицата, старателно го заобикаляше. Изпитваше отвращение от бездомните кучета. Не можеше да гледа и да понася болнавите им мършави тела. Мръсни, гладни, осакатени, страхливи с примирени и празни погледи те го следяха отдалече и той подозираше, че са озлобени и жестоки. Заобикаляше ги със спотаен страх, защото знаеше, че всичко може да се очаква от скитащите бездомни кучета. За него те бяха пасмина, от която нямаше отърване. Много кметове се опитваха да прочистят града от тях, но неуспешно и Вангелов имаше усещането, че колкото повече кметовете се заканваха и колкото по-железни мерки вземаха, бездомните кучета се увеличаваха. От всичко друго можеше да има спасение, но от тях – не.

Вангелов не обичаше и домашните кучета. Не можеше да понася самодоволните, нахранени и добре гледани домашни любимци. Независимо дали домашните кучета бяха едри или дребни те будеха у него същия страх, както и бездомните. Той беше убеден, че в мига, в който най-неочаквано някое домашно куче ще скочи и ще го захапе за врата. За него кучетата нямаха място в живота на хората, но ето как странно някои неща се променят и сега за Вангелов кучетата бяха станали най-важните спътници в живота му. Разбираше ги по-добре от хората. Те го трогваха и вълнуваха с привързаността си, предаността си, голямата си обич към него и бяха готови на всичко. Дори и тези, които изглеждаха свирепи, кръвожадни и зли стояха пред Вангелов смирени и кротки като ангели и очакваха най-малкия знак, за да направят това, което той пожелае. Толкова много му даваха, а той на тях – нищо. Е, хранеше ги, но какво е една храна. Беше ги прибрал тук, в двора на фабриката и добре знаеше, че всички те, петдесет, шейсет или седемдесет, биха били по-щастливи, ако са на улицата, ако се шляят безгрижно от булевард на булевард и от градинка на градинка. Беше ги виждал как щастливо се излежават в градинката пред Президентството и никой не ги закача, но сега бяха тук при него, за да са с него. Кучетата не се интересуваха дали е още директор или не, колко пари получава и какво притежава. Те го обичаха такъв, какъвто е и той с ненавист се сещаше за жена си и студените й като лед очи, когато й спомена, че ликвидират фабриката.

– Така е – подметна му тя, – като не я приватизира ти! – и в погледа й просветна нещо саркастично, подигравателно, и по-жестоко от погледа на булдог.

Тя беше двайсет години по-млада от Вангелов и когато се ожениха той я гледаше така, както сега кучетата гледат него, но вече не беше директор и жена му не го забелязваше. Скиташе като разгонена кучка, прибираше се късно посред нощ, не считаше за нужно да му казва къде е била и с кого е била, и Вангелов реши, че няма смисъл да се връща повече у дома. Заживя във фабриката.

Кучетата се увеличаваха. Нощем виеха и лаеха и техният хоров лай беше тайнствен и забавен. Те сякаш разговаряха или обсъждаха нещо много важно. Хората, които живееха в блоковете наоколо цяла нощ не можеха да заспят, но Вангелов, чудесно разбираше техния лай. Седнал неподвижно в кабинета си той слушаше с интерес и все повече и повече потъваше в кучешкия разговор.

Живеещите започнаха да изпадат в паника. Кучетата не спираха да лаят и нощем ставаше страшно и мъчително. Воят на толкова десетки кучета не ги оставяше да мигнат и пилеше нервите им като стържещ шмиргел. Те скачаха сънени от леглата, потрепервайки от ужас и им идваше и те да завият от безсилие. Не издържаха и подадоха молба фабриката да се разруши, а кучетата да се изтребят, но никой не обърна внимание на молбата им. Тогава създадоха граждански комитет за борба срещу кучетата. Писаха петиции, настояваха, умоляваха, заплашваха, доказваха и успяха. Връзки ли намериха по високите етажи или роднини не се разбра, но властите взеха мерки. Най-напред пристигнаха двама-трима мъже, които се опитаха да влязат в двора на фабриката, но не стана. Кучетата ги посрещнаха организирано. Лаеха като раздрани, и се нахвърляха върху тях като разярени тигри. Като видяха, че така няма да стане мъжете си отидоха озлобени и решени на всичко. Псуваха и се заканваха, че няма да оставят едни бездомни помияри да им попречат да си свършат работата. Да, но мъжете явно не разбираха добре с кого си имат работа. Доведоха един взвод пожарникари, но и пожарникарите никаква не я свършиха. Обикаляха около оградата заливаха кучетата с вода, а кучетата не спираха да лаят и може би си мислеха, че дъжд вали. След пожарникарите дойдоха командоси. Гражданите от съседните блокове гледаха от балконите и им се струваше, че командосите се забавляват с разярената кучешка армия. Отгоре, от балконите, не ставаше много ясно кои са командосите и кои кучетата, защото и от двете страни на високата ограда, и едните, и другите ръмжаха и лаеха и се хвърляха едни срещу други като побеснели.

И докато властите се опитваха по всякакъв начин да превземат фабриката, някъде отвътре, надвиквайки свирепия кучешки лай се носеше един застрашителен глас: „Няма да я ликвидирате!“

Този глас, изпълнен с решителност, гняв и може би някаква тъга се запечата в съзнанието на живеещите около фабриката и днес още, когато те спят, кучешки лай и странен глас ги стряска в съня им: „Няма да я ликвидирате!“

София, 22. 04. 2007 г.

Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

© Георги Михалков. Всички права запазени!