Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

Тя стоеше изправена пред него и пристъпваше от крак на крак. Говореше, но Сариев не я слушаше и се ядосваше, че закъснява за срещата с кмета. Жени като нея го дразнеха. Беше на около трийсет години или може би по-млада, висока и слаба с издължено като на икона лице, прави кестеняви коси, спуснати на раменете й и с тъмни очи, в чийто поглед се четеше притеснение, страх, молба. Тънките й пръсти с чисти и добре оформени нокти без маникюр стискаха нервно дръжките на черната протрита чанта. Беше с права тъмна пола, бяла блузка и светло сако, чиито ръкави й бяха дълги, а кафявите й обувки с износени и изкривени токове бяха старателно до блясък лъснати. Говореше тихо, внимателно, но Сариев вече не издържаше. Усещаше, че гърлото й е пресъхнало. Тя се опитваше да преодолее стеснението и да бъде убедителна.

– Покривът на Дома тече, тоалетните и баните не са ремонтирани от десет години. Чаршафите са скъсани, а през зимата едва успяваме да отоплим помещенията и децата мръзнат...

– Добре, добре – прекъсна я Сариев – ще видя какво мога да направя, обадете ми се след седмица, много бързам.

– Извинявайте за безпокойството, но бих искала да ви оставя и това писмо, и да ви кажа още нещо, за мен е важно, много е важно, моля ви изслушайте ме...

– Добре, оставете ми писмото, ще го прочета.

Сариев стана от бюрото, изпрати я, затвори вратата след нея и погледна писмото. Отдолу стоеше името й Любка Михайлова – директор на Дома за сираци „Вяра, надежда и любов“. Той хвърли небрежно карирания лист на бюрото и си облече сакото. Минаваше единайсет, но кметът щеше да го почака, щом го вика, ще го чака.

Когато влезе в колата и натисна газта, Сариев забрави за директорката на Дома за сираци.

Както винаги кметът го посрещна широко усмихнат. Сариев не харесваше тази негова усмивка, която се разливаше по цялото му лице като мътна река. Имаше нещо изкуствено в нея и колкото кметът да се мъчеше да изглежда любезен и благ, не успяваше да скрие завистта си. Сариев беше сигурен, че му завижда за парите, за влиянието му и за всичко, което притежава, но кметът не можеше без Сариев и той без кмета. В този град всички бяха свързани, а и не само в града – в цялата държава. Парите, собствеността зависеха от държавата, а държавата зависеше от парите на такива като Сариев, и колкото той да се мъчеше да бъде независим и самостоятелен, не можеше да мине без посредничеството на кмета, макар че би могъл да купи кмета заедно с кметството му.

– Заповядайте, господин Сариев, приготвил съм специално за вас от домашната ракия.

Веднъж беше споменал, че не понася уиски и оттогава кметът държеше в кабинета си шише домашна ракия. Двамата седнаха на малката масичка в просторния кабинет, кметът напълни двете чашки с ракия, извади от хладилника чинийка със сирене, което сигурно беше поръчал специално за срещата, да го нарежат и поръсят с червен пипер и олио, и вдигна чашката си, за да се чукнат със Сариев.

– Е, добре дошъл – усмихна се многозначително кметът.

Връстник на Сариев, четирийсет годишен той беше набит, здрав с черна остра коса и цигански очи, в които блестяха лукави искри. Сариев имаше усещането, че малките му очи, като топчета от рулетка шарят непрекъснато и не изпускат нищо. Кметът от сутрин до вечер не излизаше от кабинета си, но отлично знаеше къде какво става в града, сякаш притежаваше десетки чифта наострени уши и широко отворени очи. Нищо не можеше да го изненада. Само за това му завиждаше Сариев. В света, в който живееха, най-важното е информацията, много по-важна от парите, недвижимите имоти, банките.

– Сигурно се чудиш защо те повиках? – прекъсна мислите му кметът.

Сариев го погледна подозрително. Предполагаше, че пак ще иска някаква услуга, но кметът сякаш тутакси прочете опасенията му. Не можеше да се отрече, че умът му реже като бръснач.

– За услугите – услуги! – каза той и лукавите искри пак блеснаха като светкавици в тъмните му като дупки очи.

Сариев го изгледа мълчаливо. Сигурно му готвеше някакъв фин капан, но Сариев не беше вчерашен. Кметът продължи да се прави, че не забелязва съмненията му.

– Общинският съвет взе решение да продаде универсалния магазин в центъра на града. Ще го обявим на търг. Знам, че ти имаш интерес към него и затова реших да ти съобщя новината. Ясно е как ще действаме и друг път сме успявали.

– Ясно! – отговори кратко Сариев.

Това беше добра новина. Сариев отдавна оглеждаше големия универсален магазин, който от години общината не можеше да поддържа. Той не само знаеше как ще действа с кмета, но беше и наясно какво кметът ще получи в замяна, но това нямаше значение. Важното е, че много скоро универсалният магазин ще бъде негов. Кметът го погледна изпитателно.

– Ясно ли е? – попита пак той малко недоверчиво.

– Ясно е! – успокои го твърдо Сариев.

– Както и преди, нали?

– Не се страхувай! – увери го Сариев.

Двамата си стиснаха ръцете и Сариев стана да си върви. Преди да излезе от кабинета, кметът вече по-спокоен му каза:

– Знаеш ли някакви слухове се носят из града...

– Слухове ли – озадачи се Сариев, – какви?

– За дядо ти.

Това му прозвуча смешно и той не можа да задържи смеха си.

– За дядо ми ли?

– Да, да – продължи кметът сериозно.

– Шегуваш ли се?

– Не, не се шегувам. Казвам ти това, което чувам, а може би и ти вече си го чул?

Сариев продължаваше да се смее.

– Разправят, че нощно време виждат духа на дядо ти да се разхожда по улиците.

Сариев вече се разсмя гръмогласно. Само това не очакваше.

– Какво ти става, Ненов? Да не си откачил?

– Аз не съм го виждал – обясни кметът, – но няколко пъти чувам едно и също, заслушай се какво приказват хората. Сигурно е измишльотина, но хората го приказват, затова ти го казвам.

– Ей, какви ли не зевзеци има в този град – махна с ръка Сариев и излезе.

Но докато пътуваше с колата, той си мислеше не за универсалния магазин и за добрата сделка, която му предстои, а за дядо си. Дядо му Делчо Сариев, някога най-богатият човек в Златобряг, солиден и уважаван търговец, беше натрупал богатствата си от търговия с жито. Закупил ниви, построил къщи, той беше направил и много за Златобряг: храма „Свети Георги“, градската баня, занаятчийското училище, складове за жито, а изпращал и ученолюбиви момчета да учат в чужбина. Целият град го почитал и са го наричали Баща на бедните, на много хора е помагал.

Сариев беше успял да си върне земите на дядо си, складовете за жито, мелницата, къщите, и благодарение на него сега и той беше най-богатият в Златобряг, но най-важото – Сариев не само възстанови богатствата на дядо си, а и ги увеличи. Понякого в добро настроение си казваше: „Вярно е, че където е текло, пак ще тече и пари при пари отиват.“

Преди десетина години той дори и не предполагаше какви изненади му готви бъдещето. Работеше като електроинженер в силнотоковия завод, но като настъпиха промените веднага напусна столицата и дойде в Златобряг. Жена му не пожела да го последва, каза му, че постъпва авантюристично и си остана да живее в София, а Сариев направи тук чудеса. Сам не повярва, че за толкова кратко време от неизвестен инженер стана един от най-богатите не само в Златобряг, но и в страната. Подхвана и той търговията с жито, и бизнесът му се завъртя като прецизна и добре смазана машина.

Тук, в Златобряг, в гробищата, се издигаше гробницата на дядо му, и преди години Сариев от благодарност и уважение я беше ремонтирал. Сега тя стоеше там, между запустелите и изоставени гробове като символ на могъществото и величието. Изградена от бял мрамор с колони, приличаше на параклис. В нея почиваха не само дядо му и баба му, а и прадядо му и прабаба му.

„Каква ли ще е тази глупост – каза си Сариев. – Виждали духа на дядо ми по улиците. Къде ли са го виждали и как така го видяха? Ей, луди колкото искаш на този свят!“

Сариев паркира колата пред офиса и побърза да влезе вътре, защото слънцето вече беше напекло и той усещаше как се изпотява и челото му се оросява от дребни кристални капки пот.

* * *

Неусетно седмицата мина и една сутрин в офиса му пак цъфна директорката на Дома за сираци. Този път като че ли беше набрала повече смелост и решителност.

– Господин Сариев, казахте ми да дойда след седмица.

Сариев я погледна с досада. Пак беше облечена с тъмната пола, бялата блузка и светлото сако, което сега му се видя старомодно. Кафявите й изкривени обувки и сега бяха старателно лъснати. Сариев се опита привидно любезно да я изслуша, но тихият й равен глас само повече го раздразни. Погледна я и с изненада забеляза, че очите й са необикновено дълбоки и лъчисти. Отдавна не беше виждал такива изразителни очи. В тях имаше нещо предано и чисто като в очите на дете.

– Господин Сариев, – продължаваше директорката – аз не съм от тук, но хората казват, че дядо ви са го наричали Баща на бедните и много е помагал на всички...

– Да, да – разсеяно промърмори Сариев.

Той още не можеше да откъсне погледа си от дълбоките й лъчисти очи. За първи път усещаше и виждаше такава чистота и светлина, жена, която наивно вярва в доброто, сигурна е, че то съществува и е някъде тук наблизо и хората само трябва да си отворят очите, за да го видят, искрено да му се зарадват, да го запазят и предпазят.

– Господин Сариев, искам и още нещо да споделя с вас, много е важно за мен...

– Да, да – повтори Сариев разсеяно.

В този миг мобилният му телефон сладкогласно зачурулика и той го допря до ухото си.

– О, господин кмете, радвам се да те чуя. Извинете – обърна се Сариев към директорката, – ще ви се обадя, вие ми оставихте писмото, ще ви се обадя.

Директорката мълчаливо се обърна и излезе от кабинета.

– Да, кмете, ще дойда да се видим. Разбира се.

Сариев прибра мобилния си телефон. Пред погледа му още блестяха големите лъчисти очи на директорката. Те сякаш бяха надникнали дълбоко в него и леко отворили някаква врата, която той старателно криеше.

* * *

В късния следобед Сариев влезе в кафене „Перла“. Тук се срещаше с познати, с които разговаряха и спореха за еврофутбол. В Златобряг нямаше много развлечения. Освен постоянните срещи с членовете на Ротари-клуб, с които всяка сряда вечер се събираха в ресторант „Метеор“, Сариев посещаваше някои благотворителни концерти и откриване на изложби. Проявяваше интерес към изобразителното изкуство и художниците в града не пропускаха да го канят на всяка изложба. От време на време купуваше по някоя картина, за да не се забравя, че е ценител на изкуството.

Погледна към бара и сервитьорката веднага изтича към него.

– Какво ще обичате, господин Сариев? – попита кокетно тя.

– Коктейл „Смарагд и мечти“ и едно кафе три в едно, Светле. Как си?

– Не мога да се оплача. Чувствам се чудесно.

– Отдалече се вижда, че си огряна от светлина.

Сервитьорката сведе очи и побърза да се отдалечи. Сариев я харесваше, но беше твърде млада. Красотата й го караше да затаява дъх. Изящни крака, нежно тяло, гладко като коприна лице и очи с цвят на смарагд. Точно с цвета на коктейла, който си поръчваше тук. Както седеше сам на масата, загледан към пъргавата фигура на Светла, която сновеше като катеричка, Сариев долови нещо, което го накара да се заслуша.

– Иван от охраната на общината, го видял. Делчо Сариев – духът му. Разхождал се по площада пред общината. Било около един часа след полунощ и оглеждал старата баня, която внукът му направи на бинго-зала.

– Абе как е разбрал, че е духът на Делчо Сариев?

– Бил същият, както е на снимката в общината, с черно бомбе, големи мустаци и с дълго черно палто. Иван извикал, но духът изчезнал, сякаш се стопил, а нощта била светла, имало пълнолуние и лампите пред общината светели.

Сариев се обърна. На съседната маса с гръб към него седяха три жени.

– Абе и дъщерята на Милка го видяла. Връщали се от дискотека и го видели пред стария хотел, този, за който казват, че навремето той го е построил, а сега е някакво застрахователно дружество и банка. Стоял пред сградата и я оглеждал, но когато младежите се приближили – изведнъж изчезнал. И пак бил така облечен: с черно бомбе и дълго палто, а е август, топло време...

– Сигурно така им се е видяло?

– Как ще им се види мъж с черно бомбе и дълго палто посред лято. Само е бил духът на Делчо Сариев. Оглеждал е хотела, който някога е построил...

Сариев не знаеше да се смее ли, или да се чуди. Хората приказваха глупости, но в тези глупости той усети, че съгражданите му го укоряват, че продава сградите, построени от дядо му или ги превръща в заведения за забавления и развлечения, както старата баня и старото занаятчийско училище, което Сариев беше преустроил в нощен бар със стриптиз и танци на пилон. Ако продължаваше да слуша тези врели-некипели приказки щеше да се ядоса, затова пак повика Светла, за да му донесе още един коктейл и да му се усмихне с топлите си смарагдови очи.

Тази вечер Сариев рано се прибра. Имаше жена, която се грижеше за домакинството му, готвеше, почистваше. Беше приготвила вечерята и той трябваше само да я стопли. Не обичаше да се храни в ресторантите, храната там дразнеше стомаха му. Вечеря, изпи две чаши домашно вино, което специално му го носеха от Карабунар и се почувства уморен. Веднага заспа и първият сън, който сънува, беше дядо му Делчо. Не помнеше дядо си, беше починал преди да се роди, но сега в съня веднага го позна. С черно бомбе, с черно дълго палто и с мустаци, така, както го описаха жените в кафенето и както го беше виждал по старите семейни снимки.

Дядо му се разходи тежко из стаята, после спря до леглото и го погледна. „Искам нещо да ти кажа, много е важно, изслушай ме“ – проговори дядо му с дебел басов глас, но Сариев се обърна на другата страна и скри глава под одеялото.

„Изслушай ме“ – повтори дядо му, но когато Сариев откри глава, старецът вече го нямаше. Събуди се и до сутринта не можа да заспи. Какво по дяволите искаше да му каже. Опита се да забрави съня.

Целия ден телефонът му звънеше. Срещаше се с различни хора, разговаряше, договаряше и все му се струваше, че нещо важно изпуска, че нещо става зад гърба му, което неприятно ще го изненада и разгневи. Многото пари имаха и лоша страна.

* * *

Търгът за универсалния магазин се бавеше. Общината още не го пускаше, кметът се криеше. Имаше опасност да го продадат под масата и нервите на Сариев не издържаха. Един ден той се сети за директорката на Дома за сираци. Беше й забравил името. Реши да потърси писмото, което тя му остави, написано на ръка на обикновен кариран лист, но не го намери. Прерови целия офис, но от писмото нямаше и следа, сигурно го беше хвърлил. Какво ли пишеше в него? Не се съмняваше, че директорката го молеше за парична помощ за Дома за сираци, но тя се опита да му каже и още нещо, и преди да си отиде беше промълвила: „Господин Сариев, искам и още нещо да споделя с вас, много е важно за мен... „

С изненада си спомни, че тези нейни думи много приличаха на думите, които каза дядо му в съня. Спомни си и очите на директорката: дълбоки и лъчисти. Тя повече не го потърси, а тогава погледът й сякаш отвори в него една врата, която той старателно криеше. Съжали, че не я изслуша. Можеше да й предложи кафе. Спомни си тъмната й права пола, бялата й блузка, светлото й старомодно сако с дългите ръкави и кафявите й обувки с изкривени токове, но старателно лъснати. Тя беше учителка, директорка, която сигурно много се старае и обича работата си. Беше дошла при него с надежда, дори се опита да му загатне за дядо му и деликатно му напомни, че са го наричали Баща на бедните. Какво ли искаше да му каже? Какво беше толкова важно за нея?

На другата сутрин той се качи на колата и потегли към Дома за сираци в село Дъбово на пет километра от Златобряг. Когато спря пред старата олющена двуетажна сграда, видя, че тук наистина положението е плачевно. Сигурно не беше правен ремонт от двайсет години. В двора се гонеха деца. Сариев се приближи до вратата и попита охраната за директорката.

– Нямаме директорка, а директор – отговори му мъжът.

– Нали имахте една млада директорка, забравих й името.

– Имахме, Михайлова, но напусна.

– Защо?

– Ами казаха, че не се справя, не може да намери пари за училището...

– А знаете ли къде е сега?

– Тя не беше от тука и някъде замина.

Сариев се обърна и бавно пресече двора на училището. Струваше му се, че и сега я вижда пред себе си, висока, слаба с лице като на икона с тъмната права пола, с бялата блузка със старомодното сако и кафявите изкривени обувки, старателно лъснати.

София, 30. 04. 2007 г.

Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

© Георги Михалков. Всички права запазени!