напред назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]



Манастирът "Свети Илия"


Симеон се събуди рано. Дръпна пердетата и слънцето като водопад заля хотелската стая. Пред широкия прозорец се открояваше Балкана, загадъчен като войник на пост с дебел зелен шинел. Симеон се изкъпа, старателно се избръсна, облече се и слезе в кафенето на хотела. Както всяка сутрин, Искра, младата сервитьорка, щом го зърна веднага се втурна към неговата маса.

– Както обикновено ли, господин Топузаков? – попита тя.

– Да, Искре, – усмихна й се Симеон – два кроасана с шоколад, кафе с мляко, сок от портокали, варено яйце и банан.

Това беше закуската на Симеон и той я спазваше точно. Особено държеше на вареното яйце и на банана. Специално за него Янко, собственикът на хотела, ресторанта и кафенето, беше наредил сутрин в кафенето да има варено яйце и банани за специалния гост.

Господин Топузаков, както го знаеха всички в Зеленоград, вече близо месец беше гост на хотел "Бор". За първи път го видяха в градчето преди година, когато пристигна с голям джип "Мерцедес", придружаван от двама млади едри мъже. Тогава дойде и купи Черноковата къща, най-старата и най-известната в Зеленоград – къщата на войводата Черноков, загинал като опълченец на Шипка. Тя беше музей, но след реституцията наследниците на войводата си я взеха и десетина години се опитваха да я поддържат, но рядко идваха в Зеленоград и хубавата, двуетажна къща започна да се руши. В това имаха пръст и крадците, които няколко пъти прескачаха високия каменен зид и откраднаха сабята на воеводата, револвера му и още няколко вещи с историческа стойност. Наследниците на Чернокови видяха, че трудно ще опазят къщата, а някой ден можеха да я намерят и опожарена, и решиха да я продадат. Веднага се появиха купувачи и един от тях беше Симеон Топузаков, който навярно даде най-много пари и стана новият й собственик. След като я купи Топузаков заяви, че няма да я разрушава, ще я възстанови, ремонтира и ще направи в нея пак музейна сбирка, за да запази паметта и спомена за славния войвода, но музеят вече ще е частен, а не общински, както беше.

В просторния двор от два и половина декара Топузаков започна да строи голям, модерен хотел. В Зеленоград имаше един хотел "Бор" и градчето не чувстваше нужда от друг хотел, но Топузаков беше решил да привлече тук чужденци, да организира конференции и семинари, туристически излети в Балкана, зиме да карат ски, а лете да ловят риба и да сърфират в язовира край града. За тези свои големи планове той се залови не само да вдигне внушителен хотел с много стаи, а да направи и ресторант, бар, дискотека, сауна, барбекюта и какво ли още не. За целта построи трафопост и прекара водопровод до мястото на хотела.

– Тук – казваше той, – в Зеленоград често спира токът, а понякога няма и вода, макар че сме в сърцето на Балкана. Мога ли да кажа на чужденците, днес вода няма, идете да се къпете на площада, на Арнаутчешма.

Хората го слушаха, гледаха възхитени и никой от тях не знаеше кой точно е Симеон Топузаков, от къде се появи, с какво се занимава и от къде има толкова пари. Едни шушукаха, че е инженер, следвал в Германия, други подхвърляха, че нищо не е завършил и е от новобогаташите, а трети твърдяха, че е наследил много недвижими имоти и за кратко време е станал фантастично богат. Но какъвто и да беше, Симеон Топузаков бързо се сприятели с доста хора в града: с кмета, с учителите, с общинарите, с продавачките в магазините и на пазара. Разговаряше, шегуваше се, а и помагаше. Още с идването си даде пари да се възстанови паметникът на площада, издигнат в памет на загиналите във войните, да се купят компютри за училището и се държеше така сякаш тук се беше родил и живял.

Тази сутрин, след като закуси, той пак даде щедър бакшиш на Искра, излезе от кафенето на Янко и тръгна към Черноковата къща, за да нагледа строежа на хотела, да поговори с техническия ръководител и да види какво е необходимо да се купи и направи, за да не спира работата. Беше определил месец септември за тържественото откриване на хотелския комплекс "Орион", както вече го беше нарекъл, с водосвет и с много избрани гости.

Вървеше бавно по тясната калдаръмена уличка и някаква мелодия от позната песен се въртеше безгрижно в главата му. Както винаги, и днес работниците рано бяха започнали работа. Сградата на хотела се издигаше бяла като щъркел. Правеха се довършителните работи: поставянето на прозорците, облицоването на баните, осветлението, но всичко ставаше бавно и беше необходимо време. Топузаков влезе в сградата, огледа тук-там, надникна в стаите. На един от етажите намери Сяров, техническия ръководител, който започна подробно да му обяснява какво още предстои да се довърши и какво да се купи. Трябваше да се намерят и майстори за оборудване на баните. Топузаков даде нарежданията си и остави Сяров да си гледа работата, а той сам тръгна по етажите да види с очите си кое как е направено. Вървеше, оглеждаше и си представяше лукса и красотата, в която скоро щеше да се превърне хотелът. Мислено виждаше обзаведените стаи, дори картините по стените. Беше решил да избере красиви пейзажи за всяка стая. Мислеше и за най-малките подробности, консултираше се с архитекти, дизайнери, художници, а всички те с учудване забелязваха, че не му липсва вкус и усет към красивото и естетичното.

Доволен и в добро настроение той излезе от строящия се хотелски комплекс и реши да се поразходи. Летният ден обещаваше да е слънчев и топъл. В Зеленоград беше скучно, нямаше какво да прави, но трябваше да остане тук поне още седмица, за да може лично да наблюдава завършването на хотела.

Бавно тръгна по безлюдните, тихи улички, решил да се разходи из гората. До сега не беше излизал из околностите на Зеленоград, а трябваше повече да ходи пеш. "Аз май не слизам от колата "– каза си той и бавно пое към края на града, откъдето започваше гъстата, вековна гора. Вдишваше с пълни гърди планинския въздух и се чувстваше щастлив. Беше му леко и весело. Всичко вървеше добре и плановете му един по един се осъществяваха. Скоро хотелът ще е готов, ще започнат да идват чужденците и Зеленоград ще се оживи.

Неусетно навлизаше в гъстата тъмна гора, премина през малка поляна и започна да се изкачва по склона. След час ускорен ход се задъха и спря да си поеме въздух. Докато стоеше изправен до дънера на вековен дъб, му се стори че притъмня. Тежки облаци пролазиха безшумно над главата му и вятърът се усили. Знаеше, че понякога времето в планината внезапно се променя. Облаците се сгъстиха, всичко потъна в полуздрач и замириса на дъжд. Трябваше бързо да се върне в града. Беше леко облечен и неподготвен за лошо време. Тръгна назад и не изминал и сто метра, заваля. Светкавица в миг озари тъмната, притихнала гора и екна силен, разтърсващ гръм. Уплаши се. Не очакваше това. Ускори крачките, но в дъжда изгуби пътеката. Спря. Валеше силно и трябваше някъде да се подслони. Дърветата около него се издигаха високи и страшни. Светкавиците непрекъснато проблясваха над главата му като размахани мечове и оглушителни гръмотевици разлюляваха гората. Реши, че е по-добре да върви и да не спира. Продължи, но нямаше представа къде е Зеленоград, на изток или на запад, а и в тази тъмна гора по нищо не можеше да се ориентира. Никога не му се беше случвало да се лута в гора. Беше чувал, че по мъха на дърветата може да се определи къде е север, но не си беше правил труда да запомни как, а и не му беше нужно. Обзе го ужас и паника. Страхът започна да лази в стомаха му като лепкаво, космато животно. Дъждът го обливаше от главата до петите. Светлото му лятно сако, панталона, обувките и дори чорапите му бяха мокри. Вятърът ту се усилваше, ту затихваше и той трепереше, но не знаеше от студ или от страх. Колкото и да не му се искаше, се принуди да извади мобилния си телефон и да се обади на Сяров.

– Сяров – каза с отпаднал глас. – Излязох да се разходя из гората, но изгубих пътя. Направи нещо и елате да ме намерите. Не знам къде съм. Тръгнах към село Долинище, но вече повече от час и половина се лутам из шубраците.

Сяров го успокои, че веднага ще направи нещо, но Топузаков горчиво си помисли: "Как ли ще ме намерят, като не мога да им кажа къде съм?" Никога не беше предполагал, че ще изпадне в такава нелепа и досадна ситуация.

По-добре да се движа, а да не стоя на едно място. Ако не вървя ще замръзна и съвсем ще падна духом. Огледа се, пое дълбоко въздух и тръгна без да знае накъде. Вървеше през храсти и бодли, по камъни и сипеи, останал без сили, разгневен на себе си, че постъпи толкова лекомислено и тръгна сам да се разхожда в гората. Дъждът не спираше да плющи и го шибаше като с камшици.

Тлефонът му звънна, Сяров каза, че се е обадил в кметството и след малко тръгва с няколко ловци да го търсят. Топузаков му благодари, но това не го зарадва и не го успокои. Вървеше, залиташе, спъваше се и изведнъж попадна на някаква пътека. Това беше спасението. Божата помощ. Щом е пътека, значи води към хора и той почти се затича по нея. Тичаше, а му се струваше, че се влачи. Пътеката го изведе на широка поляна, в чийто край забеляза постройки. Идваше му да се разкрещи от радост. На един дъх прекоси поляната и се озова до огромна дървена порта. Беше някакъв манастир. Като луд започна да удря с юмруци по манастирската порта. След малко чу стъпки. Един монах отвори вратата.

– Слава Богу – изпъшка Топузаков. – Изгубих се в гората и добре, че случайно попаднах на вашия манастир.

– Бог ти е помогнал – каза монахът. – Добре си дошел.

Топузаков прекрачи прага и тръгна след него.

– Аз съм брат Викентий – представи се монахът.

– Симеон – отговори Топузаков. – Как се казва светата обител?

– "Свети Илия".

Монахът въведе Топузаков в неголямо помещение, вероятно магерницата.

– Седни, стопли се, ще ти донеса нещо да се преоблечеш, целият си мокър.

– Благодаря – продума Симеон. – Близо ли е Зеленоград?

– Не е далече, на около час през гората, а по шосето е на петнайсет километра.

Топузаков извади телефона и се обади на Сяров.

– Сяров, всичко е наред. Намирам се в манастир "Свети Илия". Брат Викентий ме приюти. Вземи кола и ела да ме прибереш.

– Тръгвам – отговори с готовност Сяров.

Монахът донесе стар панталон, риза, домашна вълнена жилетка и му ги даде да ги облече. Симеон започна да се преоблича, а през това време монахът му наля ракия в малка керамична чаша.

– Да се стоплиш, братко, и да се успокоиш.

Топузаков изпи ракията на един дъх. Помещението беше дълго, тясно с три голи маси, няколко разклатени дървени стола и две малки като ниши прозорчета в стената. В ъгъла се виждаше огнище, а до него полици с наредени тенджери, алуминиеви чинии и канчета.

– Колко сте в манастира? – попита той.

– Пет сме – отговори брат Викентий, – но сега са по работа. Двама от братята работят манастирските имоти. Брат Горазд отиде до Зеленоград, а дядо Ангеларий – игуменът, лежи в килията си, не е добре, горкият, болен е, а и вече е доста стар. Имаме и един пастир, но той рано излезе със стадото.

Топузаков се загледа в монаха, може би около четирийсет годишен, слаб, мършав с дълбоко хлътнали очи. Голямата му черна брада го правеше по-стар. Избелялото му расо беше позакърпено тук-таме, а ръкавите протрити. Нямаше обувки, а гумени галоши.

– Изглежда доста мизерно и бедно живеете тук – каза Топузаков. – Като ви гледам не ви е лесно? Май и ток няма?

– Няма – отговори кротко Викентий.

– Как живеете така?

– Както и вие – каза монахът.

Топузаков се засмя.

– От какво имате нужда? – попита, защото вече беше решил да се отблагодари и да направи някакво дарение за манастира.

– От нищо – отговори пак кротко и кратко брат Викентий.

– От нищо? – учуди се. – Не ви ли трябват дрехи, пари...

– А на теб сега какво ти трябва? – попита Викентий.

Този въпрос го развесели.

– На мен ли, аз съм временно тук – отговори той.

– И ние сме временно.

Той изгледа продължително монаха.

– Всички сме временно – повтори брат Викентий.

Временно, каза си Топузаков. Временно. Само преди час щеше нелепо и трагично да се прости с живота и с целия свят. Наистина всичко е временно. Трябваха ли му хотели, ресторанти, дискотеки, сауни, барбекюта... Той опря ръце на старата гола манастирска маса и се загледа към малките прозорчета на магерницата. Дъждът вън беше спрял. Вятърът гонеше по небето облаците като стадо рунтави овце и слънцето отново проблясваше окъпано от летния дъжд.

 

София, 7. 03. 2008 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

 

© Георги Михалков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух