напред назад Обратно към: [Вундеркинд][Георги Тенев][СЛОВОТО]



I.


1.

Призори белият коридор е празен. Вратите в двата му края са затворени.

По матираните стъкла бавно изпълзява студената светлина на слънцето.

Вън, някъде в короните на дърветата на болничната градина, прелита птица и шумът от крилете й далечно се долавя зад високите прозорци. Капките на сутрешната роса започват бавно да се спускат зад прашните мъгливи правоъгълници, закрити от металната мрежа.

Далеч, над върховете на тежките брястове, безличен и неясен долита първият шум на града. Зад двукрилите врати в северния край на коридора светва жълтеникава лампа, чуват се стъпки. В тръбите на чешмите шурва вода. Чистачките пълнят кофите си и изстискват парцалите.

 

 

2.

Като начало може да се каже, че виждам само някакви камъни, нападали върху квадратните плочи на площада. Иска ми се да се надигна, а тъкмо тези камъни са единствената възможна опора, която откривам във видимия кръг около себе си. Ако трябва да бъде по-точен, това не е никакъв кръг, а една малка и блуждаеща зона с неправилна форма. Всичко останало е неясно, все едно, че не съществува. Грубите твърди парчета все пак са съвсем конкретни и при това ми изглеждат дори някак дружелюбни. Опирам длан в едно от тях и се уверявам, че е истинско — повърхността му е шуплеста и драска кожата.

Иска ми се да отделя повече внимание на тези детайли, но събитията се развиват прекалено бързо. Сега виждам и откъде са се появили всъщност камъните. Някакви манифестиращи селскостопански работници са ги нахвърляли по целия площад. Предполагам, че тези отрудени хорица не са смятали да нараняват някого, а просто са търсили начин да привлекат вниманието към своя протест. Един от тях прилазва на колене близо до мен и застава точно под носа ми, сякаш иска да е сигурен, че очите ми ще го уловят на фокус:

— Господине, моля ви! Ние нямаме никаква вода!

Човекът е отчаян, но с едно примирено и тихо отчаяние. Гласът му не е агресивен, а набръчканото и изтерзано лице спечелва веднага моето доверие.

— Аха... — казвам аз, или всъщност само си помислям, че казвам нещо. Във всеки случай пробвам да изразя някакво разбиране.

Понеже не е ясно дали мога да си общувам словесно с този човек, решавам да премина към действие. Изваждам отнякъде — навярно от джоба на панталоните, в които съм обут — една малка бутилка с минерална вода и му я подавам. Бутилката е отворена и донякъде изпита, но важен е жестът, така си мисля. Човекът протяга ръка да я вземе, и в същия миг чувам над главата си женски глас:

— Е, как може да лежите така по земята?

Обръщам поглед нагоре и очите ми откриват изгладените като идеален цилиндър черни панталони на младата дама, стройна и гордо изправена. В непоносима за зрението ми висота се губи главата й, от която в контражура се процежда само силуетът на прическата: великолепно калипсо с две искрящи кръгли обици на ушите. Миг след това балонът на моето неуверено зрение пак се изпразва от обем, а главата ми — от всяко смислено съдържание.

Чувам я как поръчва да ме вдигнат.

После ме понасят на ръце.

Това движение ме прави толкова радостен и безметежен, че веднага се унасям в сладостен сън, щедър на нежни цветове и образи. Ефирна пелена покрива околния свят, без да ми пречи да слушам нежните гласове на човечеството. Това човечество, което сякаш именно в моя чест е наредило в прилежен шпалир наоколо мнозина най-изискани и деликатни свои представители, независимо, че сега те изпълняват ролите на служители и помощници, шофьори, товарачи, портиери и пазачи. Тъкмо техните са благородните ръце, които усещам, че ме нарамват, пренасят ме и ме поставят в кадифеното купе на някаква лимузина. Вътре се долавя аромат на полиран махагон. Завиват ме с одеяло от камилска вълна. Помежду си тези прекрасни хора общуват единствено в кратки и деликатни реплики.

В тази наслада от затъмнени картини и звуци преминавам цялото разстояние, което ми е предопределено да пропътувам, за да се озова пред блестящи врати с месингови дръжки и безшумно разтварящи се крила. Над тях, върху големия гранитен тимпан с малки бронзови букви източени в класически серифи, е написано:

 

„ПОСОЛСТВО НА БЕЛИЗ“

 

Дочувам нови стъпки. Икономи, обути в меки чехли с дебели подметки, плъзгат нозе по полираните с парафин паркети. Звучат звънтящите висулки на кристални полилеи, разтварят се летящи врати и пред мен червените килими със златни ивици по краищата сочат посоката. Изкачваме се по стълбите, и през атриуми с нежно шумолящи шадравани навлизаме все по-навътре в прекрасната барокова сграда. Черни лилии от ковано желязо обрамчват остъклената врата към вътрешна зимна градина. Долавям топлия дъх на разлистените палми, а после отново следва изкачване по няколко стъпала, опиращи в портик с островърха арка, над който в камъка е издълбан надписът:

 

„РЕЗИДЕНЦИЯ“

 

Сумракът зад винените завеси тук е разреден от запалени аплици. Една след друга отминават боядисани в перлено бяло врати, докато достигнем до разтворения портал на голям елипсовиден салон. Преминавам лек като перце през плюшените завеси, привързани в двата края на портала, подобен на рамка на оперна сцена. Деликатните ръце на моите спътници ме поставят върху широко елипсовидно канапе.

Едва успявам да се насладя на алабастровите вази обграждащи това ложе, тапицирано с мека дамаска, нашарена от златни слънца, когато една друга светлина изгрява пред погледа ми: нейното лице свети и отблясква с нежната си белота върху стъклените паравани, наредени наоколо, а двете кръгли обици си разменят искрите на сиянието, което се разпръсква наоколо. Тази великолепна жена, стъпила на източените си крака, обути в правия до съвършенство панталон — тя пристъпва към мен и се усмихва:

— Добре дошъл!

Нимфата ми подава чаша с кехлибарени бучки лед, окъпани в цветовете на разтопен диамант. Полъхът от течността е така примамлив и едновременно с това е тъй странно познат, но и загадъчно тайнствен, че аз в неудържим порив протягам отмалялата си до преди миг ръка, поемам чашата и отпивам глътка.

О, захар с ефирен вкус! Алкохолът е фин и деликатен, но въпреки това острите му игли смело се спускат по гърлото и поразяват сърцето ми със спокойствие. Иска ми се да затворя очи и да се отдам докрай на мига на щастливото отмаляване. Но моята вълшебна дама ме докосва с длан по рамото и се усмихва:

— Да идем оттатък.

 

 

3.

В огромните библиотеки, зад стъклата, обрамчени в тъмно дърво, са подредени стотици, а може би и хиляди томове в плътна кожена подвързия, със златни и сребърни букви по гръбчетата. Въпреки това стената се плъзва леко като копринена завеса, отнася встрани цялото това книжно богатство и отваря проход към зала с ниско спуснати полилеи. Същата тънка и фина ръка, която ми е поднесла чашата с елексир, сега я отнема от жадните ми пръсти.

Прекрачвам напред по лъщящия под, върху който притъмнените шарки се разпростират във всички страни като линии — заченати от угасващо слънце, с лъчи от най-благородни видове дърво, полирано и обляно в стъклени лакове, посипани сега със светлините на лампите.

Започвам малко по малко да се опомням. Заемам мястото си, оглеждам се наоколо, сверявам лицата фигурите, седналите срещу мен. А тези фигури, облечени в тъмни официални тонове, удобно са се наместили в креслата от винена кожа — сиво-черни, черно-сини, гладко избръснати, деликатно гледащи над стъклата на позлатените си очила и лорнети. Прелестна публика.

Бъркам в тайното джобче на панталоните и изваждат прегънатия на десетина гънки лист. Изглаждам го върху катедрата пред мен. Листът е празен, но сгъвките са направени последователно и сега очертават мрежа от правоъгълници, която ми подсказва нужната посока. Мога да започна.

— Откъде да започнем? Разбира се, всички се питат: ще има ли революция? Кой би могъл еднозначно да отговори на този въпрос! Ако се гмурнете в недрата на дерайлиралите социални слоеве, при въглищарите и малцинствата, в неосветените улички и зад паянтовите врати на неотоплените жилища край малките провинциални гари, там надали ще откриете някакъв конкретен отговор. Макар че — мнозина предполагат как там именно се крие енергията на една бъдеща революция. Нека обаче ги разочароваме. Защото там има единствено и само несвяст, озлобление и отчаяние, но революционен дух — не. Какво разбира един предател, биха ме попитали. Защото за някои аз съм просто един предател. Нека е така. Но да не прехвърляме темите една към друга. Нека говорим не ad hominem, a да говорим ad rem. Аз лично все повече се питам: кой е всъщност предателят? Отново и отново, при всяко мое посещение тук, ми се предлагат безкрайно примамливи оферти! Обещания за скорошно прехвърляне в топлите страни, веднага след края на моята мисия. Но никой не се е сещал да ме попита дали всъщност аз искам такова прехвърляне. Как ли изглежда в моите очи тази мисия? За какво ми е потребна тя на мен? Задавали ли сте си този въпрос? Предполагате, разбира се, че го правя единствено и само за пари, и тук, естествено, грешите. Какво са парите в днешно време? Вятър, хартия без смисъл. Но аз няма да ви издавам своите мисли и желанията си. Те не ви интересуват. Вълнува ви само проектът, който сте си наумили. Ето ви тогава фактите: революция няма да има! Или пък — революцията отдавна вече е в действие. Можете да тълкувате моето мнение както желаете, но ви предупреждавам, че то е напълно обективно. То е отражение на фактите. Движението на революцията е в ход, и ако не ви допада, ако не го възприемате като истинска революция, тогава проблемът си е ваш. Ако ви е нужно нещо друго, можете да го потърсите другаде. Знам какво си мислите: увъртания на един предател, който иска да се продаде по-скъпо... Глупости! Наричате предатели хора като мен, а същевременно забравяте, че самите вие отдавна сте предали интересите на своите съграждани, а предполагам, че и волята на вашите правителства далеч не съвпада с вашата лична воля. Ето, например любезните ни домакини от Белиз! Не забравяйте, че държавата ви е по-малка дори и от моята, и независимо, че е лъскав протекторат на велика, но остаряла империя, тя в крайна сметка представлява поредната конституирана форма на напълно познатата ни социална мизерия и политическа аморалност! Ни повече и ни по-малко, а тъкмо в същата степен, в която това е валидно и за моята малка страна. Така че, не се срамувам да кажа: аз ненавиждам своята държава, но обичам своята родина!

Тук някой от настанените в креслата се изкашля — дали неволно, дали като предупреждение към мен, не знам. Аз обаче веднага възприех това като одобрителен жест и продължих нататък:

— Недейте да кашляте! Климатът у вас е достатъчно щедър към мързеливата ирационалност на менталното ви и социално устройство. Вие не знаете какво е зима, какво е засаждане на есенниците и прибиране на реколтата в срок. Вие сте галеници на природата, затова и природата не допуска да я галите с изнежените си ръце. Тя обича мъжете! Тъкмо затова мъжете на моя народ не губят времето си в празнословия по площадите, а доят упорито гроздето, за да налеят неговото мляко в жадните недра на бъчвите. Те безспир обладават коравата земя с острието на ралото, заграждат бързите планински потоци и във вировете им пълнят шепите си със скокливата пъстърва — разрязват я и я полагат върху огъня в ложе от овъглени камъни, а тя цвърти в умиление и възбуда! С горди ръце улавят върховете на дърветата и ги навеждат към земята, кършейки клоните им. Пъхат пръст в устата си и го изваждат оттам намокрен, за да хванат с изправена ръка посоката на вятъра и да открият откъде се задават прелетните яребици. Зареждат пушките си, натъпкват дулата с барут и сачми, затапват отгоре с парцалчета, прилепят приклада до рамото си и — стрелят! Пращат огнен знак върху ятата, жигосват ги и ги правят свои! Но нека поговорим сега за енергетиката. Знам, че ви е нужна, болезнено нужна ви е атомната централа. Добре, ще я получите! Корупцията в тази великолепна страна не знае граници, затова ще получите каквото искате, стига да можете да платите за него. Все пак продължавам да смятам, че с толкова пари бихте могли да си осигурите далеч по-вълшебни истини за живота и любовта, ако дръзнете да ги потърсите в тесните преддверия на замъците на насладата в Пата-Йя... Но лично за мен е все едно: щом друго търсите, търсете го! Ето моите изисквания: нека в други ден в десет сутринта петдесет милиона да бъдат приготвени в куфари. Ще ги взема направо от банката. Останалото са подробности. На допълнителни въпроси не отговарям!

Обърнах се и излязох от залата.

 

 

4.

В съседния хол сумракът ми се стори твърде подобен на плътната тъмнина, от която само преди минути бях изпълзял по корем на площада, затова побързах предпазливо да се отпусна в едно кресло.

С невидимо движение тя пак се беше озовала до мен, а моята чаша отново бе в ръката й.

— Госпожице, вие сте едно прекрасно видение в този свят, така запълнен с кухи вещи и случайни предмети!

Красавицата сдържано се усмихва и ми подава чашата:

— Какво наговорихте току-що? Или се объркахте? Тук никой няма и най-дребни интереси към вашата остаряла атомна централа. Или ви се е сторило, че сте в руското посолство? Известно ни е какво приказвате там...

— Нищо не приказвам! Кракът ми не е стъпил в руското посолство!

Тя ме поглежда многозначително — под този поглед навярно и необяздените коне се завъртат послушно в кръг на манежа.

Салонът е наистина така перфектно елипсовиден, че усещането за виене на свят отново ме подема, а отнякъде думата „головокружение“ пресича мисловното пространство.

— Обичате да ги дразните, но защо? За всички е ясно, че ще има революция. Днес са разграбвали складове, чухме за това. Самата аз видях какво се случва по улиците.

— Улиците? — въздишам отегчено. — Нима очаквате на улицата да научите истината за града? Сигурно очаквате и да я прочетете напечатана в булевардните вестници! Не бъдете наивна, нимфо моя! Хората излизат по улиците само за да залъжат света, а отчасти и себе си. Истината те крият в своите къщи, зад заключените врати, под дюшеците, там, където са скътали тайните си изневери, греховете си, срамните си желания. Вие наричате революция онези външни признаци на вълнение, но в действителност в дълбочините движение няма. Всичко е просто вятър. Вятър, който брули голите вълни. Охлювчетата, медузите, всички риби — те остават вътре в тялото на морето, а там е тихо, безшумно... Пълно мъртво вълнение. Народът ми отдавна е мъртъв. Тук виждате само неговите сенки. Това е истината. Единственият важен въпрос сега е: откъде идва светлината, която кара сенките да изскачат на повърхността — отдолу или отгоре? Когато намерим отговор на този въпрос, всичко ще бъде вече по-лесно. Светлината, естествено, ще бъде угасена, и тогава — край!

— Вие сте мрачен човек... — тя ме поглежда дълбоко в очите. Зад ирисите й обаче няма никакво чувство, така подозирам.

— Да, а вие харесвате мрачните хора. Отгатнах това неотдавна. И от онзи миг не мога да мисля за друго. Опитвам се, както виждате, да бъда достатъчно мрачен, за да ви се харесам.

 

 

5.

Спускам се през задния вход.

Тази страна на сградата не изглежда никак пищна, нещо повече, направо е отвратителна, просто един сив циментов калкан. Кортежът от три коли ме чака. Влизам през отворената врата, отвън бързо я захлопват и пилотният автомобил напуска мълниеносно малкото дворче. Едва зад ъгъла светват мигащите лампите на покрива. Телефонът звъни. Секретарят проверява обаждането и се обръща към мен:

— Министърът на войната.

Поемам слушалката. От другата страна генералът не се престрашава да се обади пръв.

— Е, какво, уважаеми? Да не оплескахме пак работата?

— Радвам се да ви чуя, гос’ин президент!

— И аз се радвам като се видя в огледалото сутрин. Но привечер вече никак не се понасям. Вие понасяте ли се?

— В какъв смисъл, гос’ин президент?

— В преносен. Както и да е, давайте по същество.

— Ами, вижте, това същество... Да, може да се каже, че наистина е някакво същество.

— Така ли? — прехапвам си горната устна. Не от изненада, а за да видя как изглежда тази физиономия в огледалцето, монтирано зад звукоизолационното стъкло, отделящо ме от шофьора.

— Така излиза... — колебливо се обажда министърът.

— Е, дайте подробности — насърчавам го.

— Аз лично не съм напълно запознат с подробностите, докладваха ми само резултата. Черепът е оригинален, тъй да се каже.

— Никой не се е съмнявал, че е оригинален. Въпросът беше на какъв именно оригинал е принадлежал. Но да не си говорим сега глупости — предлагам оперативна среща в полунощ при мен, в резиденцията. Удобно ли е за вас?

— Как, естествено, че е удобно...

— Е, тогава — до довечера! Чао. И носете черепа! — затварям телефона и се отпускам назад.

Зад стъклото се нижат сградите на столицата. Полуизгнили огради на строежи, мигащи светофари, пресечки, калкани, ъглови градинки. Така обичам този град, така го обичам!

 

 

6.

У дома. А може ли това място да се нарече „у дома“?

Резиденцията е огромна и бяла, прилича на болница, макар и луксозна. Но рано или късно с всичко това ще се свърши. Ще легна на прекрасната стерилна маса, окичена с всички необходими и не чак толкова необходими апарати, а хирургът ще се наведе над мен: „Сбогом, господин президент! Ще се видим вече като различни хора...“

Но, да оставим това, рано или късно ще му дойде времето.

Заварвам жена ми с любимото й занимание — гледа касетата със записа от големия предизборен митинг. Онзи, на който ме простреляха.

Спряла я е на стоп-кадър. Влизам зад гърба й, а тя скача, надавайки радостни викове:

— Открих, открих! Улових го! Ето, открих го!

— Какво откри? — опитвам да се измъкна и да отида към кухнята.

— Стой тук и гледай! Печеля баса, а ти ми дължиш много, много пари! Ето това, виждаш ли? — тя сочи на екрана някаква размазана точка.

Спирам, гледам картината.

— Е, и?

— Не виждаш ли? Няма да твърдиш сега, че не виждаш. Не е честно!

Тя натиска копчето и за пореден път виждам познатата сценка — аз съм на трибуната, пред мен се вее гора от книжни знаменца. Касетата едва се е завъртяла, движенията за миг са оживели, и веднага аз, тоест моята фигурка на екрана, се свлича, заедно с един проехтяващ изстрел.

— Видя ли! — подскача жена ми и пляска доволно с ръце.

— Това го знам — отговарям.

— А това, това? — тя отново връща лентата. Фигурите се разместват, аз се изправям като кукла, рипнала нагоре заедно с невидимия конец. После пак напред — падам. Кадърът спира и жена ми забива пръст на същото място на екрана:

— Виждаш ли? Виждаш ли светлата точка?

— О, да. Това е една светла точка.

— Това е изстрелът!

— Възможно, но какво?

— Изстрелът идва след като ти падаш, ето такова! Всичко е нелепа постановка!

— Моля те, това е някаква светкавица на фоторепортер... — махам с ръка и понечвам да си сваля сакото.

Тя обаче ме дърпа за ръката и се навираме толкова близо до екрана, че вече всичко са само точки:

— Хич и не си мисли да отричаш. Ето къде е сградата, пред нея е колата, с отворен прозорец. Оттук стрелят, или се правят, че стрелят, само че закъсняват за секунда. На теб ти пускат устройството, падаш. Фалшивата кръв. Заедно с това е трябвало да гръмне изстрелът, но закъснява. Тогава в суматохата и аз не усетих, но тук се засича, няма грешка. Губиш, губиш баса!

— Виж какво, аз спечелих изборите, спечелих ги с цената на кръвта си, така че не мисли да се подиграваш.

— Стига се опъва, трябва да признаеш!

— И двамата не сме компетентни. Трябва експертиза. А експертиза имаше, на най-високо ниво.

— Гадняр! — тя се нацупва и излиза на терасата.

— Недей да стоиш навън, опасно е — подхвърлям помирително.

Наистина не ми се иска да се караме точно сега. Вероятно ни остават само ден-два да бъдем заедно — все пак аз я обичам в някакъв смисъл. И желая тези дни да бъдат хубави. Колко интересно: когато знаеш, че краят е неминуем, последните мигове стават по-сладки дори от първите. Какво нещо е животът!

Излизам на терасата, прегръщам я през раменете.

— Хайде, ела вътре. Опасно е, гърмят постоянно.

Като потвърждение на думите ми — долу между градските светлините блясва огнено кълбо и миг по-късно долита тежък гръм.

— Какво беше това? Сигурно библиотеката? — тя се взира в тъмнината, отделяща мъгливия светлинен хаос на града от планинските хълмове, върху които е кацнала резиденцията.

— Знам ли, може да е библиотеката, но може и да е китайското посолство. По-логично е...

— Че защо китайското точно? Нали заплашват американците?

— Е, сложно е... — мърморя аз и се опитвам да я целуна по бузата.

Тя обаче се изплъзва и влиза обратно вътре:

— Бързо се преобличай и да вечеряме, цяла вечер те чакам. Ужасно огладнях!

 

 

7.

Вечеря с президента на републиката.

На масата има всевъзможни зарзавати, а Наталия се храни усърдно, с упорство предъвква всяка хапка. Аз доколкото мога спазвам приличие. Накрая отварям шкафа и си сипвам от бутилката — тя ме поглежда косо, но премълчава. Освен това в устата й има брюкселско зеле. Сядам пак на масата, отпивам от чашата и пробвам да завържа неутрален разговор:

— Сигурна ли си, че не искаш да поръчваме храна от ресторанта?

Жена ми ме поглежда.

— Правителствения ресторант, разбира се.

Тя кима отрицателно и изръмжава с пълна уста.

— Мога да наредя готвачът да идва тук, ще прави вечеря под твое ръководство.

Това сме го повтаряли много пъти, но Наталия е твърдо решена да се грижи за храната сама. Както и за цялото домакинство — домакинство номер едно на републиката.

И домакиня номер едно.

По нейно настояване ние сме жестоки вегетарианци. Дори и риба се появява на масата само от време на време. Аз наваксвам по официални вечери и коктейли, но домът ни — ако тази резиденция би могла да се оприличи на човешко жилище — е зона, забранена за месо. Понякога то започва така болезнено да ми липса, че във въображението си изпълвам кухнята с допълнителни шкафове, хладилници и фризери, натъпкани до пръсване с пържоли и сурови телешки бутове...

Там има замразени чревца, пуешки сърца и шийки, кървавица, леберкез и суджуци, бели бъбреци, пача и шкембе. И още — наденица, телешка и патешка шунка, осолена сланина с кожичка, пърлени свински уши и крачета, езици в було и дробове, овчи мозък, прасешки главички, хайвер, сушена есетра, маслена риба и толстолоб. Чига, моруна и кореми от акула, филе от калкан, раци, дивеч, заешко, бут от глиган, фазани, пъдпъдъци, гургулици, гълъби, змиорка, пастети от агнешки дроб, суши, еленско, чорби, маринати, студени блюда, топли мезета, хапки и пръжки.

Често съм разсъждавал по този въпрос така: един държавен глава трябва, нещо повече — дори е длъжен — да поглъща с подобаващо внимание и уважителност първокласните спесимени на онези храни, които всяко отделно кътче на държавата може да предложи. В духа на една такава естествена гастрономия аз би трябвало всеки ден, дори по няколко пъти, да встъпвам в символично, но същевременно и практическо единство с натурата на тази моя така многообразна родина, едно от лицата на която все пак си остава все още не докрай загубено и заличено. И това е нашата скъпоценна национална кухня! Уви, нищо подобно не се случва. Дали тук не се корени и причината за отчуждението между народа и властта? Разбира се, аз дори и не смея да мечтая за отминалите епохи и за jus primae noctis, но едно натурно, едно стомашно-чревно усвояване на властта има своята здравословна логика. Дори и най-демократичните избори, дори и най-мащабният плебисцит, все пак пренасят гласа на народа през условностите на словото. Как да разбереш, как да чуеш истинския глас на земята, на чернозема и морските вълни, на речните притоци, на житата и ливадите, еченето на скалистите върхове, отразено в долините, загадъчния тътен на надвисналите облаци и отблясъците на слънцето в кехлибара на лозите? Как иначе, ако не в искрения вкус на плодовете на тази земя, за която знаем, че страда, но виждаме нейното страдание така вторично, както далечен и посредствен остава и духът на всяко нейно вдъхновение? А аз знам, че своето вдъхновение родината не е загубила в нито една частица от скромната си територия: искам да преглъщам сладкия или тръпчив вкус на нейните плодове, да я премервам на върха на езика си, и в тези съкровени глътки и хапки да усетя не само диханието на почвата и скритото вълнение на водите, но също и капчиците на човешкото усилие, оросили всеки плод, всяка ябълка и всеки стрък лук, морковите и лимоните, доматите, зелето, та чак до най-едрия растителен бивол — патладжана! Но аз бих искал да погълна и истинския бивол, заедно с далечното прозвънтяване на медните чанове, с които нежната селска ръка е обвила в огърлица шиите на стадата! Да се завърти в гърлото ми вретеното на планинските чевермета, да усетя чак до дълбините на естеството си спиралата на полета, запратил простодушния народен вопъл на гайдите далеч нагоре, в етера на мечтите — да завърна тези мечти в утробата си, която е ложе на държавността, и така да знам какво съм изял, защото съм го поискал, а оттук вече няма как да не науча какво и народът ми иска... Да, аз обичам моя народ!

Уви, руско-украинската жилка на съпругата ми източва в безотрадната вена на принудата всяка моя гастрономическа надежда, и ето ме, седнал в стерилната трапезария, вече и вътрешно дезинфекциран благодарение на алкохола...

 

 

8.

Качвам се в кабинета и сядам пред компютъра.

Моята връзка с революцията е мрежата. Или пък — мрежата е връзка с моята революция.

Коя революция — би ме попитало някое фригидно чуждестранно пресаташе. Ех, ти, аташе с аташе такова! — бих му отвърнал аз, ако го срещна онлайн, а не в куртоазния коктейлен салон на посолството — много обичате да се правите, че не знаете! Много обичате да се събличате в стаите на уж проверени крайградски хотели, където первесните ви партньори от други далечни и далеч по-развити от моята страни сключват с вас вредни за морала и здравето пентаграми с телата си! Вън от републиката ми! Но — спри сърце, и това ще стане!

Нека се върнем в рамките на нощта. Странно е това, но в действителност за революцията твърде дълго не заговаряше никой. Точно по тази причина, когато за първи път срещнах определени сигнали и убедителни знаци, аз разбрах, че работата не е шега. Наистина, голяма част от държавническото си настроение аз черпя от компютърното общуване, скрит зад безкрайно количество анонимности. Моята политическа логика действително почива на съвсем друг прагматизъм, но настроението, включително детайлите, като например цвета на вратовръзките или някоя хитра предизборна реплика, се раждат именно тук. Но да се върна на революцията. Да, признавам — още преди да се заема да сгъстявам нейния призрак, самата първоначална идея за революция вече беше подхвърлена. Разбира се, не става дума за обичайните социални сътресения и за недъзите на псевдодемокрацията, както и за бездруго назрялата революционна ситуация. Те са факт откакто се помня, още през времето, когато дори и не ми е хрумвало, че ще обитавам тази отвратителна резиденция, или че в ръцете ми ще бъдат преките механизми за превръщането на властта в пари, в пари в брой. Не, тук говорим за онези странни и невидими процеси, които доведоха до създаването на таен фронт, поставил си за цел революционна смяна на властта. Такъв един фронт, а може би дори цяла верига от самостоятелни автономни групи и организации — те нямат нищо общо със селските въстания и миньорските стачки, прерастващи в палежи и самоубийствени походи към кметствата, като накрая всичко завършва по най-посредствен начин с разтерзаването на равен брой митингуващи и войничета от жандармерията. Известно е, че без каквато и да е било организация и съвсем стихийно се случват такива и други подобни ескалации на напрежението — в най-добрия случай те се овенчават тук-там с набиването на кол на непочтени регионални политици и полицейски началници, създали свои местни армии за да тормозят населението и по-успешно и без разход на енергия и човешки ресурс да събират десятъка си. Не, аз говоря за истинска организация, за идеология и респект към интелектуалния ресурс, който би могъл да направи една революционна доктрина истински опасна...

Ако имам нещо, с което действително мога да се гордея, това е моят прословут нюх за време и място — доказателство са всички малки, но съществени стъпки от политическата ми кариера. И тъкмо благодарение на този нюх аз достатъчно рано усетих, че на нещо подобно май му е дошло времето. Имаше дори миг, когато почти успях да видя върха на айсберга. Но постепенно осъзнах, че дори и да е айсберг, то и той както всяка по-малка или по-голяма бучка лед, потопена в южняшките води на характерната местна инерция и ленивост, е застрашен да се превърне в обречена на стапяне снежна купчинка. Един тленен и тъжен сталагмит, позатрит от времето и покрит с недоизгнили листа, над които само прогризаният от работливи врабци морков ще напомня, че това е гроб на митичен снежен човек. И освен всичко друго — зеленчуците, както споменах, не просто вече ме отегчават, а направо ми причиняват алергия!

Подобни бяха причините, които ме тласнаха към единственото правилно решение — да взема революцията присърце и да я поставя, тъй да се каже, под крилото си. Както можем да се досетим, това трябва да остане абсолютна тайна, а главното е тайната да се пази най-вече от жена ми. Причините, смятам, са очевидни.

 

 

 

9.

Ето ги малките часове: президентът нощем. Аз съм президент нощен.

Вдигам ръце като пианист и ги спускам над клавиатурата. Пръстите ми опират в тънките пулсиращи нишки, водещи към невидимия революционен хоризонт. Чувството, че бдиш над нещо свое, е така радостно, че бих го сравнил само с усещането, което ме обзема при посещение на армирания банков кабинет на държавния резерв — там, където се съхранява златният ресурс на републиката.

„Скъпи приятели“, започвам аз поредното си стратегическо писмо, „защо отново подценихте баланса на ценностите и ударихте по Националната библиотека, вместо по мисията на Китай, както ни бе предложено в не едно експертно становище? Не искам да хокам никого, но Националната библиотека можеше да бъде епически акорд в един по-късен етап на разгърнатите ни действия. Специфичното й значение резонно я подрежда тъкмо в символичната фаза на борбата. Защото, нека повторим: нашата борба има две фази — практическа и символична. И да не забравяме, че още не сме свършили с първата, практическата фаза! А символите на лъжливата демокрация е редно да рухват едва когато противникът е загубил здравата основа под краката си. Тогава гледката на това как вече се руши и неговият хоризонт на идеите, ще му окаже двойно по-внушително впечатление. И също, нека не пропусна и следната информация: от края на миналата седмица най-важните книжни единици са били изтеглени от библиотечните хранилища. Оригиналите на националния литературен канон са въдворени под усилена охрана на територията на военна база, чието местонахождение засега остава неуточнено. Дори и след набавянето на данни за тази база, за подстъпите към нея и за уязвимите й места, смятаме временно да ги задържим, вместо прибързано да ги разпространяваме. Надявам се, че така няма да се даде шанс на някои твърде амбициозни наши съмишленици да се впуснат в поредната недообмислена акция. Защото подобни действия навярно засилват барутното сияние на личния им революционен ореол, но за сметка на това стратегията и тактиката на общото дело търпят осезаем ущърб“.

Слагам точка и паля една лютива папироса от кутията, която онзи ден на приема в турското посолство успях да придърпам в разкопчания маншет на ризата си.

Оглеждам кабинета, обзаведен по вкуса на някакъв незнаен държавен чиновник: огромният килим, пъхнат чак под библиотеката, рафтовете с луксозни албуми от националните паркове, керамичните копия на съдове от антични съкровища, на стените няколко оригинални платна на класици в едър формат — рамките отдавна не са боядисвани и тук-там има паяжини.

Мисля си понякога: нужна ли ми е изобщо организация? Не бих ли могъл да изнеса на плещите си цялата революция? Твърде много въпросителни се появяват с всеки нов участник в конспирацията и рискът става прекалено голям. От известно време си задавам и друг един въпрос: дали няма друг таен лидер на организацията? Някой, неизвестен и на самия мен? Някой напълно секретен и анонимен, който всъщност е създал цялата структура, който променя внезапно плановете, и който в действителност ръководи. Възможно ли е?

Тази мисъл ме изпълва с тревога и негодувание и бързам да я отхвърля, защото ако е истина, то тогава аз не съм нищо повече от пионка, една безименна и послушна единица. Но същевременно се улавям, как тази недоказана все още версия придава на целия проект още по-голяма мащабност и тайнственост, прави го по-сериозен, и в известен смисъл — непобедим. Не би ли било по-добре тъкмо така?

Аз съм сърцето на схемата, умът на организацията, но всъщност не съм последният й рубеж! Има някой, който допълнително я осигурява и гарантира, и по този начин тя става безкрайна. Неизкоренима! Да, така е по-добре.

Виждал съм лицето му, отразено във витрините, зад които греят включените телевизори, когато кортежът пресича стремглаво центъра на града. В двойното, дори тройно отражение — върху стъклата, върху повърхността на кинескопите, и още веднъж — в самия телевизионен образ чертите на това лице се разпадат и преповтарят. Знам, че ако се обърна рязко, няма да го видя зад гърба си. Той е само там, в отражението.

 

 

10.

Как ли би трябвало да изглежда истинският лидер? Използва ли специална маскировка, прикрива ли се под някаква тривиална професия или с хазартна безгрижност се разхожда по ръба на опасността, залагайки на максимата, че шансът обича смелите? Не бих се учудил, ако се окаже, че той всъщност заема някаква длъжност в държавния апарат, че е спечелил доверието на властта. Нещо повече, че самият той е възлова фигура и важна част от тази власт, направлява нейните стратегии и формулира вечните й желания. Но всъщност тъкмо така отвътре той наблюдава скритите механизми и избира най-уязвимото място, в което да бъде нанесен ударът.

Биха могли да минат години, видимото време ще изтече, а заедно с него и тайното, скритото време. Някой ден той ще легне в ковчег, обкован с брокат и с посребрени дръжки отстрани. Под главата му ще има атлазена възглавничка, на която са положени добре вчесаните му коси. На друга възглавничка до ковчега са президентските му ордени, в редица до тях са застанали почетните опечалени, а в траурните слова искрено трептящи гласове ще изреждат безкрайните заслуги, с които покойникът е допринесъл за здравето и благополучието на тялото на Родината. И само хладната усмивка, още по-загадъчна под маската на притворените очи, ще издава истина, известна само на посветените. В златната зала на операта, залята от светлините на тежките полилеи, държавата се прощава с него, загубила заедно със смъртта му и част от надеждата, че рано или късно ще успее да унищожи друг един — неизвестен и изплъзнал се до днес от ръката на закона, а и отново изплъзнал се днес — от ръката на смъртта. Траурни салюти ще разцепят нощта над смълчаната столица. И дали някой ще вдигне наздравица с кристална чаша шампанско — малко преди полунощ, миг преди да влезе през портите на безлюдния гробищен парк и да остави последната самотна роза с рубинено кървав цвят върху гранитния барелеф на хладната гробница. Бих ли могъл да бъда аз този единствен и последен някой, който знае тайната, който се досеща, и който в мрака размишлява за бъдещето на революцията? Ще бъде ли вече затворена и нейната порта, зад захлупените двери на каменната стая? Ще лежи ли до саркофага на нейния таен диригент и самото й изтляващо тяло? Навярно тогава цената на моето дълго мълчание ще бъде вече истински неоценима, защото аз ще трябва да продължа нататък — да пренеса революцията отвъд брега на човешкото, в отворения залив, където няма край времето...

Обикновено, унесен в такива размисли, аз разширявам границите на своето мечтание. Слизам от бронираната лимузина и започвам да пътувам в рейсовете и трамвайните мотриси, разглеждам улиците, сменям безцелно номерата на тролеите и се спускам по хладните стълбища към тунелите на метрото.

Тълпата е неравномерна, в различните часове на деня и нощта тя пулсира хаотично, претъпква тротоарите или се разрежда в мрака. Гледам лицата на пътниците, на пешеходците, на хората, седящи по градинските пейки. Сред тях ли са моите тайни съмишленици? Някой минувач улавя погледа ми и аз присвивам изпитателно очи. Но онзи продължава, без да даде никакъв знак. Не ме ли е познал? Не е познал кого — своя Президент? Или се е престорил ловко, че не познава тайния лидер? Какво и от кого крия, когато крия лицето си зад тъмните пердета на бронираното стъкло? И има ли изобщо някаква тайна организация?

Колкото по-безуспешни стават моите опити да доловя трептенето на невидимата й мрежа, толкова повече се уверявам, че тя не просто съществува, но е изплетена майсторски, талантливо, съвършено маскирана и неуловима. На повърхността си този град води обичайния си живот, като тенджера бълва пяна, бълбука, просветва с мигащите си лампи, щедро споделя приятни и неприятни аромати, но вътре, някъде на дъното, съществува скрито и незабележимо движение.

Какво обвързва участниците в невидимата организация? Сигурен съм, че не е законът на страха и сляпото подчинение. Има други, по-силни и вдъхновяващи мотиви, които държат в неразрушима връзка десетките и може би стотиците и хиляди единични звена на заговора. Всеки един носи в сърцето си цялото, наслаждава му се и осъзнава, че то лежи и на неговите рамене. Никой не е лишен от личното си достойнство — то се усилва от достойнството на общността. Аз имам моята република на парадите, на празничните гирлянди около портрета ми в деня на моето рождение. Но имам и другата република — една република на тишината, в която сенките играят по-голяма роля от имената, шпалирите на тайната пресичат парковете и градините, а самотните граждани, повели по алеите невинните си кучета, ми дават знак със своето присъствие, че никога вече няма да отсъствам от дневния ред на надеждите, от митологията на борбата срещу държавата. Аз съм самият враг на себе си. Аз не мога да не победя!

Уви, на вратата се звъни. Щом никой не стреля, значи са свои.

Да, минава полунощ, а генералът спазва обещанието си. Впрочем — ще видим.

 

 

11.

— Тихо, жена ми спи! — предупреждавам късните гости и ги повеждам към горния етаж.

След военния министър вървят хора от свитата му — единият носи метален куфар с големи секретни закопчалки. Влизаме в салона с камината, охраната остава зад вратата, а куфарът е сложен на масата.

— Е, да видим!

Генералът ме поглежда умолително, но аз кимам към металния контейнер. Дебелият човек въздъхва, протяга колебливо ръце и отваря капака. Охладителната кутия, скрита в металния куфар, издава съскащ звук и нагоре във въздуха се понася мек облак скреж.

Черепът лежи в легълце, изрязано по формата на очертанията му. Не очаквах, че е толкова малък — като черепче на врабец, най-много колкото глава на кълвач. Въпреки че, къде съм виждал аз пък кълвач? Но, стига!

Генералът се отдръпва назад и отпуска ръцете си по кантовете на униформата.

— Мога ли да го пипам с пръсти? — питам аз.

Той кима уклончиво. Навеждам се над куфара и оглеждам малкото чудо. Да, на външен вид не е нищо особено. Ако го видя случайно паднал край някоя горска пътека или да се подава от пясъка на плажа, няма да му обърна внимание. Просто някакъв кокал, оглозган от котка и измит от дъждовете. След внимателно вглеждане обаче започва да се различава особената подредба в дупките и извивките. Това, което бихме уподобили на топче от някаква става се оказва челото, а трапчинките отдолу навярно са вежди, дупки за очи, нещо като нос, или може би клюн — абсолютно неизвестно, но все пак първоначалната приликата е с птица.

— Е, и какво? — обръщам се към военния.

Той вдига рамене и изпъшква неопределено.

— Никаква следа?

— Никаква, гос’ин президент!

— Просто едно особено черепче?

— Ъхъ.

— А военният институт?

— Мълчат. Не било тяхно.

— Естествено, че не е тяхно! Те нямат нито акъл, нито бюджет за такива неща. А патоанатомията, медицинската академия?

Генералът пак прави неопределена гримаса:

— Цивилни момчета. Искаха да им го дадем за месец-два, да помислят.

— Няма да го давате! — строго вдигам пръст.

— Че как, никакво даване! — изръмжава министърът.

— Добре. Сега какво?

— Каквото кажете.

Поглеждам го, но той хитро е навел очи и гледа нещо на пода.

— Ех, генерале, генерале...

— Заповядайте, гос’ин президент?

— Ех, вие, министър такъв! — чакам го да вдигне поглед.

— Както кажете, гос’ин президент.

— Знаеш какво ще кажа. Търсим клиент. Ако намерим, продаваме. Ако не — не.

— Бива — съгласява се той.

— И твоят процент.

— Е, моят процент, какво пък... — мърмори и леко се изчервява.

Всъщност, генералът прилича не толкова на униформен твърдокож дебелак, какъвто е всъщност, а на внезапно напълнял младеж, почти дете. Под мустакатата гумена физиономия се е запазило лицето на някакво едрогабаритно бебе, което сякаш още не е научило законите на боравене със света и не знае със сигурност кога е време да плаче, и кога е по-добре да си кротува.

— Е, сега пък процент! Може, разбира се, макар че...

— Трябва, приятелю, трябва — успокоявам го аз, — без процент не е добре. Иначе какъв е смисълът? Вие сте патриот, нали?

— Пълен патриот! — опъва се той и ме поглежда малко стреснато.

— Значи, патриотизмът вече го имаме. Време е да поработим върху другите мотивации! — захлопвам капака на кутията и сядам в креслото.

Малко ми се вие свят. Странен череп, без съмнение. Не би ми се искало да ме погледнат очичките, които са шарели в тези празни орбити. Сега, когато куфарът е затворен, ми е някак по-спокойно.

 


напред горе назад Обратно към: [Вундеркинд][Георги Тенев][СЛОВОТО]

 

© Георги Тенев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух