напред назад Обратно към: [Вълчица в храма][Светла Георгиева][СЛОВОТО]



Храм


В храма пред иконите, диша хладен мрак.

Като звезди, прогонени от рая, като знак

за тленна и задъхана молба към Вечността

копнеят тихо свещите — и моята сред тях.

Молитва от мълчание и крехка светлина

оставям пред олтара и тръгвам, но след мен

старици с криви пръсти изтръгват и гасят

свещта — и с нея моя недоизречен свят.

             Защо, защо е така? И кой така нареди —

             недочути да гаснат всички наши молби!

             А може би още миг — и Бог би чул моя глас,

             би погледнал към мен, би докоснал моя дух

                                                              и мойта съдба!

 

Остава ми задъхана и жадна любовта.

И празничен, и слънчев е, и щедър е света!

и утрото е ласкаво, и жив е всеки ден,

И знам, че има щастие...И знам, че то е в мен

Но удря ме враждебен звук на хлопната врата.

С потайни, нестинарски стъпки си тръгва любовта.

Зората се разбива с пресипнал, грапав звън

и в пясъчно мълчание светът се рони вън.

                Защо, защо е така? И кой така нареди,

                че обичта да умира в праха на нашите дни!

                А може би още миг е нужен, за да роди

                онази чакана дума — като крило, като дъжд,

                като прошка чиста — и да ни спаси!

 

Остават ми мечтите — над мене да летят,

и вярата, и смисъла да раждам моя свят!

Със цялата си сила, и жажда, и съдба

се хвърлям — ето, близо е, и мога да го стигна

                                                                 с протегната ръка!

Но виждам — там накарали са вятъра да спре...

Там препарират птиците с разперени криле...

Там някой се е хранил с моите мечти...

Там мойто упование, като убито знаме,

                                                               безмислено виси.

               Защо, защо е така? И кой така нареди —

               недолетели да падат всички наши мечти!

               А може би още миг — и биха срещнали бряг,

               биха стигнали връх, биха вдъхнали време,

               биха търсили вяра и път с оживели крила!

 

Остава ми животът, с надежда обгорен,

и чудото да виждам, че утре пак е ден...

Но вече знам: зад ъгъла е краят на деня

и вика ме, и шепне Онзи — с прашните крила...

Почакай, мойта истина до днес не съм открил!

По пътя ми ме удряха, а аз не съм простил...

На мен не са простили...За толкова неща

все още търся име — не съм готов, не мога

                                                        да си тръгна от света!

 


напред горе назад Обратно към: [Вълчица в храма][Светла Георгиева][СЛОВОТО]

 

© 1998 Светла Георгиева. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух