Обратно към: [Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

седем ескиза към един портрет

Действащи лица:

МОДЕЛЪТ

ХУДОЖНИКЪТ

ЕСКИЗ ЕДНО - БЯЛО

Тъмната сцена избледнява, като в онзи призрачен час, преди разсъмване, когато мракът вече не съществува,а светлината още я няма. Ателие на художник от 20-те години на ХХ век, в което постепенно почват да изплуват мистични картини с тъмносин небесен свод на който блещукат звезди от златен варак, а полумесецът и ралцата греят като икони на богове-езичници. По стените се кълбят облаци над причудливи сини, кафяви и жълти планини. Във въздуха летят коне и колесници, а по-долу оживяват по земната гръд коли с ритли, волове, жетвари, овчари, овце, всички окъпани в невероятните багри на Великденско пиршество. В дъното има камина, а самата стена е един иконостас. Камината е превърната в двери, а вътре, в дъното гори с боите си Разпятието Христово. Пред него на верига, като кандило, виси бакърено котле. От двете страни на камината белеят профилите на мадони и паж със жезъл. По външния свод на камината висят като гирлянди прилепи, а между тях кукумявки със свити, елепсовидни очи, прорязани от острието на ивица златен варак. Художникът стои пред голямо огледало и се взира в амалгамата му. Отстрани е Моделът. Тя пуши тънка кафява цигара и внимателно слуша Художника.

ХУДОЖНИКЪТ: - Огледалото често ми напомня на чистото платно преди рисунката. Понякога придобива матовобелият цвят на Смъртта. Тогава ми се струва, че поглъща съществото и го въвежда в женския свят на Луната. А там пустотата е изгубеното усещане за дневните цветове и всичко е потънало в куха и пасивна белота.

МОДЕЛЪТ: - Това обикновено е часът на обиските, арестите, внезапните нападения и екзекуциите...

ХУДОЖНИКЪТ: - Да, екзекуциите, това е часът на Смъртта. Мислили сте, че самата картина, както и огледалото не се задоволяват само с получаването на едно изображение. Човешката душа, която се оглежда в огледалото или в картината, вече участва в образа и именно поради това неволно участие, в самата нея се извършва промяна.

МОДЕЛЪТ: - В крайна сметка душата започва да прилича на онова, което е оставила да проникне в нея.

ХУДОЖНИКЪТ: - Знаете ли, едва сега забелязвам, че амалгамата на огледалото е леко опушена и това добавя към нежната ви кожа едва доловим зелен отенък. Виждам още одухотворено лице, очертани устни и очи, в които се крие нещо загадъчно и тъмно, спотаено зад изумрудена светлина, поръсена със златен прашец. Понякога приличате на стооката птица паун.

МОДЕЛЪТ: - Долавям ирония...

ХУДОЖНИКЪТ: - Ни най-малко... Когато ви гледам в огледалото виждам истинското ви лице. Дясната ви страна е дясна, а не наопки, както е при нас, когато се гледаме очи в очи. Древните са смятали, че така се виждат хората в Рая.

МОДЕЛЪТ: - Тогава трябва да виждате грешница, закоравяла в неумолими перверзни игри, които приличат на любов. Винаги съм подозирала, че художниците са воайори...

ХУДОЖНИКЪТ: - Художниците рисуват голи тела, ако това имате впредвид, но то е част от занаята им.

МОДЕЛЪТ: - Искате ли да ви позирам гола?

ХУДОЖНИКЪТ: - Не. Поръчката е за портрет.

МОДЕЛЪТ: - Жалко, защото сте попаднали където трябва.

ХУДОЖНИКЪТ: - Имате прекрасни данни за голо тяло, но това, което предлагате, е суета. Не е голям онзи художник, който се вълнува повече от половите органи на голата жена пред него, отколкото от самият модел.

МОДЕЛЪТ: - Как успявате едноврмено да ласкаете и да отблъсквате?! За мен голотата е срам, а женската голота има опасна власт. Особенно ако е покрита с булото на срам и грях. Нали така беше при Яворов.

ХУДОЖНИКЪТ: - Така беше. Да се опасявам ли, че искате да ме съблазните?!

МОДЕЛЪТ: - Опазил ме бог! Но... все пак той ми е свидетел, че се вълнувам при мисълта за вас. Пречат ли ви цигарите?

ХУДОЖНИКЪТ: - Цигарите не ми пречат... Но това бароково „О“, с което сте тапицирали вратите на вашата карета, понякога дразни ... Дразни самата карета, съвсем излишна за този малък градец.

МОДЕЛЪТ: - Пазете се да не ви чуе съпругът ми, приятелю, защото, уверявам ви, е много суетен. Ние трябва да приличаме на всички богати. Ако ходим пеш или се возим в прости файтони - ще мислят, че сме загазили. А знакът на фамилията О. е гравиран върху цигарите, табакерата, пушката, паласките за барут и дори върху кожения камшик за езда, да не говорим за помпоните и покривките на конете... какво още, а, да - сервизите, чашите за кафе, чиниите, супниците от Виена... Да, богатите са суетни хора.

(Художникът продължава да я наблюдава в огледалото, докато тя прави малка пауза)

МОДЕЛЪТ: -Понякога, сутрин в леглото, дълго оглеждам тялото си, защото мисля, че той тайно го е татуирал това „О“ и върху кожата ми...

ХУДОЖНИКЪТ: - Не мога да повярвам, прозвуча ми като вик за помощ...

МОДЕЛЪТ: - Заблуждавате се. Аз съм жена със самочувствие... При това богата. Гледах у фабрикантите Стайнови ваши картини. Признавам си, че съм смутена, макар аз самата да обичам живопистта и да познавам европейските салони. Много печал сте натрупали в палитрата си, господин Художник...

ХУДОЖНИКЪТ: - Смъртта ни доближава...ден след ден.

МОДЕЛЪТ: - Кой знае? Пък и да умреш сигурно е същото като да не те виждат. Нали ни учат, че душите ни не умират. Ето вижте... (Моделът повдигна лекия си ефирен шал пред лицето) Умряла ли съм? Или ти си мъртъв... ?!

ХУДОЖНИКЪТ: - Аз съм...

МОДЕЛЪТ: - Дали вашето огледало може да разкаже това, което крие сърцето...

ХУДОЖНИКЪТ: - Вие си отговорихте сама преди малко. Кой може да знае... Огледалото е, по-скоро един несъвършен посредник в гаданията за живота. Които пък, не са нищо друго, освен диренето на причините за отминали постъпки.

МОДЕЛЪТ: - Или сегашни. Ето аз, застанала пред вашия статив, се питам защо постъпвам така... Защо разголвам душата си пред един почти непознат художник. Разговорите с вас ме правят подозрително откровена.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не съм сигурен, че картините могат да гадаят душата на модела, ако питате за това.

МОДЕЛЪТ: - Точно за това питах, но вие избягахте с отговора. Е, добре, мисля, че вече се опознахме достатъчно за да започнем. Бог да ми е на помощ! Какво се прави? Сигурно ще поставите стол на подходяща светлина и ще опънете срещу мен статив.

ХУДОЖНИКЪТ: - Така ли правят в европейските ателиета?

МОДЕЛЪТ: - Забелязвам, че използвате иронията си на неуместни места. Аз наистина живея доста от времето си в най-хубавите градове на Европа.

ХУДОЖНИКЪТ: - Знам. Знае го целият град...

МОДЕЛЪТ: - Преситена съм от маскарада на София. Уморява ме просташката претенциозност на новите чиновници, които усетиха, че държавната хазна е източник на власт и препитание. Счетоводители, касиери, борсови посредници, застрахователни агенти, шпиони от банки, дребни търговци, дребни бюрократи, учители, всички те, довчерашните селяни, се давят в смесица от евтина селска пресметливост и нуждата от лежерно поведение. Това ги води до слабоумие.

ХУДОЖНИКЪТ: - Май нищо не прощавате. Щеше да ви отива униформата на военен хирург. Режете и оставяте на другите да кърпят.

МОДЕЛЪТ: - Нямам причини да съм милостива. Затова предпочитам да живея в чужбина. Не стъпвам в България поне половин година. В Париж ме забавляват чудатостите на следвоенните години. Тази ужасна война промени хората.

ХУДОЖНИКЪТ: - Да, изглежда, че тази война ще роди много идиоти!

МОДЕЛЪТ: - Защо? В Париж са забавни са дори тълпите американци, които харчат като обезумели доларите си за разкош и пиене, което в тяхната страна е под възбрана. Нали знаете за сухия режим в Щатите.

ХУДОЖНИКЪТ: Зная и дори съчувствам на американците. Макар да чувам, че почвали да пият повече от преди. И все пак вие сте доста дръзка.

МОДЕЛЪТ: - Защото съм хубава. На хубавите жени всичко се прощава. Дори мрачните банкери от тайфата на мъжа ми посещават къщите ни само за да поседят до прозореца и да ме погледат.

ХУДОЖНИКЪТ: - Всички ли мъже оглупяват около вас?!

МОДЕЛЪТ: - Защо да оглупяват?! Водят се от инстинкта си. Вие също ме харесвате. Когато онзи ден мъжът ми ви покани в Павилиона, за да поръча портрета, вие не свалихте очи от мен. Дори Атанас Буров го забеляза. Този човек вижда всичко. Впрочем той ви препоръча на мъжа ми. Обаче ме гледахте не направо, а пак в огледалата. Смущавахте се, а аз се наслаждавах на вашето смущение. Ето, днес отново ме посрещнахте с поглед в огледалото. Какво беше онова за пауна?

ХУДОЖНИКЪТ: - Той е странна птица. Прилича на непокварена душа, а всъщност има двойнствена природа.

МОДЕЛЪТ: - Като жените, нали... Допада им да живеят двойнствен живот. Във вилата ни край София имаме градина, там отглеждаме пауни. Аз много ги харесвам.

ХУДОЖНИКЪТ: - Мислех си дали познавате Смъртта?

МОДЕЛЪТ: - Повече отколкото можете да си представите... Преди миг, когато ме попитахте, усетих в тази стая да минава Смъртта. Даже ми се стори, че долових парфюма и...

ХУДОЖНИКЪТ: - Това е от босилека в дора. Знаете ли, че той е кръстен на приказното влечуго „василиск“. Изобразяват го като петел с опашка на змей или змей с опашка на петел. Убивал само с погледа или дъха си всеки, който се доближи до него, без да го е забелязал, и не го е погледнал пръв. Единственият начин да се улови василиск е да му се подаде огледало. Тогава смъртоносния поглед и отровния дъх се връщали обратно.

МОДЕЛЪТ: - Прилича на блудница, която покварява нещастниците, които не са я разпознали и не са успели да я избегнат.

ХУДОЖНИКЪТ: - По-скоро е знак за смъртните опасности в живота, които не можем да предотвратим навреме. Винаги слагат босилек в ковчега на мъртвите и сребърни пари на очите им. Не знам защо го правят.

МОДЕЛЪТ: - Когато майка ми умря плаках много. Сълзите падаха като звезди от очите ми и гасяха непрекъснато вощената свещ. Бях малка, не разбирах Смъртта, но усещах, че ме обрича на самота... Е, ще ме рисувате ли?!

ХУДОЖНИКЪТ: - Вече го правя... и платното е бяло.

ЕЗКИЗ ДВЕ - ЧЕРВЕНО

Ателието и Художникът в него. Влиза Моделът. Носи пакети.

МОДЕЛЪТ: - Имам подарък за вас. Купих ви една дузина ризи.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не е трябвало да го правите. Не мога да ги приема.

МОДЕЛЪТ: - Защо?! От коприна са. Днес е трудно да се намерят ризи от коприна.

ХУДОЖНИКЪТ: - Копринените ризи не са за моята черга.

МОДЕЛЪТ: - Копринените ризи са за раменете и тялото, а не за чергата. А на мен ми харесва да ви направя този подарък.

ХУДОЖНИКЪТ: - Зависи дали мога да си го позволя. Преди пет години бях учител в Родопите и ходех на училище бос, само с дървени налъми в снега, а днес с копринени ризи...

МОДЕЛЪТ: - Не е достойнство да живееш в мизерия. Повярвайте ми - знам го повече от всички. И то защото съм богата. Дори много добре познавам тази страна на богатите - страхът им да не обеднеят. Страхът да нямат нищо.

ХУДОЖНИКЪТ: - Бедността не е в това - да нямаш нищо. Има и достойна бедност.

МОДЕЛЪТ: - Достойна или не, бедността си е бедност. А не е хубаво вие да ходите зле облечен. Хората казват, че гладувате. Говорят още, че в София я карате само на хляб и чай и разнасяте зарзават с количка. Защо живеете като Артюр Рембо и всички тия прокълнати поети?

ХУДОЖНИКЪТ: - Още докато скитах подир овцете на баща си, знаех, че трябва на всяка цена да стана художник, ако ще и да умра от глад. Ако можех да живея и да работя нормално сигурно ще премеря сили и с Рембранд.

МОДЕЛЪТ: - И все пак...

ХУДОЖНИКЪТ: - И все пак най-добрите си неща откъсвам от плътта на своята орист. Сякаш съм облак-скитник. Искам да се развидили и разчисти застоялият въздух. Да бъде светло, да бъде горещо моето небе...

МОДЕЛЪТ: - Картините ви ме привличат. Сякаш, също като мен, те копнеят всеки миг да бъдат запалени, да изгорят... Това канелено небе, което постоянно рисувате... Сякаш сте зареян в погребални води... Буров ми обърна внимание на това им качество. Дори ме заведе в павилиона на Борисовата градина, за да ги видя. Чух, че тогава лично Стамболийски ви дал пари...

ХУДОЖНИКЪТ: - Да. Беше министър-премиер. А Гео Милев писа възторжена статия за мен във вестник „Заря“. Днес и двамата са мъртви. А вие какво постоянно ми надувате главата с вашия Буров?

МОДЕЛЪТ: - Не го познавате. Той е от големите играчи. Моят съпруг само може да си мечтае за такъв ранг.

ХУДОЖНИКЪТ: - Банкерът с главното „Б“.

МОДЕЛЪТ: - Все още не, но в един ден ще се събуди като такъв. Той най-добре от всички разбира, че в търговията и банките без жени си загубен. Жените в елита, особено хубавите съпруги, винаги са в тъмната част от сделките.

ХУДОЖНИКЪТ: - Знаете ли, веднъж, чрез свои приятели, Буров ме повика в Търговската банка. Разгърнах пред него няколко картона и ги наредих до стената в кабинета му. Гледа ги дълго, аз вече едвам сдържах кашлицата си, когато ме попита:“Вие рисувате само жертви?“ Отговорих: „Защо мислите, че ще приема да рисувам и палачи?“ Той се взря в лицето ми, а после се облегна назад и уморено каза:“Палачът е жертва на страстта си или необходимостта да убива. Но истинските жертви са жертвените овни на своя живот. Овните си отиват по своя ред. В живота трябва да бъдеш войн и палач. Върви си момче!“

МОДЕЛЪТ: - Не е искал да ви засегне, уверена съм в това. Живеем един жесток свят, приятелю, познавам го. Забележете как, почти необяснимо, някой се отказва от сделка, която би го изхвърлила във висините, друг, министър или висш чиновник, си тръгва неочаквано, след като е поднесъл оставката си на премиер-министъра... Навсякъде се усеща безмилостния студ на тъмнината, която пораждат човешките страсти. Забележете, че благодарение на тайните, които рисуват със сперма и кръв по чаршафите на женските легла, първите мъже на държавата вършат необясними неща. Защото, както обича да казва Банкерът с главно „Б“, там се разбира кой носи остро копие и кой крие клюмнал минзухар.

ХУДОЖНИКЪТ: - За нас също се носи мълва. Махалата има невидимите очи на тигър.

МОДЕЛЪТ: - И инстинкт на лешояд. Виждам, че съседите ви не пропускат да излязат на улицата, когато каретата спре пред двора на ателието. И понеже са бедни и прости хора, шушукат основно за кошниците с варени пилета, плодове и вино, които прислужницата мъкне след мен. В София слухът пълзи от кабаре „Паризиана“ до бар „Етоал“ на улица „Малко Търново“. Там, хора с души на прилепи, обсъждат нашите срещи, докато гледат стрийптийза на Сузина, нова шестнайсетгодишна звезда, с доста сносни бедра и прекалено големи гърди, според мен. Това „невръстно дете“ танцува и пее само по едни мънички, като лозово листенце, гащички. Възрозови, със златисти ивици... И понеже, като издуят панталоните, мъжете си губят разсъдъка, след края на песните в краката на Сузина Саси вали порой от стотарки и хилядарки.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не усещате ли страх?

МОДЕЛЪТ: - За жените има само един-единствен страх, който ги кара да оглупяват - страхът от старостта. Най-често тези, които ме одумват, са жени на търговци. Паркетните лъвове ги търсят, защото омъжените жени се пазят от ангажименти. Правят го от любопитство, от злоба, за отмъщение, често с нескопосани ласки и срамежливост, която остава непонятна. Те са същите курви, като ония от шантаните, само дето не знаят как се прави. Не го умеят... Любовниците им ги засипват с евтини подаръци или правят дребни услуги на съпрузите им, най-често пари на заем.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не са толкова беззащитни. Жените очакват да бъдат прелъстявани.

МОДЕЛЪТ: - Като всеки мъж и вие се считате за познавач на жените, но има неща, които не подозирате. Тръпнещата им порода го иска и очаква да бъде покорена от мъжете. Жените влизат в битката безмилостно, уверени в правилата, по които трябва да играят, докато мъжете тръпнат в неуверена сласт, възбудени и изплашени от предстоящото женско безсрамие. Треперят, когато зад гърбовете им се сключват, като челюсти на капан, хищни женски бедра.

ХУДОЖНИКЪТ: - Вие упорито се стремите да разпръснете всичките ми илюзии към жените.

МОДЕЛЪТ: - Боже мили, вие имате още илюзии за жените?! Тази славянска сантименталност ще ви погуби. Огледайте се - дори в Париж, град на толкова илюзии, навсякъде свирят джаз. Сигурно той е новата илюзия, но поне е чувствена, докато вашите халюцинации изглеждат безнадежни като реалността на стара девственица.

ХУДОЖНИКЪТ: - Моята реалност е в активната илюзия на рисуването. Там притежавам свобода и контрол, които има всеки цар на четката.

МОДЕЛЪТ: - Да, сетих се - Рембранд...

ХУДОЖНИКЪТ: - Оставете ми поне една седмица, за да помечтая.

МОДЕЛЪТ: - Защо ?! На мен кой ми я остави?! Понякога се угешавам да си мисля, че съм един женски дон Жуан, но по-често, в незнаен час или минута, докато бъбря с другите жени или се лигавя с някакво европейско аташе, изведнъж разбирам цялата мизерия на своите самозаблуди и се чувствам нечистоплътна. Осъзнавам, че пак съм се подала на женската си слабост да търся във всяка връзка нещо ново и пикантно, интересно, което ме кара да замирам от вълнение докато опипвам мъжа в тъмнината, да разгадавам вкуса на тютюн в устните му и да запаметявам белезите по кожата му, лъжейки се, че това е любов.

ХУДОЖНИКЪТ: - Вие притежавате забележителен инстинкт на любовен ловец.

МОДЕЛЪТ: - Този..., как го нарекохте?... забележителен инстинкт, ме кара да приемам самозаблудата си, особено когато играта преминава невидимата граница. Има мигове, в които изведнъж, с ясно съзнание разбирам, че жертвата вече е паднала в клопката, макар този нещастник да не подозира и все още да се чувства щастлив. Така се чувства щастлив лопатарят, дишащ с жарки ноздри утринния въздух, докато мушката на ловеца вече е легнала върху онова място зад плешката, а самият ловец е затаил дъх и убира мекия спусък.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не мога да повярвам... При това жените искат гаранции в секса, както искат гаранции за заем в банката на вашия Буров.

МОДЕЛЪТ: - Гаранции искат глупавите жени, а те са много. Аз се научих да не се страхувам от секса и да го приемам като нещо неизбежно. Когато оставам насаме с мъжете, просто затварям същността си в тайнствена черупка, умът ми остава хладен и само инстиктите на тялото ми водят любовна игра. Така преодолях онзи безнадежден срам на младостта, който често пропилява живота.

ХУДОЖНИКЪТ: - Но така сте изгорили и всички мостове за връщане към истинската си същност.

МОДЕЛЪТ: - И сигурно ще горя в Ада?! Колко сте наивен, чак ми измилявате. Виждам, че никак не пасвам на портрета, които искате да нарисувате?

ХУДОЖНИКЪТ: - Приличате ми повече на отчаяна нестинарка.

МОДЕЛЪТ: - Не е зле като образ. Само че аз танцувам върху въглените на душата си.

ХУДОЖНИКЪТ: - Мъжете не стоят високо на вашата стълбица?

МОДЕЛЪТ: - Не и фукльовците с лекьосани сюртуци. Страшно много се дразня от смешните им хвалби за подвизи в унгарските кабарета със сластни и красиви циганки. Светът, видите ли, пътувал по Дунав до Пеща само заради унгарските циганки, които са най-добрите любовници в света. Боже мили, представяш ли си?!... Само като погледна нечии дебел задник и ми става ясно колко разбира от жени... Зад празните приказки и мнимите геройства прозрях, че на мъжете не им пука за жената, която е с тях в леглото.

ХУДОЖНИКЪТ: - Мъжете ги е страх само от провал. И това е, защото те винаги очакват одобрение. А какво получават - страх от вината за провала.

МОДЕЛЪТ: - Не знам дали подозираш колко си прав... Този страх има мириса на влажна купчина листа в края на ноември. Така мирише изпуснатото мъжко семе върху корема на болна проститутка. Подуша ли го, ставам изтънчено неделикатна и изпитвам удоволствие да гледам как мисълта му, на това мъжле-герой, се гърчи в липсата на кислород, с който го е зареждало измамното му мъжко самочувствие на победител. Харесва ми да ги сривам отведнъж. Усещам се неумолима и хладнокръвна като палач, който изчислява къде ще падне главата на осъдения на смърт, за да сложи там коша от тръстика.

ХУДОЖНИКЪТ: - Неприкосновеността на палача идва от неговото познание за кръвта, която е живот, докато е скрита, и смърт, когато види бяла светлина.

МОДЕЛЪТ: - Същото е и със спермата. Когато мъжкото семе изсъхне по корема на жената или по чаршафа на леглото, какво го различава от тъмните петна от кръв по дръвника. И в двата случая умира живот.

ХУДОЖНИКЪТ: - Ти не си просто палач. По-изтънчена си - ти си любовен палач. Къде си натрупала това познание?

МОДЕЛЪТ: - В живота си с жертвите... Ето, че минахме на „ти“...

ЕЗКИЗ ТРИ - ОРАНЖЕВО

Моделът влиза в ателието и оставя кошниците на масата. Почва да вади различни питиета и ястия. Художникът я наблюдава от далечния ъгъл на ателието.

МОДЕЛЪТ: - Вчера получих писма от Франция, заедно с последните журнали. Изведнъж изпитах копнеж по Париж, по предвоенните години, по пансиона, по милата Калиста Змелани... Трудно го признавам, но времето на пансиона ми липсва.

ХУДОЖНИКЪТ: - Признавам, че успяваш да ме изненадаш всеки път, когато се виждаме. Не знаех, че си учила в пансион?!

МОДЕЛЪТ: - Да. В Париж. Помогни ми да отворя виното. Тук постоянно имаше някакви войни и баща ми не пожела да узрявам сред кошмара на вечни мобилизации и последвалия глад.

ХУДОЖНИКЪТ: - И те затвори в кула от слонова кост?!

МОДЕЛЪТ: - Имаше пари за да го направи. Той беше един от най-големите тревненски земевладелци. Мисля, че освен това очакваше от мен да поошлайфам балканската си дивотия.

ХУДОЖНИКЪТ: - Виждам, че си успяла.

МОДЕЛЪТ: - Но не виждаш, че са нужни чаши. Трябва да са по-големи. Така го иска червеното вино. Макар, че истинските познавачи сервират виното от специални кани и то се сипва няколко часа преди консумацията, защото така разлива аромата си и дава илюзията за зрялост.

ХУДОЖНИКЪТ: - Вече знам, че нищо не съм разбирал от вино. Това в пансиона ли го научи?

МОДЕЛЪТ: - Когато те канят често в двореца, на журове или в легациите трябва задължително да познаваш етикета. Той е опорната точка в обществото. Но за това ми помогнаха не толкова монахините от пансиона, колкото приятелството с Калиста Змелани.

ХУДОЖНИКЪТ: - Коя е Калиста Змелани?

МОДЕЛЪТ: - И до днес не зная. Мисля, че беше моят ангел-хранител, приел земната кожа на една прекрасна гъркиня. С три години по-голяма от мен, тя вече имаше власт над душата ми и тая власт продължава и до днес.

ХУДОЖНИКЪТ: - Толкова си дръзка и независима, че ми се струва невероятно някой да властва над душата ти.

МОДЕЛЪТ: - Харесва ли ти виното?

ХУДОЖНИКЪТ: - Каквото и да кажа ще се чувствам като профан.

МОДЕЛЪТ: - Защото в България са свикнали да се наливат с малага от станимашката изба „Аристидес чорбаджака“... макар че ония гърци разбират от вино.

ХУДОЖНИКЪТ: - От там си купуват банкерите, ние караме по-скромно... на домашен оцет.

МОДЕЛЪТ: - Иронизираш ме, но това са френски вина, „Каберне совиньон“ от Бордо. Забележи, че миреше на сушено сено. Траминиерът дава лек аромат на тютюн, а шардонето на прясно окосена трева. Човек не бива да пропуща радостта от тези гибелни блаженства.

ХУДОЖНИКЪТ: - Впечатлен съм... гибелни блаженства!

МОДЕЛЪТ: - Не бързай да се впечатляваш. Седни и ще чуетеш невероятна история, която ще те омагьоса повече от виното. Дори не зная защо ти я разказвам. Една нощ в пансиона Калиста Змелани ми разказваше как правили любов с външния министър на Франция, а по балкона пред прозореца на стаята се разхождали неговите охранители и тя тръпнела при мисълта, че можели да я видят гола. Налей още от виното! После усетила как стеснението и се превърнало в мрачна съблазън при мисълта, че тези нахакани хлапаци щели да видят как тялото и се извива върху тялото на техния господар, а бедрата и на усойница обвиват силните му рамене. Мечтаела да я видят и накрая се стопила от разочарование, че никой не се осмелил да надзърне поне. Каза ми: „Когато го осъзнах, почувствах как пресъхвам отвътре... Устните ми натежаваха и оставаха безформени, сякаш току-що бях изплюла душата си. Тогава си помислих, че съм курва, а после се уплаших, че това съвсем не ме разстрои...“

ХУДОЖНИКЪТ: - Господи, тя наистина си е курва... Очарован съм от нейната непосредственост.

МОДЕЛЪТ: - Така си мислиш. Така са те научили да мислиш. Тук, на кръвожадните Балкани, където всички правят любов така, сякаш си отмъщават на някого. Калиста просто умееше да се забавлява с мъжете. Обичаше хубавите дрехи, салоните, обществото. Харесваше да и целуват ръка, да я ухажват, да я гледат глупаво и влюбено, макар да знаеше, че в главите им се върти само едничката мисъл - да бръкнат под полата и. Какво пък, предполагам, че самият Иисус Христос си е мислел за онова което се е криело под робата на Магдалена, препасана с оранжев шал.

ХУДОЖНИКЪТ: - Защо пък оранжев? Откъде ти хрумна, че е препасвала туниката си точно с оранжев шал?

МОДЕЛЪТ: - Така ми харесва. Мисля, че оранжевото е любовен цвят. Пък и Калиста ми разказваше, че в нейната страна винаги гледали на портокалите като на любовни плодове. Дори като малка обичала да изпъва блузките си с дребни портокали. Слугините се смеели, а баба и, старата вещица Змелани, я спуквала от бой.

ХУДОЖНИКЪТ: - Странното е, че изпитвам ревност към твоя свят и усещам, че все повече затъвам в преспите на тая ревност. Истина е, че и ти никак не ми помагаш с тези разкази.

МОДЕЛЪТ: - Ревност у теб? Май имаме напредък?! Но интуицията ти е прекалена и сигурно е вярно, че художниците имат повече сетива от обикновените хора.

ХУДОЖНИКЪТ: - За тебе - да! Мисля, че имам повече сетива...

МОДЕЛЪТ: - Имаш повече ревност към живота. Повярвай ми, разбирам от тия неща, но слушай за Калиста... Нейната лукавост, бликаща в божествено изобилие, ме покори и без да усетя се влюбих в това момиче, което бе с три години по-голямо от мен и мрачно я ревнувах, както ти сега!, от целия свят наоколо. Особено в къпалнята на пансиона, където всички се къпеха с дълги бели роби, а Калиста скандално оставяше бялото хасе да се спусне от раменете, да я помилва по гърдите, а после с въздишка да се свлече в краката и. Сетне елегантно прекрачваше робата и почваше да се полива с вода, която сякаш бе измислена за нея. Всички я гледахме прехласнати, забравили правилата на девичата възраст, според които да гледаш дори тежките гърди на своята майка, беше престъпление към Бога.

ХУДОЖНИКЪТ: - Що за страховити щуротии стават в пансионите за благородни девици?!

МОДЕЛЪТ: - Невъзможен си и се чудя защо ти прощавам. Сигурно защото искам да ти разкажа за лекотата на уличен мим, с която Калиста направи на пух и прах всички забрани на пансиона, присмя се на измисления морал, изплези се на задрямалите още в Средновековието монахини и двете, като Хензел и Гретел, заскитахме сред вековните дървета на момичешките фантазии. Все пак в Париж корсетите бяха паднали още през 1910 година. Но не и в пансиона. Една нощ усетих топлата и ръка дяволито да плъзва под нощницата ми, да гали гърдите ми, а после стремително да се спуска надолу и невярвайки на себе си, че се предавам, аз, отмаляла отворих бедра за първата чужда милувка, замаяна от мисълта, че по нощното небе прелитаха светещи птици.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не зная какво да кажа...

МОДЕЛЪТ: - Не е точно онова, което си мислиш. Съвсем обикновено е между зрели момичета в пансион. Но при нас двете беше друго. Ние не станахме лесбийки, както би трябвало да се очаква.

ХУДОЖНИКЪТ: - Да се очаква...

МОДЕЛЪТ: - Да, защото почти всички момичета и млади жени мечтаят да бъдат погалени от друга жена.

ХУДОЖНИКЪТ: - Струва ми се невероятно. Защо ще го искат?

МОДЕЛЪТ: - Защото жените са по-нежни в милувките си и по-покварени в желанията си от мъжете. Чудесно начало за да потънеш... в гибелните наслади, както виждам, че ти хареса този израз. Така нощем, сгушена в леглото ми, Калиста описваше дрехите, напитките, мъжете и салоните, в които я водеха нейните ухажори, благодарение на попечителя и, възрастен грък, с когото тя бе сключила джентълменско споразумение. Калиста му оставяше част от парите си, а той и осигуряваше достойнството си на благороден човек и неин роднина. Това я закриляше от хулни думи и даваше и шанса да опознае истинската страна на парижкия живот. За което всъщност бе избягала от дивите планини на Южна Тракия.

ХУДОЖНИКЪТ: - Представям си как са скърцали със зъби от фамилията Змеланис.

МОДЕЛЪТ: - О, старият Змеланис бе отдавна мъртъв, покосен ненавреме от обикновена пчела, която го ужилила по сънната артерия в разгара на гергьовския празник. Все пак чифлиците носеха достатъчно пари, а и гръцките роднини бяха страшно заети с реколтата от маслини и производството на зехтин, за да имат време да се шляят до Париж. Стигаха им писмата от тяхното момиче, монахините и настойника, за да бъдат доволни от добрия късмет на девойката, макар и сираче да учи в престижно училище на Европа.

ХУДОЖНИКЪТ: - Европа трудно ще ме съблазни. Нагледах се в Неапол как по каменните му площади умират децата на Южна Италия, умират от собствената си ленност. Това важи и за просяците и графовете, с които е препълнена тази страна. Бях уморен да разглеждам Италия, глупостите на Ренесанса и сините очи на синьоритите – най-нахалното нещо след просташките свирки на параходите, които могат да съсипят човека.

МОДЕЛЪТ: - Ти познаваш Европа след войната, а аз ти говоря за предвоенния Париж. Хората отдавна живеха извън домовете си. Не като в нашите мрачни Балкани - зад високи зидове и заключени порти. Мръкне ли се отиват да вечерят в ресторантите, а после се местят в кабаретата по „Шан-з-Елизе“, където певици получават вместо пари диаманти от богатите господа, а акробатите са със зелени обувки и трика с цвят на кожа впити по тялото. Ах, как сияеше гласът на Калиста, когато образно ми описваше баровете във „Фоли бержер“, № 32 на улица „Рише“, само на крачка от булевард „Монмартър“, много популярно място, където „различни момичета“ зад мраморни бюфети, отрупани с бутилки от шампанско и гарафи с алкохол, кристални фруктиери с грозде, мандарини и авокадо, наливали на изискани господа американски напитки от причудливи шишета с блестящи етикети, докато господата невинно флиртували с тях, което, ако питаш мен, е чисто предлагане на сделка между мъж и жена...

ХУДОЖНИКЪТ: - Нещо ми е далечен този свят...

МОДЕЛЪТ: - Той също е свят на хора. Хора като другите, само дето умеят да се забавляват. Без да изпадат в мрачна славянска мистичност. Това вино е от избите на този свят.

ХУДОЖНИКЪТ: - Да не забравяме, че ти си живяла в католически пансион...

МОДЕЛЪТ: - Казах ти, че през 1910 година в Париж вече не носеха корсети. Монахините, които надзираваха момичетата в пансиона, дори не подозираха двойнствения живот на младата Змелани. О, те с благочестие кимаха на възрастния господин от Гърция, който идваше с едно бежово „Бентли“ всяка събота за да изведе своята подопечна госпожица на разходка и да я върне в неделя след обед, порядъчно отпочинала и цъфтяща от свежест. По Коледа гръцкият господин беше изключително щедър и правеше своето парично дарение за параклиса на пансиона, а монахините благославяха добрите му ръце.

ХУДОЖНИКЪТ: - Какво стана с това момиче? Срещате ли го понякога.

МОДЕЛЪТ: - Почакай, има още да чуеш. Аз се опитвах да бъде нейна сянка, копирах я във всичко, без да съзнавам, че по този начин се изгражда една нова жена, съвсем далечна от шестнадесетгодишното момиче, тръгнало преди половин година за Европа със стиснати зъби, заболо невиждащ поглед в сюртука на баща си. Какво беше направила с мен Калиста разбрах едва, когато в един неделен ден комисар от префектурата на 52 район, студен и важен, прекоси като катафалка двора на пасиона и влезе в стаята на сестрите. След малко време ме повикаха и аз застанах пред тежките му очи на професионален фехтовчик.

ХУДОЖНИКЪТ: - Какво? Да не би тя да се оказа международна аферистка? Или анархистка с цял куп револвери под роклята от муселин? Животът ти наистина ме удивлява...

МОДЕЛЪТ: - Калиста беше мъртва. Същата сутрин я застрелял един румънски офицер. Полудял от ревност той нахлул в банята на нейната стая в хотела и изпратил пет куршума в тъмната и кожа, а после пръснал черепа си налапвайки дулото на огромния „Смит и Уесън“. Старият грък, дотичал от съседния апартамент, бил първия, който видял петте димящи рани в кожата и на ранна маслина и затворил очите и, в които изстивал завинаги онзи дяволит писък за живот. Белокосият мъж с невиждащи очи прекрачил трупа на румънеца, прекосил целия коридор, като оставял зад себе си кървави следи от трупа на убиеца, стигнал до балконската врата и се понесъл от петия етаж в печален полет надолу.

ХУДОЖНИКЪТ: - Това, което разказваш, е невероятно...

МОДЕЛЪТ: - Погребаха последното цвете на рода Змеланис в парижките гробища, недалеч от пансиона, в ковчег от абаносово дърво, пълен с брилянти. Безбройните нейни обожатели тайно пускали пръстени, браслети или просто скъпоценни камъни сред дъхавите перуники, които покривали бялата и рокля на девственица. Никоя от пансионерките не беше допусната до погребението, но аз научих подробностите наколко дни по-късно, докато миех зъбите си. Две от слугините-послушнички, напълно уверени, че няма никой в общия умивалник до пералнята, надълго и нашироко обсъждаха траурните подробности и впечатляващата печал при господата, както и това, че братът на Калиста закъснял.

ХУДОЖНИКЪТ: - Съжалявам, че се отнесох така лекомислено. Бог да я прости!

МОДЕЛЪТ: - Бог навярно я прибра при себе си и подозирам, че тя е седнала на коленете му и разказва за радостта от земните наслади. Но тогава цяла нощ тя се мъчех да си представя тялото на Калиста, надупчено от пет куршума, плуващо сред бисери в мрачен сандък, заровено в земята зад една висока ограда през два квартала от пансиона. Беше толкова реално и в същото време невъзможно за вярване, че заспах разплакана и в същото време щастлива, че Калиста притежава всичките бижута, които така обожаваше. Детското в мен победи страха от Смъртта и аз пристъпих следваща неделя в гробището, насилвайки въображението си да мисля за Калиста като за Спяща красавица, в чиито сънища се сипят бисери.

ХУДОЖНИКЪТ: - После...?

МОДЕЛЪТ: - После?! После започна войната. Европейската. Баща ми предпочете да ме прибере в България и да ми намери богат съпруг. Времената бяха безкрайно несигурни, а той търсеше обединение на капиталите. И така станах госпожа О.

ХУДОЖНИКЪТ: - И приказката свърши...

МОДЕЛЪТ: - Приказката свърши още в първата нощ, когато мъжът ми ме облада решително и без ласки. С нехайството на войник в окупирана територия. С един замах скъса нощницата и ме захлупи по очи. Проникна в мен бързо, сякаш изпълняваше досаден каприз на тялото си. Аз се огънах и стиснах зъби за да устоя на порива му, но всичко свърши толкова бързо и дълги години, когато си спомнях за този миг откривах само една дълбока тишина между двете ни тела. Той дори не си свали ризата. Остана така - с риза без яка и белоснежно елече. След още малко се отдръпна да подири панталона и фрака си, смачкани на топка в ъгъла. Аз продължавах да лежа по очи и мълчах потресена от бързината и странното усещане за мъжката сила, която сякаш се изля от отегчен борец. С някаква предутробна памет бях очаквала в тази нощ да бъда създадена, както Бог е месил първата жена от кал и сълзи. Очаквах от мъжа си да постъпи също като Бог и да усетя неговите внимателни пръсти да разбуждат и направляват моята сласт и еротична сила. Нищо от това, което се случи, не приличаше на пламенните ласки и копнежи с Калиста Змелани в мрака на парижкия пансион. Защото, макар и надникнало в бездната на милувките, тялото ми бе девствено. Познавах само галещите ръце на гъркинята, която трескаво ми показваше точките за самотни наслади.

ХУДОЖНИКЪТ: - Нужно ли е да знам за това...

МОДЕЛЪТ: - Защо не? Нали искате да познаете душата ми, за да ме нарисувате. Налейте си още вино. Чаршафът под корема ми беше сух. Макар и невинни, игрите с Калиста ме изправиха пред изпитание. Всичко се плаща. Бях си осигурила вечните мерки, които жените взимат още от времето, когато мъжете са решили, че хименът може бъде гарант за тяхното самолюбие. Мъжът ми пушеше цигара до прозореца, а аз лежах загледана в широкия му гръб и полека осъзнавах, че той няма да се обърне. Даваше ми време да се оправя от последиците на някоя ненужна грешка. Той бе взел своето, сега трябваше аз да направя останалото.

ХУДОЖНИКЪТ: - И какво направи...

МОДЕЛЪТ: - Присегнах към тоалетната чантичка и извадих от там малка кафява стъкленица. После с ръка очертах върху сатенения чаршаф малкото огнено цвете на мъжкото самолюбие. Той почака още миг, колкото да прибера стъкленицата и бавно се обърна. Очите му бяха попили целия хлад на зимния ден зад прозореца. Съдбата му поднесе едно изпитание, но той се справи блестящо. Видях това и го наградих по достойнство.

ХУДОЖНИКЪТ: - Как?

МОДЕЛЪТ: - Възхитих му се.

ЕЗКИЗ ЧЕТИРИ - ЖЪЛТО

Светлината бавно озарява ателието. Моделът седи на леглото, а Художникът се взира в огледалото.

ХУДОЖНИКЪТ: - Приказките и сънищата вълнуват по-силно от всичко правдоподобно. Може би те са истината, а ние сме несъществуващите. Сънят е личното приключение на душата ни. Ето сега те сънувам и сякаш за първи път виждам кожата ти, подчертана от фината черна коприна на дълга нощница. Леко приседнала на сатенените чаршафи ти се взираш в мен с тихо любопитство, което в големите зелени очи придобива отенък на изумрудена загадъчност.

Моделът се изправя и оставя нощницата да падне от раменете и, също като в спомена ва Калиста Змелани. Остава гола.

МОДЕЛЪТ: - Ела до мен...

ХУДОЖНИКЪТ: - Повика ли ме или това бе звук от клокоченето на тъмната ми кръв.

МОДЕЛЪТ: - Тази, която бие в мрака на сърцата ни от поколения наред.

ХУДОЖНИКЪТ: - Виждм очите ти да се взират в моите, съвсем отблизо и ми се струва, че ще мога да издухам облачетата златен прах от ретината.

МОДЕЛЪТ: - Начинът, по който гледаш устните ми преди да ги вкусиш ме подлудява.

ХУДОЖНИКЪТ: - Сластната хищност за плът зад леко притворените клепачи, кара сърцето ми да се свива в прелестния ужас на любовна жертва.

МОДЕЛЪТ: - Дъхът ми се опива от кожата, която ухае на мускус.

ХУДОЖНИКЪТ: - Стегнатите зърна, нежните гънки на подмишниците, вдлъбнатините покрай шията, устните и цялата тази непозната топлина, която изпълва твоето тяло, ме влудява.

МОДЕЛЪТ: - Галя косите му докато той дири с предутробна интуиция тайния спомен в моето тяло - фатален и невидим - спомена за неговата Смърт.

ХУДОЖНИКЪТ: - Обхождам с дъха си кожата на тази тайна, заслушан в неравното потропване на твоето сърце.

МОДЕЛЪТ: - Сега ще ме нарисуваш такава, каквато съм...

ХУДОЖНИКЪТ: - Миг по-късно вече приличаме на слепи гръцки богове, които опустошават с телата си неземните пасбища на Олимп.

МОДЕЛЪТ: - Усещам как прониква още и още в мен, а аз го насърчавам с ръце, бедра и устни. Острите ми зъбки дори не успяват да го захапят, а само маркират отделните части от кожата му, ръцете ми го притискат още по-нервно, краката го заключват, а тялото ми го поглъща...докато на мен ми се струва, че влизам в сребърен кафез, зад чиито решетки сластта избухва, без да открие брод, спасение и свобода за себе си, защото вулкана вътре, в самата мен, ме изгаря като божие наказание.

ХУДОЖНИКЪТ: - Няма Смърт...

(малка пауза, за финал след екстаза на любовна игра, в която душите се опомнят в отмалелите тела)

МОДЕЛЪТ: - Усещам се мъничка, момиченце, което иска да плаче, останало само сред грохота на непозната приказка. От някъде в мен нахлувахат звуци от нечувана песен, а душата ми на блудница обръща мокро от разкаяние лице към невидимия бог. Какво стана, кой беше този мъж и как облада не тялото, а душата ми... Не мога да повярвам, че седя така отмаляла, приведена, почти коленичила, затворила очи и слушам шумоленето на кръвта си, чиито тласъци са ритъма на нечутата песен. Усещам се топла, чиста, гола и бяла - запалена свещ пред този олтар рисуван само за мен.

ХУДОЖНИКЪТ: - Струва ми се, че слизам по стълбите на гибелно блаженство към черната нощ на познанието за себе си.

МОДЕЛЪТ: - Кой си ти? Какво ми причиняваш? Ти си магьосник, ти ме омайваш... Какво ми правиш?

ХУДОЖНИКЪТ: - Не съм магьосник. Художник съм.

МОДЕЛЪТ: - Какво е художникът?

ХУДОЖНИКЪТ: - Животно посочено от Бога да рисува. Мисля си, че докато се скита между хората, понякога Бог влиза нощем в тъмните къщи. Безшумно пресича пруста към схлупените одаи на бедните хижи. Даже си го представям как дълго се взира в книжната иконка, купена за два лева на някои панаир, под която виси кандилото, пълно с мухи. Представяш ли си, стои Бог в тъмното и се взира в едва огрения лик на Своя Син или Неговата Майка. После се обръща просълзен към люлката, слага пръст върху сбърченото чело на едноседмичното животинче, от което ще израсне човек, и казва: „Ти ще рисуваш!“.

МОДЕЛЪТ: - И защо ще го прави Бог!?

ХУДОЖНИКЪТ: - Това е единствената радост, която може да даде на бедните. Да си беден, и да нямаш утешението от красотата на света, е най-голямото нещастие.

МОДЕЛЪТ: - Майка ми беше бедна. И умря рано. Нито красивия свят, нито богатството на баща ми и помогнаха. Една сутрин ме повика при себе си и ми каза:“Когато тръгне носилото от къщи към гробищата, няма да се обръщаш назад. Демоните лесно се сърдят, ако ги видиш или пък си мислят, че говориш нещо лошо за тях и тогава ще направят живота ти нещастен.“ Същият следобед умря. На другия ден не издържах и се обърнах точно котато излизах от голямата порта. Мислех си, че ще видя уродливи сенки. Видях само цъфналата вишня, безсмислено отрупана с восъчни цветове. Бяха матови, като лицето на майка ми. Никога не я разбрах. Страхувам се, че никога няма да разбера и твоята душа на пророк. Тогава плаках от унижение и срам пред живота, който ме оставяше сама сред мъжете на една къща.

ХУДОЖНИКЪТ: - Това, че разпознавам по-лесно тъгата и нещастието не е дарба на пророк, а на наказание...

МОДЕЛЪТ: - Говори ми още за Бога, а?! Ела, седни до мен. Дали ни гледа от някъде?! Дали ще се сърди ако те целуна.

ХУДОЖНИКЪТ: - Почакай, още не мога да осмисля това, което се случи.

МОДЕЛЪТ: - Аз те желая, проклетнико, искам да бъдем любовници.

ХУДОЖНИКЪТ: - Твоето желание към мен е сянка...

МОДЕЛЪТ: - О, стига... Не мога да повярвам, че божественото в теб е сякаш като от дете. Този купол на ателието, тези звезди от варак, прилепите, това разпятие, всичко онова, което ме омайва и изпълва със сладостна тръпка е сянката на твоето желание. Още от времето на Калиста Змелани аз прозрях, че всички желания са сянка и човек става пленник на сенките.

ХУДОЖНИКЪТ: - Видях Смъртта да минава в огледалото, но аз не я познах, защото сънувах изтръпнал от любов...

МОДЕЛЪТ: - А, може би, самата Смърт те е сънувала...

ХУДОЖНИКЪТ: - Не вярвам, че Смъртта има сънища.

МОДЕЛЪТ: - Спри. Не докосвай мрака. Вече съм сигурна, че утре ти ще ме разпънеш на платното, ще ме заключиш с боите си и ще туриш тънък тюл на лицето ми.

ХУДОЖНИКЪТ: - За да не може никой да пожелава устните ти...

МОДЕЛЪТ: - Какво по-истинско заточение от това?! Аз ти се предавам цялата, като робиня от пазара в някое пристанище, и ти никога вече няма да ме пуснеш. Портретът, който ще нарисуваш ще бъде истинската аз, а тялото ми ще остане неговата сянка.

ХУДОЖНИКЪТ: - Страхуваш ли се?!

МОДЕЛЪТ: - Не, аз вече съм твоя пленница.

ЕЗКИЗ ПЕТ - ЗЕЛЕНО

Моделът пуши от своите тънки кафяви цигари и разхвърля по масата карти Таро, докато Художникът разглежда скиците, които е правил.

МОДЕЛЪТ: - Да, колко интересно се нарежда всичко.

ХУДОЖНИКЪТ: - Наистина ли умееш да надничаш в съдбата...

МОДЕЛЪТ: - Не толкова много, колкото бих искала, но все пак нещичко разбирам. Не забравяй, че съм възпитаничка на френски колеж. Във Франция мистиката на картите Таро е сред обожаваните забавления на доброто общество. Разкажи ми за своите любовници!

ХУДОЖНИКЪТ: - Мислех, че това се прави само в мъжките компании на доброто общество.

МОДЕЛЪТ: - Грешиш. Жените умират да слушат за това как други жени са били прелъстени. Това ги успокоява и възбужда едновременно. А в най-лошите случаи води до хистерия. Хайде, кажи ми - коя беше първата?

ХУДОЖНИКЪТ: - Едно съседско момиче. Градецът е малък, семействата ни бяха близки, бащите ни са воювали заедно на фронта и някак естествено нас ни гласяха за годеници. Очите и бяха светли, както твоите, и сякаш пълни със сребърна вода. Иваше високи гърди и беше гальовна.

МОДЕЛЪТ: - Гальовна... А ти? Беше ли гальовен...

ХУДОЖНИКЪТ: - Безволие. Думата за мен беше безволие. Болест, която ме е хванала от детинство. Ако не беше тя, нямаше да съм това, което съм. Предпочитах да съзерцавам, да рисувам. Тя ме питаше какво искам? Аз отвръщах: нищо. Не искам цял свят да знае за мен. Не ламтя за нищо, защото всичко е суетно...

МОДЕЛЪТ: - Няма толкова неизкушени хора!

ХУДОЖНИКЪТ: - Аз съм човек не за тези времена. Друго дирех тогава, това, което никой не е намерил, смятах, че съм затруднен от дреболии и етикети. Тъй напудрени и банални... Спомням си, че по стеблото на една кичеста бреза преплетохме буквите на нашите имена. По-късно секирата на живота събори този олтар и сигурно някой осиротял старец сгря с дървото изнемощелите си стави.

МОДЕЛЪТ: - Интересно се нареждат цветовете и арканите... Ти си Влюбеният с чаша. И какво стана със съседското момиче?

ХУДОЖНИКЪТ: - Омъжи се за друг. Много по-възрастен от нея. Майор от пехотния на Негово Величество полк.

МОДЕЛЪТ: - Усещам сарказъм... Май си недоволен.

ХУДОЖНИКЪТ: - Винаги съм недоволен. Но не от нея. Аз я забравих отдавна. В главата си виждам видения не от този свят и трябва да ги въплатя, да им дам линия и багра. А те напират и клатят душата ми.

МОДЕЛЪТ: - Не го вземай навътре. Колкото и красиви да изглеждат съседските момичета обикновено си мечтаят за някой майор, който да ги тръшне на кревата. Особено щом е позакъснял с ергенлъка. Ако беше се оженил за нея, след няколко години нямаше да можеш да я понасяш. Самотата май ти е по-удобна като черупка, а?

ХУДОЖНИКЪТ: - Знам ли?! Понякога си спомням за друго момиче. Намерих я в една есенна дъждовна вечер. Бях открил изложба, която трая два дни, не помня вече защо. Тръгвах си от залата, когато ни запознаха. Беше брюнетка и се казваше Елен. Другарят ми по квартира се беше запил някъде за здравето на английския крал и аз я отведох у дома.

МОДЕЛЪТ: - Не си губиш времето! Май само изглеждаш беззащитен... Впрочем пред Влюбеният с чашата стои избор - да се отдаде на порока или на добродетелта.

ХУДОЖНИКЪТ: - Помня сухите и ръце, издраните колене и гузният поглед. Гърдите и ръцете и трепереха от несръчност или, може би, от срам.

МОДЕЛЪТ: - Може да е било от съмнение дали трябва да го прави. Младите жени често са обладани от такива съмнения... Ето виж, шестият голям аркан на Таро, Влюбеният, символизира преди всичко изпитанията за мъжете, защото жената непрестанно мени облика си и разколебава мъжа. Всъщност мъжете не познават себе си..

ХУДОЖНИКЪТ: - После си тръгна като призрак и сега се чудя дали не го направи заради хляба и чашата червено вино. Войната тъкмо беше свършила и гладът цареше навсякъде. Спомням си как врата на двора са хлопна зад гърба и, а смокиновото дърво в ъгъла до къщата превиваше листа от вятъра и дъжда. Тогава си спомних, че Юда се е обесил на смокиня.

МОДЕЛЪТ: - И ти се почувства като Юда...

ХУДОЖНИКЪТ: - Да. Юда, който е изпитал истинско, обикновено, чувствено влечение към едно момиче, а после го е предал.

МОДЕЛЪТ: - На кого?

ХУДОЖНИКЪТ: - На нощта.

МОДЕЛЪТ: - Странно - на мястото на Влюбеният се появи Обесеният.

ХУДОЖНИКЪТ: - Нищо не разбирам от тези неща. Има ли промисъл в тях?

МОДЕЛЪТ: - Много. Зад Обесения се крие Жертвата, приетото и желано изкупление, неосъществените добри намерения, неудържаните обещания, несподелената любов и в крайна сметка самоотрицанието.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не мога да изстрия от себе си толкова лесно и толкова бързо една любов, дори и мимолетна, защото ако забравя първата, ще забравям и всяка следваща.

МОДЕЛЪТ: - Преди десет години познавах едно момиче, единствената жена, която умееше със смях да изтрива мъжете от душата си. Днес и завиждам повече от всякога за това.

ХУДОЖНИКЪТ: - Калиста Змелани...

МОДЕЛЪТ: - Да, Калиста Змелани ...Понякога, придружена от бъбривата си френска прислужница Сирил, ходя до гробището, в което лежи бедната Калиста. Още първият път Сирил решително възропта срещу намерението ми да оставя върху мраморната плоча на Калиста плетеното панерче с кифлички. „Мъртвите не могат да се хранят.“- каза тя. Така е, понякога глезя слугините си. Опитах се да и обесня, че така постъпваме в моята страна, а тя веднага намери компромис: „Раздавайте храната на бедните, мадам, и душата Ви ще бъде успокоена!“ Раздадохме кифличките на братче и сестриче, които унило се въртяха около желязната врата на гробището, а по-късно винаги, когато посещавахме мъртвата Калиста Змелани, Сирил мъкнеше огромна кошница със сладки, които бедните си поделяха сред врява, достойна за Канале Гранде.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не е ли странно, че мъртвите единствени дават утеха на бедните...

МОДЕЛЪТ: - Не знам, никога не съм била бедна, но аз присядах и мълчах, прихлупила в ръцете си малка статуя на Буда от слонова кост - последното и едничко нещо, останало ми от Калиста. Беше я откраднала от вещите на един индийски халиф, докато той навивал тюрбана си в банята. Помня как връхлетя щастлива в пансиона, готова да разказва всичко и най-вече това, че бе откраднала чужд бог. Беше я обсебила тайната и тръпна надежда, че някой все пак ще я закриля, щом е изразила така любовта си. В последния фатален петък, тя бе забравила да вземе малкия Буда и така той не успя да я спаси от куршумите на румънския офицер. Статуята остана при мен, за да ми напомня с безизразното си лице за тази невероятна капка живот - Калиста Змелани.

ХУДОЖНИКЪТ: - Ти си капка от същия облак, усещам го докато те рисувам. Вечно се променяш. Струва ми се че улавям едно, а излиза друго. Трудно да ме допускаш до себе си...

МОДЕЛЪТ: - Питах се какво ли прави там долу Калиста, засипана от браслети и отчаяние, но по-скоро се улавях, че мислите ми отново се връщаха към мъжете, с които младата Змелани излизаше. Какво ли е станало с тях, дали са оцелели сред грохота на една война, която помете всичко и всички.

ХУДОЖНИКЪТ: Всичко и всички... След Световната война, човечеството изпадна в агония. Отбягваш да ми отговориш. Или се пазиш... Разказваш ми историята на Калиста, а не искаш да погледна в очите ти... Винаги говориш за много и различни мъже.

МОДЕЛЪТ: - Аз съм жена и е нормално да мисля за мъже. Дори за мъжете, които са минало... Полека разбирах, че те с нищо не са се различавали от хората, с които днес живея.

ХУДОЖНИКЪТ: - Мъже и жени, които губят лицата, честта и индивидуалностите си пред парите.

МОДЕЛЪТ: - И най-сетне самите пари, за които говореха, парите, които обожаваха, които водеха за носа всички тези мъже и жени. Същите мътни води на парите, сред които плуват с еднаква липса на тежест Мечтите, Любовта, Смъртта... След всичко това всяка индивидуалност изглежда безсмислено отдадена на тъжно вцепенение.

ХУДОЖНИКЪТ: - И въпреки това всички се стремят да вкусят от тяхната вулгарност?! Не ги оплаквай, моля те...

МОДЕЛЪТ: - Имаш или нямаш достъп до парите - това решава всичко за дадена личност. Колко е банално, нали?!

ХУДОЖНИКЪТ: - Прилича на протяжната агония на следобеда, когато не те напуща непоносимото безпокойство, че нещо липсва...

МОДЕЛЪТ: - Грешиш, това е безпокойството на бедните. В голямата пара се влиза с три неща: с взлом, с ум или с женитба! Това е една от десетте божи заповеди на моя свят. Свят на царици, шутове и коняри...

ХУДОЖНИКЪТ:- Вече нагазваш в моите води. Българските царици са черни и отровни перли в мрачната броеница на нашата история. Обикновено са изтъкани от жаждата за власт и покриват порочните си гърди с невръстието на синовете си. Маджарки или гъркини, с този свят за всички мотив, те са шлифовали до блясък тъмните си намерения. Отровните изпарения от чашите, които те поднасяли на мъжете или любовниците си, като сребърна паяжина закриват лицата им - мъчително красиви. И никоя от тях не е избегнала съдбата си. Амин!

МОДЕЛЪТ: - Аз къде съм в тая мрачна редичка?!

ХУДОЖНИКЪТ: - В началото...

МОДЕЛЪТ: - Нямаш ли милост...

ХУДОЖНИКЪТ: - Аз съм единствения, който те пожали...с любовта си.

МОДЕЛЪТ: - Заради това ли скри лицето ми?

ХУДОЖНИКЪТ : - За себе си го направих. Не искам никой да вижда онова, което аз видях. То ми е светлия лъч от Бога.

МОДЕЛЪТ: - Тази нощ отново сънувах мъртвата си майка. Разпуснала коси тя плискаше очите си с вода, която събираше в шепите си право от небесния дъжд, който изпълваше този сън с мокрото плющене по калдаръма. Това продължава вече месец. Всяка сутрин се събуждам отмаляла и празна от спомени. Тази нощ майка ми не потъна мълчаливо в конците на дъжда, както в другите нощи, а се обърна към мен и каза:“Имаме хляб, а няма с кого да вечеряме...“

ХУДОЖНИКЪТ: - Мъртвите често ни наблюдават от нашите сънища. Сигурно протягат ръка за спасение, но ние не я виждаме...

МОДЕЛЪТ: - Не искам да ме спасяват мъртвите. Спаси ме ти, моля те, спаси ме! Страх ме от тресавището на времето. Знам че, ще затъна до шия в калта на дните, когато тялото ми няма да бъде щастливо и жадно за любов, но самата любов ще измъчва душата ми на скитница и мръсница чак до последното безнадежно вдишване преди да потъна в мрака на вечното блато. Моля те! Много дълго се утешавах, че винаги мога да се измъкна от това тресавище, а не разбирах, че то е в самата мене - подхранвано със сълзите на толкова трупове, потърсили утеха в полите ми, защото ги бъркаха с радостта от живота. Моля те...

ЕЗКИЗ ШЕСТ - СИНЬО

Ателието. Художникът работи пред статива. Моделът разлиства албуми, пръснати по леглото около нея.

ХУДОЖНИКЪТ: - Искам да нарисувам един цикъл от малки етюди - „През девет села в десето“. Една селска кола, в която, впрегнати като нещастни облаци, пристъпват едва-едва черни волове. Една невеста забулена с неизвестност. Самотният керван от коли за чеиза. Ужасно веселите сватове и девери с пощурели коне и ниското есенно слънце, което обгръща всичко живо с усета за предстоящо жертвоприношение...

МОДЕЛЪТ: - Сякаш прогледна за съдбата ми, макар и прочетена по друг начин. Понякога си мисля за Трявна и детството си и тогава усещам, че съм на една тъмна крачка от теб.

ХУДОЖНИКЪТ: - Харесвам Трявна...

МОДЕЛЪТ: - Баща ми имаше вкус към живота. Наследила съм го от него. Беше корав човек и обичаше да повтаря, че детето не се прави от мляко, а от бой. Но към мен винаги се държеше гальовно, сигурно защото е усещал, че съм сигурният му залог за бъдещето. А, може би, защото останах от малка без майка.

ХУДОЖНИКЪТ: - Моят баща гледа овце. От малък ходех с него и макар всичко това да беше моя живот, истинският ми свят бяха небесата и балканите, които виждах пред очите си. Баща ми ходеше из града с два бакъра за да продава прясно овче мляко по 5 стотинки литъра.

МОДЕЛЪТ: - Растях крехка, но здрава. Редовно през октомври и ноември старият пращаше двама ратаи с една стара жена да обикалят влажните дъбрави около Трявна, за да вадят млади корени от бял оман или дивясил, както бе чувал да му викат, пък и това име той сам превеждаше на себе си като дива сила. Старицата режеше месестите коренища и увиваше в конопени торбички, а после ги сушеше. Баща ми ги топеше в тънко червено вино и всяка вечер, преди ядене, даваше на децата да пият по една ракиена чашка. Това е дива сила повтаряше, когато видеше някой да се мръщи, даже циганите слагат от него в лулите си.

ХУДОЖНИКЪТ: - В Италия исках да купя овни на баща си, да бронзирам витите им рога и да къносам челата им. Не виждах нищо - нито Цезар, нито Вергилий, нито Данте... Струваше ми се, че виждам баща ми да води овните из долината под тези сини планини...

МОДЕЛЪТ: - Самият той имаше специално гледжосано гърне, в което слагаше, четвърт килограм зачервени до бяло на огъня нови пирони, които заливаше с вода и в продължение на 10 дена я пиеше, за да получел желязо, както сам обесняваше. Една пролет, преди Великден, децата се бяхме разлудували, освободени от тежките си зимни дрешки. На него му се видяхме слабички и той мигом реши да приложи рецептата си към мен и двамата ми братя. Три дни бълвахме зелено-черни лиги, а старата вещица от козарските колиби разправяше, че това са гущерите, които изпивали силата на децата. Защо заговорихме за бащите си?

ХУДОЖНИКЪТ: - Защото се върнахме към детството си... Само там не сме стъпвали. Понякога си мисля, че и двамата сме аргонавти, които се докосват на случаен сал, мокри и пълни със страх и ужас, защото наблизо нашите кораби потъват.

МОДЕЛЪТ: - Двама аргонавти, които търсят едно и също Златно руно, за да получат различни неща. Ние сме от различни експедиции...

ХУДОЖНИКЪТ: - Сега сме вкопчани един за друг и, признай го!, нетърпеливи, защото всичко ще бъде кратко и само за миг...

МОДЕЛЪТ: - Обществото няма да позволи тази връзка да продължи повече отколкото изисква клюката за да бъде забавно, без да става банално. Повярвай ми, защото разбирам тези неща...

ХУДОЖНИКЪТ: - Не би позволил и съпругът ти...

МОДЕЛЪТ: - Кой ще се осмели да се бунтува срещу изневерите на жена си. Това може да го направи само смешен. Един мъж може да изисква от жена си само дискретност. Бракът за моя съпруг е една дълга до смъртта история, в която любов, омраза и безразличие се преливат като цифрите в счетоводните му книги.

ХУДОЖНИКЪТ: - Прибавено едно към друго тези състояния правят ли живота поносим?! Питам се защо все пак той търпи това?

МОДЕЛЪТ: - Само заради едно - богатата съм аз! Такива са законите. Голяма част от сметките, имотите, капиталовложенията са на мое име.

ХУДОЖНИКЪТ: - Защо тогава ти се съгласяваш на това?

МОДЕЛЪТ: - Защото съм жена. И имам нужда да бъда закриляна, обичана... Съпругът ми единствен го прави.

ХУДОЖНИКЪТ: - Как го прави? Като те праща в леглата на противниците си? За бога, ти не си Мата Хари. Ти си неговата жена, ще бъдеш и майка на децата му...

МОДЕЛЪТ: - Ти ревнуваш ли?!

ХУДОЖНИКЪТ: - Не знам. Не съм сигурен. Но усещам, че съм толкова близко и едновременно толкова далеч от теб.

МОДЕЛЪТ: - Недей така. Погледни истината в очите. Всички играем в един театър и е пълна липса на въображение ако не се включиш в играта. Мислиш ли, че съпругът ми не страда от похотливите погледи на мъжете към мен?

ХУДОЖНИКЪТ: - Най-малкото - засегнато е мъжкото му самолюбие.

МОДЕЛЪТ: - Което е страшна рана в душата на мъжа. Но той е наясно, че не може да ме нарани, защото между двама ни ще зейне именно онази пропаст, която дели мъжете от жените. И понеже не желае да има най-опасната тревога в дома си и най-ненаситната война, тази между съпрузите, господинът ме направи свой агент. Най-вярната и здрава връзка, която можеше да ни свърза беше именно унижението и унищожението на другите, изграждането на общата крепост на фамилията.

ХУДОЖНИКЪТ: - А какво получи ти?

МОДЕЛЪТ: - От своя страна аз получих свободата да дебна дивеча във вечните ловни полета на съперничеството. Осъзнах своето предимство на Диана, Венера и Афродита едновременно пред другите жени, и с удоволствие издърпвах изпод треперещите ръце на разтресените от злоба и страх съпернички и най-последната хапка. Виждам ги да страдат, наранени от честолюбието на отритнати жени и това ме кара искрено да се забавлявам. Сигурно ще горя в Ада ила на кладата, защото умея да наранявам.

ХУДОЖНИКЪТ: - Душата ти е нестинарка... Ти самата си вградена в това нещастие. Има една легенда за Павльов мост. Тук в околностите на градеца, майсторът вградил в темелите на моста сянката на своята млада невеста. И сега, нощно време случайни пътници, които минават от там чуват гласът и да зове: „Павле, Павле...“ Искам да я нарисувам...

МОДЕЛЪТ: - Нали рисуваш мен, а то е същото. Понякога старата жена, която ме учеше на тайните на билките и единствено си позволяваше да ме кори, казваше: „Пази се, Бог ще те накаже така, че ще страдаш много и дълго...“ Само че Бог трябваше отдавна да е наказал нея, самата старица, заради тайнствените билки, причинили човешка смърт, от която се роди богатството на фамилията. Знаете ли тази история?

ХУДОЖНИКЪТ: - Чувал съм да говорят, че има нещо с откраднати пари...

МОДЕЛЪТ: - Не само откраднати пари. Още в турско една леля на стария чорбаджия, бащата на моя свекър, заминала за Русия. След години се върнала като монахиня, която обикаляла села и градове за да събира пари за построяването на женски манастир. Тя починала в тази къща, съвсем внезапно и никой не видял нищо от събраните пари. Когато пристигнах в този дом отровата беше проникнала отдавна и още от годежа си бях зазидана в това престъпление...

ХУДОЖНИКЪТ: - Да, душата ти е нестинарка и се питам как ли оцелява в този огън.

МОДЕЛЪТ: - Само тя си знае... Моли се за мен, защото не можеш да ме спасиш!

ЕЗКИЗ СЕДЕМ - ВИОЛЕТОВО

Художникът е отново пред огледалото и се взира в тъмната му амалгама. Моделът стои с гръб към него в другия край на сцената.

ХУДОЖНИКЪТ: - Едно е сигурно - повече няма да се срещнем в този живот ... защото мракът има тъжна ръка, която покрива огледалото и единственото, което знам е, че ще умра в това тяло, без да дочакам косите ми да се превърнат в лебедови пера.

МОДЕЛЪТ: - Какво дивно желание за страдание. Понякога си мисля, че предизвикваш смъртта, защото се залъгваш, като окаяните символисти че, тя е дъщеря на нощта и сестра на съня. Прилича на видение, но истината е, че Смъртта е свирепа, безчувствена и безмилостна.

ХУДОЖНИКЪТ: - Също като Любовта.

МОДЕЛЪТ: - Плашиш ме, когато виждам да се оплиташ в една неизбежна орис. Дори в картините ти илюзията е печал, защото внушаваш, че душата може да обича и в отвъдния свят.

ХУДОЖНИКЪТ: - А не може ли...

МОДЕЛЪТ: - Не знам. Жените носят души на котки. Котката е дарена от небето с късмет, който тя изпълва с нежност и коварство. Което означава непостоянство, защото дълбоко в женската утроба са кодирани хиляди хитрини за оцеляване. Какво става с нас когато умрем?

ХУДОЖНИКЪТ: - Казват, че отиваме при Бога.

МОДЕЛЪТ: - Не е така. Просто умираме. И жените го знаят с предутробна памет. Докато мъжете гинат от алчност, похот и самота. И в същото време се гордеят, че са мъже, а се страхуват да живеят извън врявата на телата си. Настояват жените да пеят за тях, да пищят от удоволствие в ушите им, да бъбрят глупости, а мъжете да ги търпят - само и само да не остават сами в глухата пустота на самотата си. Така гледат и на слугите, конете и кучетата си - още от врявата на тяхното удовлетворение.

ХУДОЖНИКЪТ: - Това не е причина да затваряме любовта си само в ателието. Искам да излезем навън, дори за една малка разходка сред боровете на хълма. За един залез...

МОДЕЛЪТ: - И какво като излезем? Вън е ден без камбани. Обикновен ден със стражарски свирки по улиците, скучни паважи, по които ходят празни хора - щастливи до ужас. Закъснели любовници чакат на ъгъла. Витрините на локалите светят, а прозорците на къщите са радостни, защото животът отново е провлачил крак и лентяйства преди мракът да се спусне наоколо.

ХУДОЖНИКЪТ: - Тясно ми е в това дълго и безнадежно чакане. Уморявам се с романтични мисли за теб и белите ти пръсти, които играят по клавшите, заляни от светлината на жълтия абажур. Искам да си до мен навсякъде, но не като мисъл, а като жена...

МОДЕЛЪТ: - Любовта умира по много причини, но несигурност или ревност са сред най-често срещаните. Ако можеше реалният свят да е нежен като фантазиите...

ХУДОЖНИКЪТ: - Какво щеше да виждаш там?

МОДЕЛЪТ: - Щях да виждам теб, беден и зле облечен, но с някаква аура и лице на хубав къдрав овен и очите ти с агнешка невинност и жертвеност. И още повече искам да виждам как обвивам бедра около тялотото ти, искам да виждам как ме целуваш и галиш, да усещам пръстите ти, боже мой!, какви пръсти имаш и как умееш да ме докосваш.

ХУДОЖНИКЪТ: -Трябва да позволиш на любовта ми да оцелее...

МОДЕЛЪТ: - Като я призная пред света ли? Невъзможно е... Обществото няма да се лиши от притвореното си воайорство, но и няма да ми позволи да наруша правилата. Не мога да разкажа на света за нашата любов, ако искаш това! В обществото съществува ред.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не. Между нас съществува хармония. Искам да приютяваш любовта ми в тялото си. Да и даваш живителните сокове на устните си. Да пълниш света ми със звуците на гласа си... Да виждам очите ти...

МОДЕЛЪТ: - Ти си като наивно дете - искаш да бъда твоя жена. Господи, как е объркано всичко и колко сложни стават нещата след едно необмислено „да“.

ХУДОЖНИКЪТ : - Едно прибързано „да“ води до по-късни укори „защо“...

МОДЕЛЪТ: - „Да“ е отговорът на тези, които нямат право на друг отговор. Запомни от мен - хармонията винаги пречи на реда. Те не са едно и също, макар да изглежда така. Знам го защото съм покварявала тялото и умът си всред всякакви прищявки на плътската сласт.

ХУДОЖНИКЪТ: - Това и за миг не е потъмнило най-светлата страна на душата ти...

МОДЕЛЪТ: - Твоята жертвена готовност започва да ми тежи. Кучка съм и го зная с родовата памет на кучките. Затворница в кесията на баща си. Най-скъпата му пара. Разменната му монета. Бели зъби срещу сребърни мини, прозрачна кожа срещу борови гори, черни очи срещу розово злато, тежки гърди срещу банки, бедра като мрежи срещу кораби с маслини, консулски чаршафи срещу чужди концесии...

ХУДОЖНИКЪТ: - Ти, повече от всички знаеш, че в живота мечтите и облаците са различни... Защо тогава ми каза „да“?

МОДЕЛЪТ: - Защото това беше моето единствено право на собствено „да“. Без някой да ми го натрапва, без да слухтя, докато се любя с теб... Всяка нощ плача, когато си спомням за твоето проникване в мен и сякаш с този спомен искам да прогоня от утробата си всички ония мъже, които са ме мачкали в потните си прегръдки. Толкова много съм блъскана, насилвана, преливала съм от горчивата сперма на десетки мъже. Не ме обсебвай напълно. И без това притежаваш голяма част от мен.

ХУДОЖНИКЪТ: - Ти ще ме забравиш... Защо живееш с него? Не го обичаш, нали?!

МОДЕЛЪТ: - Любовта между мен и съпруга ми е уморена омраза, която иначе се топли в сънищата ни. Какво да искаме повече...

ХУДОЖНИКЪТ: - Щастлива ли си?

МОДЕЛЪТ: - Питаш ме за първи път... Ще ти отговоря - свободна съм.

ХУДОЖНИКЪТ: - Щастлива и свободна?!

МОДЕЛЪТ: - Не. Светът е на мъжете и аз съм част от него. Най-необходимата му част. Иначе няма да се чувства като свят на мъже. Аз съм неговата източна статуетка и моята еротика е крехка като порцелан, в който се оглежда неговото мъжко самолюбие и тайната му утеха, че винаги може да ме строши. Защо, господи, защо мъжете очакват лоялност от жените си, а ги заключват в страха от наказанието за греха.

ХУДОЖНИКЪТ: - Хората винаги са предпочитали лоялност подплатена със страх.

МОДЕЛЪТ: - Не. Страхът не е лоялност. Жената винаги може да прекрачи тежкия му праг. И тогава рухва мъжкият мит, че разпродаването на утробата е най-мръсното нещо на света, макар самите мъже да нямат нищо против да си купуват от тази мръсна стока.

ХУДОЖНИКЪТ: - Никой не иска друг да сее в неговата градина.

МОДЕЛЪТ: - Но е готов да я отстъпи, ако му дадат добра цена. Аз съм робинята на този свят. Сякаш ме купиха на някакво пазарище и после ме забравиха.

ХУДОЖНИКЪТ: - Искаш свободата си, нали?!

МОДЕЛЪТ: - Искам да изляза от тази бъркотия.

ХУДОЖНИКЪТ: - Мислех, че това, което се случва между нас е любов, а не бъркотия.

МОДЕЛЪТ: - Не съм сигурна. Обхваща ме страх и безверие. Изведнъж се почувствах отмаляла като в сън, в който падам отвисоко. Загубих опората си и се страхувам.

ХУДОЖНИКЪТ: - Страхуваш се... Ти?!

МОДЕЛЪТ: - В другия свят ми е по-лесно. Ще ти призная - лъжите и измамите ме успокояват. В тях има правила.

ХУДОЖНИКЪТ: - Понякога се плаша, че нямаш душа...

МОДЕЛЪТ: - Тогава я нарисувай. Нарисувай ми душа. Остави очите и да плуват в горчивината на копнежа. Спусни пред устните ми воал, за да остана недостижима за живота. Така ще ме направиш жената на своя живот. Но не знам дали няма да ти горчи.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не съм заслужил това...

МОДЕЛЪТ: - Никой от нас не го е заслужил... Но, моля те, опомни се. Трябва да се разделим. Нужно е да се лекуваш. Говорих с доктори. Наистина е сериозно и ако не отидеш в санаториум имаш най-много година и половина.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не поставяй смъртта между нас. Смъртта не е оправдание за раздяла.

МОДЕЛЪТ: - Дори не мисля да се оправдавам. Нас ни няма в бъдещето. Ние наистина сме аргонавти, но от две различни експедиции, които имат различни цели... След всичко, което ни направи любовта, ще трябва да се приберем при своите кораби. И знам, че няма да е никак лесно. До смъртта си никой от нас няма да забрави другия.

ХУДОЖНИКЪТ: - Защо пак намесваш смъртта...

МОДЕЛЪТ: - Защото тя ни доближава... Ти ми го каза, още когато се видяхме първия път. Аз имам други планове извън смъртта. Трябва още през пролетта да замина за Франция. Мои приятели са уредили да участвам в конкурсите по красота в Лиеж, Монте Карло, на курорта Биариц и в Остенде. Искам да спечеля, да получа своята част от световния блясък. Защото го заслужавам, защото дадох твърде много от себе си за богатството и власта на определен кръг от хора. Ти можеш да дойдеш в Алпите... Аз ще ти платя пътуването и лечението.

ХУДОЖНИКЪТ: - Знаеш, че не мога да приема.

МОДЕЛЪТ: - Но аз ще ти платя за портрета. Ще го облепя с банкноти по хиляда. Долари. Достатъчно добре за да отидеш на санаториум в Алпите. Там може отново да се видим.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не знам дали ще има портрет...

МОДЕЛЪТ: - Казваш го за да ме уязвиш.

ХУДОЖНИКЪТ: - Казвам ти го за да го знаеш. Сигурно ще последвам съветата ти и ще те нарисувам като българска царица. Най-първата - Ахинора. Жената на Аспарух. За да те опазя от мрачната редица на останалите български царици.

МОДЕЛЪТ: - Кога реши това? Сега, нали?! За да ми откажеш и да ме уязвиш!

ХУДОЖНИКЪТ: - Възможно е и сега да съм го решил. Но винаги съм го усещал, както харамиите усещат стари рани.

МОДЕЛЪТ: - Защо не разбираш, че ние не сме Рада и Шибил, за които пише писателят Йовков. Това е балада, а ние сме реални хора и е невъзможно да се съберем мъртви на калдаръма. Защо погубваш всичко?!

ХУДОЖНИКЪТ: - Мислех, че двамата ще преминем по един мост, който градихме заедно.

МОДЕЛЪТ: - Като в приказка, нали... Ще се изкачим по дъгата и ще стъпим на другия бряг. В другия свят, на другия бряг на живота, където ще живеем в очите на Ангели... Тези балади съществуват само в картините ти. Моля те, чуваш ли, моля те... Не ме принуждавай да тръгвам с теб. Знам, че там, на другия бряг, който ти халюцинираш непрекъснато ще остана сама. Ти ще ме напуснеш, защото разчитам поличбите на Смъртта по лицетото ти. Какво ще правя сама на онзи бряг на живота, остави ме тук. Остани и ти с мен.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не знам дали ще мога ...

МОДЕЛЪТ: - Можеш. Нека да останем тук. Ще бъдем любовници. Ще се виждаме в чужбина. Аз ще те издържам. Имам премного пари за това. Достатъчно за да бъда в очите на обществото твой меценат. Скоро всички ще свикнат и няма да обръщат внимание на нашата връзка. Ще се лекуваш. Ще ти уредя изложби в най-добрите галерии на Европа. Ще има откупени картини. Пари за теб, за да се чувстваш свободен.

ХУДОЖНИКЪТ: - Свободен като теб?!

МОДЕЛЪТ: - Да. Като мен. Събуди се. Излез от сънищата си. В живота няма такива неща като безгранична любов. Самата любов си играе с хората. Какви чудовищни капани се крият във възхитителните и прекрасни тела, озарени от любов, която ги заслепява, кара ги да се лутат между грубото желание и възвишените стремежи. Изцапана от сперма и утробни сокове, в края на краищата, любовта води до присвояване на другия и унищожаването му като стойност.

ХУДОЖНИКЪТ: - Любовта е Тръненият венец, а Душата е Божият син. Те са свързани завинаги. И най-мрачното опиянение идва тогава, когато едната част реши, че е цялото. Ти никога не си ми казала, че ме обичаш.

МОДЕЛЪТ: - Ти също не си ми го казвал. Изглежда ние стигнахме моста, който трябва да ни раздели.

ХУДОЖНИКЪТ: - Моста, който трябва да ни раздели...

МОДЕЛЪТ: - Който трябва да ни раздели...

ХУДОЖНИКЪТ: - Трябва да ни раздели...

МОДЕЛЪТ: - Да ни раздели...

ХУДОЖНИКЪТ: - На грешници и грешници...

МОДЕЛЪТ: - Казват, че Душата на първия преминал през моста принадлежи на дявола...

ХУДОЖНИКЪТ: - Казват още, че Душата на първия преминал моста напуска света на живите до края на годината.

МОДЕЛЪТ: - Не...не...не-е-е-е... Обичам те!

ХУДОЖНИКЪТ: - Обичам те! - ето думата, която като тънка пелена, отделя моя свят от твоя...

Художникът си тръгва от ателието, а Моделът тихо чезне в гаснещите светлини.

К Р А Й

05. 12. 2002 година, градеца К.

Бележки към текста

НЕВИДИМАТА ЧАСТ НА АЙСБЕРГА

***

Ана Орозова, красива, богата и умна. Двадесет и шест години, възраст, която прави от жената нещо повече от „неясен обект на желанието“. Много повече, щом старият познавач на женските екземпляри от отбраното общество, банкерът Атанас Буров, казва: „Афродита би завидяла на нейните бедра и крака... У госпожа Орозова имаше нещо тъмно и загадъчно в очите.“ Красивите и умни жени като нея, отлично знаят мястото си сред персонажите на тази пиеса, но в тях винаги живее мисълта, че светът трябва да коленичи в краката им, докато той тягостно ги прегръща и души в следобедни изневери, кафета, журове, сред пари и пури, защото там любовта не е рицарство, а сделка...

***

Иван Милев, синът на овчаря от Казанлък, който продавал мляко по улиците на града, литър от което струвал изгубената днес монета от 5 стотинки. Иван Милев, посрещнат с възхищение от Гео Милев, но и силно обичан от мизерията, често ще изрича пред приятели: „Тежко е да се чувстваш цар, а да живееш като просяк...“ Защото именно той е царят в своите баладични видения, но живее в квартирата на Илия Бешков, където той, на две крачки от неговото легло рисува безпощадни карикатури, които Милев гледа с невинно учудване, а Бешков, без да знае защо, плаче пред неговите работи, залят от умиление. Художникът Иван Милев живее в митичния свят на молитви и слънчови женитби, на селски мадони и гайдари, в приказките за облаци-скитници и за светията Трифон и Крали Марко, в тайнството на годежа и Христовите сълзи, в безмълвието на Задушницата или пък в Арлекиновото безгрижие, щом рисува и такъв сюжет – „Цигулар къща не храни“... Художникът е ревнив към този свят, щом се дразни от желанието на галеристи от Стокхолм и Америка да купят негови картини...

***

Не е възможно тези два свята да се срещнат и да не се оплетат в червено-черните отблясъци на абаносова дърворезба, всеки от двамата величествен по своему – Тя, изящна стопанка на милиони, със снежната кожа на непокварен ангел. Той, беден и болен, но цар в своите магнетични приказки...

Има нещо от Йовкова драма в тази връзка, младата и хубава чорбаджийска щерка Рада, и Шибил, разбойникът, царят на планините. Но Йовков, който е повече романтик на човешката душа, неизлечимо болен от доброта, дава елегичния край на Рада и Шибил, защото неговият усет на писател му подсказва, че те ще се превърнат в нещо друго... Парите на Величко Кехая ще превъплатят Рада в Ана Орозова, а Шибил в бъдещ гладен художник, защото е напуснал планините. Това е предвещавала бялата кърпа и затова Йовков кара Величко Кехая да посегне към червената.

***

Дали Ана Орозова приема двойнственото целомъдрие на градеца или го отхвърля с демонстративното пренебрежение на аристократите, може само да се спори, защото истината винаги се научава след финала, а засега тя само се докосва до художника. На всички докосването може да се види грубо, но това са нравите по... всяко време.

Самият художник сякаш пренебрегва това грубо докосване, това окупиращо нахлуване в неговия свят, но той като че ли има своето сигурно основание... Иван Милев знае, че ще нарисува Ахинора, жената на българския Аспарух, защото неговият инстинкт го води към това вълшебство да остави образа и на владетелка на мистичния си свят. И той нарисува големи египетски очи, със смарагдов цвят, лице, обкръжено от византийски мозайки, а властният и натрапчив Ерос сви в ъгълчето на устните на другата Ахинора, този път обозначена с годината 1925.

Но не е ли взидана, също като в онази легенда, зад тънкия тюл, покриващ лицето на Ахинора, точно истинската душа на Ана Орозова, неземна, невеществена, какъвто е копнежният свят на Иван Милев.

***

И двамата са аргонавти, но от различни експедиции, докоснали се на случаен сал сред океана, мокри, пълни със страх и ужас, защото наблизо техните кораби потъват. Двама аргонавти, които търсят едно и също Златно руно, за да получат различни неща. Сега те са вкопчени един в друг, някак нетърпеливи, сякаш подозират, че всичко ще бъде за кратко, пък и защо не, Моделът и неговия Художник имат достатъчно инстинкт и опит, за да разберат, че бъдещето по-скоро е заредено с едно тяхно отсъствие.

***

1928 е звездна за красивата, умна, властна и богата Ана Орозова. Тя е избрана за „Мис Лиеж“. Аристократи, банкери, стоманени магнати, петролни босове, търговци и собственици на сребърни мини, последователно я избират за „Мис Монте Карло“ и „Мис Биариц“.

В Остенде тя става „Златната Афродита“.

Ана Орозова е най-желаната жена в Европа, която засега още лудува в „епохата на джаза“, според Скот Фитцджералд. Пак Атанас Буров, който често си намирал някаква работа в Казанлък, само за да се наслаждава на най-брилянтния къс от себеподобните, обобщава: „Госпожа Орозова би била великолепен екземпляр за Холивуд или Монте Карло. Такива жени като нея ги привличат срещу грамадни заплати в игралните домове. Те седят там като мостра, като реклама, само заради своята усмивка... Седят близо до крупието – преди да прибере парите с лопатката „рато“, той поглежда към своята дама на сърцето...“

Това не е всичко. Веднъж, в Нанси, г-жа Орозова танцува полугола на масата на едно пищно, пикантно заведение, в обкръжението на актриси и художници.

***

„Иван безнадежно болен“. Телеграмата от Катя, жената на Иван Милев, отпраща набързо брат му и майка му в София. Заварват го мъртъв, а брат му забелязва, че е лошо избръснат. В деня на смъртта му, която Иван Милев дочакал вкъщи, отправил поглед към жена си и дъщеря си, се получава покана от Галерията в Дрезден, където го канят да изложи свои работи. Но когато пристигнала поканата, художникът вече бил зазидан в отвъдния свят. Тук било все още само сиротното му тяло.

Дата е 25 януари 1927 година. След около три седмици Иван Милев щял да навърши 30 години.

Илия Бешков ще допълни: „...ние понесохме ковчега с младото му тяло, разплакани и усмихнати, а лекият ветрец игра-еше с русите къдрици по умното му чело. Погребахме го. Оста-нахме без него. Скърбта ни беше хубава, както е хубаво всичко у младия човек.“

Обратно към: [Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!