напред назад Обратно към: [Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Любов, Сънища, Думи и... други изображения на Смъртта


ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

ФИЛИП

БО

МАРТА

ЮЛИЯ

АННА

Д-Р САВОВ

 

 

Намираме се в хол на  мансарден апартамент. Стаята е празна и от касетофон гърми музика. Марта излиза от вратата на банята и потъва в кухнята. През входната врата в стаята влиза Филип с връзка ключове и пътна чанта в ръка. Спира изненадан, като човек попаднал не на мястото си. След кратко колебание се отправя към касетофона, изучава го известно време и после спира гърмящата музика.

МАРТА: (от кухнята) — Бо, ще те разкъсам... И без друго днес съм достатъчно бясна.

Филип се оглежда към гласа и мълчи.

МАРТА: (от кухнята) — Бо, не си играй с мен. Започваш да ми образуваш нерви. Пусни касетофона!

Филип продължава да зяпа по стените на стаята и мълчи.

МАРТА: (влиза в стаята) — Бо, вече имах удоволствието да ти кажа, че смятам да разкъсам и унищожа завинаги тинейджърката, която се крие дълбоко в теб. Днес ще го сторя! (надвесва се над касетофона и го пуска без да е забелязала още Филип, но в следващия миг застива и го спира отново) Боже мили, кой сте Вие? Какво търсите в тази стая?

ФИЛИП: — Аз лично се прибирам в къщи. А вие какво правите тук?

МАРТА: — Аз лично живея тук.

ФИЛИП: — Тук живея аз. Повече от 20 години.

МАРТА: — Не. Тук живея аз. Тоест тук живеем ние. Аз и Бо.

ФИЛИП: — Какво е Бо?!

МАРТА: Бо е човек. На 24 години. От женски пол. Наречена е Борислава, а ние си и викаме Бо. И живеем тук вече близо една година. Под наем.

ФИЛИП: — Ясно.

МАРТА: — Какво ви е ясно? Аз нищо не разбирам.

ФИЛИП: — Простичко е за разбиране, но е твърде сложно за обяснение.

МАРТА: — Дали да не извикам полиция?! Щом е нужен толкова много интелект...

ФИЛИП: — Грешка. Полицията до ден днешен не е помогнала на никого, напротив — създава допълнителна бъркотия. Заради интелекта!

Чува се гласът на Бо. Мърмори нещо за ключове и осветление. Влиза натоварена с пакети, тръска ги на пода и тича към банята.

БО: — (откъм банята) Ще се напикая. Щом застана пред проклетата ключалка и ръцете ми са пълни, а ключът ми е някъде на майната си, пикочният ми мехур изведнъж се надува като цепелин.

МАРТА: — Бъркотията е на лице.

БО: — Къде е проклетата тоалетна хартия? Какво правиш, ядеш ли я...(пауза) Каза ли нещо, Марта?

МАРТА: — Нищо не съм казала. Заета съм да събирам пакетите от пода.

Бо влиза в стаята. Тя също не забелязва Филип.

БО: — Бях с Моника в барчето на старото кино. Представяш ли си? Онзи простак я канил да и покаже офиса си. Ама ти акъл имаш ли, отвърнала му тя, ако си имаш женичка в апартамента, вземи поне стая в хотела. За бога, аз да не съм долнопробна курва. Боже господи, косата ми цъфти, а аз не съм го забелязала...

МАРТА: — Трябва да леко да подстрижеш върховете.

БО: — ... Обаче това, изглежда, само си е помислила да му го каже, защото наистина се качила в зеления джип и отишла в офиса му. Там той я изчукал с език. Представяш ли си, с език върху кафявата мачкана кожа на скъпия му диван, дето го е докарал от не знам къде си...

МАРТА: — Че това брои ли се?...

БО: — (замисля се) Не съм мислила дали се брои, но и тя не била мислила, защото така се шашнала, че даже и не се сетила да му върне свирката. Все пак, нали... По едно време  загряла, но той изглеждал видимо доволен и тя си затраяла. Изпратил я, какво изпратил, направо я изтикал до вратата на офиса и я поканил, пред двата добермана за свидетели, да се видят пак и като начало предложил обяд в мотела до язовира, но се сещаш, нали — просто нямало никого и никой не го бил виждал от седмица поне. Зацепваш ли?

МАРТА: — Зацепвам. Ти що не се огледаш малко?!

БО: — Страхотно. Да не си купила червен фенер? (вежда Филип) Тоя пък кой е? Чакай да позная. Да не е ...

МАРТА: — Няма време да познаваш. Много е сложно.

БО: — Давай тогава. Само не ми казвай, че това е баща ми.

МАРТА: — Това е... собственикът на апартамента.

БО: — Че тоя апартамент колко собственици има. Да не го е продала онази?

МАРТА: — Не. Не го е продала...онази. Ще излезе, че не е неин. Май е на този мъж.

БО: — А този мъж на кого е мъж?

МАРТА: — Откъде да знам! Изобщо, бъркотия някаква от хазаи и... претенденти за хазаи. (към Филип) Защо вие не обясните на бедната ми съквартирантка? Хем и аз ще послушам. И няма да викам полиция.

БО: — Да бе, що не обясниш...

ФИЛИП: — Много е просто. Апартамента е мой. Живея в него. Само че последните две години ме нямаше. И бившата ми жена, която вие наричате „онази“, го е дала под наем. Без да ме пита. Доколкото я познавам, за нея сигурно е било съвестно да изтърве толкова пари. Ето, че аз се връщам и ...

БО: — Супер! И ние оставаме на улицата. Ами наема, дето сме го платили, а? Ами другата квартира, дето трябва да я търсим. Вие да не мислите, че така се намира квартира — излизаш на улицата и хоп, някой тича вече към тебе с ключа. Отивам в кухнята да си налея нещо...

МАРТА: — Ти май вече си си наляла по пътя...

БО: — Естествено. Нали трябваше да слушам за оралните подвизи на онзи педал.

(Марта демонстративно запушва устата си с ръка)

БО: — Разбрах де... като ония трите маймунки. Отивам ... всъщност не казвам къде отивам и какво ще си налея! (Излиза.)

МАРТА: — Ами... това май сме всичките.

ФИЛИП: — Разбрах. Не е лошо. Симпатяги сте.

МАРТА: — Мислиш ли...

ФИЛИП: — И какво ще правим сега?

МАРТА: — Ами освен да се обадим на хазайката...

ФИЛИП: — Това ли е всичко, което ти хрумва?!

МАРТА: — Ами тя си забърка кашата. Да видим какво ще предложи?

ФИЛИП: — Не вярвам в нейната добра душа. Имам си причини. Не ми се споделят, но не вярвам в нейната добра душа.

МАРТА: — Всичко това е хубаво, но аз дори не ви познавам. Все пак трябва да я извикам.

ФИЛИП: — Истина ли е, Боже, че трябва да изпия и тази чаша?!

МАРТА: — Цитатите от Библията са неуместни. (хваща телефона и набира номер) Звъни. Ще имаме късмет ако си е в къщи.

ФИЛИП: — Хубава представа за късмет, няма що...

МАРТА: (прави движение да го прекъсне, когато отсреща очевидно вдигат слушалката) — Ехо! Да-а, аз съм госпожо Борисова. (пауза) Сигурно е прекрасно да излезете навън тази вечер, но имам лоша новина за Вас. Е, никой не е умрял, поне за сега... Страхувам се, че бившият ви съпруг се е върнал.(пауза) Откъде знам ли? Виж това е хубав въпрос! Ами да ви кажа: пристигна преди малко един мъж и твърди, че живее тук. Има си ключ от апартамента и май наистина познава обстановката. Как изглежда? (към Филип) Как изглеждате?

(Филип вдига рамене)

МАРТА: — Прилича на полицейски комисар от френските филми.

БО: (от вратата на кухнята) — Ами, по скоро на български писател.

МАРТА: — Бо мисли, че приличал на български писател. (пауза) Аха...смятате, че е той! Знаех си. Добре, чакаме ви. (затваря телефона)

БО: — Не ми казвай! Сините каски идват. С бронетранспортьори... (скрива се в кухнята)

МАРТА: (клати глава към Филип) Нямам думи...

ФИЛИП: — Защо Бо мисли, че съм български писател?

МАРТА: — Сигурно е чела твои книги.

ФИЛИП: — Не вярвам. Моите читатели не съществуват. Поне никога не съм сънувал мои читатели. А това означава, че дори не съм ги измислял. И не съществуват.

МАРТА: — Така ли?! А аз откъде съм се появила след като дори не си ме сънувал?  Казвам го защото имам твои книги. Бо е ровила в тях. Бо умира да рови в чуждите неща, да носи чужди дрехи и да сънува чужди сънища.

БО: — (откъм кухнята) Такава съм си — направо сладурана.

МАРТА: — Но това е друга тема.  На всяка от книгите има твой портрет. Не е трудно човек да те запомни. Филип Борисов. Автор на осем сборника с разкази за самотници.

ФИЛИП: — Изненадан съм. Ти знаеш подозрително много за мен.

МАРТА: — Нямаш си представа колко много знам за теб.

ФИЛИП: — О, трогнат съм. На път си да ме заинтригуваш.

МАРТА: — На път съм да купя хляб. Защото у дома, тоест у вас, аз се грижа за тия неща.

(Взема чантата си и излиза. Филип остава сам. Става и започва да рови в библиотеката. Влиза Бо.)

БО: — Ето че разказвачът на приказки се е върнал. Но сигурно е забравил до къде е стигнало действието и сега бърза да си помогне с подходяща литература. Дали да не му препоръчаме нещо интересно?! Не се трепи напразно — всичките ти книга са съхранени. Дори тези с безценните автографи. Отбележи си, че можехме да ги продадем на битака.

ФИЛИП: — Бо, не ме прави твой враг. Аз също съм жертва на глупавите обстоятелства.

БО: — Не ме разплаквай. Днес почивам.

ФИЛИП: — Защо реши, че съм писател?

БО: — Личи ти от далече. Все едно си се заклел пред Светата троица да бдиш над душата си. А те мързи. И те е страх. Искаш ли да ти покажа гърдите си?!

ФИЛИП: — Не е още достатъчно.

БО: — На някои и това им стига.

ФИЛИП: — Не чакай веднага да скоча в скута ти.

БО: — Практиката, показва обратното. Поне така е прието — жените да посочват тези, които ги избират.

ФИЛИП: — Защо си помисли, че може да съм баща ти?

БО: — А-а, не се впрягай. Без претенции съм. Това за баща ми винаги си го мисля, щом срещна непознат мъж, който не е виждал презерватив.

ФИЛИП: — Да не би да очакваш да издуя панталона и да почна гордо да се разхождам около тебе? Сигурно ще ти бъде забавно.

БО: — Не повече отколкото в магазин за шапки, но не вярвах, че ще ми откажеш.

ФИЛИП: — Още мисля по въпроса. Къде е баща ти?

БО: — Ставаш нагъл...какво все ме разпитваш за баща ми? От малка мразя този въпрос. Всички все ме питат: къде е баща ти? Ох, милото то детенце, все без баща. Мразя всички, които ме питат за баща ми. Стига ми и това, че всяка нощ го чаках и се молех да се върне. Стига ми и това, че другите момиченца си имаха бащи, които ги носеха на раменете си, а те, напудрени от щастие, се кипреха като торти. Мразя тортите. Мразя сладкарниците, където се мъкнехме с майка ни и поредния неин сърдечен провал. Тя беше шампион по сърдечни провали. Винаги налиташе на едни и същи типове, на които отдалеч личи, че са точно като за любовна катастрофа. До един смучеха коняк. Ти пиеш ли коняк?!

ФИЛИП: — Тръгвам си! Надявам се когато се върна да не заваря никого тук. Защото наистина ми се иска да бъда нагъл.

БО: — Това малко ли беше?!

ФИЛИП: — Според мен — недостатъчно.

БО: — За какво — за скандал или за любов?

(пауза)

ФИЛИП: — Знаеш ли, Бо, аз се страхувам...

БО: — Недей. Няма за какво. Таласъмите са заключени в килера.

ФИЛИП: — Бъди сериозна поне за малко и вероятно ще разбереш. Страхувам се от бездната на мига. Възможно ли е  точно сега, в този миг, една от милиардите клетки в едно човешко тяло, упоена от самотата, угнетена от безразличието към живота, да обърне своята същност и да даде началото на един тумор, който след два месеца ще унищожи самият живот.

БО: — Май че...

ФИЛИП: (запушва с пръст устата и) Вярваш ли, че човешкият мозък е съвършен?

БО: — Ами-и-и... не знам. Ако изключим блондинките, сигурно има нещо такова. Щом човек успя да се качи на Луната, сигурно има нещо...

 ФИЛИП: — Добре, същият този съвършен човешки мозък не може да предвиди задаващият се след 15 минути масиран инфаркт или собственото си обливане в кръв. И не може да го предотврати.

БО: — Ама ти си бил страхотен. Почвам да разбирам... Плашиш се от смъртта. 

ФИЛИП: — И аз си мислех така в началото. После открих заблудата — не беше това.

БО: — И Христос е открил същото...

ФИЛИП: — Какво е открил Христос?

БО: — Същото... Че и най-прецизната система е разработена да потвърди правилото. Нали все това повтарят в Библията: „...за да се сбъдне казаното...“ Затова не се чуди, че мозъкът, просто методично отбелязва придвижването на миниатюрния тромб към най-слабата артерия. Единственото, което го занимава е да не сбърка в обратното броене. Ей тая несправедливост е накарала Иисус да поиска Божията милост в Гетсиманската градина. Докато другите спели, а Юда четял сребърниците, Иисус се молил сред маслинените дръвчета. „Нека ме отмине тази чаша!“ плачел той и кървава пот избивала по гърба му, ако вярваме на евенгелистите. Отговора от небесата обаче бил отрицателен. Защото трябвало да се сбъдне пророчеството, че бог ще жертва своя син, за да спаси човечеството. Като че ли на някого му пука за това... Но на мен ми е жал за самия Иисус. Винаги ми е било много жал за него. Колко ли сам се е почувствувал тогава?! Нищо че е Бог. Сигурно на боговете и самотата им е космическа... Слушай, не ти трябва много да дълбаеш. Като нищо ще вземеш да видиш и самата смърт...

ФИЛИП: — Аз съм я виждал.

БО: — Айде бе?! И как изглежда? Като Джесика Ланг в „Ах, този джаз“?

ФИЛИП: — Не. Като обикновена старица. Седеше в съседната стая и припяваше унесено над купчинка ориз. Бях дете и си помислих, че Смъртта е полудяла. Така ми изглеждаше. Днес не знам какво да кажа.

БО: — Аз не съм виждала как умира човек.

ФИЛИП: — Не си загубила нищо.

БО: — Мъртвите изглеждат странно.

ФИЛИП: — Един труп винаги изглежда по един и същ начин — като разбити мечти.

БО: — Май не си много почтителен?!

ФИЛИП: — Като тебе. По-добре е да си тръгвам. Не разбирам кожата ти, нашарена от татуировки, обеците по пъпа и езика. Не ми харесва този страх, че от жив човек се превръщам в обитател на собствените си развалини.

БО: — Имам татуирана пеперуда от вътрешната страна на бедрото. Искаш ли да ти я покажа?

ФИЛИП: — Не искам да гледам татуираната пеперуда от вътрешната страна на бедрото ти. Идвате ми в повече: ти, пеперудата и другото момиче... затова предпочитам да си тръгна.

БО: — Ако запомних нещо от мамините любовни катастрофи — това е добре избраното време за тръгване. Всичките и гаджета се мислеха за големи майстори на импровизацията, но си приличаха като рисувани папагали върху копринени вратовръзки. Когато им идвахме в повече се изнизваха тихо и гузно. Дори не лъжеха, че отиват за цигари. Просто един ден се прибирахме в къщи и разбирахме, че някой вече си е отишъл. Върлуваш в нечии живот, после си събираш грънците и дим да те няма. А това, че никога не можеш да напуснеш спомените на някого, а?! На кого ли му пука...

ФИЛИП: — Виждам, че ти вече си купуваш мъже. Много е рано за да го правиш.

БО: — Жените се движат по други закони. Има ли по-добра възраст?!

МАРТА: (влиза) — Бо, няма ли някога да купиш хляб? Защо трябва все аз да го правя?

БО: — Какъв хляб, аз обичам да мечтая! Когато ми остава време, мечтая да живея с красивите и богатите хора. Представям си, че съм гадже на някой от князете Бисмарк и обикаляме света. Виждам се как седя на пейките около пистата в Майра, това е в Испания, и наблюдавам сто и петдесетте обиколки със стари състезателни автомобили. Докато аз позирам пред камерите с вглъбено изражение и тъмни очила, под светлосин воал, той ще държи първенството със своя резедав „Дожд“ модел 1932 година. Представяш ли си какви мечти?! Или пък тази: единственото нещо, което да ме вълнува някоя зимна утрин в Сен Мориц, е дали да се качим до началото на пистата с лифта или да използваме хеликоптера...

МАРТА: — Зашеметена съм, няма що...

БО: — Никога няма да го разбереш? Ти си живяла в красива къща на тиха улица, а вишните отрупвали с капещи венчета пътя ти към гимназията на една пряка от вас...Вечер си заспивала със снимката на Ал Пачино, защото си интелигентна и у вас се обсъжда „Кръстникът“...

ФИЛИП: — Че какво му е на Ал Пачино?!

БО: — Нищо. Само дето е много остарял. И не е герой от моите девичи албуми.

МАРТА: — Бо, не съм си избирала жилището...

БО: — Не си, но ти се е паднало, нали...а не като мен — под наем в панелка, с брат пубертет, който по цял ден си човъркаше пъпките пред огледалото, отрупано със снимки на Роко, не на Ал Пачино,  и не пропускаше да ми отцепи един ритник, ако все пак посмея да мина покрай него. Малката ми сестричка ме влудяваше с непрестанно нощно напикаване, боже мой, сякаш беше извор това нейно тяло, всички се видяхме в чудо. Баща ми..., слушай писателю, беше известен с това, че никой не може да си спомни кой е той. Просто поредният любовен провал на милата ми майчица. Странното е, че понякога го сънувах. Седим около масата на някакъв празник. Майка ми е красива, както никога не е била. Очите и греят, а непознат мъж сяда на масата. Мъжът е избръснат, по върха на твърдите косъмчета от мустаците му има миниатюрни перлички от виното. И всички сме някак тържествено щастливи. В този миг усещам как под масата нечия силна ръка плъзва от коляното към слабините ми. (към Филип) Това е за твоя таен бележник с наблюдения върху хората! Майка ми е невротичка. Всички сме невротици, наследили сме го от нея. Нощем се стрясках от асансьора, който бучеше и сякаш от дъното на морето се изкачваше непознато чудовище. Завивах глава, стисках очи и се молех на Бог да ме отведе някъде далече, далече. Ако не Бог, то поне ангелите да слязат тихо и да ме пазят. Или поне татко да се върне... нищо не помагаше. Затова учех като побъркана, заспивах над учебниците, защото исках да се измъкна от това тресавище. Когато се уморявах, почвах да си мечтая — ще се измъкна от тресавището и ще живея при красивите и богатите. Представяш ли си?! Въобще не подозирах простичката истина, че човек може да се измъкне от тресавището, но не може да измъкне тресавището от себе си. Като дете си мислех, че богатите идват от Бога. Така утешавах сестричката си. Казвах и че богатите са от Бога. Нали и името им е такова. Казвах и, че нашият татко е богат. Даже не знаех дали сме от един татко... Защо не ми го обясниш?!

ФИЛИП: — Защо пък аз трябва да го обяснявам... И без това прилича на латиносериал.

БО: — Но е истина. И недей да го обясняваш!

ФИЛИП: — Остава мъдро да заключим, че живота е джунгла.

МАРТА: — Само дето при нас живота не е джунгла, а бунище. И вместо да станеш жертва на чистокръвен леопард, най — много да те сдави помияр с помътен поглед и херния, която се влачи между краката му.

БО: — Какъвто им е Бога, такива са им и Ангелите! — това ми го каза моята старица. Каква жена беше само. Огромна разлика между нея и майка ми, а уж са майка и дъщеря. Обичах да ходя при нея. В старата и къща, имаше истинска баня и аз търках пергаментовата и кожа с парче плат и я поливах с метален тас. Много обичах да я къпя, а тя да ми разказва историите на живота си... Както ние на тебе сега... После умря, а аз останах самичка...(Обръща се и изчезва в кухнята)

МАРТА: (към Филип) — Аз съм виновна... Понякога така я дразня. А трябва да съм свикнала. С какви ли не съм живяла. Омръзна ми да сменям квартири. Поне два пъти в годината — касети, плочи, книги, речници, завивки и парцали. А някога си мечтаех да бъда пътешественичка. Като Холи Голайтли.

ФИЛИП: — Не очаквах, че си чела „Закуска в Тифани“. Мислех си, че днес никой не чете Труман Капоти.

МАРТА: — Прав си. Днес никой не го чете. Но аз го четох преди близо десет години. И тогава всичко изглеждаше точно така — смело и авантюристично. Бях на 16 години и тихата уличка с белоцветните вишни, хубавата къща, вече ме стягаха. Исках да хвърча. Даже си мислех също като Холи Голайтли да си сложа табелка на звънеца: „Марта Савова — Пътешественичка“. Готино, нали?! Колко му е да закусваш сред бялата тишина на витрините в „Тифани“? Вместо това днес вечерям в съблекалнята на бара. Точно зад кабината на ди-джея. С купони за отстъпка, защото съм част от персонала.

ФИЛИП: — Ти работиш в бар?

МАРТА: — Да Филип. Аз работя в бар. В нощен бар. Стрийптизьорка съм. Бо също. Или както ни водят във ведомостите — изпълнителки на еротични танци в артистична програма. Какво ме зяпаш?

ФИЛИП: — Ами... защото си мислех, че сте студентки...

МАРТА: — Къде живееш, човече? Знаеш ли колко студентки си изкарват хляба така? Че и по-иначе! Играем в програми, защото някога сме учили балет, дишаме в телефонната слушалка, защото имаме артистични заложби или смучем скоч в компанията на тъпанари, защото имаме големи цици, а те големи мангизи. Да, Филип, аз съм една доста побългарена Холи Голайтли. И всички мечти за закуски в „Тифани“ са само глезотии на учени момичета.

ФИЛИП: — Има си хас на номера ми да отговаря секстелефон. Не говориш сериозно, нали?

МАРТА: — Не се безпокой телефонният ти номер е чист от греховни помисли като леглото на монахиня. Нямаш си представа как искам да е шега. Тъпа, дебелашка, безочлива шега. Но си е тъпа, дебелашка, безочлива истина. Къде живееш, Филип?

ФИЛИП: — Знам ли... на 20 години секса е повече любопитство към живота, на 40 вече е вкус към живота, а след още 20 е сигурно, че ще бъде спомен от живота.

МАРТА: — Остави да се сетя — идваш направо от прозата. Тая която си измисляш сам, докато се взираш в смъртта с уморено любопитство. Същата, в която сребърни тромпети свирят под дъжда, а черни хлебарки изплуват от чашите с кафе. Толкова си беззащитен... Приличаш на захвърлена кръстословица. Всички приличаме на захвърлени кръстословици. Отивам да плача в кухнята с Бо.

(Влиза в кухнята. В стаята влиза Анна. Филип е с гръб към нея.)

АННА: — Здравей.

ФИЛИП: — Здрасти.

АННА: — Виж... мога да ти обясня.

ФИЛИП: — Можеш ли?!

АННА: — Трябваха ми пари. Нямам работа в театъра. Ти се запиля някъде и от две години не съм те чувала. Имам си ключ, пък и това жилище някога беше наше...

ФИЛИП: — Анна, това жилище никога не е било наше. То винаги е било на леля ми. Знаеш, че някога тя ми го отстъпи за да работя тук, защото там, където всичко беше наше, за мен нямаше място за работа. И не си ме чувала от две години, защото преди две години се разведохме, ако си спомняш... При това по твое настояване. С твърдо подчертаното условие да не ме виждаш повече. Да не би да очакваш, че ще се въртя около полите ти и ще плача горчиво. Ключ си имаш, защото не съм ти го прибрал. А не съм ти го прибрал, защото си мисля, че никога повече няма да ти трябва и ти ще го изхвърлиш. А ти взе, че даде жилището под наем. Защото ти трябвали пари. Нещо да пропущам в картинката?

АННА: — Само не ми викай!

ФИЛИП: — Не ти викам. И нямам намерение да го правя. Въобще нямам никакви намерения спрямо теб с изключение на една молба — оправи тази каша. Оправи тази каша, която си забъркала.

АННА: — Ти защо се прибра?!

ФИЛИП: — За да се самоубия.

АННА: — До гуша ми е дошло от твоя начин на общуване.

ФИЛИП: — Не ти ли харесва идеята да полетя от седмия етаж?! Ако го направя тази вечер, в други ден спокойно можеш отново да отдадеш апартамента под наем. Със сигурност аз повече няма да се прибирам.

АННА: — Защо винаги стигаме до тук?

ФИЛИП: — Никога не сме мърдали от тази точка. Ето защо. Ти винаги си ме ревнувала от книгите. Даже от жените не ме ревнуваше. Само от книгите. Те бяха твоите съперници. Ако само беше опитала да имаш дете, щеше да е къде-къде по-лесно. Но ти се пазеше, даже не за кариерата в любимия театър, а заради себе си. Искаше да си единствена на този свят. И като в оная приказка огледалцето да мълви: обожавам те, обожавам те, обожавам те... А мен беше ме взела за огледалце, защото аз наистина някога те обичах...

АННА: — Аз също те обичах. Но ти не знаеш какво е да живее човек с теб. С приятелите ти, вечно неразбраните писатели — пияници. Имах чувството, че съм омъжена за всички вас. Трябваше да търпя с пропаданията ви неизвестно къде и кога. Да съчувствувам, да се радвам на книгите, които никой не чете. Много изморително беше за мен. Стигаха ми и емоциите на сцената. В живота си исках да живея спокойно, без бохемски преструвки. Сега ми е любопитно, като си сам, харесва ли ти да живееш със себе си?

ФИЛИП: — О-о, тази тема не я ли изчерпахме още в съда? Остави това — искам да оправиш бъркотията. (провиква се към кухнята) Марта! Марта, ела тук...ако обичаш!

МАРТА: (от врата на кухнята) — Да. О-о-о, хазайката дошла! Здравейте, Анна! (към кухнята) Бо, хазайката е тук. Остави си... домашното и ела, моля те!

АННА: — Е, виждам че вече сте се запознали.

МАРТА: — Даже в детайли.

АННА : (към Филип) — Как да го разбирам?

(Филип само вдига рамене)

МАРТА: — Биографични детайли.

БО: (минава набързо през стаята) — Здравей, Анна!

АННА: (към Марта) — Борислава добре ли е?

МАРТА: — Надявам се...

АННА: — Марта, трябва да решим какво до правим. Този апартамент е на Филип. Нямаше го известно време и аз реших да го дам под наем. Но ето, че той се върна и... трябва да го освободим.

МАРТА: Ние?! (прави жест за трите)

АННА: Да. Защото аз го дадох под наем без негово разрешение.

МАРТА: — Е, няма що... Даже и договора ни е невалиден, нали?

АННА: — Ами така излиза...

БО: (влиза, очевидно е подслушвала) — А ние? Къде ще се денем посред нощ?

АННА: — Може би хотел?!

БО: А-а, не! Не мърдам от тук. Платили сме до края на месеца.

АННА: — Май ще трябва да ни оставите да поговорим.

МАРТА: — (към Бо) Ами да яхаме метлите тогава.

(Двете излизат от стаята)

ФИЛИП: (смее се) Господи, каква каша?! А като си помисля, някога ме болеше от ревност, която не разбирах. Защото само си мислех, че познавам актьорите. А то се оказа, че живота ми с актриса е катастрофа. Нагледах се на клюки, завист, превзетост... Всички ходеха като примадони и бардове и до един бяха безверници. Сигурно това се прихваща от дългото киснене в гримьорните, носенето на чужди дрехи и повтарянето на чужди мисли. В тебе обаче имаше повече суета, отколкото можех да понеса. Сега не мога да те позная. Толкова си... не на мястото си. Ти — грешница! Абсурдно е... !

АННА: — Беше излишна ревност. Като всяка ревност. Сякаш си на 17 години. Та ние бяхме живели заедно повече от 15 години... Никога ли не си се замислял, че окончателно си пропилял живота си?

ФИЛИП: — Мерси за загрижеността, но не си го слагай на сърцето...

АННА: — Не ти ли е идвало на ума, докато си пишеш книжките, че нещата между хората свършват?

ФИЛИП: — По-скоро не искам да го повярвам...

АННА: — Ти изобщо не си се променил. Писна ми да се взираш в хората. Като сирак, който търси родителите си. В твоя живот няма ли грешки? Не си ли бъркал поне веднъж?

ФИЛИП: — Поне докато бях с теб — не! Ти ми беше достатъчна като грешка.

АННА: — Не знаеш как умирах само от срам, когато се събирахме с приятели. Ти се наливаше вместо да танцуваш и надуваше главите на всички с твоите халюцинации. Ърнест Хемунгуей — великият идол на вашето поколение. Всички бяхте полудели: Ърнест пиел по толкова, Ърнест любел жените така, Ърнест имал десет божи заповеди за писането... Ърнест в Испания, Ърнест на война, Ърнест в Куба... Ърнест мъжествен, Ърнест честен...  Не подозирах каква досада си. Всички ти се смееха, а аз умирах от срам заради теб. И най-сетне Ърнест Хемингуей — мъртъв. Втори юли 1961, година в имението в Кечъм, щата Охайо. Пръснал си главата с любимата си пушка. Как си мечтаех понякога да е умрял в леглото, с кислородна маска, потънал в собствените си сълзи и изпражнения. Но не! Той възкръсна във всеки от вас, за зла шега, естествено, защото никой от вас не стана и бледо копие на идола. Единственото вярно нещо е, че ще се самоубиете. Но не с неговия кураж и пушка, а с пиене. Можеш ли да преброиш колко от твоите приятели си отидоха така, а....

ФИЛИП: — Остави хората на техните заблуди. Много си далеч от тях, за да ги съдиш. А колкото до срама... Знаеш, че танците не са ми силната страна, така че не е имало защо чак да умираш от заради мен.

АННА: — Умирах от срам, а на теб не ти пукаше. И сега не ти пука. Искаш да ме унизиш.

ФИЛИП: — Пука ми. Защото няма къде да спя. И за това ли съм виновен? И за това ли съм виновен? И за това ли съм виновен?

АННА: — Какво ти става? Не ми викай! Мразя да ми викаш...

ФИЛИП: — И аз мразя да ти викам, но ти винаги докарваш нещата до там...

(Появява се Марта.)

МАРТА: — Някой вика ли?

АННА: — Никой не вика, Марта! Опитваме се да решим нещата. Остави ни на мира, моля ти се.

МАРТА: — С този тон баща ми и майка ми решават нещата вече 30 години. Гледайте вие да приключите по-рано. Тази нощ е единствената ни почивка. (излиза)

(Влиза доктор Ангел Савов. Спира се изненадан.)

САВОВ: — А! Това вече наистина е изненада. Не съм виждал цялото семейство задно повече от две години.

АННА: — Ти пък какво правиш тук?

САВОВ: — Имаме среща с Филип. Трябва да... да обсъдим някои неща. 

АННА: — (подозрително към двамата) Какви неща?!

ФИЛИП: — Ще те разочаровам — няма да се дуелираме за теб.

АННА: — (избухва) Нещастник. Винаги си бил гадно копеле. Защо си направил цялата тази постановка? За да ме унизиш, нали?!

ФИЛИП: — Не правя постановки. От нашето бивше семейство ти се занимаваше с театър, а не аз. Не съм очаквал, че така ще се развият нещата и ти ще пристигнеш в дома ми. Не аз съм дал апартамента под наем, нали?!

САВОВ: — Ей, ама аз нищо не разбирам...

АННА: — Ще ти обясня.

ФИЛИП: — Има си хас?!

АННА: — Нали се разделихме преди две години? И нали Филип се замете някъде в някакво глухо село... и нали никакъв не се чуваше... и нали аз нямах почти никакви ангажименти в театъра... и .... Дадох обява за този апартамент, защото си имах ключ. Яви се едно момиче, плати си наема, после при него дойде още едно и ... Вече цяла година. Днес нашият човек се връща от оня свят и ...

ФИЛИП: (прекъсва я) ...намира апартамента си пълен с момичета. С които не знае какво да прави. Които също не знаят какво да правят и не искат да излязат на хотел поне тази вечер.

САВОВ: — Чакайте да разбера добре? Къде са сега момичетата?

АННА: — В другата стая. Помолих ги да ни оставят за малко насаме.

ФИЛИП: — Не искам още веднъж да започваме този разговор. Анна, оправи тази каша!

АННА: — Ти не искаш да отидеш на хотел, така ли?

(Филип разперва ръце и мълчи)

САВОВ: — Анна, почакай ме в колата. (Подава и ключовете) Ще отидем до вилата да приберем някои неща, а после ще се върнем да предложим на момичетата да спят там. (към Филип) Разбираш, че не мога да ги пусна така — на доверие. Но го правя само заради теб... и заради Анна.

АННА: Защо не тръгваме веднага? Искам час по-скоро да се отърва от този кошмар.

САВОВ: — Трябва да поговоря за нещо с Филип. Почакай ме в колата.

(Анна се колебае, но Филип отново само повдига рамене и тя излиза.)

САВОВ: — Не ти ли омръзнаха вашите караници?

ФИЛИП: — О, зарежи тая тема... И без друго съм уморен.

САВОВ: — Не ми е много ясно защо се обърна към мен? Сигурно ти е известно, че ние с Анна...

ФИЛИП: — Известно ми е... че вие с Анна сте любовници. Но не ми е интересно както някога. Вече ти казах, че съм уморен — от себе си най-много. Затова искам да те облекча в терзанията ти. Просто нямам други приятели, които да разбират от медицина.

САВОВ: — Всички доктори разбират от медицина.

ФИЛИП: — Но не всички са спали с бившата ми жена. Надявам се — поне не всички. И не с всички съм свирил в духовата музика на гимназията. И не с всички съм се крил в тоалетната да пуша цигари и не с всички съм опитвал тайно първите глътки ръждиво бренди. Заради това потърсих тебе. Сигурен съм, че след Анна, няма вече с какво да ме предадеш. Сигурно ме мислиш за перверзник, а?!

САВОВ: — По-скоро за мазохист. Ти знаеш как стават тия неща... Има привличане между половете.

ФИЛИП: — Знам. Не ме ограмотявай. Доста време мина и аз съм открил нещичко за себе си. И знаеш ли кое е то? Че човек не е собственост на никого. И не може да бъде собственик на никого. Но, егото, това невъзможно его, което и за миг не допуска, че може и да те отхвърлят като собственик на нечия любов или нечие тяло. Каква заблуда, докторе, каква заблуда...Какво ще кажеш, а? 

САВОВ: — Моята специалност е вътрешни болести.

ФИЛИП: — Ако наистина притежаваме другия човек, защо не можем да извадим болката от него и да я унищожим? Или поне да я превърнем в своя болка. Ей-така, за утешение. Напротив, болките у другите ни дразнят. Те са досадни. Ограничават правата ни да се наслаждаваме на своята собственост. Такива работи...

САВОВ: — Филип, говорихме за Анна и ...мен.

ФИЛИП: — Да, точно за това говорим. Аз отдавна съм разбрал, че Анна не е моя собственост и следователно не ревнувам. Остава и тя да разбере, че не съм нейна собственост и спре да ме тормози с вечните си номера. Разбери го и ти и ще се освободиш от угризенията си, ако имаш такива...

САВОВ: — Филип, мислил ли си някога да промениш живота си?!

ФИЛИП: — Как? Като умра? Ето това се нарича безотказен метод за промяна на живота. Ако искате да промените живота си, ако искате да сложите ново начало — използвайте метода на Филип Борисов. Полет от седмия етаж. Няколко мига по-късно вие вече сте съвършено друг човек. Започнете веднага и ще получите от нас безплатно надгробно слово. Така е доктор Савов. Само смъртта променя живота и вие трябва да го знаете по-добре от мен самия.

САВОВ: — На село ли стана такъв мъдрец?

ФИЛИП: — Там лесно се проумява, че не си нищо повече от един Божи охлюв. (пауза) Имаш ли да ми кажеш нещо?

САВОВ: — Имам. Не съм много сигурен, но мисля, че трябва да влезеш в болница за по-пълно изследване на клиничната картина.

ФИЛИП: — Карцином ли е... ако се изразявам правилно?

САВОВ: — Когато ми донесе тази сутрин изследванията, аз позвъних на твоя доктор в онова забутано село. Боя се, че диагнозата му ще се потвърди.

ФИЛИП: — Ти ще я потвърдиш ли? Кога ще умра?

САВОВ: — Аз не съм твоя палач, Филип. Върша онова, за което съм учил. Каквото и да се е случило между нас тримата, ти не бива да се подиграваш с работата ми.

ФИЛИП: — Съжалявам... Наистина. Вече ти казах, че съм изтощен до смърт...

САВОВ: — Опитвам се да разбирам напрежението ти. Много често усещам почти физически това невидимо нагнетяване на въздуха около хората, които очакват моя отговор. Искам да влезеш в клиниката още утре.

ФИЛИП: — Спокойният и уверен глас много ти отива. Сигурно сестрите в клиниката страшно си падат по загорялата  кожа и чистите ти пръсти.

САВОВ: — Чакай. Не се засилвай срещу мен. Как ще я караме от тук нататък? Ще трябва да се лекуваме...

ФИЛИП: — Вярваш ли в това, че ще се лекуваме...

САВОВ: — Колкото и да ти е чудно днес много неща се лекуват.

ФИЛИП: — Кой знае... Сега аз съм само един покорен обитател на душата си. По която впрочем вече никой не тъгува. Включително и обитателят...

САВОВ: — Не бързай с позата на мъченик. Ще ти трябва доста кураж.

ФИЛИП: — В това поне съм абсолютно убеден...

САВОВ: — Тръгвам. След около три часа ще се върнем. А утре ще постъпиш в клиниката. (Тръгва, но се връща от вратата.) Виж, Филип, ще ми помогнеш много ако се върнеш към здравия разум.

ФИЛИП: — Ангеле, Ангеле... Здравият разум не е нищо друго освен дебела черга от предразсъдъци. На село още се пазят такива. Режат непотребните вече градски дрехи на тънки ивици и ги тъкат с години. Самата черга  те прихлупва като капак на ковчег. Аз лично избирам тъгата пред здравия разум. Тъгата е като стара шапка, винаги можеш да я нахлупиш и пак да бъде светло и сухо на душата ти.

(Савов понечва да отговори, но все пак излиза, облекчен от приключилия разговор. Филип обхожда стаята сякаш за пръв път. После сяда и мълчи.)

ФИЛИП: — (към кухнята) Абе вие сами ли ще пиете цялата вечер...

БО: — (влиза) Не бе, човек...Ама стана много интимно при вас и ние к'во да правим. Викаме си: да оставим младите да си поговорят сами. Ти що отърва булката?

ФИЛИП: — Отиде да ви търси къща...

БО: — Ами?! К'во и стана на тая жена, бе?! И къде ще ни търси квартира? Всички се грижат за нас?!

ФИЛИП: — В една вила. На седем километра от града е. На два етажа. С декоративен геран на двора и плочник.

БО: — Има ли червен фенер отпред?

ФИЛИП: — Има гараж и кучета.

МАРТА: — Ти откъде знаеш?

ФИЛИП: — Бил съм там.

БО: — Чакай да позная. Анна ти е взела и вилата.

ФИЛИП: — Губиш две точки. Вилата е собственост на любовника и.

БО: — Губя една точка. И се басирам, че ще лапне и неговата вила.

МАРТА: — Ей сега ме уцели... Значи ти си от модерните мъже. Дето възпитано сипват уиски с лед на любовниците на жена си и си говорят за лов на патици. И се гледат в очите.

БО: — Срещна ли такива мъже либидото ми направо помръква.

ФИЛИП: — И Марта губи две точки. Аз съм най-посредствен рогоносец. От тия дето смучат водка в кварталното барче и развличат келнерките със стари вицове.

МАРТА: — Айде бе! И никога не си се прибирал с червило по яката? Не го вярвам!

ФИЛИП: — Тия неща, с червилата, стават само по книгите...

БО: — Има го и по филмите. Там винаги следват шамари...

ФИЛИП: — Почвам да се чудя как съм успявал да живея толкова дълго време без вас двечките. Каквито сте ми умници... (става и тръгва към кухнята) Поне да се убедя лично какво е останало от бедната ми къща...

МАРТА: — Най-после един интересен мъж в нашия дом. Доста е по-различен от всички наши обожатели до сега, нали Бо?!

БО: — Какво от това, че той изглежда различен? Това съвсем не го прави автоматично трагичен, макар на него да му се иска да изглежда така. Но аз лично не го намирам печален или нещастен, напротив, прави впечатление на мъж, който разбира от скъпи жени, сещаш се какво имам предвид, нали?!

МАРТА: — Бо, аз самата имах нещо съвсем друго в предвид...

БО: — Имах веднъж такова гадже. Само дето бракът му беше една безнадеждна кома, защото да делиш легло с оня енергиен вампир, жена му, не води нищо друго освен импотентност. Прогресираща!!!

МАРТА: Всички мъже изглеждат печални и чакат да ги погалиш с ръка по главата, а после се надуват в банята и крещят „О, соле мио...“, без дори да помислят, че те набутват с топлата вода.

БО: — ...така е, защото да попаднеш в неговата компания е толкова безсмислено и разочароващо, колкото да попаднеш в компанията на педераст. Говоря за бившето си гадже. Господи, как се изразявам!, но надявам се, поне ти да разбираш какво искам да кажа, нали?! Само веднъж се опитал да избяга, като помъкнал една малка фльорца от езиковата гимназия със себе си... Него ден обикалял като санбернардско куче из града, с бутилка коняк в джоба, разплакан и готов да спасява разни хора, затрупани от житейските несгоди. Къде му се окачила малката не е много ясно, но все пак го е спипала някъде, сигурно и тя разплакана, с едни такива печални очи, дето ги имат само на тая възраст и само тия от езиковите гимназии. Живял цяла седмица с нея, като щедро поливал мезетата с коняк и сигурно всичко му се виждало като карнавала във Венеция, а за благодарност тя му оставила такъв зашеметяващ трипер, че един негов приятел, доктор по тези болести, направо искал да защитава дисертация по изследванията и клиничната му картина. Трапер, пълен с трипер... Така зарязал всички опити да промени живота си и най-големия риск, до който стигнал, бил да разлиства отегчено местния вестник в кварталния бар, където тийнеджърите, представи си каква дума само, нас някога просто ни наричаха келеши!, та тия келеши блъскали топките билярд до четири сутринта, сред завеси от цигарен дим и упойващ мирис на пионерски лагер, който се носел от вечно зеещата врата на тоалетната. Тогава аз още работех в онова магазинче за плочи и там се запознахме... веднъж...

МАРТА: Бо, не съм ти приятелка! Не и в този филм! Запомни го! Не искам да слушам за бившите ти гаджета.

БО: — ...е като Черна луна, не знаеш дали отразяват или просто попиват вълните, които ти изпращаш. Никакъв знак, моля ти се, но на мен ми харесва, даже обичам да гледам очите му на притиснато животно, когато се любим. Много ми харесва да го правим, дори се научих да пуша в леглото. Нямаш представа колко ми е забавно да го гледам, когато следи пепелника на голия ми корем, усещам как душата му се свива, защото той си е такъв — сантиментален в леглото, което е трогателно, нали, но, когато престане да ме трогва се превръща в досада. И точно, когато съм твърдо решена  да го напусна, той взема, че цяла вечер ми разказва защо Лисицата от „Малкият принц“ била пленник на самата себе си и, че нейният кошмар бил това, че не можела да избяга от себе си и затова искала да я опитомят. Представяш ли си, опрян в безутешните и злобни стени на живота, замаян от гравитацията на двете си следобедни водки, това копеле ми обяснява защо лисицата била пленник на себе си. Когато веднъж го попитах защо го прави, той ми отговори, че така се чувствал изключително удобно и свободно, представи си... Но ти слушаш ли ме?!

МАРТА: (вижда Филип, който се е облегнал на врата на кухнята) — Всички те слушаме...

ФИЛИП: — Не е скучно при вас.

БО: — О, тази къща е сборище на духове. (към Филип) Ти през стените ли минаваш?

ФИЛИП: — Знам ли? Винаги нахълтвам някъде, където не си падат по мене. Приличам на Пияницата от „Малкия принц“.

БО: — Аз съм Пияницата от „Малкия принц“. Въобще не се натискай за ролята. (към Филип) Мисля, че намерих отговора на твоята загадка. Смъртта е безразлична. Ритуалите, които цял живот усърдно изпълняваме, за да я трогнем, не важат. Може да впечатляват околните, но пред самата смърт не важат... все си мисля, че там някъде е отговора на твоя страх. Отивам да си налея. И да забравя, че... имам да забравям.(Излиза. Към кухнята естествено. Миг по-късно се връща) Мечтата ми е да си имам мотор с кош. И къща на Варвара! Много ли е?

МАРТА: — Чувствам се отвратително. Вече дори не изпитвам състрадание към измислиците на Бо.

ФИЛИП: — Доста са детайлни за измислици.

МАРТА: — Като всички измислици. Толкова дълго ги е преповтаряла, добавяла е нови неща, светлини и подаръци, любов на свещи и прочие глупости... Само че такъв мъж не съществува. Той е част от безкрайната върволица мъже-измислици, които никъде и никога не са съществували. Измислици, които са левкемията на нейния емоционален живот. Ето ти една от тях — мъж, който обитава нейното самотно порцеланово сърце. Страхотно, нали?!

ФИЛИП: — Ужасно... И какво кълве тя от любовните трохи на тази надежда. Любовният глад ще я съсипе.

МАРТА: — Не очаквай от нея любовно преяждане.

ФИЛИП: — Така е, но в тоя живот не се живее само от любовни остатъци и любовни бакшиши.   

МАРТА: — Възможно е...но историята на много семейства е изтъкана от лъжи и състрадание...

(В стаята влиза Юлия. Марта отстъпва тихо и се скрива...)

ФИЛИП: — Закъсня...

ЮЛИЯ: — Често ли го правя? Няма ли да ме целунеш?

ФИЛИП: — Често не е най-точната дума. Без значение. В очите ти има чужди сълзи.

ЮЛИЯ: — Още не са сълзи. Целуни ме! Искам!

ФИЛИП: — Така ми се стори.

ЮЛИЯ: — Защо казваш всичко това? Не бързай!

ФИЛИП: — Не бързам.

ЮЛИЯ: — Никога не си бързал. Помня, че когато за първи път останахме сами, дори не поиска да ме целунеш. Не повярвах, че не опита. Почувствах се пренебрегната.

ФИЛИП: — Още се изчервявам, като си спомня това непростимо безхаберие.

ЮЛИЯ: — Иронизираш ме. Мина доста време, докато ме целунеш на улицата. До едно дърво на ъгъла. И пред едно такси. В тъмното.

ФИЛИП: — В тъмното винаги съм куражлия.

ЮЛИЯ: — Не мога да го забравя.

ФИЛИП: — Има неща, които се случват само в живота.

ЮЛИЯ: — Бях болна. Ти какво правиш, когато аз съм болна?

ФИЛИП: — Ходя по изложби.

ЮЛИЯ: — Наистина?!

ФИЛИП: — Да. Днес, след като пристигнах.. И докато влачех крака из галерията, си мислех, че гледането на картини в залата прилича на любовно привличане. Ако те завладеят, не ти се тръгва, а ако не — бързаш да изчезнеш.

ЮЛИЯ: — Искам да мога да разглеждам картини с теб.

ФИЛИП: — Можеш...

ЮЛИЯ: — Не така, обаче. Искам да се притискам до ръката ти и да чувам гласа ти.

ФИЛИП: — Слушай да ти разкажа — беше предизвикателство. Върху кожа или нещо подобно бяха изрисувани мъжки и женски тела. Мъжкият член приличаше на трета ръка, на ръката на страстта... Очевидно художникът беше търсил символи, сюжет в гротеската на скалната живопис, защото самата страст беше тяло, толкова трогателно в заслепението си, разбираш ме, нали... А самото тяло беше страх пред страстта, която пък беше Бог... Гледах този член — едновременно тяло, страст, Бог и страх, тиранин и вселена, закон и писък, огън и лед, камък и пух, нещастие и радост...

ЮЛИЯ: — ...папска митра и качулка на палач... искаш ли да продължа още, вместо теб?

ФИЛИП: — Става, но слушай ме. Разбрах нещо от изключителна важност, усетих, че мътният инстинкт на страстта е най-бистрото поточе между двама диваци, които рисуват себе си по потната кожа на скалата.

ЮЛИЯ: — Тази изложба почва да ми харесва. Защо не ми я покажеш?

ФИЛИП: — Сега?!

ЮЛИЯ: — Винаги се възбуждам, когато слушам гласа ти.

ФИЛИП: — Сега се сещам, че тези рисунки са вид графити. Казвал ли съм ти най-жизнерадостния графит, който съм срещал някога.

ЮЛИЯ: — Опитваш се да ме разсейваш...

ФИЛИП: — Напротив — съсредоточавам те. Чуй го: „Винаги спя като ябълка — с дръжката нагоре!“

ЮЛИЯ: — Невъзможен си... Къде го прочете?

ФИЛИП: — На една стена в университета. Мисля, че е едно от най-добрите неща четени от мен в университет.

ЮЛИЯ: — Господи, някои неща наистина се случват само в живота. Какво харесваш в мен? Ама честно...

ФИЛИП: — Не знам. Обикновено ми е трудно да го кажа наведнъж. Опитай виното. Сигурно това, че по душата ми винаги остава мирис от твоята кожа. Обичам миглите ти, които полепват по кожата ми, докато се любим. Тъжно ми е, че не можем да оставаме нощем, защото откраднатото от светлината на всички, няма нищо общо с ежедневните представи за любов.

ЮЛИЯ: — Не е честно да ме обичаш само нощем. Виното е страхотно.

ФИЛИП: — Правя го непрекъснато. Харесвам да те гледам гола, така без свян, как пушиш цигарата си. Толкова е естествено. Сякаш липсва друга възможност да съществуваш, освен голото ти тяло, кожата ти — еротична мантия, която ме възбужда.

ЮЛИЯ: — Много ли жени познаваш?

ФИЛИП: — Мисля, че вече не познавам нито една.  

ЮЛИЯ: Когато една младежка заблуда ме превърна в жена, почувствах това като предателство на собственото си тяло. Потънах в нова, чужда и трепетна страна. Зяпах другите момичета и те ме зяпаха с изумление, че нищо не се е променило. Сякаш бях Алиса в страната на Огледалото. Не разбирах това, което се случва. Сигурно съм очаквала да бъде като развлечение в дискотеката. А то не беше. Въобще не знам какво беше.

ФИЛИП: — Сега знаеш ли?

ЮЛИЯ: — Когато разгръщаш дрехите ми, си мисля, че ме откриваш, че ме създаваш. Дори се притеснявам колко момински звучат мислите ми. Раждам се от пяната, представи си... Само че пяна от съмнения...

ФИЛИП: — Повече съм склонен да вярвам, че съдбата на човека е заплетена сред птици, отровни змии и дъхави билки.

ЮЛИЯ: — Не — сред пяна от съмнения...

ФИЛИП: — Защо се измъчваш?

ЮЛИЯ: — Самата аз не знам. Сигурно и заради това, не знам защо постъпвам така.

ФИЛИП: — Имаш ли настроение да разговаряме?

ЮЛИЯ: — Имам цяла лавина от думи, които искам да изговоря.

ФИЛИП: — Темата, предполагам, е той...

ЮЛИЯ: — Да, той. И не защото той нищо не знае. По-скоро обратното — той нищо не знае, защото не се интересува от мен. Иначе би трябвало да го усети. На султанската му любов, изплащана на редовни вноски, също като пералня, е велика. Велика и сигурна, близка като халба бира в тъпата реклама. Просто аз съм единствената наложница в харема. Това го правело спокоен. Най-важното нещо за него е да бъде спокоен. Наследил е урока от дома си, където винаги били спокойни. Защо говорим за това?!

ФИЛИП: — Когато хората преминат една граница на близост, между тях възникват тайни, нали?!

ЮЛИЯ: — Така е. Нашата страхотна тайна е, че не се обичаме. Дори вече не спим в една стая. И това е тайна, която упорито крием един от друг. Пак по тази причина предпочитаме да не се засичаме в едно легло. Все със същия страх, да не би устните да ни издадат. Тихо се катерим по стълбата към небето, а зад нас стъпалата изчезват и не знам как ще се върнем.

ФИЛИП: — Искам да си го представя.

ЮЛИЯ: — Мисля, че не желая да ти помогна.

ФИЛИП: — И все пак постоянно потъваш в срама да бъдеш лоша...

ЮЛИЯ: — Може да е страх.

ФИЛИП: — Страх или срам са само нюансите, защото някога си обичала и си обещала да бъдеш добра, тъй като семейството е обещание пред всички да бъдеш добър. Дори тогава, когато някой те зазижда в темелите на собствения си уют.

ЮЛИЯ: — Като в мост...

ФИЛИП: — Като в мост, като в крепост, въобще като в някакъв варварски обичай, останал от вечни времена и продължаван дори и днес от хора за които все още тангото е сексуален акт. Вярно безопасен, но сексуален... Или от времето на сирийските жени, които събирали в стъкленици сълзите си за мъжете, когато те отсъствали.

ЮЛИЯ: — Май не харесвам сирийките. Чувала съм да казват, че само сълзите и спермата не могат да се произведат по химичен път. Представям си сирийките и техните безсрамни молитви към Бога и дори ми се струва, виждам в усмивките им татулови цветчета. Искам да гледам децата си, мисля че съм вярна само на тях.

ФИЛИП: — Сякаш живеем в роман на Френсис Скот Фитцеджералд...

ЮЛИЯ: — Остави това, проклетник такъв... Ревнуваш ли ме?

ФИЛИП: — Непрекъснато. Да видим сега:... първо от Бог, после от цигарите, от първия мъж в живота ти, от последния мъж в живота ти, от всички мъже и жени в живота ти, от книгите, които аз още не съм прочел, от филмите, които не можем да гледаме заедно, от себе си, най-вече от себе си.

ЮЛИЯ: — Значи най-много от себе си...

ФИЛИП: — Не, всъщност те ревнувам само от един човек.

ЮЛИЯ: — Става интересно. И кой е той?

ФИЛИП: — Аз не го познавам. Никой в твоя живот не го познава, освен ти. А ти ревнуваш ли ме?

ЮЛИЯ: — Непрекъснато. От всички ония малки нимфетки, които въртят около теб чантички и задничета, с гърди вдигнати до брадичката. Мислиш, че не виждам ококорените им очи, когато ги заглеждаш, докато аз вървя анонимна сред дървета и таксита.

ФИЛИП: — Те са много млади. Повярвай ми, те просто са много млади.

ЮЛИЯ: — Когато ревнувам, не вярвам на никого.

ФИЛИП: — Мъдро поведение, аз също се придържам към това правило.

ЮЛИЯ: — Как преодоляваш самотата? Подай ми цигара.

ФИЛИП: — Защо мислиш, че я преодолявам... Заповядай!

ЮЛИЯ: — Очаквам да е така. Благодаря.

ФИЛИП: — Искаш да е така. Като индулгенция, която не ти е нужна.

ЮЛИЯ: — Съжалявам, че те попитах. Вече съжалявам...

ФИЛИП: — Не съжалявай... Самотата винаги е спътник на всеки пътешественик. Някога си мислех, че съм скитник, а се оказа, че винаги съм се движил по дъгата, който ме връща в началото.

ЮЛИЯ: — Лаская се да си мисля, че си идвал към мен.

ФИЛИП: — Само че не го знаех. Преминавах през всички жени на живота си като през пустини, без да ги разбирам, обитавах телата и душите им, а не понасящите ми очи търсеха други хоризонти. Нямах красиви кошници от слама, като на онзи циганин на Лорка, за да ги даря щедро на раздяла, но мисля, че не обидих нито една. Напущайки територията на нейната любов, аз прекрачвах границата и изкачвах планината на следващото ми опустошение. Сега не съм сигурен кога точно започнах да се връщам, изпълнен с предчувствие за теб. Когато усетих, че сутрин слънцето свети право в очите ми, по същия начин, по който свети и на залез, се спрях и се огледах в горчивата гордост, тръпчива меланхолия и светлината на една печал. Самотата беше наркотик за болната ми душа — опрощение и молитва. Търсех Бог в себе си, без да имам ясна представа кой е Бог и с какво би могъл да ми помогне. Дори си мислех, че самият аз мога да бъда естествено убежище на Бог, защото самият Бог не отказва никому...

ЮЛИЯ: — Моля те...

ФИЛИП: — Само че атавистичното цвете на страха вече беше покълнало в душата ми. Безсъзнателно това сигурно е свързано със Смъртта, която от началото на мирозданието е заложена в моя ген и вече е определила границата на моята непостижимост за вечността. Така, сама по себе си, Смъртта стана привлекателна за душата ми, склонна към мистика.

ЮЛИЯ: — Това, което говориш вече не е...

ФИЛИП: — Не е... Не е, но тогава вътрешното ми усещане за обреченост, необратимост, предопределеност, неудържимо ме тласкаха към най-ужасното влюбване — в Смъртта и самотата, която тя очертава. Тази любов не е флирт и от нея разлюбване няма, на нея не се изневерява. Тя може да бъде отменена само от друга любов — при която истински вкусваш тялото на другия, сънуваш и плачеш в скута му, слушаш сърцето и гласа му, целуваш очите му, поемаш дъха му... Вече съм убеден, че ние се раждаме със самотата си, мъкнем я през целия си живот, оплетени в раздели и вечен страх да не се разделим със себе си.

ЮЛИЯ: — Страшно е това...

ФИЛИП: — Хм... Ето, че убежището само ме намери, дори вратата му беше златна. А аз носех ключа със себе си, защото вече знаех, че Любовта и Смъртта са единствените неща, които не можеш да докоснеш, а от там и да ги уловиш в примката на своя живот. А днес, на прага на златната врата, понякога, съвсем безконтролно ме парализира ужасът, че така внезапно нахълтах в живота ти.

ЮЛИЯ: — Не говори, моля те...

ФИЛИП: — Млъквам. Спирам да говоря.

ЮЛИЯ: — Целуни ме. Трябва да си тръгвам. Ще ти се обадя...

ФИЛИП: — (целува я) — Не го правиш. Не ми се обаждаш. Мисля, че все по-често ме забравяш.

ЮЛИЯ: — Знаеш, че те обичам...

ФИЛИП: — Знам... Но ме забравяш... И това ме натъжава.(Двамата излизат.)

Малка песничка, изпълнявана в тъмнината пред сцената:

Откъснати, ръцете ми,

се откъсват от лицето ти...

Ти си тръгваш...

В онзи следобед.

В същия дъжд.

С онова такси.

Забравяш очите ми,

изсъхват сълзите ти...

Ти си тръгваш...

В онзи следобед.

В същия дъжд.

С онова такси.

Крило от корен

ми помаха след тебе...

Ти си тръгваш...

В онзи следобед.

В същия дъжд.

С онова такси.

По стълбата на дъжда

се изкачих до Вратата на Бога.

Почуках.

И се върнах при теб.

(Филип влиза в апартамента. Марта е седнала и захлупила лицето си в ръце.)

МАРТА: — Филип, Бо е мъртва...

ФИЛИП: — Всички сме мъртви. От много време. От векове сме само скални рисунки.

МАРТА: — Филип, Бо е мъртва. Истински мъртва. Едно студено тяло без сърдечен ритъм и мозъчна дейност. Бо не съществува.

ФИЛИП: — Какво говориш, Марта?! Ела на себе си. Къде е Бо?

МАРТА: — В моргата. Нямаше те два часа...

ФИЛИП: — Мен ме нямаше две години, Марта.

МАРТА: — Филип, ние двете слушахме какво си говореше с тази жена... с тази Юлия. Ти я обичаш, нали?! После излязохте навън, нали?!

ФИЛИП: — Какво общо има това? Кажи ми какво става?

МАРТА: — Бо ми говореше като в сън: „Искам си приказката... Искам си приказката за Глухарчето, Марта. Мога да ти кажа как почва. Представи си, че всички ние сме любовни писма изпратени по глухарчета. А те са леки, много са ефирни и капризни за пощальони. После искам някой да ми разкаже за чудното пътешествие на глухарчето. За лекотата и свободата, с която се къпи сред въздух и слънце, цветя и надежди, че носи нещо много важно — една мъничка семчица на бъдещ живот. И знаеш ли кое е страшното в приказката? Никога не е сигурно дали глухарчето ще отнесе писмото на точния адрес. Или пък ще го смачка някъде проливният дъжд. И ще прилича на разбити надежди, също като труповете, за които говореше Филип.“

ФИЛИП: — Какво стана, Марта? За какви глухарчета бълнуваш?

МАРТА: — После и прилоша. Първо си мислех, че е от пиенето. Но тя почна да се схваща, трепереше цялата в пот. Каза нещо за някакви успокоителни, които била пила. Затвори очите си, Господи, и повече не ги отвори. Извиках „Бърза помощ“. Взеха я веднага за болницата. Но не стигна жива. Сега е в моргата, а мен изпратиха за дрехи и документите и. О, Филип...

ФИЛИП: — Не. Не мога да ти повярвам. Шегувате се, нали? Къде е Бо? Кажи и да излезе... (взира се в лицето на Марта и осъзнава истината) Господи...

МАРТА: — Страх ме е... тя се е самоубила. Намерих пред кооперацията десетина празни опаковки. Видях ги на връщане. Лъщяха в тревата. Хвърлила ги е през балкона, за да не разбера. Как ще живея от тук нататък? Кажи ми какво е това, което превръща живота в безсмислица?

ФИЛИП: — Знам ли... Съсипан съм. Някога си мислех, че ще умра на 30 години. Известен и печален и ще накажа света със своята смърт. Сигурно заради това, че не умрях тогава, сега съдбата ме наказа с безсмислие.

МАРТА: — Но защо Борислава, господи, защо именно тя и то сега?

ФИЛИП: — Не знам защо точно Бо...След толкова години разбрах че, младостта има един вечен страх — да не бъде минало. Това е страх на инстинкта за живот. Единствения истински страх — да не бъдеш минало. И трябва само да прекрачиш границата на разочарованието и вече си готов да бъдеш минало. Не знам защо тя! Не мога да го проумея.

МАРТА: — Филип, мисля, че Бо искаше тази нощ да се влюби в теб. Върху порцелановото и сърце отдавна беше се появила пукнатина. Може да се е надявала, че ти ще запълниш звънтящата му пустота. Как не разбрах това, господи, как не го разбрах... Или го усетих, но не исках.?

ФИЛИП: — Марта! Това е жестоко. Това, което говориш е жестоко. Ти не си на себе си. Пожали поне мен...

МАРТА: — Знам какво казвам. Усетих, че ревнувам. Лесно е да се влюби едно момиче в теб. Умееш да говориш... можеш да закриляш. С нещо напомняш бащата, който всяко момиче мечтае да има. Зная го, Филип, аз от дете съм влюбена в теб...

ФИЛИП: — Ти?! Марта, играта ти става неприлична.

МАРТА: — Да. Аз! Фамилията ми е Савова. Дъщеря съм на твоя приятел д-р Ангел Савов. Влюбена съм в теб от времето, когато бяхте желани гости в нашия дом. Аз бях едно малко момиченце, а ти винаги ми правеше някакви подаръци. Най-често смешни книжки.

ФИЛИП: — Баща ти беше тук.

МАРТА: — Знам. В тази къща всичко се чува.

ФИЛИП: — Защо не му се обади?

МАРТА: — Не ми е интересно да разговарям с баща си. Отдавна не живеем заедно и няма какво да си кажем с него. Дори мисля, че го мразя. Заради кучките, с които се забърква, ако щеш и заради майка ми, която пък се е зарязала съвсем и живее само с гледачките на кафе.

ФИЛИП: (мълчи) — Трябваше да ми кажеш още в началото. Сигурно нямаше да стигнем дотук. (крещи) Защо мълча, по дяволите...

МАРТА: — Уплаших се. Не знаех какво да ти кажа. Пък и ме завладя детската обич по теб. После съвсем се обърках, защото жена ти не знае, че съм дъщеря на д-р Савов. Всъщност Бо беше наела квартирата. После аз само се преместих при нея. Анна така и не ме познава.

ФИЛИП: — Кошмарът е пълен. Какво друго знаеш?

МАРТА: — Всичко. Дори и това, че жена ти от години е любовница на моя баща. Сигурно заради това исках да бъда тук, в твоя апартамент. Преди година, когато видях този адрес в обявата, направо подскочих. Накарах Бо да напуснем другата си стая и да се нанесем в тази квартира — подсъзнателно съм си мислила, че си го връщам. Понякога си мислех, че те чакам...И че ти ще се върнеш. Сега не мога да повярвам, че Бо е мъртва. Аз съм виновна за всичко.

ФИЛИП: — Какво си връщаш, господи?! Какво можеш да си върнеш? И на кого? За какво си ме чакала? В името на какво се държите всички вие така лекомислено с живота, Марта?!

МАРТА: — В името на същото, заради което всички вие ни съсипвате живота, Филип. Какво щеше да стане от Бо? В най-добрия случай елитна проститутка. Щеше да има малък апартамент, малка кола и неповторимото задължение да обслужва любовните фантазии на някой увяхващ по мъжката част богаташ. Каквото вероятно ще стане от мен, защото аз нямам тази храброст да се нагълтам с лекарства. Въпреки докторския ми произход, въпреки историята на изкуството, която уча без да зная защо, най-много да стана платена любовница на някой тузар.  И да треперя над нездравия му вид, да дишам активно в ухото му, но все пак с известно внимание, че току-виж се въодушевил съвсем много и вземе, че пукне, скрил бръчките си в косите ми. Ето какво стана с нас — вашите деца, Филип. Защо прогонихте едни навън, като еничари, а за тези които останаха отредихте място на проститутки и хотелски прислужници.

ФИЛИП: — Не знам... Сега е май е единственият път, в който се радвам, че нямам деца.

МАРТА: — Филип, обичам те... Видях, че обичаш онази жена...Юлия, но искам да знаеш, че и аз те обичам.

ФИЛИП: — След тази смърт вече нищо не е същото... Погрижи се за себе си, Марта. Днес д-р Савов... баща ти, едва не ме закле, че ще ми е нужен много кураж. Сега не ти се вярва, но на теб ще ти трябва още повече. Мисля, че тепърва много неща ще ти трябват от тук насетне. Животът е отвратително дълъг именно за да напомня за глупавите нещастия, които сме причинили на себе си и другите. Но ти, Марта, ти трябва да откриеш своята причина, за да го живееш.

МАРТА: — Твоята каква е?

ФИЛИП: — Мисля, че аз вече не се нуждая от причина...Спомням си, че беше есенен ден, защото във въздуха се разтваряше една отпускаща светлина, каквато съществува само в катедралите от есенни листа. Пресичах градинката пред театъра и докато бавно осъзнавах, че всичко е красиво до степен на необичайност, видях към мен да се приближава облечена в черно жена. Беше бледа и със спуснати под още по-черен шал светли коси. Не мислех за нея, а слушах мелодия, която някой свиреше на акордеон. После, в една внезапна пауза, докато се разминавахме чух думите: „Ще бъдеш щастлив.“ Истинския смисъл на казаното разбрах едва след две инертни крачки. Спрях и се обърнах. Наоколо беше пусто. Не се чуваше музиката, жената бе изчезнала, всичко беше се разтворило в светлината. Самата светлина беше се сгъстила и бе придобила сив и неприветлив отенък.

МАРТА: — Приказка за сбогом...

ФИЛИП: — Това се случи и от тогава не зная какво да правя с този спомен. Затова и почвам да го губя.

МАРТА: — Щастлив ли си?

ФИЛИП: — Кой знае...

(Взима пътната чанта, която така и не е успял да разопакова и излиза. Марта остава сама в стаята.)

 

Финал.

 


напред горе назад Обратно към: [Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух