напред назад Обратно към: [Вълчица в храма][Светла Георгиева][СЛОВОТО]



Песен на един птеродактил


Туй беше много отдавна...

Светът беше жаден и нов —

с неизживени пространства,

с неизхабена любов.

Бе още топла земята,

току — що създаден денят

и ние всички пълзяхме,

опиянени от плът.

И беше твърд и надежден

светът, роден за борба;

и беше чест да си тежък,

да си голям бе съдба.

И аз пълзях, но усещах

неясен трепет във мен

от непознатото нещо,

което днес е небе...

     То беше празнично синьо

     и в него дишаше смях!

     С душата си го изпивах,

     в сърцето си го мечтах...

     копнеех луда искрица

     живота ми да огрей...

     Опитах се да стана птица,

     но се превърнах в змей!

 

Бях вложил всичко възможно —

любов, инстинкт и талант.

Но схващах бавно, тревожно,

че за света съм мутант.

Бях змей и в змейски догадки

тъмнеех, съсках, копнях...

Вълшебни ябълки златни,

или принцеси крадях.

Бях змей, със змейски привички

живях, но чувствах смутен:

аз ябълки не обичам,

нито принцесите — мен.

И сива тежест усещах,

и тя е тук до сега:

открих горчивото нещо,

което днес е тъга...

       Защото, празнично синьо,

       небето дишаше смях!

       С мечтите си го достигах,

       с живота си — не успях.

       Все търсех луда искрица

       в душата ми да огрей...

       Опитвах се да бъда птица,

        но си оставах змей!

 

Отчаян мислех — крилата

виновни са... И в пера

ги скрих, с цвета на дъгата,

и молех ги да летят...

В спирали странни въртях се

И се извивах без край...

(Изглежда тъй ме видяха

и нарисуваха чак в Китай.)

...Минаваха вековете —

Разбрах, от болка смълчан,

че ражда птици небето —

без труд, без страх и без свян!  

"Нали аз първи опитах..." —

крещеше в мен гордостта...

А Бог създаде орлите

и пусна ги да летят

       в небето — празнично синьо,

       където дишаше смях...

       Че няма да ги достигна,

        че съм обречен разбрах.

       Но в мене луда искрица

       остана тайно да грей...

       Сънувам нощем, че съм птица,

        но се събуждам змей!

 

И скрит в тръстиките кални

днес гледам птичия свят:

случайни, дребни, нахални —

но как летят! Как летят...

Къде е тази чудесна

мечта, боляла във мен?

О, да си птица е лесно,

ако с крила си роден!

А аз опитах — в бездомна

надежда жадно се мятах...

Едва ли някой ме помни.

Но аз измислих крилата!

И тъмна болка усещах,

и тя е в мен да сега —

открих най-тежкото нещо

и го нарекох съдба.

       ...Небето — празнично синьо,

       с далечно ехо от смях,

       ме лъже, че ще го стигна...

       Опитах се.Не успях.

       Но тази луда искрица

       в мен все тъй дяволски грей...

       В душата ми живее птица —

       Не гледай, че съм змей!

 


напред горе назад Обратно към: [Вълчица в храма][Светла Георгиева][СЛОВОТО]

 

© 1998 Светла Георгиева. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух