напред назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]



Изгубеният брат


Албена вървеше и трескаво се оглеждаше. Всеки миг щеше да зърне номер 25. Заливаха я горещи и ледени вълни. Сърцето й биеше учестено, като пърхащо птиче, хванато в примка, което размахва ужасено криле, но не може да излети, не може да се отскубне от проклетата примка. Номер 21, 23, 25. Най-после, след толкова дълго търсене и обикаляне, след безброй дни и часове, прекарани в очакване, в размисъл, в колебание, в напрежение. Албена се спря пред вратата. Пое дълбоко въздух. Трябваше да се успокои. Вълнението и притеснението бяха толкова силни, че ако се опиташе да каже нещо, нямаше да може и дума да изрече. Щеше да стои като вкаменена и да гледа без да отрони звук. Никога до сега в живота си не беше изпитвала такова силно напрежение. Може би само в онзи миг, когато реши да предприеме всичко това, но тогава вълнението й беше от радост и щастие. От щастие, което ни обзема внезапно и неочаквано, повдига ни от земята и ни понася над облаците, над света който ни се вижда малък като детска играчка и красив.

Албена не можеше да забрави онзи септемврийски ден, когато седеше в хола и разглеждаше едно списание за жените. Разлистваше го разсеяно и от време на време се заглеждаше в някоя от статиите и в снимките. Изведнъж усети, че ток премина през цялото й тяло. На една от страниците видя снимка. Снимка на малко момиче. По всяка вероятност правена в детската градина. Нещо я накара да се вгледа по-внимателно и с голямо учудване откри, че е тя самата. В миг като птици я налетяха безброй въпроси, от които й се зави свят. Започна бързо да чете и след всеки ред все по-силно трепереше, сякаш в хола задуха пронизващ вятър, а навън беше топъл слънчев следобед. Четеше и не можеше да повярва, че всичко това е за нея. Описваха нейния живот. Тя се вгледа в името на авторката. Съвсем непознато и чуждо – Надежда Данаилова. Никога не беше чувала това име. Журналистката твърдеше, че предава случай, разказан й от бивша детска учителка. Някои подробности от написаното Албена добре знаеше, но други научаваше за първи път. Знаеше, че е осиновено дете, че истинските й родители са починали, но сега разбираше, че е имала брат и че родителите й са починали при трагични обстоятелства.

Продължаваше да чете, издайнически сълзи пълнеха очите й и се стичаха на вадички по страните й. Не искаше да плаче, но вълнението я задушаваше и притискаше като каменна плоча, която не може да отмести. Представяше си всичко ясно, като че ли се случваше в момента пред очите й и виждаше страшната, ужасяваща картина. Сега за първи път узнаваше, че е родена в някакво село в Северна България. Баща й бил тракторист, а майка й – продавачка в селския магазин. Болезнена ревност измъчвала баща й и нещастието станало в една късна есенна вечер. Не пишеше кой месец е било, октомври, ноември, а може би септември, както този септември, който надничаше през прозореца безоблачен, топъл с дълбоко лазурно небе. Баща й се прибрал от работа и пак започнал с упреците към майка й, че му изневерява, че се захласва по други мъже. Майка й се опитала отново да го убеди, че всичко това не е вярно, че той си въобразява или надава ухо на недоброжелателни приятели и съседи. Но баща й не искал и дума да чуе, а все повече и повече се разгорещявал. В един миг и той самият може би без да разбере как, грабнал големия кухненски нож от масата и го забил в гърдите на майка й. Кръвта навярно плиснала като фонтан. Ударът бил фатален и след минути майка й лежала безжизнена на пода. Като осъзнал какво направил, баща й отишъл в спалнята, извадил ловната си пушка и допрял цевта до слепоочието си. Изстрелът може би отекнал самотен и страшен в нощта над заспалото село. Това бил краят. В този момент Албена и брат й, две години по-малък от нея, спели в другата стая и не разбрали каква страшна и непоправима трагедия се разиграла в родния им дом.

Сега от списанието Албена научаваше, че има брат. Дори и не подозираше това. Осиновилите я родители никога не бяха й споменали, че е имала брат. Понякога само казваха, че истинските й майка и баща са починали, но за брат и дума не бяха промълвили и едва сега научаваше, че друго семейство е осиновило брат й. Бяха ги разделили – брат и сестра, завинаги.

Албена усети, че се задушава и че погледът й все повече и повече се замъглява. Трепереше като лист. Прочете още веднъж написаното и внимателно разгледа снимката. Нямаше никакво съмнение, че е тя. Реши все пак да се увери, че всичко е станало точно така, както го е описала непознатата Надежда Данаилова.

Вторият баща на Албена беше починал, но майка й беше жива. Наближаваше осемдесетте. Албена не искаше да я притеснява, но желанието й да научи истината я изгаряше. След този ден тя сякаш се промени. Стана мълчалива и разсеяна. Непрекъснато мислеше как да попита майка си, как да започне този мъчителен разговор с нея, за да узнае какво точно се е случило, как са я осиновили и какво е станало с брат й, къде е сега и как да го намери. Колебанията, притесненията й продължиха повече от седмица. На няколко пъти отваряше уста, за да подхване трудния и неудобен разговор с майка си, но в следващия миг уплашена прехапваше устни. Трябваше ли да я тревожи, да я връща в онези далечни дни, да й припомня всичко, което се е случило около осиновяването й. Как са се чувствали тогава вторите й майка и баща? Радвали ли са се, че осиновяват едно момиче, останало сираче или са били притеснени от трагичната участ на семейството.

Албена ту набираше смелост, ту се отказваше несигурна и объркана, но един ден се реши. Та нали всичко беше отдавна минало, макар и тягостно и тъжно. Всичко беше вече само една история, завършила нелепо и трагично.

Един следобед, както често, когато времето беше хубаво, майка й седеше в парка пред блока. Когато Албена се връщаше от работа, присядаше до нея на пейката, приказваха малко, а след това се прибираха заедно. И днес отдалече забеляза майка си със синята жилетка, седнала сама, прегърбена и свита. Приличаше на дреха, забравена под позлатените дървета. Бавно се приближи, седна до нея и тихо каза:

- Здравей, мамо.

- Здравей – отговори майка й кротко усмихната.

В сивите й избелели очи трепна онази обич и топлота, които Албена помнеше още от дете.

- Как си? – попита Албена.

- Добре. Радвам се на последните топли дни. Скоро ще дойде зимата и няма да мога да излизам и да седя в парка.

- Пак ще излизаме по малко – каза Албена.

- Няма да е както сега – въздъхна майка й.

Двете замълчаха и се загледаха в златистите корони на дърветата. Албена усети, че набира смелост и изненадващо и за самата себе си заговори:

- Мамо, знаеш, че те обичам и цял живот ще бъда благодарна на теб и на татко, Бог да го прости.

- Знам, Албенче, - прекъсна я майка й и вдигна неспокойно глава, сякаш усети, че се готви нещо важно да й каже.

Албена продължи с пресъхнало гърло и треперещ глас.

- Тези дни прочетох в едно списание, че бивша детска учителка от село Тополите иска да разбере какво е станало с мен, изпратила е на списанието моя снимка...

Майка й се развълнува. Сухите й, изкривени пръсти потръпнаха сякаш леден вятър ги докосна.

- Ти всичко знаеш, Албенче, всичко отдавна съм ти разказала – промълви тя.

- Да, мамо,.

Албена замълча, нямаше сили да продължи. Майка й беше учителка, интелигентна, умна и никога не е хранила илюзии, че нещо на този свят може да се скрие.

- Да, мамо, - повтори Албена. – В списанието пише как са загинали мама и татко...

- Това не ти го казахме и никога не искахме да го научиш. Не искахме да те нараняваме – промълви майка й, - но рано или късно всичко се научава. Ти вече си зряла жена, майка си на две деца и можеш да го разбереш.

- Разбирам го – въздъхна Албена, - но там пише, че съм имала и брат...

- Да, така е. Имаш, но когато те осиновихме, условието беше да не ти казваме, че имаш брат. Тогава не ни дадоха да осиновим и двама ви. Ние осиновихме теб, а друго семейство осинови брат ти. И те не искаха да се знае, че синът им е осиновен, затова и ние трябваше да забравим, че имаш брат.

- А къде е сега той? Къде живее? – попита задъхано Албена.

- Не знам – отговори бавно майка й. – Дори не знам от кой град беше семейството, което го осинови. Не знам и как се казва сега. Тогава се казваше Павел.

- Мамо, искам да го намеря – прошепна Албена. – Сама съм, нямам друг брат, нямам и сестра. Искам да намеря брат си!

- Разбирам, мила, но как? Нищо не знаем за него. Къде е? Кой е? Пълна тайна!

- Ще го намеря – прошепна твърдо тя.

 

От този ден Албена посвети всичките си сили и време в търсене на брат си. Замина за село Тополите, за да се срещне с детската учителка, която беше разказала случилото се със семейството й и беше изпратила снимката й от детската градина. Оказа се, че е сестра на майка й.

Посрещна я възрастна, немощна жена, отдавна останала сама. Мъжът й починал, а синът й живееше далече в друг град със семейството си. Покани я в малка стая със старомодна маса, желязно легло, печка, кухненски шкаф. Със свито сърце Албена приседна на леглото, а жената се въртеше и се чудеше с какво по-напред да я почерпи и за какво да я попита. Сложи на масата сладко от череши, ябълки, сироп от малини. През цялото време гледаше Албена с широко отворени учудени очи и само мълвеше:

- Колко приличаш на Верчето, на майка ти. Сякаш нея виждам като беше млада, с дългите руси коси и бистрите сини очи.

Албена мълчеше, задушавана от горещи вълни и нищо не можеше да продума. Не можеше дори да промълви: “лельо”. За нея тази възрастна измъчена жена беше непозната и далечна, а съзнаваше, че това е леля й, родната й леля, че във вените и на двете тече една и съща кръв, но нещо й пречеше да я почувства като истинска леля. За Албена истинската й леля беше сестрата на втората й майка, а тази прегърбена селска женица, забрадена с черна кърпа и с дълга рокля от груб плат беше непозната.

Опита се да я попита за брат си, но леля Мара, така се казваше, нищо не знаеше. За нея времето беше спряло, живееше още в онези далечни, минали години и за трети път й разказваше как се беше случило всичко. Извади от една кутия за обувки стари снимки и започна една по една да й ги показва.

- Това е майка ти, горкичката, светица – нареждаше леля Мара, - а това тук са баба ти и дядо ти. Нашите мама и тате. Тук майка ти е ученичка в седми клас. А този Бог да го убие, е баща ти, изедникът, да не се беше раждал дано...

Леля Мара галеше с грубите си селски ръце старите пожълтели снимки на майка й и продължаваше да говори тихо и напевно:

- Много хубава беше милата, като цъфнала роза, много ергени я искаха, а тя пристана на този убиец. Казваха й тогава и мама, и тате, че не е добър човек, но тя не искаше да ги чуе и ето какво стана. Но каквото било писано – това е, човек не може да избяга от орисията си.

Дълго стоя Албена при леля Мара, но нищо не узна за брат си. Леля й нямаше дори негова снимка. Беше запазила снимка на Албена, но на брат й – не. Не знаеше кои хора са го осиновили и от кой град са били.

- След станалото – въздъхна леля Мара – вас ви взеха в сиропиталище и оттам ви осиновиха.

Разочарована, но не отчаяна Албена се сбогува с леля си и когато автобусът излизаше от селото, се зарече, че света ще обърне, но ще намери брат си. Магистралата се губеше в безкрая и тя мислено се подготвяше за това, което й предстои.

 

* * *

 

В дома за деца без родители повече й провървя. След известно колебание и неголяма благодарствена сума, която деликатно сложи в джоба на директорката, научи името на семейството, което беше осиновило брат й, и в кой град живее. Веднага замина за града, от който бяха осиновителите на Павел. Една от служителките в общината й даде адреса.

Семейство Петрови, като че ли вече знаеха за нея и я очакваха. Оказа се, че жената е била лекарка, а мъжът – инженер.

- Всичко беше толкова отдавна – въздъхна възрастната жена и оправи с ръка един бял кичур, паднал на челото й. – От години живеем сами – продължи тя. – Павел, синът ни – тя за момент се поколеба, може би искаше да каже “Павел, брат Ви” - живее в София. - Завърши икономика и работи в Министерството на икономиката и енергетиката. И той като Вас е самичък, няма друг брат или сестра, ще се зарадва.

Жената продиктува служебния телефон на Павел и Албена усети радостта, която се надига в гърдите й. Най-после, след толкова ходене, питане, разпитване, беше намерила брат си. Вече си представяше срещата с него, искаше час по-скоро да му се обади. Нямаше търпение.

Сбогува се със семейство Петрови, благодари им. Жената я изпрати до дворната врата, продължавайки да й говори, а мъжът, който през цялото време дума не продума само леко се надигна от стола, за да си вземе довиждане с нея и пак седна, като се загледа мрачно през прозореца.

Когато се върна в София, първото нещо, което направи беше да се обади на Павел. Нямаше търпение да чуе гласа му. Първият път не успя. Обади се може би негова колежка, която каза, че за малко е излязъл и не е в кабинета си. След десетина минути пак набра номера. Чу приятен мъжки глас. Попита я какво желае. Албена му обясни, че иска да се срещнат и да разговарят по важен въпрос. Павел се опита да отклони срещата, но тя настоя. Каза му, че скоро се е видяла с майка му и баща му, разговаряла е с тях и иска да му каже нещо много важно. Определи й среща на другия ден в кафе-сладкарница “Виена”.

Трябваше да се видят в пет и половина, но Албена отиде още в пет. Искаше да бъде там преди него. Да го чака, да го види как ще влезе в сладкарницата и да се опита да го познае още щом влезе. Беше сигурна, че ще го познае. Нещо щеше да й подскаже, че е той. Знаеше, че кръвта е силна, не може да я измами. Седеше сама на една маса с поглед вперен във вратата и напрегнато оглеждаше всеки мъж. Тя навършваше четирийсет и пет години, а Павел трябваше да е на четирийсет и три. Представяше си го висок със светла коса и светли очи.

Изведнъж трепна, сърцето й заигра като див кон. В сладкарницата влезе мъж около четирийсетте. Той е, каза си тя. Не висок, по-скоро нисък, косата му - кестенява, но беше сигурна, че е той. Не можеше да се излъже. Лицето й пламна, сякаш някой го запали. Цялата трепереше, а устата й пресъхна и не можеше да си поеме въздух.

Мъжът премина през почти цялата сладкарница, хвърли бегъл поглед към хората, които седяха по масите, а те не бяха много, и се упъти към прозореца. Албена не разбра забелязали я или не. Имаше усещането, че погледът му се плъзна покрай нея и не я видя. Той седна уморен или по-скоро отегчен и се загледа навън. Беше още рано, пет и двайсет и сигурно не предполагаше, че тя е вече в сладкарницата. Бързо стана, по-скоро скочи, нямаше търпение, но краката й не я държаха. Приближи се до неговата маса и с треперещ глас му каза:

- Добър ден господин Петров.

Той вдигна бавно глава, погледна я.

- Добър ден. Коя сте Вие и за какво искате да говорим?

На един дъх изрече:

- Казвам се Албена и съм Ваша сестра.

Поколеба се дали да каже “Ваша” или “твоя”, но без да иска каза “Ваша”. Мъжът се сепна. През погледа му мина хладна сянка.

- Нещо бъркате. Аз нямам сестра и никога не съм имал.

- Не, имаш и аз съм твоята сестра – заговори сега на “ти” Албена.

Тя седна до него на масата и започна да му разказва цялата история на живота им, така, както я беше прочела в списанието и както я беше чула от леля Мара. Той я слушаше и с всяка измината минута ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Накрая грубо я прекъсна и нервно каза:

- Това не е вярно. Това е глупава измислица. Не съм роден в село Тополите. Нямам сестра, и баща ми не е убил майка ми. Моите родители са живи и здрави.

- Но ти знаеш, че си осиновен

- Не е вярно! Не съм осиновен – продължаваше да настоява той. – Не знам какво целите с всичко това и не ми губете времето!

Стана и без да каже “довиждане” си тръгна. Албена се изправи стъписана и отмаляла. Той бързо се отдалечаваше. Рязко отвори вратата и излезе. Осъзна, че никога повече няма да го види. Намери го, за минути бяха заедно и го изгуби завинаги. Опита се да го разбере. Той навярно не искаше да разруши света, в който беше израсъл и живял, а тя разруши своя. Опита се да построи нов, но не успя.

 

София, 7. 04. 2008 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Михалков][СЛОВОТО]

 

© Георги Михалков. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух