напред назад Обратно към: [Вундеркинд][Георги Тенев][СЛОВОТО]



I.


1.

Мокър коридор, шест метра широк. В дъното са се скрили чистачките с пластмасовите кофи и парцалите на дълга дръжка. Стъпки от отсрещната страна. Двама — единият в бяла престилка, другият с костюм, палто над коляното и черна чанта от изкуствена кожа. Стъпките спират пред номер 17.

— Тук е той.

Лекарят в бяло разлиства папката. Другият повдига капака на чантата си:

— Ето документите. Остава да уточним самоличността, и можем да привършваме.

— Да, за нас случаят очевидно приключва — лекарят разглежда снимката в лъскавия син паспорт с подрязани ръбове. — Странна размяна...

Белите пръсти с ниско подрязани нокти прелистват страниците с гранични печати и после пак се връщат на снимката:

— Лицето е същото.

Ключът се превърта в решетката, металните ролки изскърцват встрани и откриват неравно боядисаната с бяла боя врата. През нея минава широката стоманена лента на резе с метална топка в края. Преди да го отмести, лекарят посяга да отвори малкото прозорче за наблюдение, но в последния момент дърпа ръката си и потропва три пъти с юмрук. Ударите прокънтяват по празния коридор.

 

 

2.

— Скотопригоневск!

По дяволите! Купето е пълно с дим и едва се вижда вратата. Там шафнерът се е мярнал само за миг, колкото да извика, будейки спящите:

— Скотопригоневск!

Гадост! Лютивият дим излиза от препълнения месингов пепелник. Някакъв тлеещ фас е подпалил натъпканите угарки и парчетата смачкана хартия. Отварям прозореца и се надвесвам навън. Влакът вече намалява — влизаме в гарата.

Слизам на перона с един куфар по-малко — другият, малкият, го задигнаха някъде по пътя. Гарата е с два челни коловоза — влаковите линии спират в краен буфер пред едноетажна червена сграда. Това ми се струва странно, защото градчето е съвсем забутано — нищо и никакво поселение, което от края на по-миналия век само се е смалявало, а къщите вместо да израстват на височина, са се разредили и са изгубили оригиналния си цвят. Места като това обикновено имат проходни гари, с два перона отстрани на линията. Влаковете идват, спират и после отминават, отправят се по-нататък, към по-важните точки в своя маршрут. Изглежда още преди да влезем в града основната линия се е отклонила и моят влак е пристигнал по това локално трасе. На съседния коловоз виждам друга композиция, готова да отпътува в обратна посока. Иначе перонът е почти празен, никакви просяци или продавачи на кефир. Типичната руска картина липсва. Сигурно това би трябвало да изглежда малко подозрително, но не и за мен. Аз познавам извънстоличната Русия почти само от книгите, така че всякакъв вид на реалността ми изглежда напълно естествен и възможен. Без друго съм сигурен, че литературата не може да опише напълно реално реалността. В известен смисъл, това е и причината да бъда тук. За какво съм тук всъщност? В Скотопригоневск! Ако този отговор би се харесал на някого, ще отговоря така: за пари. За пари!

 

 

3.

Тук значи се очаква да се случи всичко. Полегатият хълм, по който пътят се изкачва към гората и манастира, сега е засят с пшеница. Преди време това вероятно е било просто една полска неутъпкана пътека, два файтона трудно биха се разминали. Сега тракторите са я разширили, но няма нито асфалт, нито паваж, стърнищата на места своеволно нахлуват върху отъпканото шосе, а след дъжд пътят става почти непроходим.

Манастирът няма игумен, но тук все още живеят няколко монаси, а останалите неразрушени постройки на скита се ползват от странстващите поклонници, спрели да отпочинат за кратко. Най-старият от братята, Йоан, няма шейсет и е много жизнен. На ръст е нисък, а сивата брада покрива гърдите му. Изглежда зарадван от моето пристигане и жадно изслушва краткото ми представяне. Междувременно грижливо прибира останалите в чантата ми московски вестници, които се чудех къде да изхвърля.

— Нямаме абонамент — обяснява ми той, — ще ми бъде забавно да ги прегледам. А после ще разпалим с тях печката.

Приятен и видимо жизнерадостен човек, монахът ми обяснява кое къде се намира, като без много притеснения посочва и тоалетната, прикрита зад буйните папрати, над които едва-едва се подава керемиден покрив. Обръща ми внимание, че течаща вода няма, така че да нося с кофата. Чешмата свършва с дървено корито, от което прелялата вода изтича в канал, разровен в каменистата земя. С привечерния ветрец се чува квакане на жаби.

— Бдението започва в седем в параклиса. Ще дойдете ли?

— Не, благодаря — отвръщам му.

— Добре, до утре тогава.

Той тръгва с вестниците под мишница към ниската постройка на южната страна на поразрушената манастирска ограда. Това сигурно е кухнята, или може би столовата. Над полегатия покрив с разкривени керемиди дими късото коминче на печката, а сигурно има и зидана фурна, защото на подпорите, върху които е окачено на изтънели въжета клепалото, виждам дървена лопата с широка плоска глава и дълга дръжка.

Вятърът минава през папратите съвсем тихомълком, и чак някъде зад тях започва да шуми. Навсякъде се виждат туфи от киселец, бурени и коприва. Оглеждам се и опитвам да отгатна в коя посока е манастирското гробище. Оказва се, че кръстовете, повечето от които полегнали и съвсем скрити от тревата, започват веднага след дървените колци на ниската ограда. От нея, до ръба на каменния зид на старата стена, са наредени гробовете. Няма плочи, само кръстове. Изключение правят два по-едри камъка, положени точно в подножието на руините от стената, съвсем в края. Това са най-ранните гробове, където лежат първите монаси, живели и починали в манастира. Следващите кръстове са наредени един до друг на късо разстояние. Броят им с годините е нараствал и този парцел се е превърнал в самостоятелна малка градина на покойниците. Къде ли е гробът на Зосима? И съществува ли въобще такъв гроб? Струва ми се рано да се захващам с тези въпроси — току-що пристигнах.

Обръщам гръб на малкото гробище, преградено от поляната пред скита с ниската дървена ограда. Слънцето е слязло ниско. Щурците започват да пригласят на жабите. Още едно разминаване — в пейзажната белетристика тези два хора запяват обикновено в обратен ред.

Прибирам куфара и чантата в стаичката, отредена за мен от монаха.

 

 

4.

Сънят — първият от няколко дни насам — ме спохожда тъкмо през тази нощ. Унесен от разслабващата тишина, продължавам да се олюлявам с движението на несъществуващия вече вагон, а образите сменят парченцето бяла луна, което до последно се е провиждало през разкривеното крило на малкия прозорец. Ако това все още не е сън, а само безразборно движение на образи в главата ми, значи тъмнината е дошла не под моите клепачи, а на небето, когато луната се е отместила напред по пътя си. Все пак има някаква правота в тази грешка на тялото ми, което не може още да се раздели с усещането, че се намирам във влака — някой наистина пътува, дори и да не съм непременно аз, и не непременно с влак, и не непременно насам, към Скотопригоневск. Добре, нека е луната, все едно, но стига, и стига глупости, сега трябва да се спи — все пак каква прекрасна нощ...

„По-скоро да заспя“... И вече сигурно сънувам. За миг се връщам в някой от хотелите, сменени през последните седмици. Макар и неразпознаваема и неприятно анонимна, стаята сега ми предлага примамлив уют в единия ъгъл на съня. Споменът за влак се е оттеглил, твърдата потракваща кушетка под гърба ми омеква, но неравномерните смени на светлина и тъмнина в очите на фенерите по нощните гари продължават да прожектират кратки картинки в празното купе, прескачащи върху тавана на хотелския апартамент и по избелелите пердета, зад които мълчи някакъв чужд град. Профили на хора — сякаш всички са решили да избягват погледа ми и за тази цел усърдно общуват помежду си, само и само за да не се обърнат към мен. Пари, хартиени и на монети, захабени руски рубли в джобовете ми. Загубеният куфар, ето го, самотен в някакъв влаков коридор — моят безвъзвратно изчезнал багаж, в отдавна прекомпозиран влак с неизвестно направление, там, в коридора на вагона или в коридора от студена светлина на прашен гаров перон без хора. Пусто е, само омазана железничарска фуражка върху перваза на гише, вътре в което слабата крушка излъчва бяла пътека, все едно е слънцето — ако угасне, ще угасне всичко. Някакви странични мисли, някакви натрапливи изречения размахват пръст с удивителните си, искат да привлекат вниманието ми, да разбера, че са всъщност важни прозрения и трябва да ги запомня, на всяка цена да не ги пропусна, защото подведа ли се сега — за кой ли път това ми се случва насън! — подлъжа ли се по коварното усещане, че после ще си спомням всичко, ще се окаже, че тогава всъщност не мога да си припомня нищо повече от откъслеци, които вече няма как да бъдат слепени, а гениалните прозрения ще са изчезнали.

„Колко интересно“, казвам си, „ако мислите така бързо ще минават през главата ми, няма как да не започна да ги записвам на хартия, ако искам изобщо нещо да разбера!“

Трябва, естествено, веднага да изключа компютъра и да седна с писалка в ръка, защото тръбата на екрана излъчва ритмичния си флуид, бомбардирайки мозъка ми с единствената цел да ме разсее и да не запомня нищо. Но аз бях започнал вече да си спомням!

Бях прекарал целия ден в павилиона, под горещия дъх на огромния рундхоризонт, напълнен с горещ въздух, а от осветената като огнище площадка се сипеха крясъци, на които режисьорът отвръщаше също с крясъци, седнал в облака цигарен дим зад бариерата от микрофони с мъхнати глави. И аз пушех, но решително по-малко, свит в едно реквизитно кресло до пожарния кран. Бях поискал да ми дадат ключ от самостоятелна стая, за да се скрия там на спокойствие в тъмното, но някакви хора в работни престилки ме отрязаха, макар и с вежлив тон.

Водех си бележки върху прегънат лист хартия, после листът свърши и почнах да пиша по цигарената кутия. Когато понечих да продължа записките си върху тръбичката на една цигара, осъзнах, че това вече няма никакъв смисъл — нито репетицията, нито животът ми като цяло. Самоубийството и в този случай не беше изход. Не, отказвам се — временно, разбира се. Сега трябва да отида да спя, а утре сутрин ще стана и ще започна да описвам всичко, от самото начало.

Писалката обаче не иска да щракне в капачката. Предполагам, че това е някакъв знак. Сигурно трябва да добавя още две-три възлови изречения. Не знам какви. Романите трябва да се започват сутрин, на прояснена глава. Ще считаме всичко дотук за предисловие. За аван-сцена. Аванс-сцена... „Какъв аванс? Разбира се, че ще получите аванс, нали вече работите, нали заминавате да проучвате Скотопригоневск!“... Капачката на писалката най-после похлупва мастиления връх с плосък звук. А може би почукване по прозореца?

Отворени в тъмното, очите ми не могат да различат нищо, дори не разбирам от коя страна на съня се намира това тъмно. На леглото няма възглавница и сгънатият пуловер, който съм подложил под главата си, се е развил, усещам металния край на пружината. Хълмът и манастирът са потопени в тишина. Ако съм буден, значи е будна само едната половина от мен, а спящото око придърпва със себе си другото, разтворено за миг, и сега пак примиряващо се с тъмнината и сладостта да полегна в това толкова обикновено легло, пък макар и не съвсем удобно, и малко тясно, и малко късо... Вятърът пак чуква рамката на прозореца. Един странно тих, както вече казах, вятър — шуми едва когато си е отишъл някъде далеч зад папратите. Някъде към килнатата тоалетна с керемиден покрив.

„Напишете ни нещо хубаво, нещо запомнящо се, нещо направено като от хора, и като за хора...“ — гласът е познат и аз разбира се знам чий е този глас, но какво значение има всичко това сега? Защото бездруго всичко е напълно провалено, и значение няма дори формалната разлика дали провалът е човешки и цялостен, тоест дали по принцип не бих могъл изобщо да се справя, или е конкретен — провал само сега, провал само в този случай. Колко години трябва да прекарам в Скотопригоневск, и на какво още мога да се надявам? Сънят става съвсем плосък, вероятно толкова е обезсърчено самото ми въображение в тъмното, че даже от пределната дълбочина не може да извади нищо повече, освен най-плиткото.

Гузната съвест на провалил се пътешественик ме е довела дотам, че решавам да отида да даря безвъзмездно кръв. Навярно това е инстинктивна реакция на закотвяне, на завръщане в някакво невъзможно „у дома“, някъде близо до сърцето, пък ако ще и при простото физическо сърце, при вените, изпълнени с кръв. Здравната система очевидно съвсем е започнала да се разпада, защото центърът за кръводаряване прилича на запуснат склад. Лампите на тавана не работят, всичко се случва на естествено осветление, а прозорците са прашни. Пред мен има някакво момиче, което гледа тревожно иглата в ръката на медицинската сестра, която се върти край стола.

— Какво е това лекарство? — пита момичето.

— За да не колабирате случайно — отговоря сестрата.

— Аз не припадам.

— Всички припадат. Изпийте го.

Сестрата се шмугва някъде. Момичето се озърта все по-тревожно и накрая придърпва опаковката на лекарството. Чете нещо, а аз се правя, че гледам настрани.

— Извинете, извинете!

— Какво? — появява се пак сестрата. Видът и е недоволен, от ноздрите й се процежда цигарен дим.

— Тук пише „schupchen“, аз знам немски! Защо не ми казахте за това!

— Какво?

— За това „schupchen“! Бързо, трябва ми нещо, ще се напикая!

Сестрата проявява съобразителност, отваря някакъв нисък дървен шкаф, боядисан в традиционното бяло. Вътре няма рафтове, а на дъното е сложен леген с медицински инструменти. Момичето се набутва почти цялата във вратичката на шкафа и ползва легена за тоалетно гърне. Ясно я чувам как пишка в металната съдина. Ситуацията е станала почти отвратителна и аз побързвам да се махна.

Дълго търся в немския речник думата „schupchen“. Разбира се, не я намирам. Освен това в съня ми страниците на речника са прекалено тънки и меки, а книгата е страшно дебела — листът, на който съм разгърнал, постоянно се изплъзва от ръцете ми и аз всеки път попадам чак накрая, върху странички, запълнени от безкрайни бележки с миниатюрен шрифт. Както можем да се досетим, на мен самия ужасно ми се пикае. Колкото и недоспал да се чувствам, се надигам и тръгвам опипом към тоалетната. Край, събудих се, няма връщане назад.

Заставам под душа. Някъде отдалеч тръбите скриптят, все едно метална мишка се е вмъкнала във водопровода. Спирам крановете, и всичко утихва. Оттатък телефонът звъни. Да си гледат всички работата! Хотелският апартамент е огромен, колкото безвкусен, толкова и голям — добре, че не плащам аз за всичко това. Ето го и този, който плаща:

— Напишете ни хубава пиеса, национална, исторически правдива, с красив език. Но да не стане пак нещо елитарно и неразбираемо. Ще можете ли? Ако вкарате танци и повече музика, ще приобщим към проекта и Националната опера. Колкото по-мащабно, толкова по-добре! Точно така, това с операта ще бъде брилянтно. Изберете си ако трябва либретист, може и италианец или какъвто решите, ще ви го внесем. Между другото, поогледайте и нашите. Сред младите сега има интересни находки, били на световно ниво, така се твърди. Не знам обаче защо тогава нямаме модерни опери, но това е друг въпрос. Като стигнете до диригента, ще обсъдим. Няма да се изхвърляме, но ако пък кажете Абадо, ще видим — може и Абадо! Така устройва ли ви? Кажете „да“, пък поседнете за седмица, или най-добре — попътувайте, поогледайте се, нахвърлете идеи, и после дайте знак, ще задействаме машината. Тук има цели театрални фабрики, които от години не са виждали сериозна работа, от времето на „Заревото„ и „Война и воля„, сърбят ги ръцете! Довечера в „Болшой“, пеят „Цигански барон“, Гавченский е пристигнал за два спектакъла. Заповядайте при нас в ложата, а може да дойде и Калимов, ще ви запозная, той е велика личност, министър на външните работи от калибъра на Громико...

Отново влак, московска гара, вукс на пирожки в устата ми, айрян и кефир, смрачавания над пустинно поле, пресечено от желязна линия. Подозрителна тишина — влакът не се движи. Поглеждам към прозореца — луната е изчезнала. Спряла ли е? Тишината на неподвижното небе, никакви щурци, никакъв вятър, мълчат и листата на храстите, онемяла е и пружината, когато се обръщам настрани в леглото. Колко е часът? Дали навън вече няма живот? В колко се събуждат монасите, няма ли някаква ранна служба призори? Какви монаси, какъв манастир, къде сме, къде се намираме... Стига, достатъчно — и зъбите са неизмити и мръсни, защото четката остана в куфара, в загубения, в откраднатия, в отпътувалия в неправилна посока, а и професионалната съвест няма как да е по-снежно бяла... Впрочем, чаршафите и завивките са изключително чисти — малко поизтънели, намирисват на влага и на старо, но приятно покриват тялото. Щастлив е който може да се зарадва на малкото и в малкото, и тъкмо чрез него да възхвали великия смисъл... Не, не — обещавам, че въпреки всичко, въпреки Русия, аз няма да се пропия, няма да изпадам в отчаяно умиление от луната и звездите, от безсмислието на празните нощи, няма да забравя колко нелепо е всичко това — аз тук, провал върху провал! Колко дни и какво още, колко сънища и безсмислено очакване и какви и колко нощи трябва да прекарам в Скотопригоневск, и на какво още мога да се надявам? Останали са ми двеста рубли, двадесет долара и един пътнически чек „Американ експрес“, който никой не пожела да осребри, дори в Москва. Имам и няколко консерви, които може би изобщо няма да отворя. Това поне се разреши по чудодеен начин, и ето, че с храната и с другото от първа необходимост проблеми нямам: слизам в малкото селце на километър по-надолу от манастира, където вече ме познават и съм добре приет от селяните. По спомен им разказвам истории от „Петербургски повести“, все едно, че са се случили с мен, а хората на драго сърце ми дават прясна извара и варени картофи — става така естествено, че дори не е обидно, нито за мен, нито за тях. Понякога получавам и чаша водка, сипана от бутилка с фабричен етикет. Самогон, оказва се, тук вече никой не вари.

Алкохолна или не, това обаче е последната капка — край, трябва да отида в тоалетната, въпреки нощта и мрака, в който не знам как точно ще намеря малката пристройка. Нищо, ще се движим по шума на папратите — напред към клозета! Ето, благородната луна хвърля вертикални воали над нас, небето е черно-синьо. Да, това е тоалетната — сега какво? Добре, поне е ясно, че се свърши със сънищата и кошмарите, акостирахме в реалност номер едно. Каквото и да е положението, положението е това, и положението е тук. Така или иначе, от опит мога да кажа, че хората в дълбока криза се познават по тази тънка особеност, че с еднакво облекчение приемат да се отърват както от натрапливите нощни кошмари, така и от сънуването без никакви сънища, в зависимост от това каква развръзка им предлага конкретният случай. Хората в криза, ерго, са хора без въображение. Какво друго още по-гениално бих могъл да обобщя, пристъпвайки от крак на крак? Защото, разбира се, всяко желание да влизам през скърцащата вратичка вече се е изпарило.

Вятърът наистина е спрял. Странно — ослушвам се, а дори далеч, от селото например, не пролайва даже куче. Каква забележителна тишина! Имало ли е изобщо вятър? Шумът на папратите ли ми е показал посоката? И ето, че внезапно — макар и не внезапно появил се, но със сигурност изведнъж дочут от мен — само на няколко метра сякаш някакъв женски глас. Говоренето е съвсем актуално, толкова е налице, че трябва да си бил заспал, за да не го чуеш, и това навярно е единственото ми извинение — нали спях, да, все пак аз спях, заспал бях и сънувах! Глупости, стига — тихо! Какво е това? Откъде иде? Най-тъмната част на поляната вляво зад храстите, точно при първите повалени камъни от старата ограда, е единственият ъгъл в притворената фуния на манастирския двор, където нощното мълчание се е разтворило и там някой дръзва до говори. В киселото си настроение бих се почувствал засегнат от подобно нахалство, но сега първото, което изобщо мога да направя, е да замръзна като побит в сянката на зелените папрати — дори приклеквам, и така със сигурност изглеждам още по-нелепо, ако има накъде повече да се катеря в тази еволюция.

Там някой говори. Някой? Кой някой — та това е женски глас, съвсем ясен и отчетлив, изреченията са кратки и бързи, сякаш щипят... Стига, стига, тихо! Преди още да съм разбрал какво тя е казала, аз вече съм разбрал — разбрал съм го в мига, когато тя е млъкнала, а в тишината след думите й увисва друг глас, нечие уж сдържано подхилкване — няма как, това е истината, гласът беше на Хохлакова. По дяволите! Защо сега? Нима наистина сега? Сега ли трябваше? Та аз съм по долни гащи, и то буквално! Това е нелепо, не може да бъде!

— Не може да бъде! — отговаря ми сякаш ехото със същия женски глас. — Това е... Не, не може да бъде!

Започнало се е. Всичко се е започнало — пред носа ми, на две крачки от мен, докато спя, докато се излежавам и преживям сънища, Москва, хотели и гари, докато насън тъгувам, че нямам подръка компютър — сякаш ако имах, това кой знае как би ми помогнало! — докато преговарям необратимите вече диалози с непоправими в своите желания хора, които не някой друг, а аз самият съм пожелал да срещна... И, естествено, оказва се — не съм имал право да ги срещам, защото няма какво да предложа срещу онова, което те искат, а това, което искам, очевидно е нещо, което аз самият не познавам с особена сигурност... И какво ли не още, и какво ли не пак — ето как, ето именно как съм проспал всъщност началото, когато всичко е започнало! За това, разбира се, тепърва ще предстои да платя. Дори не говоря за неустойките и за генералния пасив на този радикален професионален провал, който без друго вече е факт, защото, по дяволите: колко нощи и за какво ли още, и за чия сметка, ако не за моя лична, би трябвало да прекарам в Скотопригоневск, ако не попадна на онзи момент, когато нещото е започнало да се случва? И къде да го търся, къде да го чакам, ако не точно на единственото възможно място — толкова тясно, и толкова обозримо дори с един поглед, пък ако ще и през нощта. А ето, че тази нощ пълнолунието щедро огрява мъничкото манастирско гробище, където — какъв идиот съм, разбира се, и какво невежество! — търсих каменния кръст над гроба на Зосима! Та той още не е погребан, поклонението едва започва...

 

 

 

 

5.

Промъквам се крадешком към оградата. Високите стръкове на храстите се разлюляват и пред лицето ми литват пръснатите из въздуха семенца, съпроводени от рояк невидими буболечки. Запушвам си носа с пръсти за да не кихна, и все така приведен, правя още няколко крачки. През неравната редица на дървените колове се мяркат бегло сенките на говорещите, но докато стигна по-близо, всичко се смълчава. Стаявам също дъх и търся удобна пролука за да виждам през дървения стобор така, че някой наклонен кръст или обрасла надгробна могила да не закриват мястото на нощното събиране. За съжаление, улавям само силуетите, и то не директно, а отразени в сенките върху нащърбената каменна стена, която придържа малкото гробище към манастирския двор върху плоското чело на хълма.

Сега, в настъпилата отново тишина, в тъмното изведнъж са се завърнали бръмчащите мухи, коварните свирки на комарите и скриптенето на щурците. Някъде иззад гъстия наръч чернозелени стъбла на тръстиките, сбутани вляво като продължение на прекъснатата каменна стена, се чуват жаби. Въздухът е топъл, усещам го почти горещ, сякаш бледата и безцветна светлина на луната е успяла внезапно да го нагрее. За мен това е добре, защото краката ми са вкарани на босо в подпетените гуменки и съм само по къси гащи. Така, почти гол, приклякам зад коловете на стобора, с надеждата, че отново ще дочуя глас.

Ето я първата фигура: личи, че е мъжка, въпреки изтегленото и раздуто петно, което е добила проекцията й върху каменния зид — присяда надолу, раменете му се събират в по-реална форма и тялото на сянката добива естествен размер. Ръстът е по-скоро нисък, но фигурата е набита, косата на едрата като топуз глава е късо подстригана. Светлината от ниско поставения фенер подлизва мъжа откъм краката и ако можех да видя лицето му, а не само сянката, сигурно там торбичките под очите ще са поне малко смалени и не така тъжни и застрашителни. Гласът обаче, а и самото дишане и недоволното пуфтене от поотеснелия тъмен сюртук, издават и възрастта, и честото прекаляване с пиенето:

— У-ф-ф, жега-а-а!...

Сянката се поозърта наляво-надясно да види другите сенки — те сега са неподвижни, или внезапно са изчезнали, а оттук аз не мога да различа дали това са човешки фигури, застинали край неговата, в изкривени тъмни контури заради прищявката на светлината, или са просто силуети на полегналите кръстове, ожулени от вятъра и времето, загубили страничните си рамена и превърнали се в издължени каменни стволове.

Отново изпуфтяване, после сянката някак примирително вдига рамене, измъква малка плоска бутилка и удря една подкрепяща глътка. Мълчание. Горещина. С наведена настрани глава мъжът цъка с език, но не демонстративно, а сякаш сам укорява себе си за нещо, после се опитва да се разсее, зяпайки светлината през бутилката. Квадратното й отражение се процежда в сенчеста мараня върху камъните на оградата, като малко треперещо петно, следа от привидение. Накрая гласът разочаровано, но някак сентенциозно изпъшква:

— Альошка, Альошка... Сине майчин!... — Надига пак бутилчицата, пие, измъква от джоба си и кесия лешници, хруска един-два, отначало с ръка пред устата, а после се поразпуска, макар че в деликатния фон на тъмнината всеки шум се уголемява, въпреки шумоленето на щурците и подвикванията на жабите — сега дори и дъвченето отеква като хрущене. Навежда се, в ръцете му се появяват и други книжни кесии, спретнати като за из път или за пикник на открито. Носната кърпа проблясква като осветен малък екран, върху който се прожектира перленият образ на скъсана кинолента, но след миг кърпата угасва, подложена върху някакъв камък на земята — там той устройва импровизирана трапеза. Пийва, хапва, промърморва от време на време полу на себе си, полу настрани:

— Хайде наздраве... За Бог да прости!...

Хлъцва — не му е комфортно да пие и да преглъща така свит, все едно скришом. Затова се отказва да щади тишината, разкопчава си съвсем ризата на гърдите и се отпуска назад:

— Така де, няма какво — това е положението. Казват, вмирисал се. Е какво, да не е срамно? Всички ще се вмиришем. Бог да го прости! Че няма аз да го съдя, нали Альошка? Не съди, да не бъдеш съден. Той, покойникът ги разбираше тия неща. Имаше у него остроумие, все едно знаеше, в картинки знаеше, каква ни чака нас всичките. Това разбирам аз прозорливост! Знаеше, че така ще свърши — и зеленце да гризеш, и пуйки с кокалите, все ще се вмиришеш... Той затова и не придиряше, и аз го уважавам за тая работа. Сечеше му главата, нали Иване? Казват, че не се натягал много — хапвал си, пийвал си, и то не само чаец... Изобщо — човек като хората. Монах, добре, ама без тия ревове и стонове, и тръшкането и поклоните до земята. Ей така, по-простичко: има Бог, няма Бог. Щото ако има Бог — аз съм свиня. Ама ако няма? А, Иване, тогава — какво? Да се хване тая цялата мистика и да се оплеви, да се премахне отведнъж, че да се вразумят всички глупаци!...

Невидимите му събеседници не помръдват — нито глас, нито движение. Това мълчаливо съгласие сякаш окуражава говорещия, и той се навежда напред, размахвайки длан пред светлината на фенера, сложен близо до краката му. Все едно убеждава с жестове пламтящото под стъклото фитилче, от което струи газеният пламък:

— Да, биваше си го обаче тоя старец! Ей това се вика широка душа... Аз, ето, на моите години вече, като си намислям някоя лудория, така по женския въпрос да речем, ето току виж ми мине и тая мисъл, че Бог отгоре си гледа, може и с едно око, ама гледа!... Така де — малко дори срам ме хваща. А той... Да ти кажа, братче, аз и днеска дъщеря да имах, никога не бих му я пратил там да ми се изповядва и туй-онуй при него. Честно си признавам, страх ще ме хване! Сладострастник е руският йезуит, опасна работа. Тихата вода е най-дълбока! Е, така де, днеска може, днеска вече се е кротнал, няма страшно... — сянката се прекръства с широк и дълбок кръст, опирайки свитите си пръсти някъде чак под корема: — Да го прости Господ! Че то аз ли ще го съдя? Наздраве, и Бог да прости!

Вдига пак бутилката, а веселото привидение отново пробягва върху каменната стена.

— Преди три години ни покани у тях на чай, ама с ликьорче — те госпожиците му пращат ликьор — че като почна да ги разправя, умори ни от смях. Вика: „Да не ме боляха краката, щях да ви изтанцувам аз един танц сега“... И добре да живееш, обаче, и зле — ще се скапеш. Това и в Стария завет е записано, а пък и от римляните е потвърдено, един вид: верно е! Ето го и днеска — хоп! — и край...

Едрата глава се накланя настрани и фигурата плясва с ръце. Доволен от красноречието си, той се навежда пак над кесиите, после протяга една от тях настрани към невидимите свидетели. Никой обаче не докосва кесията, стърчаща като разкривено дуло от неговата топчеста ръка, натъпкана в сянката на тесния и издут ръкав.

— Айде де, не щете ли? — говорещият не потретва поканата и дърпа книжния плик пред гърдите си. — Мирише ли ви? Мирише ви, щото са ви много объркани обстоятелствата! А какво е това обстоятелство тука? Гътна се светейшият старец, изатонства се! Той самият ми е казвал: ох, Фьодор Павлович, болят ме краката, изатонствах се значи... Остроумно! Остроумно! Понамирисва обаче — факт. Няма да му се сърдим на ближния! Ближен е това, ей, не е връзка праз! Альошка, къде си, сине майчин? Не се сърди, не казвам, че твоят старец е връзка праз... Обичам го, и преди го обичах, макар и да не му се трополех през ден в килията и не съм му лазил доземи в краката, то един вид и аз скромност съм появил, и на него смирението съм помогнал да опази!

Фьодор Павлович не успява да устои на някакъв вътрешен порив, изправя се внезапно и прави крачка напред — още няколко метра и почти ще застане над мен. Сега ни разделят само пречките на дървената ограда и бурените, обрасли в подножието й. Изтръпвам, но за щастие едрата му фигура спира и той се навежда напред, с ръце прилепени до тялото:

— Светец е, право е, и това е святата истина! Ама да ме прости Бог, като го погледна — а и сега ми е пред очите като жив — все ми се струва, като че някое козле, така де, с тая брадица, все едно някое хитро козленце ми се смее! Ей такава му е физиономията, винаги ухилена, прости Господи, прости, истина казвам! Намирисва, намирисва, ама ще се отмирише. Ами че то приживе човек на разните му места как мирише, че какво остава като се сдаде! — Фьодор Павлович се обръща кръгом и пак застава при купчината хранителни припаси. — Да... Хубаво време се случи, а можеше да вали. Ти да видиш какво е погребение в дъжд, каква ти процесия тогава, направо резил! Имаше тука случаи, докато стигнат още до църква, ковчегът целият вир-вода, като бански леген, а о Бозе почившият, един вид, така де, мъртвецът — плува отгоре като чироз. Ей, значи, това обаче не мога да го разбера, загадка си остава това старче за мене, и накрая пак ще намери как да ти се изплези, от ковчега да ти се изплези! Честно, не разбирам — същи чироз беше, кожа и кости, като летва, а откъде се пусна тая миризма и то тука още по обед? Разбирам някой от нашите там селските шкембелии да се вмирише, ама тоя свети старец?

Някакво тъничко изскимтяване за миг добавя глас върху неговия самотен и малко продран тембър — или ми се е счуло, или някъде се е обадила котка. След миг в тъмното звукът се повтаря. Все едно кихане на невестулка, или пък се е скъсала фина дамска кърпичка от коприна. Приглушеният стон се сподавя, последван от издайническо подсмъркване. Аз въртя главата си като локатор, но нито виждам кой, нито откъде е издал този звук. Фьодор Павлович обаче или не го е чул, или не счита за нужно да му обръща внимание — унесен в своето, той вдига нагоре пълната си ръка, на която проблясва пръстен, уцелвайки с бяла искра черната кожа на сянката върху стената:

— Не, не, има тука капан, знам аз, надушвам! Засмърдя, ще рече: давайте, хулете светеца, покажете си рогата, да видим за колко пара ви е вярата! Ще посмърди, ще посмърди, пък накрая пак ще вземе да мироточи. Хайде блъскай си тогава главата, сипи си пепел по глупавата чутура, ама късно! Ти, ще каже, ти — изкуши ли се? Похули ли Бога, заплю ли светеца? — Аз, така, заблудих се, значи! — Да не си се заблудил! В пъкъла! А ти, и ти ли се заблуди? — Аз, ама аз... то тъй, нали миришеше? — Туй е църква, не е кухня да мирише на карамфил и захарчета! Айде и ти по дяволите!... Ей така всичките ще ги подкарат. Да, надушвам я аз тая хватка, и това е най-нарочно, знам. Дебне той, дебне, чака да види кой е бил на думи верен и кой от дън чрева своего! Дебне и чака третия ден, а тогава ще бъде съд: като сцепи тестето, ти насам, ти натам. На третия ден, точно така! Затова се вмириса тоя нашичкия светец. Първом о Бозе вмирисувшийся, а во после — из вмиришления во Бозе използваший!

Едрата му фигура пак се озовава в опасна близост с оградата. Размахвайки ръце като крило на мелница, той слага на гърдите си големи широки кръстове и вика почти с пълен глас:

— Три дена тука ще чакам! Да пукна ако мръдна! Да става каквото ще!

Неиздържало в тъмното, едно гласче се чува, на милиони октави по-високо и също толкова по-слабо, сякаш момичето едва-едва пробива с неравен дъх преградата на собствените си устни:

— Миличък, горкичък Альоша, как ви съжалявам! Аз ако имах такъв баща, щях да го убия, с отрова бих го отровила! Ако бях мъж, с брадва щях да го заколя!

— А така, а така! — доволен от предизвикания ефект, Фьодор Павлович се обръща вече лице в лице със смълчаната аудитория в тъмното. — Ние до Йерусалим на Божи гроб на сме ходили, до Одеса само, ама не е като в трици да сме спали! Кажи, Иване, нали така? Тука ще стоя, от тука няма да ме помръднете! Свят човек беше покойният, знам. Викам му аз — старче светейший и прочее, как така? Накратко, викам му — какво да правя с тоя пусти мой безобразен живот? Дали да не взема ей сега да си кача примката и да се обеся, щото както и откъдето да го погледна, съм изрод сред изродите! Жена си уморих, не — две! — децата не възпитах, с народа съм лош, и с лихва давам, все се съдя със селяните и прочее гадости. Ако дойде ей сега Страшният съд Господен, аз съм пръв за окайване, даже и на кука не знам дали ще ме провесят или направо на филии ще ме режат. Виж какво, грешни човече, отговаря ми той, „един древен велик старец на времето така видял едного като тебе и тъй му рекъл: Че нима не знаеш, че Бог грешни да спасява е дошъл, не праведни и разни горделивци непорочни, а тия точно като тебе, най-загубените овци. Ще рече един вид, колкото по-грешен си, толкова повече и спасението ти трябва, спасението Божие, а той като дава, не брои! И като те види точно тебе, че си начело на цялата сюрия нещастници и проклетници невъзможни, пръв тебе ангел ще направи, амин! — така ми каза. Благодаря ти, Господи, че ни прати раба своего Зосима, старец и велик наш умирител и удовлетворител на душите ни, на нас грешните! Прости, Боже, мене, Фьодор Павлович Карамазов, велик грешник и негодник, баща на тия мои отрочета, прости им Боже, греховете — на син ми Дмитрий Фьодорович, първородния, голям изидител и изедник, но той ще се поправи, и аз ще се поправя, нали затова сме дошли! И с моя Иван Фьодорович, философ и мислител най-сериозен, писателствуващ в столицата! Голям ум, казват, но и той — Карамазов! Третият, Альошка, си го знаеш, той тука в манастира си е нещо като у дома. Аз бащина благословия му дадох: иди, Альошка, иди сине, подвизавай се, и нас да спасиш! А и самият аз тука още приживе имам покана, така де, още на светията приживе! Той сам ми казва: У дома си се чувствайте, най-натурално, моля ви, в килията ми. Аз дори чак се посвених, просълзих се, щото разбирам — от голямо благодеяние и снизходливост е тоя молба и покана, пък и уважение все пак съществува, така че казвам: е, светейши отче, това е много, твърде много, с уважение приемам, но не чак в натуралния вид, не ме карайте да бъда в натуралния си вид, щото... Е, ето сега, доби и ти, старче, натуралния си вид, гътна се, размириса се — няма да те съдя! Другите нека съдят, аз не! Чудеса чакаха, ама ти среден пръст им показа. Шапка ти свалям за това!

Фьодор Павлович прикляква на земята, подвива едрите си крака и застава на колене:

— Тука ще стоя! Всички да избягат, аз оставам! Гнусят се сега, в ковчега ти даже да погледнат не щат, а аз хич и не се гнуся, и ръчицата ти ще целуна! Лъга ме, лъга ме цял живот дяволът, ама днес няма да ме излъже — днес няма да си плюя на лицето сам, тоя грях няма да сторя. Червей съм, признавам, и не лъжа, че не съм! Цял живот съм се обиждал сам, за приятност, за естетика, а днеска от дън сърце казвам: роб съм безпрогледен, Господи, мириша и смърдя, ей го и старецът засмърдя — ела и ни очисти в раните ни!

Старият шут се поизправя, напипва проснатата върху камъка кърпа и си изсеква шумно. После става, бърка в джоба на сюртука и измъква свитата си длан. Щипва с другата ръка енфие между палеца и показалеца и смръква — в интерес на истината съвсем безшумно, с обигран жест. Първата кихавица го застига още приведен, след това серията постепенно се разрежда, а Фьодор Павлович посочва като оратор с протегната длан някого в тъмното. Очите му проблясват насълзени — от патос, или от въздействието на ситно нарязания тютюн, подлютен допълнително с мента, чийто аромат достига и до мен над върховете на храстите, служещи ни да се скрием един от друг.

— Ех, Митенка! Нищо не знаеш ти — той светецът офицер е бил, кавалер и прочее, с всичките му там дамички и каквото е редно, ще рече — разпасан живот, хазарт, няма лошо в това, готвил се значи да вкуси и от греха, и от меда. На дуел отишъл, нарушава своего рода и военния закон и устав, и Закона божи, ама като застанал на бариерата — вдига пистолета, а отгоре сам Господ-Бог му спрял ръката! И ето тогава той — пистолета в храстите, и буф, по очи! Простете, им казва, на другия дуелист и на секундантите, совсе с дамичките — оригинално се получило. Простете на грешния мене, живот щях да отнема, ама сам Господ-Бог ми спря ръката, а оттука аз отивам в манастир, по Атон! Това е Света Гора, Митенка, ако не знаеш! „Ей така направо с мундира отивам, там ме търсете... И оттам има-няма петдесет години по манастири и килии изръшкал, такава една чудна работа! Чуваш ли, Дмитирий, змиьо ехиднина, за тебе е тая история, ей на — факт! Крал съм, казва, от децата си, клевети ме извергът. Че то аз само заради молитвите на покойницата, на майчицата му, дето по Петербург от глад изгни по таваните, тя ме спира, ей на, честен кръст, да не го прокълна! Парите си искаш, а? Селото и имотите да делим? Ами ако те прокълна, Митенка, той и небесният наш отец тогава очи от тебе ще отвърне! Къде ще си намериш място тогава, а? Че то тебе в очите те е срам да ме гледаш, Митенка, гнусиш се, нали, ама си гузен, гузен си като охлюв, щото аз почтени девици не съм оставял и на дама знам не само ръка да целуна и букетчета да пращам с фльонги, но и честта й да опазя.

Пискливите нотки все повече нарастват в гласа му и Фьодор Павлович инстинктивно събира ръце до тялото си, сякаш внимава да не се изтърве и да разцепи с шамар въздуха:

— Ела тука! Елате тука всичките и целувайте ръка! Или с мене ще седнете, както се сяда при баща и ще ядете каквото ви дам и ще пиете каквото ви налея, или по дяволите да се омитате! Гнусят се, Зосима — ти сега всичко виждаш, виж ги как не зачитат баща си! Не, няма да мръдна оттука! Бегом долу с конете, да се донесе още коняк, и храна! Тука сядам на помен за Бог да прости. Грешник беше, чак се вмириса, ама аз си го обичам! Каквото за него, това и за мене. Яжте бе!

Чува се шум от смачкана хартия, кесиите се замотават в краката му и Фьодор ядосано ги сритва настрани, но после се навежда и оправя разпиляното. Издрънчава стъкло, някакво дребно камъче натиснато от подметката му драсва върху гранитните плочи на пътечката, разделяща гробовете. Фьодор Павлович се изправя с пъшкане и продължава, вече с по-тих глас:

— Вони ли, а? Разсъхнаха ли ви се дребните сърчица? Метани ли да му правим, анатема ли да викаме? Толкова ви е била значи вярата. Аз и не вярвам, затова си седя се в моите, знам си кой съм, а вие така сте се посукали, че вече не може да си уцелите кое ви е задника, кое ви е главата, черногъзци проклети! Право казва Иван — няма Бог! Така де, веднъж като си го туриш на икона, и айде отиде тая! Тука ми е моят Бог — обяснява с жест старият и се тупва с палец в гърдите, — ама понеже знам, че съм свиня, няма да почна на себе си да се кланям. Ей, Митка, ти сега само ми се блещиш, кокориш се, щото те е страх и тебе от толкоз кръстове, ама си жив татарин и бандит. Само че да знаеш, ако ти дойде някой бяс и вземеш пак да ме причакваш и да ми прескачаш огради по тъмното и мен, баща си, да дебнеш и нощем да се навърташ, такава сопа ще извадя, че ще ти се види тесен светът, чак до Сибир! Не ме знаеш ти мене! Имам ги на сметка поне едно десетина еврейчета записани, дето по Одеса с парцалите за нищо и никакво съм ги изял, с тебе ли ще се разправям! Ще те лапна като муха! Питай Григорий, той да ти каже, добре да ти обясни кой е баща ти Фьодор Павлович Карамазов! И да знаете, ще си взема от вас името, пък се наричайте както щете като не ви харесва да сте Карамазови... Зосима, и тебе те е майка раждала, и ти от деца си патил, така де, преносно — че то един вид сега твоите, едва си се гътнал и ти заръфаха месата... Ех, приятел верно много миришеш! То бива, ама чак пък тая воня! Няма, ще се търпи. Дето се казва, ние под французите изтърпяхме, и това ще се изтърпи...

Ръката със златното украшение пак надига малката бутилка. Върху стената прескача миражът на стъклото, прогонен веднага след това с изстрел от златната искра на пръстена. Окуражена, че е преживяла тази екзекуция от светлини, една женска сянка се отделя от стаената си позиция зад амбразурата на зида и почти тичешком застава до мъжкия силует. Въпреки развълнуваното и буйно пристигане, госпожа Хохлакова все пак съумява да запази разумна дистанция от стария Карамазов и заговаря към него, но същевременно някак встрани. За мен този раздвижил се за миг мизансцен на сенки и светлини продължава да бъде все пак твърде нереално плосък. Истински са само тръпките в краката ми, уморени от неподвижната поза, заедно с болката от продължителното привеждане, която започвам да усещам в гърба. Вече сигурно за десети път с яд си помислям, че можех и да използвам все пак тоалетната, след като стигнах почти опипом в тъмното до нея, и да не стоя сега глупаво — тъмнина, аз полугол, пикае ми се, а нито е възможно, нито е допустимо да пропусна и дума от това, което тук ще се случи, особено сега, когато отново мога да чуя първия глас, който изобщо чух тази нощ — гласът на Хохлакова:

— Защо се погубвате, Фьодор Павлович, защо? Кажете ми, защо всички вие се погубвате? Не разбирате ли, че и околните потрисате, не можете ли да си представите, че има и други живи души, които страдат? Не ви ли хрумва, че на тоя свят съществува нещо като милосърдие? Че има хора, които като гледат как се затрива нечий живот, кръв им тече от сърцето! Не забелязвате ли, че през цялото това време аз да речем съм край вас? И какво си мислите? Можете ли да ми отговорите — какво си мислите? Струва ли ви се, че без вашите безобразия животът не е достатъчно заприличал на ад? Вие мислите ли въобще, човече нещастен? Аз имам нужда да общувам с вас! Понякога се втурвам през глава, все едно вихър ме е понесъл, хуквам... Ах, все тия истории... И ужасните, ужасите мъки на вашите синове... Защото какво са това, ако не мъки! Аз имам същото онова младо и невръстно сърце, каквото имах на двадесет години! Истина е, така е — запазило се е, за щастие, или пък за да ме мъчи и да ме прави винаги нещастна — нека, това е съдбата ми! Аз дори и дъщеря си като погледна, горкичката Лиза, виждам все едно възрастен човек, старица — толкова са закоравели, без време уморени младите. Как е възможно това, не мога да разбера. Как е възможно, Господи, как е възможно! Мене ме боли от всяка дума, какво ми става в душата и от една моя лоша мисъл дори! Помисля си някога нещо наум: каква е ужасна тази или онази, ах, какъв човек, зъл или измамник. А после три дни не мога да спя, не мога да мигна! Защо е това? За какво е това? Това е наказание някакво. И вашите синове, драги Фьодор, прощавайте, че ви говоря така, ама вече ще заплача, защото как да ви кажа, това са от най-хубавите, това са тия точно, най-ценните хора из цялата губерния! Чета, чета, Тургенев, Шчедрин — навсякъде се говори за някаква мечтана личност, едва ли не за идеал, а аз направо не го виждам на два крака! Не разбирам възможно ли е това или са само книжни глупави красоти — не, отказвам направо! — и отказвам с всичка сила, защото тия автори са магьосници, фокусници! Умеят, затрогват направо душата ми, а после се питам — какво ми казвате вие, драги, искате да ме мъчите? Че то аз като спра да чета, все едно отварям очи от някакъв сън. За какво ми е тогава животът? Вашите синове, драги Фьодор, те са нещо ей такова, истинско, аз дори не казвам кой с какво, те и тримата някак заедно правят за мене един образ. Има, казвам си, има такъв герой, такава една особена младост! Нека е трагична дори, нека изобщо да не разбирам какво искат, защото това, което аз разбирам, е, че просто сякаш сами на себе си искат да навредят! Е, може ли да е това? Че то означава, че е дошъл краят на света, някаква чума, чума в сърцата. И аз, разбира се, не вярвам на това — виждате ли, аз предпочитам да кажа, че самата съм глупава, сляпа, че нищо не разбирам, но им признавам, че са нещо свое си, че живеят, и изобщо... Ето на, вече месеци наред се опитвам да разбера и цялата напълно неистинска история на големия ви син с тази прекрасна, истински прекрасна девойка. И пак някакви мъки, пак някакви зловещи и неистински колебания. И другия ви син — Иван Фьодорович! Аз, да ви призная, пред него почти нямам смелост да говоря, дори от пода очи да вдигна, ето на, аз, зряла жена, а се разтрепервам! Защо, казвам си — защо? Че в нашето поколение, ще се съгласите, нямаше и един на сто хиляди, нито един такъв младеж, който още преди тридесет да има свое, ама свое, а не някакво прочетено от другаде мнение за живота. Дъщеря ми още е дето се казва в детската рокличка, пък и както е болна сега, направо за детенце я имам, а какви са тия погледи, какви са тия разговори! Те са ни надраснали и много надалече са отишли, драги мой, не знам дали някога сте се замисляли дори! Да, вие децата си сте прокудили и сте ги хвърлили дето има една дума на кучетата, но аз не ви съдя за това, за това не ви обвинявам. Че аз самата себе си обвинявам повече от всички! Ами откъде да знам, ако не беше болна Лиза, ако не ме умиляваше ежедневно само като я погледна, сигурно току виж ми се сторила в тежест, и като вас

и аз може да пожелая да се освободя... Те са, Фьодор Павлович, те са нашето обвинение! Аз полагам някакви лъжливи, да, лъжливи, фалшиви и лъжовни усилия, а отвътре е същата кухота. Но като ви видя вас, като ви гледам и ви слушам, се продънвам цялата! Забранявам ви! Забранявам ви да ме отчайвате, забранявам ви да се опропастявате, забранявам да се погубвате така! Мразя ви, мили ми Фьодор, като мой брат ви мразя, защото вие искате, искате да ме накарате да не ви обичам! Няма да ме накарате! Няма да ме принудите! Митя, знам какво сте казали за мене, че съм опасно жива и разпусната, а също и необразована, и че ме наричате „леличка“! Знам, знам, знам! И вие, нали вие сте разправяли, о, Господи, разправяте, че ви мразя, защото от самото начало станало така, че сте годеник на Катерина, а не на мене! Знам, Дмитрий, всичко знам, без да го искам, за жалост го знам, и това е за мое страдание!

— Никога не съм ви наричал „леличка“! — гласът прозвуча внезапно, дрезгав и някак глух.

Озъртам се, но оттук не мога да видя Дмитрий. Къде — там, зад храстите? Клекнал, с гръб опрян на белия каменен зид?

— Аз не ви мразя, Митя! Аз не ви мразя! — Хохлакова прибра ръце пред гърдите си в истерична молитвена поза, накланяйки се още по-силно напред в мъчително равновесие, а широките поли на разкроената й рокля надвисват към земята. — Ето това не искате да разберете, това е което никой не желае да разбере! Аз хората, дето ми ги донесоха тия неща, аз тях веднага ги намразих, тях, а не вас! А си казвам при това: защо, защо изобщо някого да мразя? И да е истина, тогава пак в мене е вината, че не обичам както трябва, щом той ме вижда чудовище! Че аз мога и да си мисля, че го обичам, но щом той като чудовище ме вижда — значи не обичам както трябва. Това е, това е — за жалост, това е! А старецът — не, не, не мога и да мисля за това... Залепям си лицето, право на Евангелието го залепям, плача, чета и плача... Казвам си, Боже Господи, и аз, и аз ще отида, ще измия на всички до един краката — така, така тъкмо така! Това трябва да правя аз, на всички до един краката да мия. Мога, казвам си, мога, а както си го повтарям цяла нощ, така и не знам: ами ако се погнуся? Ако за секунда само се погнуся? Само даже и за миг, даже да не разбера, че съм се погнусила, но ако самото ми сърце изведнъж се погнуси? Ето Дмитрий Фьодорович — той ме мрази, отдън душа ме мрази, и има защо! А аз искам да го обичам, и искам — да!, — казвам си: мога ли да му измия нозете? Ами ако се погнуся? Ако се погнуся като му видя босите крака и пръстите? Нали вие сам, Дмитрий Фьодорович, сте казвали, че не харесвате краката си, криете ги от хората, че ви били, според вас, големите пръсти, особено на десния крак — уродлив бил, нокътят ви се струвал груб и някак закривен навътре! Простете, от сърце ми простете, защото точно това си казвам — ще мога ли, или като видя пръста на крака му, няма ли да се погнуся изведнъж? Защо, защо е това? Искам да бях безсловесна някоя риба или крава... Защо все мисля, защо се съсипвам, откъде е цялата тая болест почти! И защо знам тия клюки, всичките тия клюки, защо слухтя и клюкарствам? Защо не ме е срам? Не те ли е срам, казвам си, повече от всеки друг си го казвам, не знаете как се зашлевявам — не те ли е срам, и на животно не приличаш, и не подобава това, а със старци и монаси си тръгнала да говориш! И тука особено, като идвам в манастира, си казвам: Господи, аз ръка им целувам и искам благословия, целувам с тая същата уста, че аз с тая уста какво съм правила, какво съм приказвала и избълвала! Че аз трябва да легна и да умра!...

Старият размърдва глава, колкото да намести новата щипка енфие в носа си. Кихва и си обърсва лицето с кърпата. Хохлакова отпуска изтощените си от свиване ръце и се обръща към него:

— Вие мислите, че сте гадина, нали Фьодор Павлович, и самият се заплювате в огледалото! Може и на шега да е, но го знаете. А аз ви казвам, че сте ангел в сравнение с мене, вие сте пеперуда, аз трябва сега на вас не просто краката ви да умия, аз трябва на вас или на някой като вас до гроб да ида да прислужвам и да търпя и мръсотията, и болестите, и до гроба да го изведа, а накрая с ръцете си да го умия, трупа му да мия и да бърша нечистотиите му! А не мога! Аз не мога! Искам да го пожелая, мъча се да го поискам от все сърце, а не знам дали ще стане — знам, че няма да стане! Мирише ми! Мирише и вони! И на ум се молих, и на глас почти, идвам насам и си казвам — стига си мислила за това, а все за това мисля. Зловоние се носи от ковчега, разправят. Ракитин самият ми написа, и аз хукнах като подпалена: ще ида да се поклоня, какво, и да мирише... — тя разперва ръце, все едно сега наистина ще полети, дантелите на шала — като черни пламъци, увиващи трептящата й сянка:

— Да, да, хукнах, и още по пътя разбрах, че идвам да видя — наистина ли мирише? Ама наистина, съвсем наистина ли мирише или е някоя богословска форма и теория, че не е светец, както се знаеше, а най-обикновен. Дали мирише, а как именно, как — на развалено ли, на месо ли, на какво именно?! Пътувам в каретата, бързам, лашка ме, а аз викам на кочияша „По-бързо! По-бързо, карай!“, и само това ми е в ума — как ли мирише? И какво значи това — край, един вид, и изобщо — каква съм глупачка, може ли да съм такава глупава идиотка, а се правя иначе на учена, чета, разговарям, и какво — пак се излъгах, и тая мистика, и тия монаси и глупости, пълни глупости! Ако си опропастих живота, за какво са ми сега тия благовония, за какво ми е — чист маскарад и фокуси! Не обичам дори дъщеря си както трябва и изобщо мен никой не ме обича, а и вече и не ме харесва дори, ако не бях богата, вече щях да съм отпадък. Това е, това е истината! Ти си свиня, Ракитин! А аз съм още по-голяма свиня! Как литнах, все едно крила ми израснаха, бързо да дойда, да не изпусна! Като тичаме насам все това ми е в главата — че може ли човек до се вмирише така бързо, и какво ли още не ми минава през ума! Какви са тия пък глупаци там, казвам си, само да изкушават народа — да отворят прозореца, да го турят в лед, ако трябва, да, да го турят в лед, да измислят нещо, тамян да му кадят, иначе какво ще стане? Само още по-голяма драма и трагедия! И за горкичкия Алексей си мисля — горкичкият, горкичкият, той най-ще пострада. Че той просто за повече от баща го имаше, какво ще прави сега? И пак, все пак — как така изведнъж ще замирише, защо трябва да мирише? Нека не просияе, нека не станат всичките чудеса, дето се чакаха, но да мирише — това защо? Нà, за това! Така ти се пада, тъпа, тъпа глупачка! Мъжът ми, покойният, нали през август почина, в най-голямата жега, два дни и две нощи поклонение и народ!... А нищо, нито мирис, нито дори му мръдна лицето, като восък. А тоя монах, за два часа да стане това! Как така? Гавра ли е това? С кого е тая гавра, с мене ли? И не спирам — трябва да отида, непременно трябва да отида, лично да видя, аз сама! Божичко! Божичко, Господи! Коя дата сме? — Хохлакова се обръща през рамо, някъде към мястото, където е застанала Лиза. После пак се извива напред, дланта й се залепя на очите: — Майчице! Днес стават пет години! Днес са точно пет години откакто умря Хохлаков! Божичко, какво правя аз!

— Бог да го прости, наздраве! — заключва Фьодор Павлович и пие от бутилката.

Хохлакова започва трескаво да събира на топка полите на роклята си, оглежда се и прави няколко крачки, но шахматът на надгробните камъни й препречва пътя. Накрая излиза на равното и хуква — сянката й се стрелва надясно и изчезва от екрана на зида. В тишината чувам само как Лиза се тресе от плач.

— Ето това е грандиозно — Фьодор посочва с пръст неопределено във въздуха, — чак си спомних Аделаида Ивановна, Бог да я прости и нея! Грандиозно, наистина грандиозно — да умие на негодника краката! Това искам да го видя, определено. Общо взето, тука има някаква тайна — човешките крака, нозете человечески! Презрян орган. Е, верно, честичко и понамирисват! Така де, съжалявам... Макар че то ние вече отдавна прекалихме, все едно... Обаче, гледай сега — пак някаква тайна има тука. Взима значи той, и им умива краката на учениците. Ще ви умия краката, да не смеете да ме спирате, така трябва, така казвам, това трябва да стане, и да се запомни. Хитро е това! Един вид, не се гнуся аз от вас, и аз чистия, на вас вода ще ви полея, и не главата ви ще полея и ще умия, и не очите, дето сте заслепени, а нозете — един вид и от това не се гнуся, обичам ви! И какво излиза — нозете са все пак някак част презряна и низвергната, дето се допира до грешната земя, ама Господ точно нея, нея ще умие, на нея ще се поклони — не е презряно това, дето го мислите за презряно, не се гнусете! Ако крака нямахте, по земята нямаше да стъпвате, щото крила нямате, не сте ангели, ами направо нос в камъните ще ударите! Не презирайте нозете человечески, и тялото не презирайте, и никой негов член, инак мене презирате и от мене се отмятате, че аз по мой образ съм ви създал и по мое подобие! Да, грандиозно... Я слезте долу в избата — донесете лед! Точно така — бързо лед!

По стената приплъзва като черен пламък дантелената сянка на Хохлакова:

— Забравих си детето! — свива се зад някакъв камък, там сигурно е оставена да седи Лиза. Шумолене на рокли, нещо като боричкане, опитва да повдигне момичето:

— Прощавай, миличка! Прощавай!...

Настъпва раздвижване, силуетът на Дмитрий се мярва в мрака, приближава, понечва да помогне:

— Простете, нека аз...

— Махайте се, не я пипайте! — Хохлакова се изправя и закрива с гърди дъщеря си. — Не я пипайте! Да не сте пипнал дъщеря ми, мръсник такъв! Да не си я докоснал! Изверг!

— Защо изверг? — избоботва недоволно гласът на мъжагата. — Защо сега изверг? Защо ме наричате изверг?

Фьодор Павлович се ухилва зад гърба му в тъмното:

— Защото си изверг, Митя, и аз ще те низвергна от трапезата си и от сърцето си!

— Защо, искам да ми кажете защо дръзвате да ми говорите така? Защо изверг?

Набрала кураж, дамата го гледа право в лицето, само на педя разстояние:

— Защото искаш баща си да ограбиш, и ще го ограбиш, не знам ли! Че и целият град говори!

Хохлакова не издържа пред свъсения му поглед — в силуета си върху стената, главата на Дмитрий поразително прилича на профила на бащата, седнал на няколко метра от тях. Дамата се обръща се и се заема пак с момичето, като не спира обаче да говори:

— За какъв се мислите вие, за какъв се смятате? Че сте голям красавец и че за хубавите ви очи всичко ви е простено? Повръща ми се от вас! Мислите се за хубавец, ама сте мекотело, червей и мекотело! Гади ми се като ви гледам!

— А, пардон, това сигурно е от зловонието — Фьодор пак се готви да смръкне енфие. — Иначе, честно казано, не е грозник, на мен прилича, ама далечно, аз бях къде-къде пò....

— Може да не ме гледате, ако искате. Аз не ви карам да ме гледате — гласът на Дмитрий звучи глухо и някак отчаяно. — Искам само, искам да не ме наричате изверг! Няма да ме наричате изверг, никой, нито вие, нито никой! Няма да ме наричате изверг и крадец, забранявам и никой няма да ме нарича изверг и крадец!

— Не ме пипай! — пропищява Хохлакова, макар че той дори не е протегнал ръка — аз мога да свидетелствам, защото виждам и двете сенки, изрязани в черно-бялата картина на стената. — Вие сте е дуелист и военен касапин! Кръв имате по ръцете! Не ме пипайте! Да не сте пипнали дъщеря ми!

— Какво приказвате? Чувате ли се какво приказвате? Какъв касапин? — боботи Дмитрий Карамазов.

— Да не сте се приближили до дъщеря ми, и до мене да не сте се приближили! В каторгата ви е мястото, да — в Сибир, в Сибир!

— Лоша работа, Митя!... — пъшка Фьодор и се гласи да кихне, отворил широко очи във фенера.

Хохлакова се е скрила пак зад камъка и мълчаливо се занимава там с утихналата Лиза.

— Аз мислех, мислех... — Дмитрий единствен е останал да стърчи прав и се оглежда някак объркано, все едно е попаднал току що на това място и не може да се ориентира какво се случва и защо самият той се намира тук, — мислех, че ще дойда в родния си град, и всичко ще се свърши най-после. Станах нов човек. Мислех, че тук тъкмо трябва да дойда, тук, в родното място. А каква е тая злоба?

— Махнете се, всички плашите. Колко беше спокойно без вас, защо ви трябваше да идвате? Защо ми трябваше да ви познавам изобщо? Защо, Альоша? Чувате ли, Альоша, помогнете ми да я вдигна, хванете й краката! — Хохлакова се надига, дърпа ръцете на Лиза и ги наглася около врата си. — Альоша, искам да се махна оттук, веднага да се махна оттука! Хващайте я, какво гледате! Вдигнете я за краката!

 

 

6.

Ето го и него. Светлината, идваща от твърде ниско, допълнително скъсява ръста на момчето, но и без това той е поне с една глава по-дребен от брат си Дмитрий.

Альоша пристъпва сковано зад гърба на Хохлакова, заобикаля камъка, прикляка и понечва да вдигне парализираните крака на Лиза. Момичето изведнъж надава ужасен вик и започва да се мята. За миг се мярват върхът на шапката й и ръката, отскубната от хватката на майката. Альоша подскача назад като попарен, Хохлакова притиска Лиза на гърдите си

— Остави ме! Остави ме! Остави ме!... — повтаря отчаяно момичето.

Дмитрий мълчаливо се обръща и се премества настрани. Високата му сянка се счупва на края на разкривения зид и остава да виси във въздуха като някакъв осакатен кентавър, възседнал сенките на купчина храсти.

Навеждам очи — в краката ми върволица мравки са прокарали двупосочен път. Иска ми се да пристъпя, защото глезените вече ме болят, но някакъв фатализъм ме спира — трябва да пожаля насекомите, за да може в замяна да не ми се изплъзнат този миг и този шанс, и ако е възможно — да дочакам момента, когато ще видя и самия Иван.

Поглеждам пак: Хохлакова е останала на земята и не може да се вдигне, коленичила е до Альоша. Той е навел глава върху гърдите си и сигурно е затворил очи. По дантелите върху пълните рамене на дамата сигурно има прах, дребни камъчета, коприната навярно е прокъсана от дърпането и боричкането по земята, но Хохлакова не обръща внимание, само притиска глава върху ръцете си:

— Не ги слушайте, Алексей, не ги слушайте, и мен не ме слушайте! Моля ви, Алексей, моля ви! Искам да си ида... Искам да се махна... Искам да умра! Аз знам, че той направи чудо! С нас го направи, пред очите ми, с Лиза го извърши. Още първия път като дойдохме, той я благослови и същата вечер треската изчезна и оттогава вече цяла седмица няма треска, а и крачетата й май заякнаха. Още тогава разбрах, че е светец, а после веднага, веднага си казах: не, от друго е, лекарствата най-после подействаха!... Альоша, аз съм изрод, какво да правя със себе си? Аз му завидях... И на него дори завидях! Усмихва се и се смее постоянно, болен е и умира, а му е весело. Аз даже не издържах и му казах, а и той дори сам така говори: как се радвам, че ме намирате радостен, че ви изглеждам весел и щастлив, защото хората са създадени за щастие, и който е напълно щастлив, той е удостоен, от Бога направо е удостоен да си каже: щастлив съм и праведен. Всички светии, и мъчениците дори, са били винаги радостни и щастливи... Господи, как му завидях, и веднага в сърцето си си помислих: че какво говори тоя човек, сам казва, че е светец — може ли това, може ли така? Альоша, простете ми — ако вие ми простите, и той ще ми прости. Аз така ви обичам, вярвайте, обичам ви най-искрено и с вас никога не ме е страх, че изведнъж ще спра да ви обичам и ще помисля нещо ужасно, нещо което веднага ще ме отрови!

Сълзите й текат, но тя не вдига ръка да изтрие лицето си.

— Аз даже Бога съм обвинявала: защо, защо не мога? Защо за секунда само усетя топлина в сърцето си, а после вече идва другото? Само ти, Альошка, като на син ти говоря, ти си такова детенце и така ми е радостно даже като си помисля за тебе. Не ме е срам, от тебе не ме е срам. И Лиза те обича, толкова те обича, нищо няма значение, само да те обича. Така е даже по-добре, че нищо не си учил, така е по-добре, че даже и гимназията не си свършил. Да, точно така, другото е лъжа, и по-добре без него. В Париж слушах в операта, и тогава точно си помислих — да, точно така! Там има една опера, „Италианка в Алжир“ се нарича... Как пее един хор, така красиво и страшно, но толкова е красиво, толкова красиво, и аз си помислих, че щастието е да съм тази италианка, там в Алжир, при диваците, и още по-далеч, където даже хора няма, а са направо маймуни и зверове! Побърках се от четене и не искам нищо вече да прочета! Искам да се ожените за Лиза, а аз да се махна и може би да умра! Не, сега стана нещо страшно, нещо много страшно! Ако той ме гледа сега? Не мога да спра да си мисля за това, че той гледа, а ако и аз умра — какво ще стане тогава? Ще го видя там, и какво ще стане с мене? И какво значение има бил ли е светец или не, какво значение, защото аз, аз не съм светица, аз съм грешна, и тогава как, как ще застана и как ще умра от срам? Альоша, аз може би ще полудея... И преди си мислех, но само мислех, макар и дълбоко, за тия неща — и за безсмъртието, и какво има там в това безсмъртие... Аз на самия Зосима, аз тогава дойдох и го питах направо, изповядах му се като на икона: че ме обхваща ужас като помисля, и че нямам вяра... Даже на времето като дете вярвах повече, макар и нищо да не разбирах. Но какво да направя с това безсмъртие? Не вярвам, нямам вяра, знам, че нямам! И сега стана още по-страшно — той умря, и дори мирише, и е ужас някакъв, защото знам, че се показах пълна гад, а като го срещна — тогава какво? Мисля си — поне съм сигурна, че има безсмъртие, поне, поне това, нека има — нека има! — ама не, не вярвам, само ме е страх. Страх ме е, Альоша, искам да си отида, искам да се махна. Не ме съдете, не мога да остана повече, не мога, задушавам се!

Изправя се, събира крилете на шала си. Над ушите й са нападали кичури коси. За миг ми минава странна мисъл — а може би е красива, дори на тази възраст? Как ли изглежда лицето й?

— Помогнете ми, направете нещо! Нали ще измислите нещо? — Хохлакова преглъща последните сълзи, вече не плаче. — Сега вашият старец като ангел ви помага отгоре, той ще ви поучи какво да направите. Кажете ми нещо, успокойте ме, излекувайте душата ми, не ме мъчете! Защо нищо не казвате, да не сте дали обет за мълчание? Знам, че ви е отвратително да ме гледате, но няма при кого да отида... Альоша, моля ви, не се замонашвайте! Идвайте при нас, говорете ни, но само идвайте, идвайте по-често. Сега Лиза се оправя, още малко търпение и ще оздравее, вие двамата сте един за друг, ще се ожените. Обещайте ми, че няма да ни оставите! Толкова ми е зле, мога да умра, а ме е страх да умра, не знаете колко ме е страх! Защо само мълчите? Нали не сте решили вече все да мълчите? Това е ужасно, това е някакво изстъпление, издевателство някакво! Моля ви, кажете ми нещо... Моля ви, като на ангел ви се моля!

Альоша не помръдва. Бащата надига глава, гледа го. Минават няколко мига, но момчето остава неподвижно.

— Алексей, така не сме се разбирали! — Фьодор Павлович се заканва с пръст към слабичката сянка: — Никакви обети не съм ти разрешавал. Каза: „Искам в манастира“, — пуснах те, ама не съм ти разрешил още да ми ставаш светец! Какъв обет за мълчание? Това са врели-некипели и наивни работи, бива ли така? Нищо не мога да ви разбера, момчета — уж на вас се надяваме, че ще се изучите и ще ни внесете нещо ново и съвременно, така де, че и ние малко от малко поне да се наместим в крак с времето, а то какво — забихте се пак в мистиката по най-непрогледен начин! Какво ви влече все мракът на вековете? Точно така — мракът! Ей, смутните времена и татарите отдавна минаха и заминаха, светът вече навлиза в пълна комплекция, особено по Европа! В Барселона даже са уловили дявола, както пише по вестниците! Трябва да се скъса вече в днешно време със старата мнителност, искат се днес хора мили, умни и трезво да разсъждават. Альошка, чуваш ли — истината, човече Божий, истината, тя трябва да възсияе сред мрака. Стига сте разделяли света! Много е лесно така — вдигаме оградата, и хайде вътре в манастира! Вие там си пийте коняче и угоявайте прасенца, радвайте се на заблуждението си, пък ние тука на студено и на гладен стомах истината ще восприемем! А, не! Стига така! Тая хватка ми е ясна. Ние с крепостничеството вече край казахме, изоставихме го като отживелица и наследие от древната мизерия, а вие тука нова мизерия подреждате, един вид — нà ви свободата, нà си ви света, ние света го не щем. Нали така пише, и на оня камък така пише: монах стана, во лето хилядо осемстотин и не знам си кое излезе от света. Мислите, че не разбирам? Зелки, не разбирам! И ние знаем така — излизам от света да се кая и спасявам, а вие в света вървете! Че това е формен антихризъм! Че нали, ей на, и по старите книги пише, и „свят“ си е „свят“, така де — свещен е светът, а „мир“ значи „свят“, тоест мир божи и Божие умиротворение! Искате да делите, а? На части и губернии царството Божие да нацепите, ама ако може простия народ и грешниците навънка да изтикате. Фарисейство и фармасонство, абсолютно и ненадминато!... Алексей, жената пита, вопие грешницата — няма ли да й отговориш? Няма ли да отговориш, или само ще мълчиш като попско магаре? Има ли безсмъртие, Альошка? Това е въпросът: има или няма безсмъртие? Или да питам Иван — знаеш какво ще ми отговори...

Отново ме пронизва тръпка при споменаването на това име, но Иван нито се обажда, нито мога да отгатна къде е застанал в тъмното. Фьодор нетърпеливо продължава:

— Альоша, смили се над нас! Госпожата те пита, засрами се — помешчица е! Ако пък не от това, мене ме пожали, какво мислиш, че аз не искам да знам ли? Искам, и още как! Има ли безсмъртие, и ако има — в кой край там се намира сега нашият Зосима? Аз вярвам, ей на, Бог ми е свидетел, вярвам, ама не съм уверен. Не ми се струва така лесно, а и как ще я знам точно пък аз истината, дето съм грешен отгоре до долу? Кое е истина, а? Хайде сега, ти отсечи, каквото кажеш, това ще е. Ако кажеш — ще вярвам, ако не — не вярвам! Слушаме те! Чуваш ли, Алексей, тебе слушаме... Иване, ти сега мълчи! Сега мълчи, ти вече си си казал каквото имаше. Защото той, госпожо — обръща се Фьодор Павлович към Хохлакова, — моят син, ей тая сложна натура, е изписал една известна статия по въпросите на душевното безсмъртие, един вид, хванал в капан цялата работа и излиза според него така, че всъщност нищо не излиза, ама има едно остроумно изплезване, защото доказва, математично го доказва, че ако няма безсмъртие — впрочем аз не съм го чел, аз дето се казва това съм го писал — няма как, син ми е!... Излиза обаче много остроумно: кажете, пита ги той, ако има безсмъртие, ясно е — куки, ад и съд безкрай, това е ясно като бял ден, всички сме грешници. А ако няма безсмъртие? Ако нищо няма? Опа! — старият щраква доволно с пръсти, и ако сянката му имаше очи, сигурно биха блеснали хитро в мрака, също като пръстена на ръката му: — Какво става тогава, Альошка, за какво е целият зор? Във вестника гледам обявление, чак от Париж — срещу една хубава сумичка могат да стъкмят и най-скапания мъртвец като за сватба. Даваш им портрет на покойния, и по него му изрисуват и червенко на бузките, и фризурата оправят като от коафьор все едно че излиза, нищо че се е бъхтисал от подагра или някоя керемида му е смачкала главата! Натъкмяват го за нула време и ти го връщат нов-новеничък. Е, да измислиш това трябва нюх, шапка им свалям! Значи, колкото пъти си помисля за пустата иванова контроверзия, така де — тая теорема с безсмъртието — толкова пъти ми изскача това, дето коафират умрелите и ги соанират и парфюмират, salon de bote един вид! Ей на, не мога да си го избия от главата! Нищо не казвам, нищо не намеквам, не ме гледайте. Ако сте помислили нещо, вие сте си го помислили! Който няма грях, той пръв да хвърли камъка, нали така е казано? — Фьодор се прекръства. — Мълчат, обаче, мълчат и нищо не казват. И Иван мълчи, цяла статия написа, а накрая — пак нищо, мълчи. И Альоша нищо не казва. Какво да правим сега? Дмитрий Фьодорович, дали вас да не ви питаме? Щото, ако щете ми вярвайте, мили сродници, аз на моя Дмитрий Фьодорович по тоя въпрос най-много имам вяра! А, как така? Ами ей така — загадъчно, нали? Математика, това му се вика математика!

Дмитрий не трепва, все едно не чува. Обърнат с гръб към останалите, в силуета на неволно изпънатите му рамене личи пак същото скрито напрежение и навика на военната стойка. Баща му го измерва с поглед:

— Митка, ти мене за гушата искаш да ме хванеш, нали? Все за тия пари! Все за парите, нали? Знам, как да не знам, моето момче — знам и още как! Разбирам те и от сърце ти състрадавам, даже по едно време си викам: дали да не ти дам някоя и друга хилядарка и да ми се махаш от главата? Трябват ти, на гърлото са ти застанали тия три хиляди, обаче няма да я бъде тая, как ли пък не! Аз имам намерение, мили мой Дмитрий Фьодорович, да живея колкото може по-дълго на тоя свят и всяка копейчица ми трябва! Нужна ми е, а колкото повече живея, толкова по-нужна ще ми бъде. Имам планове, поне за още едно двайсет години, така че ти вече от мене пари няма да видиш — взел си си ги всичките, а и по разписки е така. Ако искаш, мога да ти дам с лихва, ама на безделници аз не давам, понеже мене парите ми трябват! Сега ми трябват, днеска и утре! Тъй че колкото и да се блещиш и да се кокориш, никакви пари повече няма да видиш. Остарявам, факт — ще стана гаден, няма да ми дохождат вече както преди и тогава париците особено, особено ще ми трябват. Баста! Край с това, ясно е — няма да получиш пари от мене, копейка няма да видиш! Няма, няма! Няма да ти дам, разбираш ли, Митенка, няма! И тогава ти вече трябва или да ме окрадеш и да ме ограбиш, или да се пръждосваш по дяволите! Ето това е въпросът, господа съдебни заседатели: може ли Дмитрий Фьодорович да обере баща си като някой Франц Моор, или ще се спре? — Фьодор Павлович пъргаво се изправя и разперва късичките си ръце: — Тука е отговорът, тука е и въпросът! Щото ако няма безсмъртие и изобщо нищо, ако днеска си е днеска и блудство и каквото там ти е по сърце, тогава всичко е ясно — убивай и граби, не си го туряй на ума, а и аз съм последният, дето ще осъдя. Какво ти, то тогава грабежът става задължителен, иначе е направо неприлично за порядъчния човек! Ето, там е работата: считаш ли ти, Дмитрий, че е порядъчно да ограбиш татко си, или ще се спреш, от страх пред Бога ще се препънеш? Е, това е вече не просто философия и приказки, това е тука на място да разсечеш червея, на живо, пък да видим ще се събере ли! — старият плясва със събрани пръсти върху пухкавата си разтворена длан, все едно я удря със сатър, — Иване, ето ти го отговорът на въпроса има ли безсмъртие или няма. Ще посегнеш ли Дмитрий, или няма да посегнеш? Има ли съд за отцеубийци и грабители или няма, а всичко е тъмнина и мрак? Защото, не забравяй, драги ми господин Карамазов, че Бог гледа, дебне и не спи! Гледа да види как точно ще затриеш безсмъртната си душичка!

Альоша се е надигнал иззад камъка. Да, ето, изправя се, макар и стриганата му глава пак да е наведена над гърдите.

— Престанете! Престанете да го обиждате! — чува се измъченият му глас.

Фьодор Павлович се завърта като пумпал към сина си:

— Проговори! Най-сетне проговори! Знаех си! От любов към брат си — разчувства се, не издържа! — старият пъргаво се добира до Альоша и гордо го тупва по врата, а после посочва право в гърдите на момчето: — Впечатлително сърце, ангелско, винаги съм казвал! Притисни го, запали му една клечица под крачетата, и започва да пее, само трябва да го подхванеш!

 

 

7.

Бутилката, бутната в джоба на черния сюртук, траква в грубия ръб на камъка, а другият, по-малкият камък, просветва с брилянтна искра на малкото пръстче на Фьодор Павлович.

До него, в лъчите на съвсем изпълнената и дори някак изцъклена луна, за миг блясва и съседният пръстен, вероятно натикан с доста усилие върху безименния пръст. В невъзможната игра на слоевете сенки и сменящите се отражения, това ми се струва като халюцинация, но ето, че все пак виждам правоъгълния монограм, но самите букви не мога да прочета. А навярно така е и по-добре, защото съм на път съвсем да загубя вярата, че всичко това в действителност се случва: че зад сенките наистина се движат тела, че там, при надгробните кръстове зад оградката наистина някой говори, ръкомаха, и че сега може би дори и самият Фьодор Павлович, обхванат от пристъп на ново умиление, май е готов да плаче...

А той наистина ще заплаче, и то съвсем без да се насилва:

— Ангелче си ти, Альошка, сине небесен! Как се пръкна от мене грешния тая чиста душа! Ти си, Альошка, ти си ми любимият син! Обичам те и затова те мъча — от любов, от умиление! Аз и твоята майка, припадничавата, нея как я подхващах, как я учудвах, как я захласвах само! Като дойде минутката, лазя пред нея, падам и лазя, кривя се и се вия, и й целувам крачетата! Целувам, целувам, целувам, докато не почне да се смее. Ах, как се смее, ах, как се смее! А после ще почне да вика, да се тресе, ще й дойде припадъкът, ама нищо, какъв възторг, как се гъне, и хихихка, и писка!... Пъди ме, пъди ме: не, вика, махай се!, пъди ме навънка, ама аз влизам. По постите се затворила, моли се на иконата. Чакай да те видя аз, викам — влизам, и пред нея, пред иконата: сега я свалям тая икона, дето уж я мислиш за чудотворна, чакай да видиш как я свалям и направо я заплювам, да видим ще стане ли нещо или няма!... Не ме уби, а мислех — ще ме убие!... А тя само скочи и се плесна с ръце, изпищя и се затресе, затресе се, как се затресе само, и падна, свлече се на земята...

Миг преди фигурите да избухнат внезапно в движение, аз вече бях предусетил какво ще се случи: Дмитрий се завъртя изведнъж на пети, а ръцете на черната му сянка, сега станали двойно по-дълги, се лепнаха върху шията на Фьодор. Хохлакова изпищя. Някъде отстрани една друга сянка, останала досега скрита, претича през каменния зид, залепи се с всички сили към нападателя и с цялата си тежест огъна назад тялото му. Свитите лакти на Дмитрий — а после ръцете, и накрая пръстите — започнаха да се изпъват, докато се откъснаха и с вик на проклятие най-големият брат се извъртя наляво, размятайки ръкавите на своята сянка, а после изведнъж дръпна тъмната наметка на тялото си от пътя на светлината, прескочи ниския дувар и изчезна в мрака. По сипея зад манастирската ограда просъскаха падащи камъни.

Но ето, че трябва да обърна глава, сега вече надясно — през кашлица и хрипове въздухът се опитва да се върне в гърдите на Фьодор, а аз виждам как Алексей Карамазов, с ръце опрени върху каменната плоча, се накланя все повече, докато раменете му накрая поддават и опората на тялото се срива. Момчето блъсва длани в гърдите си, разтриса се, и пада на колене, а после рухва на земята, сякаш точно повтаря онзи припомнен преди миг припадък на покойната София.

Сега виждам само двамата — Фьодор Павлович, а до него — силуетът на другия му син.

Иван не обръща глава към припадналия Альоша, нито поглежда баща си. Само процежда през устните си — не мога да различа лицето му, но се догаждам, че тези устни са изпънати и побледнели — и в този хладен глас се чува отегчено отвращение:

— Ако не сте забравили, тя все пак е и моя майка!

„Гласът на Иван“, възкликвам в себе си с възхищение, „гласът на Иван Карамазов!“

 

 

8.

„Ако не сте забравили, тя все пак е и моя майка!“ — едва Иван е произнесъл тези думи, и ехото им гръмва високо над мен, разглобено и после отново в миг събрано с гласа на оригиналния текст, екнал от огромен говорител:

— Да ведь и моя, я думаю, мать, его мать была, как вы полагаете?

„По дяволите, започна се!“, минава ми през ума, миг преди изгарящите светлини, запалени над главата ми, да направят на пух и прах дискретната тъмнина.

— Проговори! Накарахте го да проговори! — почти пищейки от възторг, директорът Мостович-Понтонской е грабнал микрофона някъде високо в товарната кабина и мога да си представя как ръкомаха с генералски жест пред лицето на пилота, искайки час по-скоро да се спуснат тук долу:

— От омраза към баща си, от отвращение го накарахте, принудихте го!

Ревът на хеликоптера застрашително приближава, някакво копче там горе не е изключено и продължава да се чува задъханият Мостович, който въодушевено приказва сега вече на себе си: „Браво! Браво! Ура!“. Трелите на истеричната екзалтация минават през далекобойни фунии и обстрелват цялата сцена на действието с грачене на ръба на микрофонията, от което ми се струва, че и земята, и камъните, и уплашено свилите се храсталаци започват да фосфоресцират.

Затварям очи и се опитвам да върна тъмнината зад клепачите си. Бученето отгоре се усилва, чувам как със съскане край мен литват прах и откъснати от пръстта бурени, подпорките на дървената ограда скърцат и ръждивите пирони се измъкват от гнездата си.

— Идваме, идваме, ето ни! — Мостович с радостно окриление приглася на вихрушката и гласът му още и още приближава, а аз настръхвам от чувството че гигантската фуния на високоговорителя всеки миг ще допре рамото ми и като йерихонска тръба хладният й досег ще ме разсипе на солени късчета.

Стискам и не отварям очи. „Хайде, изчезвай, Иване, бягай!“, мисля на ум, но дали ще го изкрещя — няма значение. Гласът ми няма да се чуе сред всеобщия рев, който събаря по земята дъски и пукнати керемиди, влачи продрани завивки, свлечени от някакъв простор заедно с въжето, умъртвени врабци, снопове люляци, мухи, прелитащи като куршуми, зад които откъснатите им крила оставят подобие на димна диря...

„Махай се, Иване! Бягай, бягай!“ — не спирам да повтарям, и за да не напълня очите си с прах и да затъна в микроскопичната вихрушка, се опитвам слепешком да отгатна къде е сега той и къде са останалите. Само още миг и хеликоптерите ще са върху хълма, минутата, която остава е безкрайно кратка. Светлините процеждат всеки силует от тъмнината — няма къде да се скриеш върху плоската земя, нито зад оградата, от която сипеят води в голото поле. Няма как да изчезнеш, ако не си много, много бърз: „По-бързо, по-бързо, по-дяволите!“, нареждам наум.

Сякаш отгатнал моето предателство, дебеланкото грабва микрофона и се провиква:

— Не бива да го изпускаме! Още малко, ето сега... Точно над вас съм, виждам ви... Идваме! Чувате ли ме? Вдигнете ръка, ако ме чувате!

„Идиот“, преглъщам псувнята и се опитвам да остана неподвижен под напора на въздушния вихър: „Ще ми пръснеш тъпанчетата!“

— Стойте там! Стойте и не се отдалечавайте! Никой не бива да напуска...

Мостович дава някакви нареждания, прожекторите шарят в тежки кръгове по земята, с толкова ярки петна, че почти усещам как лъчите светлина се превръщат в гравитация и теренът наоколо се огъва и потръпва. „Няма да стане, драги, няма да стане“, заинатявам се аз и въздържам инстинктивното движение на ръцете да закрият тялото — кожата по гърба ми е изтръпнала, посипана с прашинки, дребни камъчета, късчета раздробена папрат и осили, летящи във вихрушката. Светлините не спират да шарят и вършеят във все по-широки кръгове, което е добър знак — търсят Иван, но не го откриват. „Добре, добре — по-бързо! Ако си бърз, те няма да успеят!“

Разгневен от предвкусвания неуспех, капитанът на хеликоптерната флотилия дава нареждания, машините се клатушкат във въздуха и ако не намалят тягата на витлата си, може би ще откъснат от земята целия хълм. Нека, какво пък, катастрофата всъщност вече отдавна е започнала, поне за мен...

В механизма за затваряне на очите ми има още една последна стъпка, затова натискам клепачи докрай, миглите се сплитат във финалната близост. Думата „катастрофа“ е завладяла ума ми, очите са сега наистина затворени, мисълта поне за миг остава сама, и ако успея да игнорирам бученето, то това е почти тишина, почти сън и почти спокойствие — като празна пауза преди падане, крак без стъпка върху твърдина, просто пауза, разделяне на сричките, катастрофа, преобръщане.

Къде е горният край и къде е дъното, което трябва да бъде преобърнато? Къде е горе и долу, за да сменят местата си? Някакъв прост образ, горе и долу, по-просто, по-бързо... да, ето! Едно въже, свързващо въздуха и земята, една връв, която да бъде прекъсната... Крясъкът на витлата ще се изтръгне, откачен от котвата, земята ще потъне надолу невидима в тъмното, нощта отново ще се възстанови... Въже, трябва едно въже, Иване! Има такова въже, крепящо небесната ос, трябва да бъде напипано, това не коства усилие, трябва малко късмет, и готово...

— Не, не, не, защо правиш това? — еква сърцераздирателно високоговорителят. — Това е изневяра, това е престъпление! Защо бягаш? Къде отиваш, Иване? Знам, че не обичаш да летиш — ще те върнем с влак! Знам че имаш страх от летенето, знам, че имаш страх от смъртта, но не се дръж наивно! Защо бягаш, днес ти си герой, ти си желаната личност! Ти си нужен, теб искат всички, ти си героят на нашето време!... Иване!... Не можем да кацнем, има турболенция... Почакай малко, не прави грешка, не взимай неразумни решения!

Да, време е за неразумните решения! Откъснато от невидимата си точка, въжето литва надолу. Скъсан заедно с него, далечен вик пресича тишината, неистов и застрашителен като крясък на някакъв побеснял в полето луд, като стона на припадничавата София Ивановна — един продиращ се от нечовешка височина вик, който не спира, като отпушен от бездънно гърло.

Писъкът се разтегля, спуска се с огромна скорост без да се вижда краят му. Километричната нишка тече, сипе се, лее се без спиране към земята, все едно потоп приижда през неговия стълб. Още с тръгването си надолу, въжето до кръв е изранило дланите на Альоша, оказал се най-близо и неволно протегнал ръка — не пипай, Альоша, не пипай, ще се опариш! — все едно, сега нищо вече няма смисъл...

Альоша пада встрани и се изгубва сред останалите: Фьодор, килнат на земята, Дмитрий тичащ по склона, Хохлакова, стиснала в дланите си безжизнените лачени обувки на Лиза. Въжето се сипе, сипе се и се спуска, брънките на плетеницата му се сливат в безкраен поток, още и още увеличава скоростта си, задвижвано от урагана на вятърното пищене, разсипва пясък, пробива нещо, някъде горе, и донася следите от този пробив, сякаш като каменарска връв е прерязвало гранит, обвито е в прах и смила около себе си песъчинки, завихря облаци белезникав сух дъжд, но не спира и не спира. Ускорява се, вече е почти невъзможно да продължи, а продължава. Пищенето също изтръпва, издърпва и поема в себе си все повече звуци и проточени викове: писък на дете, на новородено, или на дете, уплашено до смърт, женско-детският плач на София, или може би е писък на някаква птица, завихрена от сгромолясващия се стълб на урагана, прицелен като стрела в земята. Въжето се сипе, сипе се и не спира, и ако удържа под клепачите си зениците да не трепнат, сега очите ми ще трябва да не вярват на това, което виждат. Защото непрестанният убийствен поток отгоре се е превърнал в сиво-синьо-червена нишка, плътна нишка-тръба, която пулсира, но пулсира защото се движи, а иначе възлестите й топчета са замрели неподвижно едно след друго, като съсиреци в прерязана плацента, която тече, тече и не свършва. Пъпната връв пада в убийствен зловещ каданс и това вече е само плът, като току що извлечена от тяло, от кухината му — това е черво, това са черва, навързани са всички онези човешки черва, които кой знае как се побират сгънати в утробата на корема, а сега са опънати, спускат се като нишка от небето, но сякаш идват от ада, умножени и отново умножени, понесли със себе си и други парчета, все едно въздушният вихър изсмуква като през сламка коктейла на тази чудовищна аутопсия. В прозрачните стени на тръбата прелитат червата, с тях и бъбреците, сърце, кръв, съсиреци, буци, червено-алени петна.

Още миг и космическата оргия на звуците ще се похлупи от финалния удар на тишината, нахлуваща през скъсаната мембрана на слуха. Като от устието на невидима месомелачка тялото бива изсипано, изстреляно в ковчега, в почти втечнен вид. Случил се е финалният фокус, в който краят на въжето е достигнал до земята, откъснал се е най-после от въздуха. В последната секунда на своето падане катастрофиралата поднебесна ос е задействала спасителния си парашут, и като механизъм на катапулт над главата ми увисва светещата спирала на огромната вертолетна перка. Неуморните червени светлини под търбуха на хеликоптера вече опират главата ми. Само на крачка, от другата страна на оградата, сега вече се вижда тялото на Зосима, положено върху черно покривало, със скръстени ръце. „Ето го тялото, това беше поклонението“ — мълчешком представям финала на атракцията, върху която всички прожектори над мен сега са събрали пипалата си. Усещам, че вече няма да мога да се удържа прав, въздушната струя всеки миг ще ме повали. Машината търси с колела равновесието, за да кацне на хълма. Микрофонът е изключен, Мостович сигурно го е захвърлил и вече чака на вратата на товарната кабина, готов да скочи на земята. А може би копчето пак е останало натиснато и обратно в говорителите влита ревът на двигателя, и пак изскача и се връща от микрофона при себе си, двойно усилен, за да излети пак и да пак да се върне с непоносима микрофония, сякаш точно сега всички замесени в тази налудничава среднощна акция са решили да оглушеят или поне грандиозно да умрат — на хълма, в пустошта, някъде край Скотопригоневск.

 


напред горе назад Обратно към: [Вундеркинд][Георги Тенев][СЛОВОТО]

 

© Георги Тенев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух