напред назад Обратно към: [Николай Черноземски][СЛОВОТО]



Как станах анти-рекламист


Признавам, че заглавието ми съзнателно търси диалог със заглавието на един сборник на Ерих Кестнер „Как не станах екзистенциалист“. Причината (освен, че винаги е добре да се идентифицираш с нечии авторитет, особено когато е и симпатичен като Кестнер) още бе, защото в текста му открих няколко много адекватни на състоянието ми реплики:

„... глаголът „бивам“ имал коренно различно значение от глагола „съм“, освен това „бъда“ означавало нещо по-различно от „ще съм“, ... като става дума за някакво „биващо битие“ и дори за „битиевствуване“. Натрапчивото ми усещане за нещо не дотам редно в битието и чувството ми за безпокойство дойде от една реклама, която до скоро се появяваше в праймтайма. Преди обаче да говоря за нея ще направя уговорката, че не съм против рекламите изобщо. Напротив — приемам безрезервно слогана на Световната рекламна асоциация (в смисъл, че без реклами ще има по-малко производство, а оттам и по-малко поминък). Да, това е точно така, но не значи, че човек трябва кротко да стои, когато агресивно се подиграват с нас. Ето и малко предистория — нещата започват от времето, когато се появиха първите реклами за дамски превръзки. Вероятно щях да свия рамене незаинтересовано или просто отвратено, както когато виждам онзи момък да се гърчи неистово в желанието си да му купят някакъв прах за пране. Щях да ги приема съвсем естествено (както приемам абсолютно естествено „естеството“ на нещата, които пораждат нуждата от дамски превръки — пази Боже да поставям под съмнение физиологията). Нещата обаче се усложниха от това, че синът ми по онова време беше около 5 годишен. Е, хайде опитайте се да му обясните вие защо онази дама със скудоумната усмивка реже някакви дебели хартийки, напоени със синкав гел (защо пък този цвят?). Защо дамите, които са замесени в представянето на продукта, изведнъж се преизпълват с чувство за собствено достойнство и започват да гледат с пренебрежение останалия неоглашен свят. Опитах се да прехвърля обяснението на явлението на единствената му носителка (и потърпевша) в къщи, но синът ми държеше да го просветля аз. Когато с огромни заобикалки, но с желанието за максимална честност, а не с „щъркелски“ истории, разясних нещата, той ме погледна изумено и каза, че това са толкова лични работи, че за тях не би трябвало да се говори открито пред всички.

Минаха години, вторият ми син зададе същите въпроси (значи нещата не опираха само до някакъв нездрав интерес у първия ми син). Реакцията му, при смутените ни обяснения с брат му, бе също така спонтанно-негативна. Той пък изведнъж се почувства дискриминиран и поиска „мъжки“ превръзки — ха, сега де!

Възмущението ми обаче се пробуди с нова сила, когато скоро се появи един рекламен клип, в който дамата, „връхлетяна“ от месечното си състояние, очевидно не можеше да заспи поради липсата на единствено-качествения-продукт. Добре, получи го (за да миряса), но явно още нещо й пречеше да заспи — и познайте какво беше то? Не, не бихте могли, ако не сте гледали рекламата, а и ако ви е останала капка здрав разум — пречката за здравия сън се оказа... мъжът й, който имаше наглостта да спи в същото легло! Едва, когато го избута на пода, ощастливена от подкрепата на единствено-качествения-продукт и отсъствието на мъжа си (!), дамата заспа с недвусмислено изписано на лицето й блаженство. Боже мой, разбирам да се рекламира продукт, който е нужен и понятен едва на половината от човечеството, но защо това да е за сметка на другата му част. Защо е тази омраза? Дали защото понякога мъжката намеса довежда до спирането на потреблението на единствено-качествения-продукт, а това за рекламодателите и верните им васали, криейтив директорите от агенциите, е непростим грях. Дотолкова ли е непростимо присъствието на този нещастник, че трябваше да бъде избутан така безцеремонно (поне да беше пратен да спи на дивана в хола, както правят в добрите образци, пардон Холивуд). Защо кастрационният комплекс, явно латентно присъщ на много жени, трябва да се проявива тук с такава сила? Хайде да го оставим поне извън силно набиващите се в подсъзнанието рекламни спотове. Достатъчно е, че и без това неупотребяващите единствено-качествения-продукт получават доста неща само благодарение на благоволението на жените. Сетне обаче няма защо да се чудят защо мъжете им са с такива характери (за мъжете им иди-дойди, ами синовете им?!).

Признавам, че се изкуших, воден от светлия пример на онази дама, която се почувства засегната от една идиотска реплика в реклама на бира, да заведа дело за морални щети. Искът ми щеше да е точно толкова безкористен (80 000 лв. наистина се нищо на фона на страха да се озова посред нощ на пода (животът подражава на изкуството, беше отбелязал справедливо Уайлд). Някой явно дочу, (доста шум бях вдигнал), а се допитах и до адвокати и ето че рекламата падна. Е все пак и това не е малко! Питам се обаче къде ли е сега този напредничав и „криейтив“ ум, дали измисля друга такава титанична творба. Дано не е отишъл в пещерата Магурата, защото явно е от типа хора, които възмутено изписукват и гледат през пръстите на прилепените към очите си ръце какво „онази“ рисунка на Кроманьонския човек и кой знае какво ли става зад ниското им челце в такъв момент...

Не знам какво може да се направи — явно скудоумници винаги е имало и ще има. Точно толкова бих бил възмутен, ако по телевизията се появи реклама (има я в печатен вариант) за препарат, създаден за лечението на една жлеза, която само мъжете притежаваме. Не бих искал да бъда на мястото на някоя майка, която трябва да обясни на 5-годишното си момиченце защо едни чичковци са застанали пред писоари, а дикторът казва „... право срещу вятъра“. Не ми се ще да живея и в свят, в който идеалът на дама, загрижена за устната си хигиена, е да придобие многофункционална паста за зъби, но и ... многофункционален мъж. Хубаво би било поне да е от Тефал, той поне „мисли за всичко“, а ние нещастните му събратя от плът и кръв често биваме улавяни, че не мислим, а и почти винаги не чувстваме — цитирам, но това си е чисто мой екзистенциален опит, дано не е валиден и при други.

Не знам дали сте попадали в сайта на псевдо-държавата Ладония. Псевдо, псевдо, но хората са си създали чудесни министерства — например „... на изгубеното време“ , „... на екзистенциализма“, „... на нещата скрити под камъните“. И сега внимание, идваме до някои от най-важните от гледна точка на рекламите: има министерство „на гравитацията“ (поне от юрисдикцията на това министерство и те не могат да избягат, както отбелязваше другарят Бендер), много от темите на рекламите ще могат да се съотнесат към министерствата на „бъдещите надежди“, както и „на щастливите сънища“. Та, идва ми на ум, хайде да си направим едно министерство в Ладония — там абсурдите са явно градивни, ако съдим по досегашния им опит — и нека то да е Министерство-на-кротката-и-решителна-съпротива-срещу- дивотиите-в-рекламите. Не ви ли се струва, че ако всички усетим това ведомство като свое и просто наказваме производители и рекламисти както го е правил Ганди — пасивно, но за тях пък много активно, т.е. не купувайки, изведнъж ще престанем да се споглеждаме смутено, когато от екрана ни нападне поредната дивотия.

Знам, че е много трудно. Затова ще се върна към Ерих Кестнер, с когото и започнах. В текста му има един прекрасен диалог, който добре отразява живота ни:

„ — Още нещо? — попита тя.

— Нищо — отвърнах аз.

Бедното момиче дори и не предполагаше какъв философски разговор водехме.“ Е, ние поне сме предупредени, че в нашето „нищо“ е заключен такъв огромен философско-рекламен заряд.

 

* Съзнавам, че няма подобна дума "рекламист", но наставката е продуктивна — хорист, стилист, аутист — дори само последната дума е достатъчна, за да оправдая създаването на новата.

 


напред горе назад Обратно към: [Николай Черноземски][СЛОВОТО]

 

© Николай Черноземски. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух