Обратно към: [Недоизпито море][Светла Георгиева][СЛОВОТО]

Отдавна слънцето си бе отишло

със шумните си розови отблясъци.

Светът съблече цветовете си

и сребърната голота на хоризонта

остана като крехка истина,

която мълчаливо потъмнява

и се изпълва с мрак.

Премина вятър над морето

и сянката му тичаше след него,

с припрени малки стъпки къдреше

заспалата вода и молеше  

да спрат и да заспят в прегръдка,

поне за тази нощ.

Лениво чайките отрониха

последния си крясък и в крилата

смирено полета си скриха.

Поникнали във пясъка замряха

с тела несръчно тежки —

като идоли,

вглъбени в тъмнината си.

А тишината се протегна тъй далече,

че стигна ехото си и смутена

над залива се върна, грациозно

се спусна над скалите и остана

със поглед вперен право във очите

на идващата нощ.

Тогава заблещука със заекване

                                               в далечината

                                                                  фарът.

Обратно към: [Недоизпито море][Светла Георгиева][СЛОВОТО]

© 2001 Светла Георгиева. Всички права запазени!