напред назад Обратно към: [Да създаваш реалности][Николай Палашев][СЛОВОТО]



Основания...


Когато човек се захваща с някаква работа, винаги намира оправдание за себе си и очаква собствените му интереси да бъдат защитени. Очаква мечтите и надеждите му да се оправдаят и най-вече очаква да види себе си в ролята на "победител". Когато някой не признае това, той просто сам се определя като човек, на когото откровеността му е толкова далечна, колкото за всички нас е далечен краят на безкрайността. Но във всеки случай човек се стреми към себеутвърждаване и усъвършенстване и в крайна сметка - към самоуважение. Всичко това е възможно да се случи само ако всеки от нас успее да обясни себе си на другите и в същото време да обясни другите на себе си. В този смисъл комуникациите играят една особено важна роля на "гарант" за това идеите да се превръщат в реалности в нашия живот. Както е добре известно, обществените връзки между отделните части на обществото в повечето случаи са се основавали на интерпретацията на различните разбирания за настоящето и бъдещето. Поради това самата комуникация в повечето случаи е поставяна под знака на идеологическото мислене или в най-добрия смисъл под влиянието на мисленето, ограничено в рамките на личния или корпоративен интерес. Това, разбира се, води до схоластика не само по отношение на третирането на самата информация, но и до опорочаване на комуникационния процес. Конкретен израз на тази комуникационна деструкция е подчиняването на комуникационната стратегия и тактика на идеологизираните изкуствени конструкции при организацията и управлението на самата комуникация. Впрочем, това е и една от основните причини комуникационните политики, провеждани от отделните субекти, приели идеологическия начин на мислене, да се провалят. Последиците от подобни провали пряко са се отразявали и се отразяват върху състоянието и качеството на живота. Затова и днес изследователите на организацията и управлението на комуникациите отбелязват, че най-важното в случая е да се мисли прагматично, според логиката на това, кое е поносимо да се приеме или отхвърли като комуникационна норма. Отношението към комуникацията трябва да е като към метод за създаване на среда, в която градивните идеи за общественото развитие да намерят устойчива основа за осъществяване. Особено важен е въпросът за стратегическото мислене. В модерността то не е просто задължително, а е определящо за гарантирането на нормата на комуникационните връзки и отношения. В своя труд "Стратегия -среда, ресурси, способности, планиране", проф. Цветан Семерджиев (Семерджиев, Цв., 2007, с. 71) с основание отбелязва, че "Развитостта на концептуалното стратегическо мислене е мерило за висше лидерско майсторство. Успешното планиране на операциите може да бъде гарантирано само дшгато изостреният инстинкт и интуицията подобряват процеса на мислене. При кризисни ситуации интуитивната реакция е реална, рефлекторна и категорично необходима. Когато нашият стремеж е насочен към постигане на способностите за стратегическо ръководство, възниква въпросът: Какво може да ни осигури предимство в конкурентната борба, т.е.: По какъв начин да развием своите способности и умения, за да бъдем конкурентоспособни?"

В основата на собствената ни представа за значимост и стойност стои стремежът, но и вярата, че е възможно и необходимо да успяваме, да постигаме целите си и да защитаваме интересите си. И това трябва да е подсигурено и същевременно мотивирано от ценностите, които сме приели за верни, като всичко това задължително разполагаме в контекста на глобализиращия се свят. Марк Кингуел в изследването си "Добродетели, пороци и гражданско общество", като отчита динамиката на общественото развитие, особено в последното десетилетие на XX в. и в първите години на XXI в. подчертава, че "...Задачата ни на хора напоследък е станала по-трудна. Загрижени за нашата собствена нужда да принадлежим и да се чувстваме значими - загрижени да създадем по-добра световна форма от понякога хаотични материали на всекидневието, - днес трябва да работим по-усилено, отколкото всякога, за да бъде чут гласът ни, да направим желанията си реални и да наклоним везните в наша полза. Трябва също така да работим по-усилено, за да разберем какво означава да бъдеш политически отговорен, да знаем какво дължим на останалите, както и на самите себе си. Но за да се убедим, че тези неща са истина, ние първо трябва да разрушим научната мъдрост и рутинните императиви на деня. Трябва да намалим скоростта, да отделим време и да размишляваме над нашите възможности" (Кингуел, М., 2006, с. 8). Търсеното време за размисъл от Кингуел, на полето на информационното общество, всъщност е времето за комуникации. В контекста на това, комуникацията следва да коригира принципно погрешното разбиране за обективността на "случайното" и възможността за съществуване на "свобода" на индивидуалното извън типичното. Едва тогава е възможно да се постигне и онова състояние, при което може да живеем в мир със себе си и в съгласие с другите. Но въпросът е не само да постигаме това, а да го постигаме по оптимален начин. В този смисъл следва да се усъвършенства умението да се -еманципира познанието, т.е. да се търси решение отвъд догмата, но не извън цивилизационната норма. В това се състои и приемането на логиката евристично да се подхожда спрямо организацията и управлението на комуникациите, валидни за обществото и в частност на корпоративните комуникации. Решаването на въпросите, отнасящи се до изграждането на комуникационната координатна система, усъвършенстването на комуникационните канали, особено на онези, които действат в условията на кризисни ситуации, управлението на влиянията на информационните синдроми, както и на това да се управляват комуникационните модели се оказва един адекватен ключ към самото решаване на възникващите комуникационни проблеми. Разбира се, това по дефиниция не би могло да се случи, ако преди това нямаме ясна представа за основата, която ни дава възможност да декодираме двучлените "добро-зло", "правилно-неправилно", "красиво-грозно", "допустимо-недопустимо" и т.н. Само на пръв поглед изглежда, че подобни въпроси имат вече своя окончателен отговор в днешната съвременност. Но, новите условия и създаващата се обществена среда, вследствие на глобализацията и непрекъснато търсещия човешки дух за обяснение на самия Човек, раждат реалности, отразяващи се спрямо създаването на качествено нови различия между отделните части на обществото. В този смисъл е необходимо да остане актуален и въпросът за състоянието и перспективата за развитието на гражданското общество. Приемайки, че гражданското общество е система, чиято социологическа структура се подчинява на принципите и законите на цивилизационното развитие, то защитата на правата и отговорностите на гражданина е онова, което стои в основата на избора на политическия модел, който в дадения отрязък от време се оказва адекватен спрямо необходимостите. В този смисъл предложеният теоретичен модел от Джон Лок (В своя труд "Два трактата за управлението", II книга, Джон Лок като защитник на социално-класовия компромис в рамките на прехода към индустриалното общество, поставя като фундамент на гражданското общество либералната политическа идея, основаваща се на принципите за неприкосновеност на основните човешки свободи. Въвеждан

ето на регламент за обществените отношения на базата на теоретично изходните позиции за същността и съществуването на обществената система като такава, за елементите на структурата на обществената система, разглеждани като адекватни резултати, вследствие на новите социални явления, отношения, процеси и дейности, и за теоретичните позиции, свързани с новото място на човешкия индивид в съвременността, всъщност рефлектират в създаването и налагането на факта, че народът трябва да запази за себе си върховната власт и да разполага свободно с нея като посочва и избира кой и как да го управлява -б.а.) за гражданското общество в основни линии остава в сила. Като основна цел на гражданското общество продължава да стои преодоляването на несъвършенствата, кризите и конфликтите, които по правило спират прогреса и общественото развитие, разбирано според нормата на цивилизацията. Тук обаче, е необходимо да се отбележи, че е налице известна трансформация на границите на посочените по-горе теоретични постановки на гражданското общество и те са пряко свързани с появата на качествено нови характеристики на обществено признатите субекти. В съвременността корпорациите, политическите партии, междудържавните обединения и съюзи, отделните национални държави вече не са онова, което са били в познатото ни индустриално общество, чийто епогей на развитие се наблюдава през изминалия XX в. Променят се и характеристиките на мястото и ролята на човешкия индивид, според присъствието му в обществената система. Тук основната битка от гледна точка на индивида се състои в това да се запазят завоеванията на гражданското общество и същевременно да се изработи адаптивен социален модел спрямо налагащото се "глобално". Но във всеки случай основната причина за наблюдаваните промени може да се открие във факта, който на семантично равнище определяме като "глобализация". Именно в този смисъл Мартин Олброу (Олброу, М., 2001, с. 131) отбелязва, че "глобалното" е преди всичко пространствена референция, продукт от локализирането на земята в пространството, материално тържество на природното обкръжение, от което зависят човешките същества, призоваване на конкретната тоталност или пълнота на съществуването, по-скоро обгръщане на човешкия род, отколкото разделянето му". Именно перспективата за обединяване, а не за разделяне на хората, на техните идеи и ценности, за намирането на защита на техните духовни и материални придобивки, налага усъвършенстване на системата за управление на гражданското общество. В този смисъл проф. Иван Попов (Попов, И., 2004, с. Ь57) подчертава, че "В системата на управление на гражданското общество свое специфично, но равноправно, равнонеобходимо и равнозначимо място и роля има субектът - граждански обединения, организации и институции". Тук може да се добави, че в тази система на управление на гражданското общество другият необходим и задължителен елемент е комуникацията. Тя е тази, която е единствено в състояние да осигури устойчивостта на основните елементи на съвременното гражданско общество, каквито са: свободата, достойнството, честта, моралът, демократичната норма, собствеността, общественото съгласие, сигурността, редът, законността, зачитането на различието и т.н. В този смисъл комуникацията е в основата на превръщането на идеята за обществения договор във факт. Осъществяването на този факт е и доказателството за градивността на самата комуникация в рамките на общественото развитие.

Друг важен момент, отнасящ се до функционалната градивност на комуникацията е ролята на лидерите на мнения и провежданата от тях комуникация и демонстрираните поведенчески модели, които разбира се, формират нагласи и съответно поведенчески модели на широки обществени слоеве. Една песен или театрална постановка могат да обърнат мисленето на един човек, който според обстоятелствата да е на такова обществено положение, че от действията му да зависят съдбите на значителни маси хора. Например произведенията на изкуството често пъти пряко влияят върху изработването на поведенческите модели, както и върху възприемането на комуникационното поведение. Класически пример за това е случаят с голямото приятелство, което е съществувало между Ницше и Вагнер, и как това приятелство се разрушава именно на основата на различното отношения спрямо смисъла и същността на християнството. Раздялата на двамата приятели не остава частен случай, той рефлектира върху мисленето, нагласите и поведението на значителен брой лидери на мнение по онова време. Така че, когато Вагнер се "връща" в лоното на християнската Църква и създава великата си творба "Парсифал", приятелят му Ницше, за когото християнството е "извращение", не само прекъсва приятелските си отношения, но и публично изразява отрицанието си като яростно пише, че "Парсифал" е коварна, отмъстителна творба, която съдържа скрит стремеж към отварянето на всички житейски надежди, накратко - това е лошо произведение... Презирам всички, които не виждат в "Парсифал" опит за покушение срещу фундаменталната етика" (по Первушин, А., 2006 г.). Ето как, едни на пръв поглед лични отношения и позиции, изнесени на публично равнище и третирани чрез обществените комуникации, по-късно формират нагласи, рефлектирали в създаването на една конкретна човеконенавистна идеология, каквато е нацизмът. Тук може да се вземе повод и да се разсъждава за важността на въпроса и не само за необходимостта, но и за качеството, според цивилизационната норма на ценностната и културологична основа на обществените комуникации.

Когато обществената норма представлява предмет на обществен договор и е съвместима с определено философско разбиране за света, обяснението й с различните идеологии, и в крайна сметка - материализирането на частното разбиране на нещата, чрез конкретните политически практики, всъщност не е нищо друго, освен опит да се намери път за постигане на интереси. Но тук интересите са тези, които движат развитието на обществото на базата на предварително възприети ценностни модели и стройно изградена йерархия на ценностите. Особено важно е обстоятелството за перманентното възникване на конфликти и кризи. Основният въпрос е, когато възникнат конфликти и кризи, има ли начин те да се преодоляват, а не да се стига до състоянието, познато като "липса на съпричастност". Защото именно липсата на съпричастност е в основата на злото, на деструкцията и накрая - в унищожението на човешкото и цивилизацията.

От издялканите първи знаци върху каменните артефакти и стените на "пещерния" дом, до глобалното интернет пространство, всичко това представлява опит комуникацията да се налага като верен и влиятелен начин за култивиране на обществения живот. И когато комуникацията е нарушена, тогава се оказваме пред единствената възможна ситуация, в която всички сме губещи. Затова и големият въпрос е не дали да приемем за вярно, че преди всичко е необходима комуникация в рамките на обществото и неговото развитие, а как точно да я правим. За да си отговорим, ще трябва да се помъчим да разберем днешната модерност, част от която сме самите ние. И да се опитаме да надникнем в бъдещето, без това да ни дава основание да смятаме, че сме постигнали съвършенството. Това надникване не е за друго, а просто за да се застраховаме, че ще оставим света след себе си с възможности да е поносим за живеене.

В "Глобалната епоха" Мартин Олброу (Олброу, М., 2001 г.) стига до едно прозрение, което дава основание да се мисли конструктивно по отношение на съвременността. Разсъждавайки върху същността и аспектите на глобалното общество, той развива идеята, че глобализмът всъщност не е нещо, което да противоречи на човешката природа и цивилизация. Нещо повече, той е бъдещото естествено състояние на обществото. За да подкрепи това свое твърдение, Олброу сравнява глобализацията с Ренесанса. Макар в началото Ренесансът да е контролиран като процес от Църквата, в крайна сметка този контрол престава да съществува. Прекратява се от изявата на онези, които предлагат на обществото своите велики произведения на изкуството, своите постижения в областта на науката и въобще на интелектуалното и духовното. А малко след това и с постиженията в сферата на материалния напредък. Оказва се, че един контролиран процес като Ренесанса не може да продължи да е такъв дълготрайно при условие, че индивидуалният човешки дух и интелект не търпят граници, поставяни от позицията на моментните разбирания за живота и света. Но, заедно с това обнадеждаващо за човешкия индивид прозрение на Олброу, реални са и проблемите, които сега се поставят от глобализацията. Затова и в сила са въпроси като "Къде сме сега и накъде вървим", както буквално ги задава Ерих Фром в книгата си "Революция на надеждата" (Фром, Е., 2005 г.). Или пък другият въпрос - "Ще загубим ли националната си характеристика и индивидуалност като част от защитната ни система?", както днес множество политици-"националисти" поставят въпроса, макар тезите им да "намирисват" на националистическия "мухъл" от края на XIX в. и началото на XX в. Нека да не сме озадачени, защо отново и отново такива умове като Фром и Гласър пък поставят на дневен ред проблематиката за надеждата, вярата, съжителството, избора и т.н. Няма как да не се дискутират подобни въпроси, защото иначе истината за съвремието (или модерността!) ще остане някъде встрани от нас, забулена в мъглата на опорочения политически материализъм. А стане ли това, то тогава как ще намерим посоката към решаването на онези проблеми, които пряко ни засягат, които се отнасят до стандарта ни на живот, до духовната ни същност, до това да защитим наследието ни, разбирано като цивилизационна градивност.

Като приемем за вярно определението за "модерност", дадено в ОхГого! Еп^НзЬ Оюпопагу (1989), то става ясно, че "модерен" означава "характерен за настоящите или скорошните времена, за разлика от миналото". Ако трябва да декодираме това определение ще се окаже, че собственото ни, както и общественото приемане на живота, човека и света, е необходимо да се разбира преди всичко във времето - сега и в бъдеще. Във времето се разполага и начинът, който избираме, за да се справяме с предизвикателствата на съвременността. В този смисъл комуникацията е процес, разположен във времето, съобразен с времето и въплътен във времето. Би могло да се приеме, че комуникацията е диалогичен и интерактивен процес, предполагащ споделяне и съпричастност с цел да се постигне доброволно договорена принадлежност към дадено социално тяло, процес или състояние, при задължително наличие на отговор и признание. Влиянието на фактора време се изразява в изработването и фиксирането на конкретната форма на общуване, при доказана консумация на информацията, която се третира в дадения момент. Тук е мястото да се посочи казаното от американския професор по комуникации Джон Питърс (Питърс, Д., 2005, с. 14-16) във връзка с генезиса, включително и етимологичния, на понятието комуникация: комуникация е дума с богата история. От латинското сотггшшсаге, означаващо съобщавам, споделям, правя (нещо) общо, тя влиза в английския език през Х1У-ХУ в. Коренът й е сит- (а не ит-), свързан с думи като типШсепг, соттитгу, тешп§ и Оететзспап: (съответно щедър, общност, значение и пак общност). Латинското тшшз се отнася до даровете или задълженията, предлагани и изпълнявани публично - в това число устройването на гладиаторски борби, данъците и обредите в почит на мъртвите. На латински сотпшшсапо не означава умението да се установява връзка между хората посредством символи, нито пък внушава някаква надежда за взаимно опознаване. Значението на тази дума не е нито най-малко менталистко: сотншшсайо се отнася до реални неща. В класическата теория на реториката сотпшшсапо е също технически термин за това стилистично средство, при което ораторът подражава на хипотетичния глас на своя опонент или на публиката. Думата означава не толкова автентичен диалог, колкото симулация на диалог, изпълнена от един единствен говорещ... Комуникацията (б.а. - Разглеждана от Питърс като част от понятийния апарат на съвременната наука за комуникацията) може да служи, макар и по много по-скромен начин и като общ термин за различните форми на символно общуване... Под комуникация (приемайки тезата на Чар ле Хортън Кули - б.а.), се разбира механизмът, чрез който се разгръщат човешките връзки - всички символи на ума, заедно със средствата за предаването им през пространството и запазването им във времето."

Когато се опитваме да намерим отговори на въпросите, зададени от самото битие, то едва ли ще успеем да направим това индивидуално. Но, осъществявайки комуникация, това означава, че даваме възможност на самите себе си да разширим възможността да си отговорим възможно най-правилно. А получим ли правилни отговори, то е твърде вероятно поведенческите ни модели да водят до решаване на проблемите и нещо повече - да направим света си по-уютен.

И така, изложеното в настоящата книга е опит да се предложи една гледна точка спрямо развитието на комуникацията, разглеждана като метод, инструментариум и стратегия. В тази връзка се обръща внимание и на необходимия нов начин на мислене по отношение на комуникацията като част от социалното устройство на обществото. Написаното тук е естествено продължение на "Корпоративни комуникации" (Палашев, Н. 2006 г.). Без претенцията да се дават формули и рецепти, разбирането е, че новите условия в света налагат и нов подход към преосмислянето на триединството "дух-интелект-материя" и конкретното прилагане на комуникационни модели, основаващи се на това разбиране. Едно възможно предложение за този нов подход са корпоративните комуникации, разбирани в съвременността.

 


напред горе назад Обратно към: [Да създаваш реалности][Николай Палашев][СЛОВОТО]

 

© Николай Палашев. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух