напред назад Обратно към: [Вундеркинд][Георги Тенев][СЛОВОТО]



VI.


1.

Аерогарите на всички курортни градове по нещо си приличат, заради оживлението, ескалиращо на подобни места до неудържим хаос.

Тук всички са чужденци, а макар и абсурдно — наистина сякаш няма никакви вътрешни полети.

Събитията през тази сутрин обаче се развиват съвсем мълниеносно:

В северния терминал отварят очи електронните табла над гишетата на „Островни Авиолинии“. Започва приемането на пътници за два от най-активните рейсове на сезона — полет 281 до остров Свободний, и полет 311 за Малкия архипелаг.

Точно двадесет метра по-високо, на второто ниво на терминала, трансмисиите на багажния конвейер започват да разтоварват куфарите на пътниците, пристигнали току-що от същите две направления — съответно с полети 208 и 103.

Девойка с матова кожа, изостряща блясъка си от контраста с морскосинята униформа, чака в недоумение пред крилатата хармоника на пневматичния пешеходен ръкав. През неговите порти както обикновено трябва да се изсипят тълпите загорели туристи. Но за изненада на момичето, от изхода не се появява никой.

Девойката приглажда още веднъж антрацитната си прическа и поизпъчва гърди, а след това надзърта в сумрачния ръкав. Няма и следа от пътници. Тогава тя притичва зад остъкления трапец, който разделя на две залата за пристигащи пътници, и там с изумление вижда, че и ръкавът насочен към самолета от полет 103 е също така пуст. Друго момиче в синя униформа, също антрацитна хубавица, стои и зяпа учудено. В този момент нещо избухва.

 

 

2.

Сладникава пара обгръща приземния етаж. Натръшкани зад гишетата, служителите на „Островни Авиолинии“ лежат в безпаметен сън, неуспели дори да изпуснат от ръцете си купчинките билети, етикетите за багаж и шарените колоди чуждестранни паспорти.

Беше се случило горе-долу така: красива млада дама с бял шал, преметнат върху синкавата коса, с тъмни очила, гарнирани в искряща бяла рамка, се беше приближила до едно от двете кубчета в средата на коридора — между тях пътниците преминават към вътрешността на терминала, доверчиво предавайки багажа си за проверка.

Там я посреща усмихнатата физиономия на девойка в син панталон и жълта риза, украсена с две брошки, които изобразяват съответно самолет с инициалите на „Островни“ и стилизиран детайл от маската на популярен регионален демон.

Момичето накланя добродушно глава настрани и от ухото му потреперва тънка обица с малки изкуствени аквамарини:

— Вашият билет, ако обичате!

Дамата с очилата остави високия алуминиев куфар на земята и се озърна настрани. После някак упорито погледна момичето, озърна се пак и внезапно трепна, все едно някой я бе докоснал по рамото.

Служителката продължава да се усмихва с наклонена настрани глава:

— Вашият билет?

Мина още секунда, жената се обърна надясно, вече с гръб към куфара и гишето. След това с много бързи и ситни крачки се отправи към коридора.

Под остър ъгъл тунелът отвежда встрани от залата, сред осветени табели и стрелки, сочещи към магазините за сувенири. Белият шал се скрива зад светещ пластмасов екран с изрисувана многокрака фигура, едновременно вписваща в себе си ъглите на звезда и силует на пеперуда — символът на миниатюрния ритуален храм на аерогарата.

Тази необичайна сцена не привлича особено внимание — преди да се усмихне на следващия клиент, момичето все пак хвърля поглед към отдалечаващата се красавица. Минават още няколко мига, откакто дамата се е скрила зад завоя. След това идва взривът.

Когато станат обект на нападение, всички аерогари още повече започват да си приличат — за секунди по всички крайници на разклоненото тяло на свързаните и разклонени терминали премина електрическа тръпка и после увисна кратка тишина. Миг след това настъпи безобразен хаос.

 

 

3.

За сигурността на летището се грижат три автономни служби. Първата от тях е малкият отряд по сигурността — патрулите с бели ризи с къс ръкав и сини яки, обути в черни панталони, натъпкани във високите обувки. Те са въоръжени само с радиостанция и чифт белезници, но винаги могат да застанат под някоя от камерите, дискретно монтирани между светещите информационни табели, и там просто да размахат ръка. Подкреплението веднага ще изскочи иззад най-близките летящи врати.

Самото то представлява тъмносин електромобил, нашарен в долната си част с черно-жълта лента. Върху предната и задната му платформа светят сини лампи, акомпанирани от говорителите на сирената. Вместо покрив върху колата има носилка на сгъваеми колела, а отстрани стърчат дръжки, за които се държат членовете на патрула, по четирима от всяка страна. Отзад зад тънка пластична мрежа са наредени натъпканите един върху друг сигнални конуси за маркировка и изолиране на критични зони. До тях има пожарогасители, пожарникарски дихателни апарати, брадва с две остриета — едното наточено до блясък, а другото омекотено с гумена качулка. На втория ред в лесно достъпния шкаф лежи навито на ролка и пакетирано в полиетилен стометрово въже със сигнални флагчета, в съседство е зареден кафез с автоматична врата, която се отваря само отвън, и с ключалка, защитена с код. Нахлупени един в друг, проблясват защитни шлемове с подсилващи гребени на темето, а в ъгъла има бидон с дестилирана вода и механична помпа на гърлото. Над него висят нанизи с алпинистки карабинери от различна големина.

От всички страни на електромобила се подават щепсели монтирани на дълъг кабел, за да могат да бъдат издърпан настрани и така колата, като огромна електрическа амеба, да снабдява с ток помощни уреди и устройства. Вляво и вдясно зад шофьора, изправени върху гумираните жлебове на поставките и с промушени през предпазителите тънки стоманени пружини, се возят с вирнати нагоре дула самозарядни пушки в зеленикав емайл. В пълнителите има латексови куршуми.

Втората група по сигурността се появява на открито само когато действително се налага нейното присъствие — стандартно оборудвани с бойни автомати, бронирани жилетки, черни шапки с козирка и надпис „Стоп!“ на челото, балони със сълзотворен газ, палки, белезници, радиостанции, радиотелефони, автоматични пистолети с лазерен мерник и други пособия, хората от групата за бързи действия седят невидими в своите странични надземни и подземни помещения. Оттам те следят на екраните денонощната програма на летищната телевизионна система.

Третият отряд е най-многоброен и затова се разполага най-далеч от двата терминала на летището — специалните военни части имат отделна полоса и собствен самолет на нея. В търбуха на аеораплана, боядисан с маскировъчни цветове, лежат скрити зелени джипове, катер в маскировъчни цветове и множество сандъци, пълни с разнообразни устройства. Те са подготвени и чакат в лесно за сглобяване състояние — от телевизионна станция и телефонна централа, та чак до изолатор за инфекциозни болести.

Екипът на третия и най-специализиран отряд наброява към стотина души и включва парашутисти и снайперисти, микробиолози и психиатри с бойни умения, гримьори и лингвисти, теолози-антитерористи с подготовка по военно дело и пр. Тази високопрофесионална въоръжена единица търпеливо прекарва дните си в тихо усамотение. Никой не подозира за тежкото й присъствие, само на няколкостотин метра от самолетите в екзотични цветове, които наперено рулират по десетте крила на пистата, натоварени с летовници.

 

4.

В пълния си личен състав и трите части се озоваха пред поразените гишета на „Островни Авиолинии“ само минута след експлозията.

Заради своето леко въоръжение и екипировка, отрядът възседнал летящия електромобил се оказа донякъде неподготвен — вкопчени с една ръка в дръжките, а с другата заети да отключват катинарите за да извадят своите пушки, черно-белите летищни полицаи влетяха първи във ветрилообразната зала и натопиха главите си право в лепкавата мъгла от отровен дим и задушлив парализиращ газ, процеждащ се от останките на адската машина.

За по-малко от секунда таваните украсени с перленобели лампи се завъртяха пред очите им и атакуващите изпопадаха настрани, а набралата скорост машина се вряза в бюрото за обмяна на пътнически чекове. От удара се разпръсна фойерверки от монети, банкноти и празни бланки с нежен ахатов цвят.

В същия миг през две от секретните капандури започна да се спусна с маймунска ловкост групата за бързи действия, снабдена предвидливо с противогази, а в коридорите вече припълзяваха командоси от специалната част.

С червените петна на лазерните прицели те шарят в химическия облак от бомбата, издават странни, но понятни за самите тях звуци и с прегрупирания и претъркулвания заемат за секунди ключови позиции в ъглите. Зад гърба им изскача със свистене ловко сглобената камера-робот върху гумени си колела и започва любопитно да се завира зад недостъпните и криещи риск предмети — разбутва куфари, пейки и пепелници и надзърта под гишетата, като за всеки случай заедно с обектива мърда в желаната посока и цевта на едрокалибрена картечница с навита на руло лента от дълги една педя патрони в зловещ металически цвят.

За минута, след няколко маневри на робота, серия предупредителни изстрели и каскада от кратки команди, двете специални групи опразват сградата от телата на замаяните пътници и от останките на отряда по безопасността. Осветлението е угасено и в полумрака двойка командоси въоръжени с пневматичен гранатомет започват да обстрелват съмнителните куфари с порции хлорно-азотна замразяваща смес.

Командващите офицери, прикрити зад прозрачно полиетиленово покривало с втъкани непробиваеми стоманени ромбове, които изпълняват също функцията на антени за цифровата радиовръзка, се заемат да превъртят напред-назад контролния видеозапис от залата — камерата-робот им препредава сигнала, проточила кабел към тяхното прозрачно укритие, а друг кабел се губи в дупката на разглобения стенен панел. През цялото време роботът не спира да се озърта в кръг, вземайки с могъщата си картечница различни подозрителни предмети на мушка.

След като с помощта на записа успяват да се ориентират набързо в случилото се, командосите поемат към коридора, в който е изчезнала дамата с белите очила.

Няколко метра след първия лъскав магазин за сувенири, спецчастите са посрещнати от единичните гърмежи на полуавтоматичен, но очевидно едрокалибрен пистолет.

Затворена в коридора без изход, дамата с прекрасния бял шал стреля, разбивайки на парчета стъклата и абаносовите лавици на витрините. Прикрила се е зад обкованите в сребристо фолио колони на ритуалното помещение. За щастие, в този момент мултирелигиозният храм както обикновено е празен.

Специалните части без забавяне отвръщат на огъня, осигурявайки си така възможност да се прикрият.

Водачът на групата се премята встрани от огневата линия, броейки наум изстреляните патрони на противника. Настъпва кратка тишина, след което в освободеното пространство на коридора се втурва роботът-камера, а картечницата му усърдно и с математическа точност пердаши куршуми по дверите на светилището.

 

5.

Сега аз я виждам, отразена в разплаканите огледала, разпадащи се на парчета по стената. Нажежените стрели на изстрелите разкъртват меките прегради, пробиват въздуха с димни линии и изпищяват злобно край главата й.

Да, сега я виждам все по-ясно, тя приближава и протяга надолу към мен едната си ръка, без да отпуска другата, изпъната хоризонтално във въздуха с насочения назад пистолет — откъде толкова сила в тънките и нежни пръсти? — свитата длан дори не потрепва стискайки дръжката, а показалецът, одраскан от алена линия, дърпа отново и отново спусъка. Гилзите хвърчат над рамото й.

— Защо, защо пак лежите така на земята?

Устните й дори успяват да се усмихнат, макар че мускулите на скулите са свити в тревожни топчета и потрепват от напрежение под бледата нежна кожа. Върховете на прическата калипсо се накланят като рогове на обърнат шлем. Един куршум прелита между телата ни, едва промушил се встрани от рамото й — тя ми подава ръка:

— По-бързо, да идем оттатък!

Подхващам с изтръпналите си пръсти ръката й и се изправям.

На земята остава моята дреха, посипана със стъкла и обгорени парченца гипс — последното, което успях да направя, бе да покрия с нея главата си, когато млечните пчелни пити на окачения таван с трясък бяха започнали да се свличат над залата, разхвърляйки жици и натрошени луминесцентни тръби, от които се сипеше бял прах.

Сега, когато за миг успявам да зърна цялото опустошение, разбирам, че невредим е останал единствено подът, а дори и от него димят грозни черни опашки — там още се топят гумените куршуми, прогорили фината кремава настилка.

Спасителната й длан ме избутва назад към дъното на помещението, където тъмнее входът на олтарната преграда. Обгръща ме през рамото, обърнала гръб на преследвачите, и прехвърля оръжието си в другата ръка. После насочва дулото към вратата и с три изстрела пръсва позлатената ключалка. Блъсва ме в гърба и двамата влитаме в тъмния тунел към олтара.

 

6.

— Как ви хрумна точно сега да бягате, не знаете ли, че най-строго се пазят летищата? — тя присяда на земята и си поема шумно дъх, опряла гръб върху високия постамент.

Нагорещената цев на пистолета тропва върху гранитните плочи между краката й.

Тя поглежда одрасканата си ръка, вдига пръст към устните си и изсмуква капката кръв, стичаща се от острата продълговата рана. Забелязва, че втренчено я наблюдавам и обръща поглед към мен — променили за пореден път цвета си, очите й ме стрелват над свития юмрук:

— Кога ще започнете да ми имате доверие?

— Не се шегувайте с мен — прошепвам аз, — нали видях какво направихте! Как да ви имам доверие?

— Нищо не сте видели, само си въобразявате.

— Видях всичко. И сега щях да съм мъртъв, ако бях останал там още само секунда!

— Точно пък от смъртта ли намерихте да се плашите?

Очите й се присвиват. „Жестоки очи, но толкова красиви“, помислям си.

— Ето, вижте — показва ми ръката си, — тече ми кръв, ранена съм заради вас.

С голямо усилие на волята си налагам да извърна глава и да не гледам нито очите, нито прекрасния ален контур на наранената й кожа.

— Вие оставихте там куфара, видях ви.

— Разбира се, нали точно това искахте.

— В куфара имаше бомба!

— Глупости, в куфара нямаше нищо.

— Аз поисках петдесет милиона...

— Да, а аз съм тук за да ви ги донеса.

— Не съм искал вие лично да ми ги носите!

— А защо не уточнихте кой точно да ви ги донесе? Съжалявам, ако ви е било неприятно да ме виждате.

— Не говорете така, не бива да издевателствате. Приберете си ръката, приберете я!

Тя свива пръсти и пъхва длани под мишниците си. Лактите на кръстосаните й ръце обграждат като броня гърдите, които все още се надигат от неспокойното дишане.

— Защо така треперите?

— Не треперя.

— Нервна сте, защото ме излъгахте.

— Не е вярно, не съм ви излъгала. В куфара нямаше пари, защото това е част от проверката — откъде да знаем, че вие ще донесете вашата стока? Ще получите милионите веднага щом разберем, че сте дошъл да правите наистина сделка, а не само да ни залъгвате!

— Там имаше бомба!

— Вие дойдохте до мен пред гишето както е уговорено, за да вземете куфара. Защо не го взехте? Защо не следвахте плана — трябваше да отидете в тоалетната и да го отворите, там има бележка, всичко е описано. Чакаха ви на втория етаж с билетите и багажа ви! Парите са вакумирани и пакетирани в голям транспортен денк — как си представяте, че изглеждат петдесет милиона в банкноти, да не мислите, че ще се поберат в един куфар?

— В куфара имаше бомба!

— По дяволите, престанете! — ъглите на двата синкави триъгълника изтощено се накланят напред, прическата се срутва от тила към слепоочията й и тя опира челото в коленете си.

— Имаше адска машина и вие я донесохте! — навеждам се над нея и прошепвам в ухото й, оголено от сините пера на косите:

— Това е поредният опит, нали? Кой стреля на площада по мен — сигурно пак ти? С този пистолет ли? — посягам към оръжието, което лежи на земята.

Тя блъсва ръката ми с коляно и сритва пистолета:

— Стига!

— В куфара имаше бомба — повтарям аз.

— Стига вече, престанете да предизвиквате съдбата!

— Аз ли я предизвиквам? Защо тогава имаше бомба в куфара!

Тя вдига глава и ме гледа в упор:

— Бомбата вие сам я донесохте, във вашия куфар, и той експлодира!

Прехапан до кръв, езикът ми не се подчинява, задушава ме, запушил гърлото.

— Не ми говори на „вие“! — успявам най-после да изкрещя и въздухът изскача то гърдите ми.

— Не ми говорете на „ти“! — вика тя в лицето ми.

Хващам главата й с ръце и я целувам най-после по устните — устата замлъква, ухапвам ъгълчето й.

Над рамото, опряно върху гърдите ми, виждам правоъгълния отвор на вратата, зейнала към залата нататък. Съвсем ясно различавам силуетите на лекарите с маски на лицата и санитарите, който бавно бутат към центъра носилката на гумени колела. Над нея върху висока стойка се поклащат монитори, апарати и кабели, проточени към кутията на стената. Зад гърбовете на приклекналите над пода фигури се отдалечава камерата на рентгеновия апарат, от тавана мигат лампите на реанимацията. Под отметнатия капак на машината за обдишване цевите на тънки тръби изпускат последни капки кислород, който оставя заскрежени точки по земята, върху безредно разпръснатите кутии с лекарства и устройството за кардиограми.

 

7.

— Защо беше това — прошепва тя, — кого искаше да убиеш?

— Не съм искал да убивам никого.

— Мислиш ли, че е толкова лесно? Нали ги видя — пазят, дебнат всяко ъгълче и се появяват на секундата.

— Но май все пак има жертва — взирам се напред, но не виждам нищо зад белите сенки, приведени в кръг в центъра на залата.

— Не се бой — усещам дланта й върху гърба си, — от тази страна не могат да ни намерят.

— Не ни ли виждат?

— Не, разбира се, това е олтарът.

Вдигам поглед нагоре, към тъмния постамент над главите ни.

— Олтарът? Да, наистина. Защо взе тогава оръжието със себе си? Страх ли те е?

Тя притиска лице в мен и смехът й затопля неравен кръг върху рамото ми:

— Страх ли? Не, пистолетът винаги е от тази страна, оттатък има само оръжия за съживяване. Оръжията за убиване принадлежат тук.

— Разбирам, олтарът...

— Да, олтарът.

— Олтарът на Арон?

Момичето се дърпа назад и лицето й пак застава пред моето. Тя ме гледа и поклаща глава:

— Какъв Арон? Наистина ли не разбираш... За какво са ти тогава всичките тези пари?

— За мен! На мен ми трябват!

— Престани! Да не мислиш, че това за някого е тайна? Аз знам, и всички знаят за какво са ти парите.

— Добре, трябват ми за нещо, нужни са ми!

— Да, знам, че са ти нужни.

— Трябват ми за операция!

Тя обръща глава към залата, лицето й се опира до моето, двамата гледаме нататък.

— Там вече всичко е свършило.

— Не, не съм платил още! И как да платя сега, вие ме излъгахте...

— Да платиш какво? Моля те — очите й пак се срещат с моите, — моля те, повярвай ми вече, от теб зависи да получиш каквото искаш. Аз не ти преча, кога съм ти пречила, от теб зависи да ме целунеш колкото пъти искаш. Ти имаш стоката, и за какво са ти тогава тези пари, това са тежести, багаж, куфари. Да, ти имаш стоката, и можеш веднага да се разплатиш, сложи я просто на олтара!

Гледам нежното й бледо лице и знам, че друго по-красиво няма.

Сега, когато наистина разбирам тази истина, сълзите на отчаянието вече могат да потекат от очите ми. Какво да кажа още, какво друго, щом и това е просто поредното предателство? И нищо друго няма освен предателства, и нежността в гласа и погледа й е престорена, а единственото, което тя иска, е което искат и другите.

— Не плачи, аз не те обичам, защото аз не мога да обичам.

Ръката се протяга, посочва нагоре към пиедестала и една капка кръв се отронва от пръстите й. Рубинът се завърта във въздуха и тежко пада на плочите в подножието.

— Ето там остави черепа. Това е мястото, където той принадлежи, такъв е ритуалът.

— Олтарът на Арон и ритуалът на Арон?

Тя ме гледа с ужасните си очи и в тях има някаква тъжна изненада:

— Какъв Арон? Или наистина ти нищо не разбираш... Това е олтарът на Харон!

 

8.

Мъртвешката глава ухапва пръстите ми — оголен до костите, профилът на птицата е задушен в ръката ми.

Отварям длан и с писък кухните на очите се изпълват с празни елмази светлина, а вътре в тях ме гледат отражения, ярки и невидими, и през тези ириси аз не мога да прогледна.

После внезапно стъклените очи изчезват — побеснял от яд, лудият блъсва настрани очилата си, обесени на мръсния канап върху врата му, и започва да ме удря с юмруци в лицето.

Не спира, замахва отново и отново, а когато ръцете му отмаляват, поспира само за миг, колкото да се надвеси над мен и да изкрещи:

— Събуди се, събуди се веднага! — той вика в лицето ми, а може би и встрани от мен към някого:

— Няма да ни отнесеш и двамата!

 


напред горе назад Обратно към: [Вундеркинд][Георги Тенев][СЛОВОТО]

 

© Георги Тенев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух