напред назад Обратно към: [Вундеркинд][Георги Тенев][СЛОВОТО]



V.


1.

Край гроба на самоубиеца са се събрали само шепа далечни роднини. По обърканите им лица се чете по-скоро колебливо неудобство, отколкото тъга от загубата. Някой се е сетил да донесе цветя.

Мълчание.

Нима няма да има и една дума на прощаване? Без церемония, без реч, никакво послание към мълчаливия дух на мъртвия или към света на останалите живи? Та дори и да ви е съвсем чуждо красноречието, и ако никой тук не е дарен поне с искра от таланта, който бе стихия за покойника — вземете тогава последните му записки, финалните думи на дневника му! Актуалната страница в журнала на революционера е винаги послание към днешния ден, към вас, съвременниците му! Нима аз, който съм му толкова опасно близък, че трябва да остана тъкмо днес пределно далеч от изстиналото тяло, нима аз тъкмо трябва да произнеса финалното му завещание, имитирайки неговия неподражаем глас:

„Да живее смъртта — голямото изгнание в името на малкото! Да живее човекът с униформа в името на човека без глава. Да живее синьото небе... Да живее хармонията, за която е необходима смърт. Да живее неравният баланс на сресаните коси и смачканите глави. Премазаните черни бонбони на хлебарките, които нощем пълзят в подземните си тунели под нашия град...

Без революция, която е просто случайна смърт в един свят, балансиран от случайности — без нея времето се изтегля като конец от строшена макара и увисва, спира да съществува. На неговото въже са прострени нашите дрехи. От тях капе вода или от тях капе кръв — мъртви сме. Но някъде някой — може би ти! — ще ги изсуши на простора на историята. Навярно ще се смалят, ще се свият памучните и вълнените им нишки. Тези дрехи ще теснеят върху телата на бъдещите ни наследници. И тогава те ще роптаят, ще обвиняват, ще питат нас — колкото и да е безсмислено, защото вече няма да имаме право и възможност за отговор — но те ще се чудят защо ли е било така голямо нашето маломерие! Ще счетат, че историческата еволюция всъщност е един процес на уголемяване. Ще почнат да строят все по-големи къщи за своите наследници, с все по-широки врати, за да могат през тях да влизат наедрелите им тела. С все по-просторни, огромни, невъзможно големи прозорци, по-големи от самите стени, за да могат през тях да надзъртат гигантските им глави или поне очите им. Светът ще стане твърде малък, а човекът твърде голям. Човекът ще бъде една фигура с разперени ръце, балансираща отчаяно върху кълбото на земята, сякаш то е жонгльорска топка. И отново ще му остава една последна крачка, или една последна измислена грешка — когато подхлъзне краката си и изпусне основата на своя баланс, а тялото му се отдели от корпуса на планетата. Къде ще отлети тогава този човек, станал толкова голям, че да завихри в орбитата си самата земя, около която само преди няколко века самият той се е движил? Съзвездия и галактики сменят месата си. Законите на космическата механика се менят, но винаги и винаги, в началото или в края на промяната, онова сътресение, така подобно на оживяване и така прилично на смърт, ще измерва поредната революция. Единствено през нея, и след нея единствено, смяната ще бъде фактическа и съживяването ще може да се случи, реално като смърт. Като светлина, запалена в тъмното, което е или умиране или просто страх от умирането...

Искам да притежавам пак и отново спомени — застраховайте ги! Искам прегърбени пощальони да пресичат тихата ми улица. Искам между клоните на черните нощни кестени да има тайни, поройният дъжд да пълни улуците със ситния пясък, надигнат от вятъра и запратен с пролетната буря в облаците. Пушачите да издебват удобен миг за да запалят цигара по балконите, когато пролетното слънце събужда града... Върнете ми, върнете ми всички отделили се от мен образи! Върнете ме обратно, извадете ме оттук!“

 

 

2.

— А неужели вам, господин уважаемий, никак без девушек не соскучилось?

Блъсвам телефона и писъкът на слушалката прострелва слепоочието ми. Като свредел куршумът на звука от прекъснатата линия отеква вътре в главата.

Слава Богу, за миг помислих, че съм се застрелял!

Не, тъкмо сега самоубийството не е изходът. Слагам внимателно черната ръкохватка на оръжието върху вилката.

 

Миг по-късно ми минава една нова мисъл — дали не направих грешка?

Вдигам слушалката — тишина. Завъртам „9“.

Чува се сигнал, после женски глас, някак твърде тънък и крехък:

— Централа, заповядайте.

— Привет! Току що ми позвъниха. Можете ли да кажете откъде?

— Да, можем. Звънили са ви от офиса на хотелския сутеньор.

— Точно така. А можете ли да ме свържете пак с този офис?

— Секунда, моля.

В слушалката: мелодия и леко бръмчене. После пак тънкото момичешко гласче:

— Съжалявам, господине, няма никой. Тръгнали са си.

— Така ли? Дали ще се върнат?

— Не вярвам. Не и тази вечер. Съжалявам.

— И аз. За жалост, нещо не се разбрахме, връзката прекъсна.

— Да, жалко — съчувстващо казва тя.

— А дали...

— Дали какво?

— Вижте, не знам със сигурност. Позвъниха ми с предложение, а не успяхме да се договорим. Дали бих могъл да направя нещо по въпроса?

— О, знаете ли, тази вечер ще е трудно, предполагам. Има момичета в казиното и в бара, но днес всички със сигурност са заети. Пристигна голяма японска група, сам разбирате.

— О, да, разбирам. Хм.

— Скучаете ли?

— Какво да ви кажа... Тук е малко шумно, и надали ще мога да заспя лесно. Чувам съседите. Не, не се оплаквам, те говорят интересни неща, но все пак.

— Да ви пусна някакъв запис по телефона?

— С какви записи разполагате?

Момичето с готовност започва да изрежда:

— „Пътеводител на Москва с песни и музика от епохите“, „Приказки — руски автентичен фолклор“, „Приказки — обработен фолклор“, Толстой включително. Телефонна драматизация на „Шинел“ — това е Гогол, на няколко езика...

Докато тя чете своя списък, с другото ухо дочувам, че разговорът зад стената пак е вдигнал градуса си:

— Да, знам какво имате предвид — упорства за нещо единият глас. — Честността се смята за диаметрално противоположна и дори противопоказна на каквато и да е политическа кариера! Политиката, разбира се, е огромна измама, от което следва, че лидерите в нея са водещите мошеници. Тоест за каква честност може да става въпрос? Тъкмо заради тази философия обаче цялата система е превърната в едно морално бунище!...

Откъсвам се от диспута зад опакованата в копринени тапети стена. На другия край на линията нежното гласче продължава с изреждането на телефонното меню:

— Имаме и много записи с информация за града: „Москва — имперската столица“, „Москва и революцията“, „Кремъл и кремълския парад“, също на различни езици. Ще си изберете ли нещо?

— Може би всъщност не, разговорът на съседите май е по-интересен. Да не ви задържам прекалено дълго на телефона?

— Няма нищо — учтиво отвръща тя. — Аз работя на телефона.

— Чудесно. А вие, дали вие не бихте могли... Не бихте ли желали...

— Какво? — гласчето й леко се озадачава.

— Не, нищо конкретно...

— Искате да ви правя компания?

— Не, нямах предвид това. Макар че вие всъщност вече ми правите компания. Но определено нямам това предвид.

— А какво имате предвид? Стори ми се, че искате да ми предложите да ви посетя, след като не намирате никого от агенцията.

— Признавам, че ми мина през ума.

— Не се притеснявайте, такива неща се случват. Често имаме проблеми с обслужването. Предлагали са ми и преди, но аз по принцип не приемам.

— Много правилно!

За няколко секунди в слушалката настъпва пауза.

— Вие сте в президентския апартамент?

— Да, тук съм.

— Интересно. Ах, да, вие сте всъщност... Приятно ми е.

— И на мен. Искрено се радвам, че там вече няма никой в офиса, в агенцията. Ето, че така попаднах на вас... Не, нямам това предвид!

— Не се тревожете, не се извинявайте, вие сте гост на хотела. Вижте, бих могла да мина край вас.

— О, това много ще ме зарадва! Кога свършвате работа?

— Няма значение, аз мога да мина и преди да съм свършила работа, не мислите ли?

— Така ще е най-добре, естествено.

— Хубаво, ще мина край вас. Просто една визита.

— Ще ви чакам.

— А вие, простете, откъде така добре говорите руски?

— Ще ви разкажа като дойдете, става ли?

— Става — отвръща тя, и прекъсва връзката.

Оставям слушалката върху телефона. Пластмасата се е затоплила от стискането в дланта ми, а като че ли и цялата стая не е така хладна както в началото. „Пуснали са отоплението“, решавам аз.

Сега пак мога да чувам ясно съседите. Думата пак е взел онзи, който постоянно си придава тежест в гласа. Почти мога да го видя как е седнал в креслото и от време на време намества края на вратовръзката върху върха на обемния си корем:

— Запитвали ли сте се какво кара хората да се занимават с политика? Аз винаги съм смятал, че с тази работа човек се захваща в някакво състояние на осъзнато или неосъзнато отчаяние... Да станеш министър или президент сякаш изглежда една толкова колективна мечта, че нито някой се е отказвал с лека ръка от подобно предложение, нито би могъл да бъде упрекнат, че ако го приеме, ще абдикира от своите принципи, каквито и да са били те преди. Това има нещо общо със самата същност на нашия спор, не намирате ли? Ето, представете си, че се прибирате една вечер в къщи или пък се срещате с приятелите си, и там, в този интимен и тесен кръг, сред хора, на които можете да имате доверие и с които без друго се съветвате за всичко по-важно, та ето там точно вие пристигате и споделяте: видите ли, днес получих предложение да стана министър на еди-кое-си министерство. Питайте мен — когато човек е изпитал на гърба си подобна ситуация, вече е съвсем наясно как протича всичко. Защото в този миг за голямо ваше учудване започва да се случва нещо твърде интересно, а аз бих го нарекъл и твърде показателно. Мислите си, че най-близките ви хора, кръвни роднини — майка, баща, брат, сестра, дъщери, синове, внуци и прочее, а също и останалите — съпруга, приятели, близки колеги и сътрудници, любими съседи и тъй нататък, ще започнат в един глас да ви разубеждават: „Не, моля те, стига си се раздавал заради чужди хора! Как така, не ги ли е срам? Не, откажи веднага, нямаш излишно време, нито излишно здраве! Ах, в никакъв случай — държавата е машина, която унищожава хората!“ Или: „Че как така, ти не ставаш за политиката, прекалено си честен, прекалено си добър, там се искат такива едни „качества“, нали знаем какви... Ти си чувствителен човек, ще си разбиеш нервите, а това е работа за нагли и дебелокожи типове, ех колко е хубаво, че си съвсем различен, затова ще откажеш, разбира се!“... И прочее, и прочее. Но какво се случва всъщност? Вместо да чуете тази единодушна пледоария в защита на вашето здраве, душевен мир и лично достойнство, с което да се подкрепи и душевното ви предразположение, вече сверено вътре във вас с помощта на съвестта, но което тщеславието все пак се опитва да изтласка надалеч от разума ви — вместо да се случи всичко това, ето какво чувате вие, с естественото за случая изумление: „Ех, сетиха се най-после! Браво, браво, време беше! Това е голям ангажимент, разбира се, но все пак не бива да се отказва — ти имаш качества, и ако не ги използваш докогато имаш възможност, просто ще бъде жалко!“ И още: „Не, дума да не става, такъв шанс не се повтаря втори път! Стига само сме недоволствали, ето сега можеш най-сетне да покажеш как трябва да се случват нещата в тази нещастна държава! Разбираме да се колебае някой, който не заслужава, но ти заслужаваш, че и отгоре, така че да се колебаеш и да се дърпаш е направо детинско, това си е ангажимент, който трябва да се поеме!“... Изумително! Хората, които до вчера са се клели заедно с вас — на същата тази маса — че политиката е квалифицирана измама, че държавата заедно с целия си бюрократичен апарат е достойна само да бъде мразена, осмивана и иронизирана, ето сега, че всички тези хора до един започват да носят вода от сто места, само и само за да докажат, че всичко изприказвано преди е било по принцип правилно, но ето го тук и едно възможно изключение, тоест вие персонално! И са така ентусиазирани, така искрени, толкова убедително говорят и не престават да изреждат мотивите си, увличат се дори в някакви повече или по-малко конкретни планове, предлагат услугите си за в бъдеще, че ето — вие почти вече се виждате на път да приемете ужасното и нелепо по същността си предложение: да се замесите с политика, да станете част от властта!

Но, скъпи и уважаеми приятелю! Вие ще се съгласите — ако сте имали някога подобен опит, или ако поне сте наблюдавали подобна ситуация отстрани — ще се съгласите, че споменатото отношение се среща предимно у хора, които сами не биха извършили това, към което сега с готовност подтикват другите. Тези хора не биха станали в никой случай министри, например. И биха намерили за решението си милион благовидни извинения, повечето от които твърде резонни разбира се. Но само да им се удаде възможност, и ето ги — те са в първата редица на антуража, ваши доверени съветници в сянка. А и не само в сянка — скоро започват да се хвалят с познанството си с вас, постепенно ще се окаже невъзможно дори по време на съвсем страничен разговор да не засегнат обстоятелството, че „той, моят приятел, син, брат, чичо, племенник, братовчед и прочее, той става сега министър!“ А после млъкват и се ококорват многозначително... Да, властта има такава една латентна функция, един облъчващ сърцата и мозъците потенциал, който по моему не е достатъчно изследван. Не искам да навлизам надълбоко, но моята проста теория е, че властовият ресурс е нещо като инфекция, като грипен вирус, който невидимо започва да се предава на околните. И ето, че те, заразени в различна степен от него, започват да страдат от същите симптоми, от които и вие — който собствено сте главният застрашен! По чуден начин, след протичането на болестта, ако се изразим образно така, пътищата ви се разделят. След оставката, абдикацията, уволнението или каквото следва в конкретния ваш случай — не ви го пожелавам, разбира се! — вие изпадате в някаква особена абстиненция и дълго се възстановявате, все едно ви е била повалила жълтеница. А те, околните, развиват за броени дни чудна резистентност! Тя се изразява в удачната способност да не ви гледат в очите при случайна среща на улицата, да не ви се обаждат така често както преди, а всъщност дори и изцяло престават да търсят всякакъв контакт. Темата за вашето доскорошно минало започва напълно органично да не ги интересува, станала е скучна, разгорещеността се е сменила внезапно с пълна апатия. И такава трансформация се случва винаги, неотменимо, по закон — казвам ви това като участник в няколко правителствени проекта... Да, налейте ми и да пием, наздраве! И дай Боже да не преживеем и революция, защото тогава вече кой знае какви инфекции и контроверзии е възможно да се получат, направо вътре в самото ни семейство! Но и без бунтове и революции цялата тази натурфилософия ми е пределно ясна. И в това, между другото, виждам и една от големите ползи от пребиваването във властта — човек научава нови неща. Нямам предвид само личния горчивия опит и новия начин, по който започвате да виждате своите близки и приятели, но говоря също и за тях самите — те са преминали през някаква особена мутация, която ги обогатява със съществен жизнен потенциал. Да, хората научават по нещо за себе си — в крайна сметка, властта ги прави житейски и душевно по-богати. Ето кое ме кара да отстоявам с всички сили принципите на демократичния избор и да се боря за шанса на всеки член на обществото да получи директен или поне косвен досег с властта. Една моя кауза, за която ще се боря в всички сили, до края — можете да ми вярвате! Но, моля ви се — аз само говоря, а вие изпихте цялото шише...

 

3.

Няма как — чувам ги дори и да запуша ушите си. Лежа изпънат в леглото, и вече не мога да определя колко време е минало. Това, което ме кара обаче внезапно да откъсна поглед от гипсовите фигури по тавана, е настъпилата промяна на осветлението. Малкото останали включени лампи са започнали да намаляват силата си, докато накрая напълно угасват. Усещам кратко въздушно движение в тъмнината, а после отново се появява светлина, но сега е вече трептяща, като от жив пламък.

Надигам се в леглото и виждам как от съседния хол се приближава млада жена, или по-скоро момиче — русите коси падат в едри широки къдрици до раменете й, тя е гола и държи пред себе си свещник. Когато достига съвсем близо до леглото и огънят на свещите започва да подскача в трицветни петна, пресичайки прозрачната коприна на знамето-балдахин, аз вече съвсем ясно виждам, че тялото й е гладко като камък, светло на цвят, стройно, безупречно, леко.

Тя оставя свещника на земята встрани от масичката и се отпуска до мен на леглото — поляга на хълбок и ме гледа. Устата ми внезапно е пресъхнала. Не мога да проговоря, а само да направя нещо, и то е напълно тривиално, но не искам да изпусна мига, в който се открила тази възможност — затова протягам ръка и погалвам извивката на кръста й. Спускам дланта си надолу и после я изкачвам отново към хълбока. Тя се усмихва, но не нахално, хитро или с прелъстителна усмивка, а искрено, почти неволно, сякаш съм я погъделичкал.

 

4.

Ето ти какви неща се случват с нас — на възраст, когато не ги очакваш, на място, за което не си и помислял, и в компания, каквато не ти е хрумвало, че ще споделиш.

Оттатък стената другите двама, все така загрижените за висшите политико-етически казуси, продължават на висок глас своя дебат:

— Може ли да сте така късоглед? Не, нямам предвид очилата... И защо все така задълбавате в индивидуализма?

Риторът е заел атакуваща позиция и предчувствам, че се готви да развие също своята теория, а всичко изречено аз — с натраплива почуда от този факт — успявам да следя, без това да ми пречи да съзерцавам карамелените колелца около гръдните точки на момичето, полегнало на две педи от мен.

— И нима не ви е ясно, че тъй наречените от вас „частни интереси“ всъщност не могат да бъдат хармонизирани и канализирани? Много ви моля, дайте ми думата, отворете си ако искате нова бутилка и ме слушайте! Аз много добре помня откъде тръгнахте: какво кара политически девствения гражданин да се захване с политика? О, да, тук веднага вие намесвате отчаянието, а и за удобство предпочитате то да е едно неосъзнато отчаяние — е, добре, ясно е, че така накрая ще достигнете до акта на самоубийството или до революцията, все едно! Но нека обаче да не драматизираме — това, че даден мотив изглежда необясним, не е повод да го захвърлим в бездната на непрогледната психология. Хората, човечеството като цяло, бълват безкрайно количество желания, страсти и мании, цяла джунгла от постоянно растящи потребности. И тези потребности непрекъснато се разрастват и ще се разрастват, разклонени и оплетени една в друга. И никой, никой човек, който тъй или иначе произхожда от същата тази система, не би могъл да се отстрани от тях, да ги изреже все едно са вредни филизи и бурени. Пък дори и не изцяло да ги оплеви, тъй да се каже из корен, а само да ги канализира, да ги фризира, да набута повсеместните и всевъзможни желания в нещо като хармония, ако използвам вашия израз — не, невъзможно е! Нужен е някой друг, някой изцяло различен и външен, човек-тотем, или — нека е така! — човек-идиот, княз Мишкин, защо не? Аз го наричам „човек-опровержение“, защото един подобен елемент би опровергавал цялата система. Ето такова едно опровержение е нужно като постоянен огледален образ. И ключът за изграждане на този образ на обществото е тъкмо истината — истината и само истината! Защото тя му липсва, на това общество. И неговият образ-обвинение и образ-опровержение трябва да бъде изтъкан само от истина... Няма ли да пием повече?

— Разбира се, наливайте. Съгласен съм да си признаем, че всичко това са само голи и непрактични разсъждения — и това, което вие говорихте, и това, което аз си мисля на глас, е много, много далеч от реалния свят, от живота на анонимния, но конкретен съсед зад стената, от света навън, зад прозореца...

— Не, не и не! Отказвам вече да гледам през прозореца, приятелю — това там е илюзия!

— Нека по-добре да гледаме в чашите си... — предлага с примирие другият.

Партньорът му обаче не желае да се укроти. Звънва стъкло и нещо пада на пода.

— Не съм съгласен! Светът без друго е достатъчно изкривен, а аз нямам нужда от повече очила, от диоптри и корекции на зрението! Не, нямам предвид вашите... Главите ни са заровени в пясъка и аз с човката си усещам всички боклуци, с които е натъпкана земята. Пълно е с ръждиви железа и неексплодирали снаряди, толкова много счупени бутилки и зацапана пластмаса, остатъци от пикници и повръщано. Не издържам тази мръсотия!

— Да чупим тогава! Да строшим чашите в стената!

— Не! Пазете бутилката!

Сцената оттатък вече е загубила първоначалното си очарование, но нямам никакви излишни сили да се боря с гласовете им — тялото й е в ръцете ми, шията й е извита настрани и златнорусите коси падат върху лицето, откривайки само ухото и ъгълчето на устните.

— Хаотичното разрушение с нищо не може да ни обогати. Нека първо обсъдим. Аз, например, не съм против чупенето... И въобще, ясно е, че новото винаги расте върху останките на погрома, но все пак...

— Да, да и прочее, но докато ние обаче се надприказваме, някой винаги ни изпреварва и пълни ръцете си с невинната плът на демокрацията!

В стената звънва строшено стъкло, после отново и отново. Тя потрепва и вдига ръка, обвивайки врата ми. Усещам пръстите й, оплетени в косата на тила ми.

— Пазете бутилката! — чува се отново тревожен вик.

Следват нови стъклени, а може би и кристални трясъци. Нещо се стича по стената, издрънчава полилей, срутил се от тавана. Сякаш ни дели китайски параван, тънък като цигарена хартия — чудя се как парчетата стъкло не падат върху нас, но вместо това върху мен се изкачва тя, обръща ме по гръб, разкопчава ризата ми, прекрачва ме, и възседнала ме така с блестящи бедра от двете страни на кръста ми, без да каже нито дума започва да се разхожда по мен — в неподозирана дължина, разтегля себе си, своето тяло, а с него и моето. Ние се претъркулваме, сменяме местата си, разменяме позициите, горе и долу се менят, и само трицветният маяк на знамето над главите ни ми показва посоките на света.

„Каква нощ!“, мисля си. Каква дипломация, започваща там, където завършва дипломацията на войната, приключила със смяната на средствата на дипломацията с други средства — средствата на войната...

Така си мисля, така си приказвам сам със себе си в ума си, като не преставам да чувам всичко околно, включително и случващото се оттатък, макар и вече да не слушам нищо конкретно.

„Каква Москва!“, мисля си — мисля си го на руски и на много други езици.

Усещам меката миризма на разтапящите се свещи, мирисът на нейната кожа, по която изглежда няма и капка парфюм. Никакъв друг аромат, освен нейният собствен.

— А не е ли демокрацията едно еротично забавление? — споделя философски гласът зад стената, съпроводен от звук на строшена чаша. — Нима това не е очевидно? Като начало, нека попитам: нима е възможна демокрация без любов? Всичко започва с изборите. Фалшиви или не, а може би още по-добре, ако са опорочени и гримирани — изборите са първичната еротична игра! Един красноречив флирт, в който конкуриращите се кандидати се кипрят и дефилират пред окото на гласоподавателя. Целта е ясна — да бъде възбудено политическото му либидо. Да се гласува, тълпите да се втурнат към урните! Впрочем, какъв недвусмислен символ са тези кутии, девствено облепени по краищата с белите лентички, подпечатани със знаците, гарантиращи честта им! И само малък, тънък процеп, деликатен уж, но изложен на най-видната страна, отгоре...

Гласове и шумове, които постепенно затихват, удавени в тъмнината. Остава само бялата следа от открехнатата врата на просторната баня, в която е влязло момичето. Чувам я как сега се облива под струите на душа.

Ставам от леглото и отивам след нея. Облегнат на рамката на вратата се вслушвам в тихото й тананикане.

— Ти си телефонистката, нали? — питам.

— Разбира се, аз съм. Радвате ли се, че дойдох?

Тя ме поглежда, разтърквайки зеленото кубче сапун в ръцете си.

Трие с длани цялото си тяло, от шията до стъпалата на краката. Облива се в пяна, косите й са мокри и сега са станали по-тъмно руси от тежестта на водата, попита в извитите кичури.

— Много се радвам, наистина.

Струята на душа секва, тя се завива в грамадната хавлия и търка косите си. В огромния апартамент е все така тъмно, свещите са почти догорели. Топлината обаче е победила и аз не мръзна, въпреки че стоя съвсем гол центъра на спалнята.

 

 

5.

— Време е да вървя — казва ми тя.

Вече е взела свещника в ръка и отива до вратата.

— Не се безпокойте за хавлията, аз ще я върна направо в пералнята. Докога сте в Москва?

— Хм, труден въпрос — отвръщам, загледан в босите й стъпала.

— Добре, можете да ме намерите, ако имате нужда.

— С „девятка“, нали?

Опитвам се гласът ми да не звучи тъжно. Още при встъпването в длъжност си обещах най-тържествено по време на целия мандат никога да не си позволявам да звуча тъжно, нито в обществения, нито в личния живот.

— Да, набирате „девет“ ако сте в стаята. Иначе просто наберете „72“, това е моят личен номер в централата. Приятна вечер! — и тя излиза навън.

 

 

6.

Става съвсем тъмно.

Опипом стигам до леглото и се срутвам върху завивките — още са топли. Докато вече се унасям в сън, някаква миризма раздразва носа ми. Протягам ръка напред и докосвам крайчеца на трицветния плат, спускащ се като саван над четирите краища на леглото — ивицата по ръба е обгорена, коприната се е стопила, сигурно от пламъчетата на свещника, който тя бе оставила на пода. Коприната, оказва се, е изкуствена, и почернялото навито на фитил парче продължава да мирише с полиетиленов привкус. Пак затварям очи и благодарейки на съседите за геройския им опит да постигнат тишина, се унасям.

 

7.

Не знам колко е часът, навярно късно среднощ, когато се разбуждам, а от безпаметството съм изтръгнат заради някаква суматоха, чието местонахождение е твърде неопределено в околното пространство.

Струва ми се, че шумовете подобни на топуркане и тътрузене идват от всички страни, включително под мен и над главата ми. Светвам нощната лампа и бързо разбирам, че бялата пелена наоколо не се дължи на слепените от съня очи. Нейната консистенция е млечнобял задушлив дим, който се сгъстява ниско над пода.

Седя изправен в леглото. Навярно би трябвало да изпадна в паника и да изпитам страх, но за мое учудване оставам все така спокоен сред чаршафите, докато постепенно осъзная, че в коридора се чуват пресекливи гласове и странни шумове: някой тича и сякаш влачи по пода чували. Различавам и непрекъсващо нервно тропане — навярно по моята врата или пък от вътрешността на шкафа за дрехи. Над всички други звуци се носи и пищенето на алармен звънец.

Откъм съседната стая също навлиза шум, този път вече наистина отвратителен — не просто го чувам, но го усещам направо с кожата си — все едно някой е решил на всяка цена да настърже стаята с готварско ренде. Заедно с всичко това на кратки паузи долитат и тъпи удари по пода, псувни и шуртене на вода. После лампата примигва и настъпва мрак.

Решавам, че е по-разумно да не оставам в леглото. Изправям се. В същия миг над вратата се включва аварийна лампа, която осветява фигурката на малко тичащо човече и зелена стрелка, сочеща към вратата — навярно за да ме подсети да потърся спасението натам, а не през прозореца.

Успявам криво-ляво да се обуя и излизам от апартамента.

На прага веднага се спъвам в дългия килим, навит на руло по цялата дължина на коридора. Причината за този трудоемък ход е напълно неясна и със сигурност се превръща в сериозна пречка за евакуацията. А евакуация все пак има, защото из далечните краища на коридора се мяркат фигури — полуголи и по пижами, с разрошени коси. Виждам как множество врати се отварят и обитателите, едва прекрачили навън, се спъват също като мен и падат на земята. Светлината тук е малко по-силна, но затова пък непрекъснато мига, докато накрая успява да се закрепи. Към далечния звук на алармения звънец се присъединява и пожарната сирена, инсталирана някъде на етажа. Звукът е отчайващ и направо нетърпим.

Аз запушвам уши и търся с поглед следващата зелена стрелка. Откривам я в края на коридора, където — логично впрочем — се оказват и стълбите.

Навеждам се през перилата и под мен зейва зловещ черен комин, в който на равни разстояния просветват слаби зелени точици. Едва съм успял да набера достатъчно решителност за да тръгна надолу по стълбите, и ето че за гърба си дочувам сумтене, пъшкане и звук ок приближаващи тела.

— Дайте път, моля, дайте път! — още с първите думи разпознавам гласа на единия от двамата си съседи.

Обръщам се и виждам отвратително дебела фигура с нереално изпъкнало напред шкембе, и един друг, със слабо и високо тяло. На фона на своя спътник той изглежда направо хилав. Двамата не успяват да се поберат достатъчно добре във формата на коридора и, редувайки се един пред друг, се носят към стълбите.

Задминават ме и се спускат, трополейки надолу. Тънкият нарежда:

— Защо не взехте бутилките? Цели три бутилки!

— Ох, ох, моля ви... — стене дебелакът.

Нямам време да ги съзерцавам неподвижно, а и димът вече нетърпимо люти, настанил се е в целия коридор. Стисвам перилото в дланта си — то като че ли вибрира, сякаш цялата сграда в основите си е започнала мълчаливо да се тресе и парапетите пренасят треперенето до най-високите етажи. Понечвам да стъпя на първото стъпало и да тръгна надолу.

„Какво правиш?“, обажда се глас в неуверената ми глава.

„Млъквай! Без глупости, аз сега излизам!“ — пресичам веднага колебанието.

„А там?“

„Какво там?“

„Как какво, как какво!“

„Добре, но за къде там говориш?“

А тя?... Но какво ще прави тя тук — телефонната централа е на друг етаж, и със сигурност отдавна тях вече са ги евакуирали...

Обръщам се назад в мълчаливия коридор — вече всички са напуснали.

 

8.

„Президентският апартамент“, минава ми през ума.

„Така, точно така!“ — за гърлото изведнъж ме сграбчва някаква трескава тревога — „От другата страна на стената!“

Правя крачка нататък. По дяволите, кой е навил така килима?

„Зад стената, зад стената, в другата стая, при съседите...“

Подминавам моята вратата и спирам пред следващия номер. Вместо табелка върху тъмното лъскаво дърво е поставена месингова плоча с гравиран надпис:

 

„ПРАВИТЕЛСТВЕННЫЙ АПАРТАМЭНТ“

 

Интересно — на входа на президентските покои нямаше даже и една цифра, а тук под табелата е инсталиран целият масивен герб с оцветени елементи: двуглавият имперски орел почти се губи, скромно кацнал върху жълт капковиден щит под центъра на композицията. Окото трудно ще се спре на едноцветните му пера и още преди да се вгледа в хищните глави, втренчени на запад и на изток, вече се разсейва от синкавите оттенъци на хермелиновата мантия, обкръжена от листа — вдясно дъбови клони, отляво лавър, жълтеещ на златните си нанизи като тютюн. В почти пълен кръг по хералдическата елипса са наредени девет короновани щита, а до всеки от тях вече е наместено етикетче с надпис. В бързината някои от листчетата са залепени накриво:

 

„Gerb zarstva Kazanskogo“

„Gerb zarstva Polskogo“

„Gerb zarstva Hersonysa Tavricheskogo“

„Soedinennie gerbi velikih kniajestv Kievskogo, Vladiomirskogo & Novgorodskogo“

„Rodovoï Ego Imperatorskogo Velichestva gerb“

„Gerb zarstva Astrahanskogo“

„Gerb zarstva Sibirskogo“

„Gerb zarstva Gruzinskago“

„Gerb velikogo kniajestva Finliandskogo“

 

„Страшничко!“, потръпвам аз и някак ми става неуютно в самотния коридор.

Върху синия сребърен фон на щита горе в ляво, един черен коронован дракон опитва да се измъкне от композицията върху жълтите си шпорести крака, а езикът, опашката и клюнът му са червени. Под него е замръзнал като препариран изпъченият орел на полския пурпурен щит под корона с рубин, а пò на юг над златен правоъгълник изплезва алените си езици орелът на Херсон Таврически, притиснат на гърдите с лазурна плоча, обрамчена с ивица блестящ в жълто метал.

В десния ъгъл на следващия щит, разсечен на три като с двузъба вила, златен леопард е нахлупил желязна корона, а задните му крака се покатерват върху гърба на една от двете черни мечки — те крепят на лапите си кресло с червена възглавница, над което искри запален трисвещник. В синия наконечник на плочата, под символите на трите велики княжества, изтича сребърна вода, по която плуват застинали с глави една срещу друга две риби със сребристи люспи. Над щита като купол е поставена корона с мека мъхната ивица по края.

„Шапката на Мономах!“, гордо възкликва далечният глас на Наталия, внезапно усилил украинския си акцент: „Подарък за княз Владимир, от императора Василий! Короната, и сестра му Анна!...“

„Стига се перчи!“, иде ми да й кресна, но новгородските мечки се озъбват толкова злобно, че едва не развалят цирковия номер с поставеното върху лапите им кресло.

„Кристал-баланс!“, изръмжавам аз и преглъщам яда си.

В основата на хералдическия часовник точката на шестия час разполовява щита на Негово Величество императорския герб: под кралската петоребрена корона вляво триумфира кървав грифон-щитоносец, а от черната рамка едно от осемте златно-сребърни лъвски лица захапва разперените му криле. Върху другата половина на плочата още един лъв, който пази с вирната алебарда малката си тривърха корона. Зад него тичат в леопардова крачка други два лъва, излети в лазурно синьо. Под тях сребърен лебед с катранени крака и злато на шията удря с криле над препускащия конник, възседнал искрящ кон на седло от черен плат и с меч от злато в изпънатата ръка...

Завива ми се свят, в очите ми се приближават в раззинатите усти на животните-пазачи, препречили проходите на безбройните щитове. Краката ми губят опората си върху корена на лавровия дъб, от който излизат и се протягат в кръг дългите филизи с листа, пробягващи по двойки едно след друго като тялото на неуморна стоножка.

...Окъпан в басейн от алена кръв върху финската гербова плоча, лъвът размахва двата си меча и от кръстосването на остриетата им около него се пръсват като искри осем рози. Те в миг изтръпват от студ и замират в синеещи петна подобно скрити рани. Над тях опитва да се изскубне сребърният иверийски кон, подлуден от блясъка на набъбващите осмовърхи звезди, а по петите всеки миг ще го застигнат две черни стрели, пронизващи склоновете на огнедишаща планина — на върха й с разтапяща жега се разпалват алени езици.

Небесният свод е поръсен с тюркоазени овали, по него три шестолъчни светила отлитат като капки в синевата и в центъра помежду им набъбва плътен червен полумесец. Насочени наляво, остриетата на бикорогия му овал дават знак на галопиращ черкезки княз, а друг един лъв пришпорва коня му, настъпвайки го по опашката.

Пред сърцето си слятата от пет страни грузинска армия държи икона-щит.

Върху заснежения отрязък сребърно сибирско поле, един самур разиграва с близнака си самотна карта — седмица спатия — но макар и унесени в играта, двата собола притискат с лактите си струната на лък: готови са да я заредят с опашати стрели, увенчани с коварни метални контри.

Уплашена, превърната в полудяла комета, зеницата хуква нагоре, за да мине опасно близо под острието на оголен ятаган със златен ефес, положен върху астраханския лазур...

Кръстосани като стрелки на часовник, очите ми се катерят назад във времето, погледът се изкачва към втория, после към първия, накрая отново пада при дванадесетия час — високо горе, под купола на камбаната от злато, в която еква преповтарящият възглас, изписан на изпъкналото й чело: „Съ нами Богъ!“

И ето, че вече залитам надясно, за малко да опра ръка върху брокатите и да стисна в премалелите си пръсти крайчетата на императорската хоругва, издигната най-високо над хералдическия монумент.

Понеже нямам две глави като орела на императора, очите ми се разделят и ще пръснат главата ми — всяко едно хипнотизирано от по три пъстри точки: последните, най-горе изстреляни светила на зарята от многоцветни гербове.

В дясното око дълбаят трите плочи, некороновани, но зорко пазени и надписани с етикети под бащинската длан на самодържеца:

 

„Kniajestva & oblasti Iugozapadnie: gerb Volnskij, gerb Podolskij, gerb Chernigovskij“

„Oblasti Pribaltijskie: gerb Estljiandskij, gerb Lifljandskij, gerb Kurljandskij & Semigalskij, gerb Karelskij“

„Turkestan“

 

Там черният кавказки еднорог разрива с копито жълтата земя и пълни с кръв очите си, а през вълнистата му грива претичва светла искра. Клепките треперят, дясното ми око се бунтува, а лявото, разплакано от благословията на равнораменен кръст, изграден от пет правилни квадрата, укрепени отвсякъде с безпощадната ненарушима сплав от благородни метали и кристали с гербова символика — клетките на червен пламтящ елен, снежен барс и сребърна притичваща лисица, оръдие с възпламенен фитил, изправен воин с меч в ръката — и ето надписът:

 

„Kniajestva & oblasti Velikorosijskie: gerb Pskovskij, gerb Smolenskij, gerb Tverskoï, gerb Iugorskij, gerb Nijegorodskij, gerb Rjazanskij, gerb Rostovskij, gerb Iaroslavskij, gerb Belozerskij, gerb Udorskij“

„Kniajestva & oblasti Beloruskie & Litovskie: gerb Litovskij, gerb Belotokskij, gerb Samogitskij, gerb Polotskij, gerb Vitebskij, gerb Mstislavskij“

 

Още четирима, като отмъстители, хукнали всичките на запад — сребърен конник на сребърен кон, лазурносин конник върху червено седло, на червено седло — искрящо бял ездач, а на белия кон под златно покривало — четвъртият, в десницата със сребърен меч.

Спасява се настрани окото ми, зеницата отмества ириса, привеждат се в завесата на миглите, опитват да намерят закрила под клепачите — къде?

Върху последните, обвити в зеленото на непристъпните гори и янтар от изгрева на слънцето, върху сетните щитове, изпъчени нарочно сякаш най-наляво върху гербовата карта, сменили запада и изтока:

 

„Severno-vostochnie oblasti...“

„Gerb Permskij...“, Евангелие върху мечи гръб, над бяла козина обков от злато...

„Gerb Viatskij...“, червената ръка със побелели пръсти опъва тетивата на стрелата...

„Gerb Obdorskij...“, червеноок смолист бегемот пристъпва на лисичи лапи...

„Gerb Kondinskij...“, дивак, изпъчил голите гърди сред всички тези оковани в брони рицари...

... и ето го накрая

— завива ми се свят от толкова безочие! —

— във правилния, десен ъгъл на гордата квадрига —

— подтичва, дърпа със останалите —

— със вирната глава —

— не стене, не припада от умора! —

— бялото агне —

— без гордост, без тщеславие, че се родее със Златния телец! —

— смешен и малък —

— щастлив сред менажерията —

— като жертвен агнец...

... препрочитат очите ми

надписа

присъдата

разсипва се злобата ми в стиснатите зъби

на бяло листче

с нервна ръка

просто ей така

нахвърляно

с модерните латински букви

с грешки

и фонетични припадъци

— чета преди да падна пред вратата

украсена с мъртвия печат на империята —

а в горния ляв ъгъл

в ъгъла на ъгъла на малкия щит

думите върху хартиения къс:

„Gerb Bolgarskij“!

 

 

9.

— Ах! — не мога да се въздържа от крясъка на накърнената автономия и замахвам с юмрук във въздуха: — Няма да ви дам държавата си!

— Е, хайде стига — носът на Наталия щръква над рамото ми, — на кого пък сте му притрябвали!

Опипвам с пръсти по бюрото, за да намеря кабела със слушалките, бръмбарчето на падналия зад екрана микрофон, и да заглуша досадния й глас, да вдигна тревога, да извикам за помощ:

— Открадната е историята на отечеството ми! А ето, че сега... сега, когато ни остана само името...

— Защо викаш, защо пищиш — утешава ме тя и почва да ми мачка гърба, ах как мразя това, как ненавиждам майчинското й отношение!, — какво толкова е станало?

— Какво е станало ли? Ето какво: аз, даже аз самият нямам герб, а там в короната са си вписали „Герб Болгарский“!

— Но това е някъде на Волга, миличък, на Волга, при Казан... — ръчичките й като мишки гризват кожата на плещите ми: о, превратно иго на вековете! — Някога е било, някога, няма вече Болгария, нито Булгария, успокой се: Татария е там сега, русите са се погрижили. И въобще, какво имаш ти с тях, тоест с нас?

— Ти къде пък се набърка — в очите ми блясва мълния и едва се сдържам да не й извия ръцете, — ти си украинка!

— Аз съм ти съпруга!

— Да мълчиш!

— Олеле! — Наташа плясва с длани и тъпанчетата ми пукват. Господи, помогни ми да не я удуша, от ушите ми ще потече кръв... — Майчице, що за букви са това?

— Нахална си, жено, а отгоре на това и неграмотна! В мрежата, щеш не щеш, адресите са на латиница, ето нà — няма Россия, няма Киев! Има само ROSSIA, RUSSIA, ROSSIJA...

или RUSSÏA

и RÛSSŸĀ

ако щеш

защото има вече

единствено

RUSSKY (GLAVNI)

Russky (malenki)

Russky (gramatika)

Russki (vulgata)

Russki (intyitiv)

Russki (subtitr)

и

S U P E R L A T I N I Z A ! . . .

 

 

10.

— А вие си щадете все пак сърцето, уважаеми — успокоително ми отвръща мек и топъл глас с непознат акцент. — Как иначе ще пристъпим към процедурата?

Вратата се е отворила, вижда се вече бялата престилка, стетоскопът на врата, плоският накрайник, пъхнат в джобчето на гърдите под везаната петбуквена емблема — първата буква е сякаш „Х“...

Но ръката ми безкрайно дълго се протяга, не мога да удържа юмрука си, замахнал вече в празното.

„Горкият човек“, минава ми през ума, „той пък какво е виновен?“

— Да, прав сте — добавя непознатият, отбягвайки удара, — тъкмо от вината сърцата натежават и губят еластичност. Но ние ще се погрижим, ще възстановим атрофиралия мускул. Имайте ми доверие, все пак и двамата сме представители на малки и незначителни нации. Замисляли ли сте се защо великите президенти — тоест, пардон — императори, винаги се оставят в ръцете на хирурзи от малцинствен произход? Моят колега и академик Акчурин, Ринат Сулейманович, татарин, или щом предпочитате — поданик на Волжка Булгария. И доктор Хазим Сафи, какъв хирург, какви ръце, а по произход от декласирания свят — Багдад, Ирак и прочее...

— Не, не! Не ща при тях... — избърборвам на един дъх, като крия очите си, — искам вие...

— Че защо, защо? Та те всичките ако объркат, тъй да се рече, конците, минават със сигурност при мен на поправителен...

— На мен вас именно ви препоръчаха!

— Уви! Уви, уважаеми, скъпо е...

— А аз имам, имам! — бъркам трескаво по джобовете си.

— Какво бъркате? Какво там търсите и дирите? — любопитства дяволът в престилката.

Вдигам очи, но все пак не чак толкова, че да го видя в лицето.

— Е?

„Какво наистина търся аз?“

— Впрочем, тук съм само на посещение. Тръгвам. Излизам. Както се казва — на вратата се срещаме, между другото, zwischen Tür und Ankel, както се изразяваше окупаторът. Мога да допусна, че не сте влизали. Домакините са ревниви, все пак са собственици... — и той почуква с нокът по месинга: „Правителственный апартамэнт“.

„Какво наистина търся? Какво правя тук? И колко е часът, нямам часовник, както винаги...“

— Е, добре, все пак подсетихте се! А часът... мога да ви услужа — и той запрята ръкава си, — часът е вече съвсем напред. Почти е десет сутринта.

„Парите ми!“, почти извиквам на глас.

— Правилно отбелязахте. А сега трябва да побързате.

И той замахва с крилото на вратата срещу мене.

— Докторе! — понечвам да извикам.

Процепът се затваря, очите му блясват в тъмното:

— Къде пък виждаш тук лекари?

 

11.

Устремен напред, ръбът на вратата приближава. Гербът се полюшва, оказал се внезапно окачен на самотен гвоздей.

— Сега трябва ужасно да се бърза. Настъпват мигове, когато секундите решават всичко. И всяко средство за побеждаване на разстоянията е от полза...

Орловите глави политат втренчено към мен.

— Побързайте! Летенето е снизходително занимание, оприличава ни на по-високи същества в природата. Няма нужда да влизате в тази стая, стопаните не изоставят вън от касата секретните си планове. За какво ви е да тършувате в тайните на империята? Там, както винаги, има само войни, заговори, предателства, разорени армии, арести, смърт, репресия и лагери! Внимавайте — каналите към Беломорието все пак не са напълно построени, народите не са докрай разселени из степите, останалите варвари все още предстои да бъдат покорени, прибрани под крилото на имперската аквила...

Успявам да препреча с длан лицето си, преди орелът да ме клъвне с клюн.

— И затова не прибързвайте, не се зачитайте в тайните списъци, защото там може да е и вашето име... и всички ваши имена! Господи, та вие искате от мен утехата на медицината: да ви опаша с нови ремъци сърцето! Бленувате пришиване на непослушните аорти и преобръщане на жизнените притоци. Боите се, че кръвният поток отнася смисъла и го размива в екстаза на телесния юг. Жадувате привързване към правилните уравнения на севера... А всъщност свободата е единствено в бунта на разлудените сърца! Защо по-добре не хукнете далеч от всички възможни лечения, ако ще и да са препречени с решетки прозорците на болничните стаи? Подписали сте някакви документи, но не сте били на себе си — предали сте в ръцете на шарлатаните това, което не е било докрай ваше достояние, защото тогава още не сте го познавали! Сега размахвате юмруци, разбивате с глава пироните на отчаянието, нанасяте си рани...

Като щит огромната хералдика се приближава над мен, разраства венците на овала си, притиска свода на диханието ми с тежестта на златната си камбана...

Аз вдигам инстинктивно ръце да я отблъсна.

Побелелите ми пръсти се очернят в крилата на орела. Едната му глава, извита грозно настрани, изграчва със звука на разкривения метал. По мене се посипват пера от черен кварц — вратът на птицата е в дланите ми.

— Дърпайте! Опънете юздите на времето, защото часът удари! Ето, ти счупи имперската играчка! За кой ли път виновен ще бъде друг, но кой? Някакво непознато дете, малкият ти брат? Неловките ръце, строшили камиончето! Стига сънища, бъдещето още не е минало — след толкова дълга поредица от грешки могат да следват единствено верни ходове и истини! Да спрем вечната игра на двойници! Унижение е непрестанно да питаме: „Кои сме ние? Кой съм аз: онзи, който пита „Кой съм аз?“ или онзи, който не може да отговори?“... Замислете се: когато откъсваме филизи от дървото на живота, и най-вече от забранените клони, ние всъщност грабваме примитивната, но така потребна тояга, удължаваща ръката на скования от неподвижност инвалид — шибваме коня на телата си кентаври: ето как се самосъздава отделният индивид! „Кой съм аз? Кои сме ние? Какво е нашето предназначение?“ — това са въпроси, допустими единствено в едно различно, друго, не тукашно измерение, но за да се отправим в него, ние трябва да напуснем, да се отделим от хипнозата на своите двойници, от своите близнаци, сковали ни в телата си. Двете линии, които никъде не се пресичат — това е остаряла версия на вселенската теория! А има Лобачевски, има нови и различни основания на цялото това мироздание!... Впрочем, ето ви още една волжскобулгарска връзка — да, аз бих ви оперирал, но защо не в прекрасния Казан, в клиниката на тамошния университет, където ослепя, доведен до пълно изтощение и в немилост Николай Иванович, гений на пространството, творец-създател на неевклидова геометрия? Не, по-добре, да направим друго — определям ви като начало среща в дома на Ушкови, сега там отлежава татарската национална библиотека — каква сграда, брилянт, изваян от самия Мюфке! Елате, нека поседнем сред книгите със златни гърбове, да разлистим страниците на Geometrie Imaginaire... Дързостта на фантазията и вихърът на въображението, оръдието на движението, на преместването! Маймуната прохожда на два крака! Homo erectus, ето я вашата диагноза! Homo viator! В този свят може да се пътува, има колела и криле, има пътища, магистрали, писти и излитащи полети... Напред!

Откъртена от постамента си върху златото, искрящо в мъртвешки оттенъци, орловата глава проточва шия.

— Ние сме успоредни линии на самите себе си и докато не полетим, не ще успеем да се пресечем, точката ни ще остане самотна и безсмислена, през нея ще тече само линейната права на съдбата ни — еднократно и с финал веднъж завинаги...

Крилете удрят първия си чудовищен размах — размазани от топлината, обшивките на гербовия корпус трептят, сребро и порфир се стичат върху разплаканото лице на вибриращата хералдика, опръскана от огъня на откритите сопла — като янтарни ями очните кладенци зейват алчно: нагоре, предусетили започващия полет. Изкривен и превръщащ се в наелектризиран крясък, гласът се лее през рупора на затварящата се врата, криви квадратните й очертания, обтича правилната рамката в пулсиращи кълба и аз усещам с цялото си тяло как ме изкачва на самия ръб на острото си ехо. И мога сега да протегна ръце в прегръдка около черната шия на птицата, оживяла и сменила студенината си с парлива жега — като потоци от претопено гориво, изригващо в тътена на мъртвешки дъх от човката на обтекаемия корпус.

В разкъсаните облаци на небеса и тавани, подгизнали от чакане над главата ми, примигва разрешението на високия ален маяк: „Излитане!“

Орелът загърбва своя двойник, и с грохот, предвещаващ мълниеносно движение, се откъсва от него, освободен сякаш и от сянката си. Ноктите се разперват, отхвърлят тежестта на земята, политат свободни, изпуснали двете котви, в които бяха впримчени краката — скиптърът и кръглия глобус на державата.

— Ние винаги сме държали в ръцете си оголения и безпредметен череп на съдбата. Редно е да съживим изначалното й призвание, да я накараме да ни служи: не само да ни придърпва натам, където чака предопределението, а да лети в посоката, от която извира непредсказуемото ни бъдеще!... Сбогом, ще се видим, ще бъдем неизбежно заедно на масата, върху която се разпределят сърдечните жребии. Обещавам да получите най-съкровеното ми архитектурно и кардио-хирургично откровение! Щастлив е лекарят, надминат по дълбочина на пробива от пациента си, когато той протяга ръка — дори и под леда на наркозата! — и дърпа скалпела надолу, по-навътре дори от допустимото в науката за сърцата дръзновение! Ще познаете лицето ми, там и тогава, сред другите лица, под маските върху еднотипните силуети — ще бъда в черно... ще бъде бдение... ще бъда като откровение!

Махвам с ръка назад, за да отпъдя мухата му, кръжаща над гнездото на орлите. И все пак — за да го поздравя.

Поне това заслужава лудият, изпращащ ни на път с лице ухилено и омазано в щастливи слюнки.

 


напред горе назад Обратно към: [Вундеркинд][Георги Тенев][СЛОВОТО]

 

© Георги Тенев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух