напред назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Щастливият край...


... След като стана ясно, че "щастливият край" го няма, а може и да не се появи, започна да се говори за неговото отлагане и доста труд се хвърли в тая насока, някои дори и до пенсия докараха, до медали и персонални вили. Веднъж един държавник от братска страна беше посочил срок за щастливия край и това веднага стана шлагер на века, но се намериха умни люде и бързо го коригираха, а сетне ни беше обяснено, че това е волунтаризъм, не може така, ачик-ачик, да се приказва, това да не е женският пазар. Каза се още, че ще минем етапи и на всеки етап ще ни се обясни какво сме постигнали и колко още път ни чака. Минаваха етапите, обясняваше се каквото трябва и скоро всичко заприлича на колоездачната обиколка на България — въртяхме се в затворен кръг на етапи.

Народът все no-често почна да приказва, че от ден на ден no-хубаво става, ама от година на година no-лошо. Не беше много ясно какво иска да каже народът и съответно беше привикван там, където трябва, за да се обясни всичко и да се запише. Народът обясняваше следното: като гледал как младите момичета от ден на ден стават все no-хубави, а на него самия, от година на година, се губела силата, хич не му ставало весело и по този повод си въздишал... Не беше много убедителен народът в приказките си и там, където трябва, рекоха хм, абе вие за големи мушмороци се имате, ама де да видим.

Всички тия неща се случиха след като престояхме в корема на Рибата и ако ги разказвам, то е за да проследим влиянието на някои шлагери върху живота на обществото. В случая бяхме свидетели и на това как умира вярата в "щастливия край", а е известно, че вярата умира последна. Какво друго ни оставаше освен да изкъпем покойника, да го облечем и подредим сред дъхави цветя, да го оплачем, както подобава и да го предадем на вечността.

Това и сторихме.

Както обикновено се случва след всяко погребение, народът се пръсна с разведрени лица и весела глъчка, като си казваше: айде сега, щастлив — щастлив, ама всички да са щастливи, стана ясно, че не може... Значи всеки да се спасява поединично и да търси щастливия край за себе си, защото човекът за единия щастлив край живее, в края на краищата. Погледнахме критично на шлагери като магнетофоните "Грундик", които имаха цвят на гугутка и големи ролки с чудодейните записи на бащите на хард-рока, групите "Лед Цепелин" и "Дийп Пърпъл". Критично се гледаше и на хладилниците "Мраз" и нафтовите печки "Балкан", а също така и колите "Жигули". Тези шлагери остаряха, не възбуждаха вече както преди и съвсем естествено бяха замени от нови, казахме ли вече, не помня, че в живота нищо не е вечно. Задържа се повечко време шлагерът да имаш апартамент, т. е. самостоятелно жилище в хотел или жилищен блок. Беше много шик, също като разведена жена с малък полски "Фиат". На времето хората обичаха да казват, че да се работи е здраве. Ето ви един пример за това как непроверените митове могат да натоварят сума неприятности. Зачестиха инфарктите след като този шлагер стигна върха, също като пожарите, които станаха масово явление, когато започна да излиза вестник "Направи си сам".

Шлагер стана да имаш вила и, когато този рефрен започна масово да се тананика, държавата се видя в чудо и раздаде на народа по петстотин квадрата земя, която земя народът се зае устремно да облагородява, засажда и застроява с всякакви неща. Ако се разходите по тази земи, ще видите сгради, които и най-богатото въображение на архитекта не би родило, да не говорим, че всички бяха зидани напук на всички строителни норми. Народът нарече тая земя "кунфу", по името на модерен тогава танц, който оприличаваха на разминаване между снаха и свекърва в тесен коридор. Кой да ти знае тогава, че ставало дума за вид бойно изкуство, макар, че да се разминават снаха и свекърва в тесен коридор си е направо бойно изкуство.

По тоя еволюционен начин стана от ясно по ясно, че паричните взаимоотношения са най-цивилизованите и добре, че стана ясно, защото ние за малко да ги отменим, имаше такива думи, не е за чудене тая работа, благодарете на бога, че парите останаха в обръщение.

Иначе лошо ни чакаше...

В обръщение останаха и парите на другите народи, които е прието да се наричат валута. С тази валута ние успяхме да подновим това-онова от остарелия домашен шлагерен бит. Тази валута се изкарваше с пот на чело в арабските страни и, който е работил там може да разкаже живописни неща, аз не се наемам, други са нашите задачи.

Времето изведнъж яко помръдна, а сетне се затъркаля със страшна и нечувана по нашите ширини скорост. Трудно стана да се задържи някакъв шлагер на гребена на вълната. Малцина успяваха, Лили Иванова и Емил Димитров, например, две десетилетия стояха там, да се чудиш за какво, но сигурно е имало, защото нямаше да бъде така. Интересно е да се отбележи, че по радиото за шлагер се обявяваше едно, а народът в къщи слушаше съвсем друго, но не беше ли и така с литературата и с киното.

По това време някъде видяхме и първия истински гангстерски филм, става дума за филма "Кръстникът" на американския режисьор Френсис Форд Копола. Прожектирането на този филм у нас беше история много показателна за това как шлагерите могат да бъдат коригирани.

Най-напред се събра Комисията, чиито членове носеха качулки на главите, за да не бъдат разпознати и всеки от тях беше облечен в строга, черна тога с избродирана на гърба огромна ножица. Тази комисия се състоеше от изключително нравствени хора, от хора с най-висока проба морал и по тази причина самоличностите им бяха държавна тайна. Не може то така, всеки да познава високоморалния човек, светиня е това, национално богатство и трябва да се пази. Комисията се събираше редовно и при пълна секретност извършваше операции по унищожаване на заплахите за нашия морал. По тоя начин от филми и книги изчезваха епизоди, свързани главно с половото общуване между персонажите, не бихме нарекли "герои" хора, които общуват полово, така се изразяваше комисията.

Получаваше се противоречие някакво, постоянно слушахме, че ония оттатък, направо се скапвали от разврат и не знам какво, а по филмите нищо такова нямаше. Така и не разбрахме по какъв начин се размножаваха оттатък, за нас вече беше ясно — чрез деление, като зелената еуглена.

После играта загрубя, защото някакъв идиот започна да гърми по студентските общежития в град София, като повтаряше, че той е Кръстникът и Комисията, цяла трепереща от свещен гняв се събра, и този път отряза всички сцени, в които се показваха пищови, ножове, гърмеше се и се викаше по-силно. Малко спориха около един, епизод, където главният герой се бръснеше, но накрая решиха да бъдат твърди докрай, защото виждаме до какво водят компромисите. Така филмът отново тръгна по екраните и вие сте го виждали, няма какво да ви го разказвам.

Отчаян, американският режисьор Френсис Форд Копола се захвана да прави нова, втора част на филма, та поне от нея зрителите малко от малко да схванат какво става в първата, но той никога не се съвзе от този удар и опитът.мy излезе не много сполучлив. Сетне научихме, че е направил трета част, бяхме живи и да я видим... От този филм остана и песента "Говори no-нежно за любовта", изпълнявана от Джани Моранди, която всички родни кръчмарски оркестри запяха под заглавието "Парла плю пиано..."

Да-а, шлагерите никнеха отвсякъде, зад всеки ъгъл вече ни дебнеше шлагер, шлагерите се материализираха от въздуха даже и в тези времена много помогна Българската телевизия. Тя, като всичко родно, беше открита с тридесетина години закъснение, но какво са тридесет години? В Българската народна (тогава!) телевизия за следващите тридесет години не смениха дори говорителките, а народът си викаше: не остаряват тези жени, ей, не остаряват, майка му стара.

Преди да дойде телевизията имаше особена порода хора, които се наричаха "масовици". Това бяха жизнерадостни люде, по правило широко скроени, с открити лица и немирни коси, които приглаждаха с пръсти назад. Те обичаха да дават тон за песен и често избираха да речем "Химн на хидравлиците", а когато ние говорехме, че не ни интересува никакъв химн, че не сме хидравлици и още работи, съответният масовик ни отвръщаше, добре де, да не би да сте танкисти като пеехте "Три танкиста", а...?

Вярно, че беше така.

Оставяхме настрани китарите и запявахме разни дивотии, затова днес не можем една свястна песен да изпеем на някоя сватба, заради тия химнове на незнам кого си и прочие...

Та думата ми беше, че телевизията дойде на мястото на тези хора — масовиците. И те потънаха някъде, забравихме ги и мислех, че са изчезнали, но като се заслушах в дебатите на Народното събрание (да се чудиш как само то остана Народно, мама му стара?!), нещо трепна в душата ми, там бяха, не се беше изтрила тая гад от човешката кожа, пък и възможно ли е това да стане? Ето пак питане за философите, ама де ги и тях да ни обяснят като как се развива тази гадина в човешката душа, с какви сокове се храни и как ще я караме така за в бъдеще?

Лошото е, че масовиците се преквалифицираха в политици, а от там я докарахме до този хал, щото едно е да редиш с акордеона масови песни, шлагери за "Сбогом любима" и "Аз не съм онанист", да правиш стачки и барикади, да периш пръсти с Начко, да спиш по палатки и да гладуваш, когато всички се чудят какво да ядат, съвсем друго да управляваш икономика и да коландриш държавата, да държиш народа сит и доволен, ама нейсе, за това друг път и с други средства...

Все пак по онова време, когато бъдещето беше още светло, както обича да споменава за ония години писателят Христо Карастоянов, наричан по-късно Дядото, телевизията трябваше да ни европеизира и тя подходи тактично. Първо ни прибра в къщите и ние престанахме да се събираме, да пием и ядем по старому, да се веселим по балкански обичай. По този начин ние бяхме разединени и оттам — слаби. Домовете ни утихнаха и съпрузи, които по-рано си разменяха по половин милион думи в година, сега едва стигаха до стотина хиляди. В призрачната синя светлина се заредиха: "Фюри" и "Марек Луничката", ,,Вилхелм Тел" и "Форсайтови", "На всеки километър" и "С пагоните на дявола"... Появиха се огледалата и ключодържателите със снимките на Щирлиц, разузнавачът с професорско обаяние, на Никола Деянов и Митко Бомбата, на Ханс Клос и Блейк. Бъркотия някаква настана и болни, които трябваше да умрат по всички правила на медицината, стискаха зъби и изпускаха душата си едва след финалните надписи от повторението на последния епизод на въртящия се в момента сериал. Децата не играеха вече на "бъз" или ,,чинги-чинги чари", а си разменяха реплики от "Робинята Изаура". Учителите носеха прякори като Леонсио и Женоария, а хората питаха, наистина ли я има тази бира "Гулденбург" и защо ние не я пием.

Обясняваше им се защо.

Бодри ръководители ни уверяваха, че всичко това там е пропаганда, разкошът е див и неистински, не така живеят трудещите се там, няма никакви басейни и хеликоптери. Да видим, викаха отговорните фактори каква престъпност се шири само там. Трябва да знаем много добре, че зад лъскавата фасада се крие нещастието на милиони трудещи се изпаднали в унизителна зависимост от питието "Кока — кола"!

Хората кимаха унило и си викаха, ясна е работата...

Лека-полека телевизията подмени целия живот и ако сте давали телевизора си на поправка за повече от един ден, за седмица поне, ще разберете в пълна мяра за какво става дума.

После някой си купи видеомагнетофон, донесе касети с филми и забавни програми, а това вече беше една малка собствена телевизия и тук се роди новият шлагер, че можеш сам да управляваш онова, което бе подменило живота ти. Де да знаехме до какво ще доведе това, де да знаехме, но познанието винаги върви след грешката и това трябва да го запомните, защото ми омръзна да го повтарям. До ден тогавашен ние бяхме роби на програмните директори на телевизията, от ден днешен ставаме роби на собствените си хрумвания, и ако това не е свобода, здраве му кажи, не се сещам какво друго може да бъде свободата, мислехме си бодро ние...

И това не беше. Не беше...

Просто сменихме програмата на телевизията със собствена, която в общи линии се въртеше около следното: малко анимация, концерт на Лепа Брена, филм на Силвестър Сталоун или Арнолд Шварценегер, където биваха изкормени поне двадесетина отвратителни типа и в по късните часове Тереза Орловски — тридесет и седем годишна полякиня, бивша помощничка на един ветеринарен доктор, 55 килограма, 168 сантиметра с гръдна обиколка около 42 инча. Самата Тереза Орловски показваше, че винаги е във форма и ако имате късмет, дори може да се случи филмът да има сюжет в първите 1-2 минути.

И никакъв концерт на Дрезденската филхармония.

Еднообразието убива шлагерите, то е смъртоносният вирус, който разгражда плътта и унищожава съпротивителните сили. Ако се взрете в брака си, ще разберете, че съм бил прав, защото този пример ви е под ръка, а той винаги се развива по едни и същи правила и редките изключения само потвърждават правилото.

Не може цял живот една жена да ти бъде шлагер, пък била тя и Тереза Орловски.

Тук някъде се пресичат всички сюжетни линии и мисловни нишки, случайни хрумвания и старателно построявани конструкции.

Вероятно и човек е неразгадаем, за жената вече е ясно, че не е...

Ако всичко беше ясно за него, то отдавна да сме го изсвирили този шлагер с уста, да сме извъртели това танго на дансинга и да се прехвърлим на друга програма, в друго заведение...

Има нещо в човека щом още го дирим...

Е, не с фенера на Диоген, но със спомените и надеждите. И ето как все се промъква една съблазън, изпълва ни отвътре като розов дим с нагласата този път да стане нещо.

Какво пък — да видим и това ново хрумване?

Кому е съдено да знае какво ще излезе от живота му, но да се спрем за малко... и, знаеш ли, не е май чак толкова лошо, какво ще кажеш, а...?

Айде, пък дано тоя път се измъкнем от пустия съклет, дето ни е обхванал...

Какво пък?!?

Кой знае...

 


напред горе назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух