Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

Тази пролет за Нина и Боян започна мъчително. Съвсем неочаквано им съобщиха, че апартаментът им се реституира. Вестта се стовари като гръм от ясно небе. Нина още помнеше и най-малките подробности от деня, когато им дадоха ключа. Беше пролет и всичко им се виждаше невероятно. Може би е било вторник или сряда, преди обяд, по никое време, когато Боян се прибра в квартирата им и от вратата се провикна: „Нина, Нина, дадоха ни жилище! Познай къде, на улица „Искър“, точно до улица „Раковска“ в центъра на столицата!“ Нина не повярва, скочи и увисна на врата му. Тръгнаха веднага. Беше стара масивна сграда. Апартаментът се намираше на четвъртия етаж с две слънчеви стаи и вече нямаше да се свиват в малката къщичка в квартал „Банишора“.

И сега изведнъж дойде вестта: реституция. Апартаментът бил на евреи, и наследниците им си го реституираха.

– Било ни е писано да живеем пак под наем – въздъхна Нина и сянка покри гълъбовите й очи.

– Не знам дали ще се съгласиш да отидем в Томпсън – обади се предпазливо Боян и я погледна.

Нина беше изключително красива. С правилен гръцки профил, с дълбоки гълъбови очи и със стройно тяло. Може би най-красивата актриса в столицата.

– Томпсън ли? – замисли се тя.

Преди години Боян купи едно място и построи вила. През лятото почиваха там, потънали в тишината на планината.

* * *

Нина реши да превърне двора в Томпсън в цветна градина. Беше прочела някъде, че цветята, багрите и тишината лекуват и са най-добрата натуротерапия. Тази сутрин, наведена над лехата до оградата, тя усети, че някой я гледа. Вдигна глава и с учудване видя седем-осем годишно момче. То стоеше неподвижно до телената ограда на улицата и я гледаше.

– Как се казваш? – попита го Нина.

– Петко – отговори момчето.

– Тук ли живееш, Петко?

– Да – каза – ей там, зад баира – и посочи нагоре към отсрещния хълм, зад който също имаше вили и къщи.

Големите му детски очи приличаха на зелени орехчета, а погледът му беше замислен и замечтан. Беше облечен с шарена риза на черни и червени квадрати и с панталон, който беше окъсял и се виждаха глезените му над белите чорапки и черните овехтели обувки, които родителите в провинцията купуваха на децата преди да тръгнат на училище. Гъстата му коса стърчеше като таралежови иглички.

Петко стоеше до оградата и я гледаше. Така мина може би час, след което той незабелязано изчезна, както и незабелязано се беше появил.

Нина много се учуди, когато на другата сутрин пак видя Петко до оградата. И сега стоеше замислен и неподвижен като вчера. Този път тя свали платнените ръкавици, с които работеше, приближи се до дворната врата, отвори я и каза:

– Влез, Петко, заповядай.

Момчето като че ли това чакаше. Влезе в двора. Нина го заведе до къщата, където Боян беше сковал беседка с масичка и пейка. Покани го да седне и изнесе от вътре сок от къпини, ябълки и кекс. Предложи на Петко да си вземе от кекса и ябълките, но той само я гледаше и не помръдваше. След по-упорито настояване момчето се докосна до кекса и едва отпи две-три глътки от сока.

– Учиш ли, Петко?

– Да – отговори той – във втори клас съм.

– Имаш ли братче или сетриче?

– Имам две сестри, по-големи от мен.

Не беше много разговорлив, но Нина виждаше, че му е приятно да седи до нея и да я гледа. След десетина минути Петко стана да си ходи и все така тихо й каза довиждане, като пак я изгледа с големите си орехови очи.

На другия ден отново се появи и Нина вече имаше усещането, че той не е мърдал оттам и сякаш цялата нощ е стоял неподвижен до оградата, точно на това място, където първия път го забеляза и ако не беше там, нещо щеше да й липсва и нямаше да е така красиво наоколо. Тя пак си остави градинската работа, пак отвори вратата и го покани да влезе. Днес беше взела от една съседка прясно мляко и отскочила до гарата, за да купи банички. Наля в една чаша мляко и сложи пред Петко чинията с още топлите банички. Момчето все така не се решаваше да се докосне до баничките и млякото, но Нина беше по-настоятелна и то с апетит изяде една баничка.

– Имаш ли приятели, Петко, играете ли?

– Играем – отговори той.

– Къде играете? – попита Нина.

Тя искаше да научи нещо повече за него, за семейството му и затова реши най-напред да го попита за приятелите му.

– Играем в гората – обясни Петко.

– На какво?

– На криеница, събираме шишарки...

– А ти защо всеки ден идваш тук? – попита Нина.

Този въпрос го изненада и смути. Той премигна няколко пъти с дългите си като метличина мигли, но като всяко дете, което още не може да лъже, отговори искрено и простодушно.

– Ти си много хубава.

Сега Нина се смути. Не очакваше да чуе точно това.

– Какво? – погледна го тя.

– Ти си много хубава – повтори Петко и наведе щръкналата си коса.

Нина не знаеше какво да каже. Поседяха мълчаливо и след малко Петко стана и все така кротко и тихо си отиде. Почти целия ден тя си мисли за него. Питаше се кои ли са родителите му и как ли се учи в училище? Въпроси, на които не можеше да си отговори, не знаеше дори и фамилното му име. Започна да й се струва, че сама си е измислила този Петко. Навярно той не съществува и тя си въобразява, че всяка сутрин при нея идва едно момче с големи като зелени орехи очи, гледа я дълго, после й казва, че е хубава и си отива. Дали пък тук на вилата, сред тишината и безмълвието, не започва да се поболява, неусетно да се откъсва от реалността и да се пренася в някакъв несъществуващ, измислен свят. Реши да попита съседката не познава ли този Петко и след обяд към четири часа отскочи до нея. Поговориха за това, за онова и между другото Нина я попита не е ли забелязала едно момче, което всеки ден застава до тяхната ограда.

– Как не – с готовност отговори съседката. – Това е Петко, баща му е железничар, живеят до гората в горната махала.

– Петко, точно така – прекъсна я Нина.

– Майка му почина, когато го раждаше. Остави три сирачета. Петко и две по-големи момичета. Баща му Спиридон не се ожени втори път и сам се грижи за децата. Работи, гледа крава... Петко догодина ще е трети клас. Аз го уча, добро, старателно дете...

Нина усети, че й стана весело и леко. Прибра се, седнаха с Боян в беседката. Летният ден угасваше бавно горе над боровата гора и слънцето потъваше в медена река. Няколко облачета се носеха по небосклона като детски балони. Боян наля по чаша вино, но стана, влезе в къщата, изнесе старо палто и наметна Нина.

– Благодаря – каза замислено тя.

– За какво мислиш? – попита я той.

– За момчето, което всяка сутрин застава до нашата ограда.

– Сигурно се навърта насам, за да открадне нещо – каза Боян.

Тези думи сепнаха Нина. Тя го погледна и усмиваката в гълъбовите й очи се стопи.

– Какво говориш? – каза тя. – Това момче е сираче. Майка му е починала при раждането. То никога не е произнасяло думата „мамо“.

Боян видгна очи. Искаше да я попита какво значение има, че момчето никога не е произнасяло думата „мамо“, но замълча, с Нина нямаха деца и откакто това момче се появяваше до оградата, Нина сякаш беше станала по-чаровна и по-красива.

София, 17. 02. 2007 г.

Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

© Георги Михалков. Всички права запазени!