Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

В антологията на унгарската поезия „Сам във всемира“ открих един поет –Ищван Шинка, за когото не бях чувал преди това. Не бях чел негови стихотворения нито на унгарски, нито в превод на български. В антологията бяха публикувани девет стихотворения в превод на поета Марин Георгиев. Още в мига, в който ги прочетох, усетих, че дълго съм търсил този поет, знаел съм, че съществува и че рано или късно ще открия творбите му. Стихотворенията зазвучаха у мен като ромолящ поток и сякаш бяха сътворени не на унгарски, а на български.

Когато на 11. 12. 2007 г. антологията „Сам във всемира“ беше представена в Пловдив, Марин Георгиев разказа един епизод от живота на Ищван Шинка, откъс от неговия автобиографичен роман „Изповедта на черното овчарче“:

„До четиринадесетата ми година Старият завет беше най-голямото ми преживяване. Четях го непрекъснато. Беше май месец, маковете пламтяха, лежах на края на полето, а овцете пасяха. Докато четях, някакъв човек ми извика: –Ти обичаш да четеш?

Беше един такъв: нито порядъчен, нито скитник, бе странстващ калфа и на гърба му висеше нещо като раница. Извади една книга и прочете доста стихове. Започнах да го умолявам:

–Дайте ми тази книга, та нали Ваша милост отива в града, там ще си купи друга.

Той пък се запъна, че няма пари, но ще я даде за едно агънце...

Имах едно слабичко агънце, такива ги наричахме „изтърсачета“, за него ми даде Петьофи.“

Когато чух това пак си помислих, че може би съм знаел, че стихотворенията, които бях прочел в антологията „Сам във всемира“, са от човек, тръгнал от унгарската пуста, усетил силата на поезията и си е казал: „Ще стана поет, дори и ако трябва да пожертвам целия си живот, дори и ако цялата власт на света се опълчи срещу мене.“

Още тогава, в Пловдив, в студената декемврийска вечер, помолих Марин Георгиев да ми даде стихосбирката на Шинка. Тогава разбрах, че е превел на български и издал стиховете му в самостоятелна книга „Под безмилостните звезди“. Помолих го, както овчарчето беше помолило онзи човек в пустата да му даде стихотворенията на Петьофи. И аз исках да кажа на Марин Георгиев: „Дай ми стихосбирката, та нали ти си я превел и издал, и сигурно все още имаш няколко екземпляра от нея.“ Той само се усмихна и още на другия ден ми я даде.

Разтворих я и първото нещо, което прочетох, беше краткия предговор „Замяна“, и пак усетих същото вълнение, което ме беше обзело в Пловдив, докато Марин разказваше за размяната на агънцето срещу стихотворенията на Петьофи.

В предговора М. Георгиев споделя как е попаднал на стихотворенията на Шинка. Известният преводач от български Петър Юхас му дал през 2001 г. няколко стихотворения, за да ги преведе. Може би в живота няма нищо случайно. На пръв поглед Петър Юхас случайно дава на М. Георгиев да преведе няколко стихотворения на унгарски поет, който до тогава не е превеждан на български, а той приема да ги преведе, заради приятелството си с Юхас, но после се увлича и решава да преведе не няколко, а много повече и да ги събере в отделна книга. Превежда ги уединен в планината през 2004 и 2005 г., както казва, разпънат между надеждата и отчаянието, но твърдо решен да изпълни договора, защото договорът му с унгарския поет е както договорът на Шинка –живот срещу поезия.

И не е случайно, че и аз попаднах на тези стихотворения. От поезията на Ищван Шинка разбрах какво значи договор. Овчарчето символично сключва договор, разбира, че съдбата му е да бъде поет, да възпее унгарската пуста, живота на овчарите, жътварите, и дните им, изпълнени с много труд и малко радост.

„На бабите ми и прабабите душите,

из пустата докато скитаха,

ми пееха с безмълвни устни

между цветята да поникна,

подир мелодията да се впусна,

да изоставя стадото си даже,

защото друго съм орисан –

със слово бури да зараждам...“

Петьофи в своите стихотворения възпява пустата като поет, влюбен в нея, като волен скитник, който през краткия си живот много пъти я прекосявал надлъж и нашир, и зиме, и лете, а Ищван Шинка я възпява като поет роден и израсъл в нея, като дете на пустата, овчарче, което е намирало подслон от дъждовете под някое самотно дърво, или лете е замръквало под звездното небе, покрило унгарската равнина.

„Отхвърлен от всички, забравен, самин

той сам на света е. Той е един.

И заветно място в целия свят

му е пустата само:

студът –брат,

вятърът –рамо.“

„Огън от царевични стебла под безмилостните звезди“

Ищван Шинка живее като полско цвете сред природата, която го вдъхновява за стихотворенията му, изпълнени със съчувствие към хората.

„през синьо звънналата пролет звъни море с пшеница

и шибат ветрове със смях студен луната диво,

колибата ни шибат: тъжни, сгушени изничат

унгарци двама предпазливо.“

„Вечерна песен“

В пустата момчето чува тъжните унгарски песни и те събуждат у него поета. Мелодията на народната песен му нашепва първите стихове, които той записва с парче химически молив на кончовете на ботушите си. Работата изсмуква хората, те рано напускат този свят, както девойката от „Балада по течението на река Кьорьож“ или младият Касаи от „Тринадесет жътвари“. Дълго време в пустата продължавали да се пазят езическите обичаи. Когато почине неженен момък или неомъжена девойка, или някой се самоубие или бъде убит, хората ги изпращат с музика и танц до последния им дом. Този обичай описва Шинка в стихотворението си „Веднъж танцува майка ми балада“.

„Ала не носят радост с танца леките й стъпки:

дедите виждам в тях, предсмъртните им тръпки;

дори и флейтата да ги оплаче се опитва,

че те обесени са неопети, без молитва

с бради от ветровете като повесма развени,

не в гробище погребани, а в степите студени.

Танцува майка ми... Пръстта под стъпките й стене.“

Напразно хората от пустата се опитват да потърсят по-добър живот, да напуснат родните си огнища, да се отправят на път към неизвестното, водени от надеждата, ала не може да се избяга от съдбата. Поезията на Шинка е драматична, образна, предметна, но в нея откриваме и философия и мъдрост, докосване до вечността и непреходността.

„Но не искаш, Душа,

че свещта е света –

от безкрайност дошла

ще политнеш пак там...“

„Тъмни години“

Този унгарски поет следва традицията на унгарската народна песен. В стихотворенията му, съхранили духа на баладите, се разкрива душевността на неуките орачи, овчари, ратаи природата в тях оживява и всичко се слива в една вселена. Най-често стиховете са осмосрични с цезура.

До края на живота си Ищван Шинка остава певец на обикновените хора. Трудно намира своето място в унгарската поезия, и както пише Петър Юхас в послеслова на стихосбирката „Моят крал на овчарите“: „Сиромахът и в пъкъла е сиромах. Открили го, печатали стиховете му, но хонорар рядко получавал, напразно тичал от редакция на редакция. Само спънки, подценяване, пренебрежение навсякъде. Змии и гущери бълвали срещу него тези, които не можели да стъпят дори в сянката му. Как не го разяла тъгата, както червеят дървата?“

София, 6. 01. 2008 г.

Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

© Георги Михалков. Всички права запазени!