напред назад Обратно към: [Вундеркинд][Георги Тенев][СЛОВОТО]



II.


1.

Вечер.

Отново инкогнито, в един от може би най-приятните, единствено приятни часове.

На открито, навън, където има малко повече въздух и нещо приятно за дишане.

Опитвам да си представя, че тази градина е парк, че зад ръба на оградите дърветата нямат край, че наоколо е само гора. Че е празно, че е пусто. В крайна сметка — че съм сам. Недалеч уличните лампи все още светят — все пак има някаква полза и от електроцентралата.

На неравни интервали автомобилите пресичат булеварда. Тъмно е, но не достатъчно. До една пейка три момчета ръфат сандвичи, приведени под нахлупените качулки на фанелите, все едно някой ги е облякъл в идиотска униформа. Подминавам напред, а зад гърба си дочувам тънките им, все още детински гласове. Единият обяснява:

— Аз съм сигурен, че ако Америка се бие с атомни бомби, а Русия с клечки за зъби, Русия ще спечели!

„Статисти-провокатори“, изругавам мислено, и веднага неприятната мисъл се загнездва в главата ми: Наталия спи, оставих я в леглото, лицето й както винаги прилежно покрито с маска от настъргана краставица. Зеленикава статуя, която се преструва на заспала в сън без сънища. Но ако се събуди изведнъж? Разправии и обяснения — не, този път просто ще я удуша с голи ръце, ще я бутна от терасата! Тя спи, но аз знам, че сънува, сънува своите руски сънища, а градът е пълен с шпиони...

Бързам да се отдалеча навътре в градината, заобикалям пресъхналия фонтан и продължавам напред по алеята. Празно е. Напуканите циментови кошчета за боклук ограждат пътя пред мен като оредели топове в странна шахматна партия. Полегналият сцепен ствол на кичеста калина — кралицата е мъртва, Русия ще победи Америка с клечки за зъби... Но ето го и него, на ъгъла! Разбира се, несменяем — ето го, там е фигурата на офицера!

Колкото и да съм се опитвал, не успявам да видя нищо друго, нищо повече от профила. Ръбът на малко поовехтялата му шапка сам по себе си е цял пейзаж. Размишлявал съм, медитирал съм над спомена за това парче тъмен филц, фотографически запазен в паметта ми. Малките точки по периферията петна от мухъл ли са? Незасъхналите капки на дъжда от миналата пролет?

От колко време се срещам с този човек? Той ли се среща с мен, или аз го търся? Правил съм експерименти, но не се появява друг път, освен в този час и на това място. Когато съм оставил охраната да ме съпроводи по време на разходката, тогава него го няма. Разузнаването му очевидно е много добро. Много по-добро от контраразузнаването, с което разполагам. Той или винаги успява да налучка, или може би със сигурност знае кога съм сам. Ако поиска би могъл да бъде автор на перфектния ми атентат — не като онзи фарс по телевизията.

Случвало се е да го заваря отдаден на съвсем просташки занимания — да чопли семки или да бърка с кутре в ухото си. Но дори и тогава не виждам нито отблясък от бялото на зъбите му, нито дори върха на пръстите, нищо. Само една сянка, само силует, дори през късните летни залези, когато вечерта не е достигнала мастилената си плътност.

Гласът му е винаги спокоен и равен, не страда от хрема, не го зася сезонният грип. Не се екзалтира от многогласието, с което околните квартали реват по време на съдбоносния международен мач. Светът, в който обитава, сигурно има свои закони. И той идва в моя свят с някаква неясна, но проста и методична цел. Сякаш е решил да ме възпитава. Закъснял е — трябваше да дойде много отдавна, още в училище. Впрочем, любимата ми държавническа мечта е за една велика реформа в образователната система... но, спри сърце! Пардон, този възглас не звучи добре в устата ми. Все пак — предстои ми сърдечна операция.

 

 

2.

Кой е той и каква е целта му? Разбира се, най-вероятно това е просто някакъв смахнат, а аз имам странния шанс да попадам винаги във времето на градинските му разходки. Тази теория би могла лесно да бъде проверена — достатъчно е да видим дали по друго време и в друг час, когато аз не съм наблизо, същият човек е на същото място и върши същото. Но ето трудност — някаква странна сила вече толкова време се съпротивлява на желание ми да уточня поне някаква истина. И аз така и не правя проверката.

Не ми се вярва да е шпионин. Чий шпионин — загадъчен международен хипнотизатор, може би? Изпратен от сили близки до латиноамериканските посолства за да всява объркване и смут в душата ми? Не, не ми се вярва.

А какво върши всъщност той? Просто приказва. Но аз все по-трудно разбирам връзката на думите му с мен самия. Или все повече искам да не я разбера: накрая ще се окаже, че не съм правилният му слушател. И тогава този човек ще се разочарова. И ще се обърне, ще си тръгне.

На тръгване може би ще мярна лицето му.

 

 

3.

— Върна ли се?

— Откъде да се върна? — отговорът ми е готов, защото непознатият винаги започва със същия въпрос.

Той поклаща периферията на шапката си:

— Хайде, стига. Вече много неща са ти ясни.

Обръща се към далечния край на алеята, който се губи в мрака между дърветата:

— Не остава много време, скоро се съмва.

Тръгваме бавно напред, един до друг. Той не проговаря, аз също изчаквам, но накрая все пак отварям уста:

— Жена ми спи твърде леко, а охраната ще започне да се притеснява.

Спътникът ми отново поклаща бавно глава.

Аз продължавам да крача до него:

— Малко съм объркан. Сега най-после знам кога точно ще свърши всичко, но вместо да се радвам, като че ли започнах да се колебая. Какво ли значи това?

Крачим под черните нощни сенки на дърветата. Алеята се извива в широка плавна дъга.

След няколко метра той спира, навежда се и вдига от земята някакво камъче или бучка пръст. Върти я в ръцете си, но аз не виждам нищо в тъмното, дори и пръстите. Само чувам как се рони засъхналата кал в дланта му.

— Не можем да продължим нататък — казва той.

— Аз и не искам да продължавам.

— Трябва да стигнем до края на тази алея.

— Защо? — вместо да погледна право в него, аз безволево вдигам глава към тъмните листа, надвисналите като лавини от клоните на брястовете.

— Не можем да продължим, ако ти сам не продължиш и ако не искаш да стигнеш до края.

Той мълчи и не прави нито крачка напред.

— Разкажи ми какво ти е направило впечатление напоследък. Нещо особено, нещо без ясно обяснение?

Неволно се усмихвам настрани:

— Един птичи череп...

— Намери ли го вече?

— Отдавна сме го намерили, но това още не решава нищо. Загадката едва сега започва.

— Нямаш време за нови загадки — поклаща глава той, — трябва да стигнеш до края.

— Аз знам за какво имам време и къде трябва да стигна.

— Добре, кажи ми къде трябва да стигнеш.

— Скоро всичко ще свърши, ще легна на прекрасната стерилна маса, а хирургът ще се наведе над мен... — обръщам се назад и правя крачка.

Назад, към далечните бели светлинки, към булеварда, скрит зад гравираните в мрака стволове.

И още една крачка.

Той нито ме спира, нито дори се обръща.

— Предполагам, че това е и последната ни среща — изричам с усилие.

Непознатият сякаш обмисля нещо, и после чувам как тихо, но ясно произнася:

— Тогава черепът значи е просто птичи череп и нищо повече...

Болката от зарасналата рана ме разсича през рамото и аз едва не се срутвам на земята — все едно куршумът повторно ме удря сега, тук, на съвсем друго място, сред пустата нощна градина, на алеята — на същата точка на кожата усещам върха на парещия му прицел. Сякаш атентатът се е повторил и белегът разтваря пропастта си. Навън от тялото ми изригва в миг шумът на площада, ехото, сирените и виковете.

Разтварям свитите си от болката очи и с усилие се обръщам към него. Зъбите ми скърцат и едва произнасям думите в обзелата ме безсилна ярост:

— Какво искаш? Какво те интересува теб това?

Тъмната сянка под периферията на шапката се повдига, плъзва нагоре по черното петно на фигурата и след миг ще открие лицето. Ето, че ще погледна внезапно в очите му...

Извръщам глава към началната посока, искам да изругая, да се измъкна от сянката на дърветата:

— Какво общо имаш с мен?

В ъгъла на очите ми трепти размит неговият профил:

— За да свърши всичко, трябва все пак да стигнеш до края.

Изтръгвам раменете си от лепкавите ръкави на сенките, раздвижвам крака върху бавната лента на алеята и хуквам напред. Клоните пробягват над главата ми в прорезите на мръсното градско небе, парченцата дребен чакъл наместват ръбовете си, смачкани под краката ми. Тичам към изхода на градината, пресичам рехавата трева край фонтана. Подминавам опустялата пейка, разпилените боклукджийски кошове. На улицата прескачам разместените квадрати на плочките, изкачвам пресечките нагоре, завивам край желязната ограда и се шмугвам през тесния таен проход. Не забавям крачка и спирам чак пред мраморните стъпала на страничния вход на резиденцията — пазачите дърпат стъклените крила, изкачвам се нагоре към зимната градина, по малкото странично стълбище стигам до кабинета, влизам и затръшвам вратата.

— Заминаваме. Бързо! — оставям слушалката върху телефона и отдръпвам ръката си. Пръстите ми са побелели и треперят.

 

 

4.

Имам намерение да сключа крупна държавна застраховка. Да, аз искам да застраховам държавата! Да застраховам нея и себе си срещу всичко, а на първо място, разбира се, за случай на преврат. Да я застраховам срещу поражения във война, срещу загубата на националната идентичност, на пътя във времето, на надеждата за бъдещето!

Застраховат се международни нефтени компании, изсмукващи петрола от безпрогледните земни дълбини, или реколтата, която ще израсне чак след три години — защо тогава да не застраховам една държава, която е нещо толкова реално и насъщно, а в същото време — изложено на толкова много рискове!

Искам да застраховам всеки човек във функцията му на гражданин. Гражданин номер едно — това съм аз! Нужна ми е гаранция за всеки косъм в косите ми, за всеки пръст на ръцете и краката ми: всичко да бъде застраховано!

Реките — осигурени в случай на пресушаване или многоводие. Падащите лавини. Лозята. Да се гарантира идеята за народ и за нация, самият принцип на държавата, установената законност и държавният ред. Да бъдат съхранени и възстановени в случай на погиване куполите на сините планини, пролетното гугукане на гълъбите, разлистването на парковете, шумолящите вестници в ръцете на пенсионерите, ранните трамваи, миризмата на пресен асфалт, кифлите с мак и кифлите с мармалад, дървената козирка на подиума в градската градина, духовият оркестър, уморените скиори в зимната привечер.

Искам да ми бъде възстановено детството, всеки миг и минута от годините на младостта. Искам да се върна назад с огромна скорост, в главата ми да прелетят милиони бързи облаци в зашеметителен каданс. Да видя отново онова слънце, което някога беше, и което може би отдавна вече не е. Няма ли наистина начин да застраховам държавата си, и независимо какво ще се случи след близките развръзки на следващите избори, или ако аз самият реша да се махна от власт — тогава все пак ще мога да съществувам макар и с изплащането на застрахователни парични премии, с които да сменя декорите на моя погубен свят с пейзажа на някакво друго място, друг живот, друга съдба, друго име и друго сърце, друг човек!

 


напред горе назад Обратно към: [Вундеркинд][Георги Тенев][СЛОВОТО]

 

© Георги Тенев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух