(EN)

 

напред назад Обратно към: [Николай Палашев][СЛОВОТО]



Тези за комуникацията


Резюме

 

Настоящото резюме е върху труда „Обществена комуникация“, съдържащ: Първа част. ОСНОВИ НА ОБЩЕСТВЕНАТА КОМУНИКАЦИЯ: Комуникационна история – интердисциплинарност; Комуникацията като социален феномен; Същност на обществената комуникация; Обществен комуникационен модел; Втора част. ТРАНСЦЕДЕНТАЛНИ АСПЕКТИ ПРИ КОМУНИКАЦИЯТА: Трансцеденталност и комуникация ; Източници на трансцедентална информация и медиотори; Комуникационно-информационни конструкции при трансцеденталното влияние върху обществената комуникация; Трета част. КОМУНИКАЦИЯ И СИГУРНОСТ: Проблеми на идейната и доктриналната основа на обществената комуникация; Деструкции при кодиране/декодирането на синергетираната трансцедентална и сензорна информация; Кризисни аспекти на комуникационната култура - духовност, интелект, прозрачност, публичност, комуникационни технологии и човешки фактор; Комуникационна сигурност, медийна среда и кризи - проблеми на комуникационните отношения и преодоляване на кризи.

 

Търсенията по посока на обяснението на същността на човека и на света, в който живее, и как да се направи така, че да се търпят колкото се може по-малко загуби, винаги са били свързани с въпроса за обществената комуникация. В реалния живот, комуникацията в повечето случаи е поставяна под знака на идеологическото мислене или в най-добрия смисъл под влиянието на мисленето, ограничено в рамките на личния или корпоративен интерес. Това, разбира се, води до схоластика не само по отношение на третирането на самата информация, но и до опорочаване на комуникационния процес. За да се допускат колкото може по-малко деструкции при общественото развитие, отношението към комуникацията трябва да е като към метод за създаване на среда и съответстващи условия, при които градивните идеи да намират устойчива основа за осъществяване. В тази посока, тезите, за които ще стане въпрос се основават на разбирането за неделимото триединство на Дух-Интелект-Материя, отнасящо се до човека и неговия свят. Само така ще се осъзнае смисъла на човешката същност, като едно странно съчетание от поредица противоречиви отношения - „Тяло – Душа“, „Човек – Бог“, „Човек-Животно“, „Човек-Личност“, „Личност-Общество“, „Съзнателно-Несъзнателно“, „Мъжко начало-Женско начало“ и „Свободна човешка воля-Доброволно подчинение“. А вникването в същността на това съчетание пък ще ни даде възможност да погледнем на обществената комуникация като на възможност да осмислим собственото си съществуване.

Комуникацията винаги и естествено се явява в определена, конкретна ситуация, т.е. исторически е обоснована, като е разположена във времето и пространството. Причината е в наложилата се необходимост, реалностите на външно/вътрешното преживяване на света от човека, както и собственото му преживяване на самата му същност. А това е пряко свързано със смисъла на понятията обективно/субективно. Така, човекът е открил начин да се осмисли, да се форматира и обозначи, а от тук и да намира алтернативи и решения за собственото си битие. За да се случи това обаче, човек, още от самото начало и през различните периоди на цивилизационното си развитие, на които условно съответства развитието на самата обществена комуникация, ползва знака, символа, образа и езика.

Като се уговорим, че знакът възпроизвежда присъствието си през всичките периоди на развитие на комуникацията, то условно може да определим неговата изначална поява към първия период на комуникационно развитие, който може да наречем архисемиотичен етап.

Ако продължим разсъжденията по-нататък, ще установим, че знаците, участвайки в комуникационния процес, успяват да материализират третираната информация не само отнасяща се до константното, но и тази, която е свързана с трансцеденталното. Може да се определи, че най-същинското значение на знака за комуникацията е свойството му да дава отправна точка към акта на означаването. Тази отправна точка от своя страна е необходимо да предполага изпълване със значение на нещата, които всъщност в даден момент стават субект, обект и предмет на комуникацията. Появата, съществуването и действието на знаците в рамките на комуникационния процес, способността им да се организират в системи, които да визуализират представи, всъщност дава основа за това, на комуникационната сцена да дойде следващата по-висша степен на материализация на информацията, а именно - образите и символите. За да ги определим от момента на изначалната им поява на времево-пространственото, комуникационно поле, то според периодизацията на развитието на комуникацията, която въвеждаме тук, те принадлежат на втория етап от комуникационното развитие, който може да се нарече предезиков образно-символен етап. Символите и образите слагат и същинското начало на една от основните функции на комуникацията - осъществяване на съвместяването на „Аз-идентичността“ с „Ние-идентичностите“. Именно образите и символите са тези, които по комуникационен път налагат първите обществените норми, табута и закони, които имат завършеност и полагат основата на формата и същността им. Като приемем, че образите и символите най-общо са носители на същността на идеята, то очевидно е, че те се изобретяват на основата на преработената информация, добита по пътя на сензорните комуникационни канали и трансформирана чрез въображението. От своя страна, комуникационната основа на въображението се изпълва чрез преработването на информация, добивана чрез трансцеденталните комуникационни канали.

Но образите и символите, в цялото си многообразие, дали самостоятелно, дали в контекста на едно взаимодействие със знаците, не са в състояние в пълнота да придадат смисъла на комуникацията и най-вече да я изпълнят съдържателно и адекватно съотносимо към цивилизационното развитие на човека. Още повече, че в съвремието продължават да са на дневен ред въпросите за разделението на Аза и другите и търсенето на възможност за намиране на пресечната им точка. Към това се прибавят и въпросите, свързани с антагонизма между личностното и публичното и съществуващите страхове от винаги изникващата възможност за доминиране на едното над другото, най вече изразяващото се в безкрайната надпревара между вътрешния смисъл и външната материализация на информацията. Явно нещо липсва, защото ако не беше така, как да оправдаем стремежът към добиване на познание за обществената комуникация. И тук не е сложно да установим, че освен знаците, образите и символите, очевидно е необходимо още нещо. Нещо, което да ползва комуникационните им стойности и в същото време да допълни картината на информационната материализация и да усъвършенства подходите, начините и инструментариума, отнасящи се до комуникационния процес. Близко до ума е, че става въпрос за езика.

Когато говорим за езика, преди всичко ще го приемаме като изобретение на духа и интелекта в хода на развитието на обществената комуникация, и наложил се за съвременното човечество универсален комуникационен код. Тази му същност определя и първата му функция от комуникационна гледна точка.Или, той е функционален резултат от мозъчната дейност на човека и може да съществува само и единствено в рамките на социума. В тази посока на разсъждение ще приемем тезата на езиковедите за разграничението между езика от една страна, а от друга – речта. Това разграничение, от гледна точка на обществената комуникация, е изключително важно, тъй като то ни дава основание да говорим за третия етап от развитието на обществената комуникация, който ще назовем езиков етап.

Като се основаваме на посочените три основни етапа на развитие на обществената комуникация, може да установим, че генезисът й трябва да се търси в паралел с генезиса на социума.

Теза: Обществената комуникация е възникнала в момента на възникване на социума и се е развивала в съответствие на цивилизационното развитие на обществото. В този смисъл, обществената комуникация не е следствие от фактите на развитие на обществото, а паралелен и взаимообвързан със социума социален феномен. Социумът и обществената комуникация още от самото си възникване и до днес непрестанно си взаимодействат, допълват и възпроизвеждат реалии.

Като цяло, всички заслужаващи внимание теоретични разработки за обществената комуникация, взимат за основа класическата й формула, дадена от Клод Шенън и потвърдена от Роман Якобсон, а именно „Изпращач на информацията (или първи информационен източник )- Съобщение (или организирана информация в структуриран масив) – Получател на информацията (или вторичен информационен източник). Но, тъй като на тази основа не могат да се намерят окончателни отговори на деструкции, отнасящи се до същинското развитие на обществото, възникват съществени въпроси като: Къде се позиционира първичната и вторичната информация, отнасяща се до идеята/решението; Трябва ли да се доверяваме само на информацията, която може да декодираме на базата на опита и познанието, или и на тази, която декодираме въпреки опита и познанието си; Къде да търсим основния смисъл на обществената комуникация; Къде е същинското началона обществената комуникация; Как да разбираме комуникационния код, ако приемем тезата, че той е сложна система от комуникационно-информационни елементи; Какво точно представлява и къде се намира генезисът на комуникационните бариери,явяващи се като основна причина за възникване на комуникационната деструкции; Каква е връзката на комуникационната култура и онова, без което обществото е невъзможно да съществува – сигурността?

Вероятно могат да възникнат и сигурно съществуват, и други въпроси, свързани с обществената комуникация. Но, все пак, ако успеем да отговорим на посочените тук, вероятно ще можем да изработим и по-ефективни методики, стратегии и тактики на обществената комуникация, както и да усъвършенстваме комуникационния инструментариум.

Защо всъщност се е появила обществената комуникация? Този екзистенциален въпрос, макар на пръв поглед да има своето формално обяснение чрез проявленията на социалните практики, ни води до преоценка не просто на битието, но и на смисъла от налагането на съзнателен живот на цялата територия на Земята. А оттук, най-вероятно ще е необходимо да определим обществената комуникация като нещо повече от методика, начин и подход за предаване на съобщения.

В опитите да бъде установен комуникационният генезис, винаги се тръгва от разбирането, че основните участници в комуникационния процес (а те трябва да бъдат най-малко двама), отнасящ се до обществената комуникация, Изпращача на съобщение и Получателят на съобщение получават своята действителна стойност в момента на осъществяването на комуникационното действие. Т.е., твърдението е, че участниците в комуникационния процес придобиват характер и същност на субект и обект на обществената комуникация единствено при осъществяване на комуникационен акт, имащ отношение към видимите комуникационни факти. На тази основа развиват своите изследвания на обществената комуникация Клод Шенън, Роман Якобсон, Еверет Роджърс, Джордж Гербнер, Роланд Буркарт и редица други учени. Това разбиране обаче, въпреки познанието, което ни дават развиващите се информационни и комуникационни технологии, не дава отговор за често появяващи се комуникационни бариери, водещи и до комуникационна деструкция. От своя страна психологията, лингвистиката и антропологията, като търсят същите или близки по смисъл отговори, по-скоро мултиплицират въпросите, отколкото да стигат до изчерпване на темата. И тук, причината за това да не се стига до пълен и окончателен отговор е не в липсата на добросъвестност и недостатъчност на смисловата стойност на различните научни изследвания. Причината се крие по-скоро във възприемането на парадигмата, че участниците в комуникационния процес придобиват характер и същност на субект и обект на обществената комуникация единствено и само при осъществяването на комуникационен акт, в рамките на формулата „изпращане на съобщение – съобщение – получаване на съобщение“. Необходимо е обяснение на цялостния обхват на параметрите на комуникационния генезис, за да може да установим обществената комуникация като социален феномен. Ето защо, ще погледнем на споменатото по-горе „разбиране“ не като на невярно, а като на непълно.

В самия край на ХІХ в., работейки независимо един от друг, като изследват различните типове афазии, двама учени – Пол Брока и Карл Вернике, установяват мозъчни центрове(установяването включва и тяхното анатомично фиксиране в човешкия мозък), контролиращи сензориката и моториката. По-късно тези мозъчни центрове са наречени „Център на Брока“ (моторика) и „Център на Вернике“ (сензорика). Причините да споменаваме тук Брока и Вернике по отношение на обществената комуникация са две. Първата е, че и двата мозъчни центръра са пряко свързани с материализацията на информацията и в определине случаи материализират комуникационния код. Втората причина е значително по-важна и се отнася до това, че познанието за Центъра на моториката и Центъра на сензориката, дава основание да се развие хипотезата за съществуването на особен мозъчен център, в който се зараждат идеите. Като се приема разбирането на Платон, че идеята предхожда материалното, а в случая с обществената комуникация уточняваме, че идеята предхожда създаването на осезаемите материални и комуникационни реалности на обществения живот. Към това ще добавим казаното от Кант, че идеята е функция на разума и по този начин ще я видим в контекста на причинно-следствената връзка при обществената комуникация. Там, идеята се разполага на границата на съзнаваното и несъзнаваното (по Карл Юнг), което ни дава основание да приемем, че първичната информация спрямо нея не е еднородна. Нейното положение се обуславя и от това, че възникването й е в Центъра на идеацията.

Теза: Като имаме предвид нееднородната информация, постъпваща в Центъра на идеацията, то ще кажем, че тя се получава от два различни по вид информационни източници, чиято характеристика се определя по тяхната установимост, от гледна точка на опита и знанието, или липса на такава, и протича през два различни по вид първични комуникационни канали, а именно сензорен и трансцедентален комуникационен канал.

Първичният сензорен комуникационен канал и трансцеденталният комуникационен канал, работят паралелно и независимо един от друг до момента на „срещата“ им с комуникационния алфакод. За да установим тяхното реално състояние и действие, трябва да спрем вниманието си върху основните характеристики на протичащата през тях информация. Впоследствие, именно тази информация, декодирана от алфакода представлява информационния масив за сътворяването на идея, която пък е в основата на решението за конкретните, времево-ограничени индивидуални и обществени проблеми. В този смисъл, разглеждаме информацията през призмата на нейното смислово движение от представата и знаковата конкретика към абстрактната образност и по-нататък към нейното материализиране чрез знаци, образи, символи и език.

Основната функция на сензорния комуникационен канал е да предоставя на Центъра на идеацията информация, идваща от заобикалящия човека свят. Тук, първоначалният източник на информация е установим, могат да се определят неговите характеристики на базата на материалните му параметри и разположението му във времето и пространството. Като имаме предвид това, ще го назовем осезаем информационен източник.

Подобно на сензорния комуникационен канал и трансцеденталният има за основна своя функция предоставяне на информация на Центъра на идеацията. Веднага обаче, трябва да посочим първата съществена разлика в сравнение със сензорната информация, а именно, че първоначалният източник на трансцеденталната информация е неустановим. Тъй като липсват възможности от страна на опита и познанието, за да се определят неговите характеристики и материалните параметри, както и разположението му във времето и пространството, то този „неизвестен източник“, условно ще назовем x-неизвестен източник на трансцедентална информация. Без съмнение, в условията на един комуникационен процес, х-неизвестният източник следва да бъде определен като „субект“ на комуникацията или както го определя Еро Тарасти – „Другият“, който не може да се идентифицира с получателя на информацията, в ролята му на обект на комуникацията. Като имаме предвид това, то смисълът и същността на трансцеденталната информация могат да се търсят единствено по посока на стойностите на „хрумването“, „озарението“, „просветлението“, „досещането“, предлагани от самата трансцедентална комуникация. И така, като приемаме от една страна липсата на обозримост по отношение на х-неизвестния източник и от друга – невъзможността да се установят конкретните форми на трансцеденталната информация, то можем да кажем, че тя по-скоро дава „представи“, отколкото някакви конкретни „образи“. Именно представата е тази, която предоставя информационна основа за ново знание. Но, тук не можем да говорим за наличие на данни, както при сензорната информация, а за сигнали.

Навлизайки в Центъра на идеацията, трансцеденталната информация, включително и на базата на нейните качествени интерпретации, влиза във връзка със сензорната информация, и в много редки случаи това предизвиква парадокси или някакъв вид комуникационно-информационни деструкции. Т.е., качеството и съдържанието на трансцеденталната информация може да се определи като изначално адекватна и същностна по отношение на реалиите.

Теза: При условието на свободен достъп на сензорната и трансцеденталната информация до Центъра на идеацията, получените данни и сигнали подлежат на декодиране, което да осигури ползването на знанието, заложено изначално в тази, най-общо казано „първична“ информация.

Тук, следва да се отбележи, че преди момента на декодирането, сензорният и трансцеденталния комуникационен канал се сливат и образуват качествено нов комуникационен канал, който ще назовем алфакомуникационен канал. Именно неговото действие дава възможност при декодирането на данните и сигналите, носената от тях информация да бъде синергетирана. Декодирането на данните и сигналите се осъществява от комуникационния алфакод, като считаме, че са налице следните основания за неговото съществуване: Получаваните данни и сигнали през първичните комуникационни канали (сензорен и трансцедентален), като носители на информация, представляваща все още нефункциониращ информационен масив по отношение на „истината“ (или „пасивно“ знание), влизат в процес на синергетизъм, чийто краен резултат и организирането на получената информация в стройни комуникационно-информационни конструкции. Те пък от своя страна изграждат комуникационно-информационната основа за възникването на идеята и на един по-късен комуникационен етап – за оформяне на решение; След като информацията, трансферирана под формата на данни и сигнали, е декодирана и оформена във вид на същинско, приложимо знание, следва нейното кодиране, което всъщност води до възникването на идеята. Това кодиране се осъществява отново чрез комуникационно-информационния инструмент алфакод; Възникването на идеята, разбира се, е задължително, но не достатъчно условие за съществуването и провеждането на обществената комуникация. Процесът на същинско материализиране на идеята, в контекста на обществената комуникация, има за свой първи, задължителен етап изработването на решение. Това означава да се изработи подход за адекватно представяне на идеята, съотносимо спрямо реалиите на заобикалящия свят и нагласите на участниците в комуникационния процес.

Получаването на сензорната и трансцедентална информация, тяхното декодиране и синергетизмът на данните и сигналите, като носители на първичната информация, са под знака на специфичен информационен интензитет. Той, пряко е свързан с набора от възможности за асоциирене на представите и времето необходимо за декодиране. Тази комуникационно-информационна интензивност, от своя страна, е пряко свързана с възникването на идеята, водещо до формиране на качествено нова представа за полученото знание. Ако приемем тук за краен резултат добиването на знание, то може да кажем, че той е следствие на координиране на сетивността, мозъчната дейност, опита, знанията и интуицията. Всичко това дава основание да разположим описаното по-горе в първото и второто основание за съществуването на комуникационния алфакод в онази част на Центъра на идеацията, която ще назовем „Поле на интензивно информационно координиране“.

Паралелно с установяването на смисъл и знание, при декодирането на сензорната и трансцеденталната информация, се придобива представа за действителния темпорален момент, в който се разполага конкретното събитие, факт или ситуация, и за съотносимостта им спрямо пространството. Или, тук „времето“ и „пространството“, както ги определя Лудвиг Витгенщайн, представляват „форми на сетивността“, което води до това, че представите се съотнасят пряко към човешката същност и света, като основният въпрос е „Какъв/Какво е случаят ?“. Така че, способността да се възпроизвеждат представи и съчетаването им с новопридобитото знание, води до появата на надстроични „комуникационно-информационни маркери“ на комуникационния алфакод, отнасящи се до вярата, надеждата, морала, нравствеността, идеалите, културата и цивилизационната норма. Комуникационната и информационна стойност на тези маркери, се проявява на ценностна основа и рефлектира във формиране на отношение и позиции спрямо изначално съществуващи дилеми, като „човек-насилие“, „човек-власт“, „човек-свобода“, „човек-истина“, „човек-подчинение“, „човек-предразсъдъци и сеуверия“, „човек-сомоуважение“.

Посоченото по-горе дава основание да се каже, че съществува изначален комуникационен момент (или елемент на обществената комуникация), който ще назовем алфакомуникация. Именно там, декодираната сензорна и трансцедентална информация се съотнасят към моментната конкретика на реалията и по този начин информационният материал дава основа за възникването на идеята и в последствие на решение. Тук трябва да уточним, че в рамките на алфакомуникацията се развива и т.нар. автокомуникация, която има отношение към: Оценяването на идеята и решението от гледна точка на вероятната степен на приемане или отхвърляне от другите участници в обществените комуникации; Себепознание, самооценка и самоопределяне на индивида по отношение на приетия от него за верен, поведенчески комуникационен модел и предполагаемото му ефективност в рамките на комуникационния процес или изграждане на А-комуникационната концепция; Устойчивата проява на експресивната функция на знака, образа, символа и езика за сметка на комуникативната функция, като под „експресивна функция“ се разбира използването им като средство за осъществяване и съществуване на абстрактното мислене; Установяване на параметрите на личностната уникалност и маркерите на евентуалното лидерство, според изградените нагласи, възприети ценности, степента на натрупан опит и знание; Прилагане на атрибуционни конструкции или установяване на яснота по отношение на собственото и чуждото комуникационно поведение, на базата на набор от вътрешни и външни причини за съответните поведения; Анализ на съществуващи или евентуално възникващи комуникационно-информационни проблеми по отношение на комуникационната връзка.

И така, разгледаните същност, стойност и характеристики на Центъра на идеацията, води до извода, че той е фактическият терен, на който се развива и протича алфакомуникацията. Като имаме предвид това, като основна цел на алфакомуникацията може да се определи преди всичко комуникационното третиране, анализирането и синтезирането на получаваната информация чрез първичните комуникационни канали.

Теза: Алфакомуникацията е същинското начало на обществената комуникация, където: Създават се нагласи, в диапазона на одобрение-отрицание, спрямо моментното третиране на конкретната обществената проблематика и връзката й с идеята; Утвърждават се и се усъвършенства духовната, ценностна и културологичната основи на базата на нова качествена преработка на добитата информация, отнасяща се до идеята; Оценява се валидността на възприетата идея, в сравнение с другите съществуващи идеи, във връзка с цивилизационните предизвикателства, възникналите или възникващи проблеми и предполагаемите бъдещи реалии; Оценява се реалния комуникационен опит и познание; Добива се информационен ресурс и се изработва комуникационен подход за осъществяване на необходимите корекции по отношение опита, познанието и персоналния образ; Прави се избор на инструментариум от комуникационни начини, форми, както и съответен подход за налагане на решението, свързано с конкретната идея; Трансформира се съществуващият информационен ресурс, с цел – намиране на „пресечни точки“ за съвместяването на ценностите и интересите на участниците в обществената комуникация; Моделират се характеристиките и параметрите на персоналния комуникационно-информационен образ; Прави се избор на комуникационните начини и форми, които: 1/ Да дадат възможност за включване в обществено активната част на обществената комуникация (или омегакомуникацията) и 2/ Да осигурят равноправно и равнопоставено място като „участник“ в комуникационния процес.

Посоченото ни дава основание да определим, че основната функция на алфакомуникоцията е да създаде реални среда, условия и комуникационно-информационни факти, които да предполагат началото на обществената комуникация. На тази основа, функционалността на алфакомуникацията може да се сегментира по следния начин:

  • Ориентиране на човека във времето и пространството;

  • Съзнателно и целенасочено изграждане на понятия, представи и нагласи;

  • Волево действие за материализиране и систематизиране на знаците, образите, символите и езика, като елементи на алфакода и като преносители на информация;

  • Създаване на готовност за лансиране на идеята и съответстващото й решение по посока на омегакомуникацията;

  • Изграждане на устойчив комуникационно-информационен образ, чрез който се придобива комуникационен статут на равноправен и равностоен участник в комуникационния процес.

Ако проследим логиката на комуникационния процес, трябва да посочим, че алфакомуникацията, освен „начален“ момент, винаги е и „краен“ комуникационен момент при обществената комуникация. Това произтича от спецификата на естествено притежаваната от комуникацията двупосочност на комуникационната връзка при осъществяване на комуникационния акт, както и от реално притежаваната равноправност и равнопоставеност на всеки един участник в комуникационния процес.

Изясняването на въпроса за алфакомуникацията и съответстващия й комуникационен алфакод, дава основание сега да спрем вниманието си върху проблематиката, свързана с омегакомуникацията, за да може по-нататък да установим какво точно представлява обществената комуникация, каква представа да имаме за нея и как да бъде разбирана. Първо, нека още веднъж да кажем, че въвеждането на термина „омегакомуникация“ се налага от факта, че изначалният момент на генезиса на обществената комуникация трябва да се търси именно на полето на алфакомуникацията.

И така, омегакомуникацията е теренът, на който реално се осъществява онова, което наричаме „споделяне на идеи“. Нещо повече, става въпрос не просто за „идеи“, а само за онези идеи, които притежават смисъл на възможното решение на конкретния проблем или обществен въпрос. Т.е., „случването“ на омегакомуникацията е задължително „сега“ в буквалния смисъл на това понятие, въпреки, че нейната същност произтича и от миналото, обвързана е с паметта и е отправена и към бъдещето. Или с други думи, именно при омегакомуникацията може да се каже, че започва същинския комуникационен процес, директно свързан с конкретните характеристики и особености на социума. Като имаме предвид това, то може да установим, че началото на омегакомуникацията се намира в момента, в който започне декодирането на информацията, представляваща същността на идеята и решението, разглеждани като комуникационен резултат от алфакомуникацията. Третирането на информацията при омегакомуникацията преди всичко подлежи на кодиране и декодиране. Това е задължителното условие, смисловото й значение да бъде приемано и разбрано като идентично за всички участници в комуникационния процес. Комуникационно-информационните форми, участващи в сътворяването на комуникационния код при омегакомуникацията, можем да определим като „привнесени“ и „изработени“, от гледна точка на това по какъв начин те са се оказали част от кодовия инструментариум. „Привнесените“ елементи са онези, които участват в създавенето на комуникационния код като предварително създадени и подлежащи единствено на несъществени комуникационно-информационни интерпретации. На първо място това са комуникационните алфакодове на самите участници в комуникационния процес. Съвместимостта на алфакодовете е предварително обоснована, поради факта, че те са притежание на индивиди от един вид. И тъй като при обществената комуникация говорим не просто за индивид, а за личност, то в сила е фактът, че всички хора повече си приличат, отколкото различават, защото имат общи черти на своето съществуване. Като имаме предвид знанието, опита, паметта и съществуването на комуникационните алфакодове, то този комуникационен код, характерен за омегакомуникацията, ще назовем единен паметов комуникационен код.

Теза: Омегакомуникацията е елемент на обществената комуникация, при който се осъществява комуникационен процес, даващ възможност да се оформи приемлива за обществото идея и да се изработи съответстващо решение.

Ако се върнем на въпроса, който си зададохме в началото – Защо, всъщност се е появилила обществената комуникация, то отговорът, най-вероятно, се крие в това, че може да я определим като социален феномен. Защото, обществената комуникация, чрез нейните два неделими и взаимносвързани елемента - алфакомуникацията и омегакомуникацията, всъщност материализира преживяването на човешката същност от самия човек. И това преживяване приема конкретни форми, води до конкретни събития, ситуации и в крайна сметка – реалности.

Теза: Развитието на алфакомуникацията и комуникационния алфакод е доказателството за това, че обществената комуникация от самото начало на съществуването на разумен живот, от качествена и функционална гледна точка не се е променяла. Разбира се, човешката култура се обогатява, цивилизацията като цяло непрестанно се развива и дава своето отражение върху самата комуникация, а комуникационните и информационни технологии винаги са във възход, но всичко това означава само едно – усъвършенстване на методите, подходите и инструментариума на обществената комуникация. Нейната същност, значимост и основно предназначение, остават такива, каквито са били в зората на човечеството.

Възможно ли е съществуването на човека без обществената комуникация? Колкото и наивно да звучи, но отговорът на този въпрос е „Да!“. Човекът може да съществува и без обществената комуникация, но тогава той ще е извън социума, или по-точно казано, ако човекът не осъществява обществена комуникация, тогава въобще няма да има социум. Т.е., човекът ще се приравни на другите живи същества, които впрочем имат своите комуникационни системи, но те не предлагат възможността за създаване на идеи, а оттук и на реалности, свързани с проявленията на организирания разум. В този случай комуникацията ще предлага единствено израз на емоции, но не и на обозначаване, описване и пресъздаване на същността на човека и света. Това разбиране е пряко свързано с елементите на системата на обществената комуникация: Комуникационните терени, където установяваме наличието и състоянието на алфакомуникацията и омегакомуникацията. Именно тук, човекът, в ролята му на участник в комуникацията, осъществява своята социална същност, от гледна точка на неговата уникалност и принадлежност към общността; Комуникационни кодове, където намираме същността и спецификата на действие на комуникационния алфакод и на единния паметов комуникационен код. Именно на основата на тяхното действие по посока на кодирането и декодирането на информацията, може да търсим основание за наличието или липсата на „разбирането на смисъла“; Комуникационните канали, където установяваме действителното движение на информацията; Позиционните места на комуникиращите, където заеманите позиции от участниците в комуникационния процес са винаги в състояние на мобилност.

Като се има предвид посоченото, то може да кажем,че всъщност въпросът за същността на човека е пропорционален на този за същността на комуникацията. Тази пропорционалност произтича от факта на странния дуализъм, заложен в човешката природа. Тук в пряка връзка е въпросът за обществения комуникационен модел. Той пряко се определя от спецификата на участниците в комуникационния процес, отнасяща се до отношението им към алфа- и омегакомуникацията. Всъщност, тази специфика генерира основанието за позициониране на отделните, конкретни социални роли. Трябва да се подчертае, че определението „източник“ и „получател“ на информацията (както го коментират учени като Якобсон, Шенън, Роджърс, Буркарт) не противоречи на характера на основните позиции в контекста на комуникацията и в същото време не изчерпва цялостната същност на участниците в комуникационния процес.

Теза: В контекста на обществената комуникация ще разбираме тези социални роли като институционализация на основни комуникационни позиции и в този смисъл те са статични по отношение на самата обществена комуникация. В същото време, персонификацията на социалните роли е под знака на промяната, динамиката и трансформацията на стойностите. Т.е., ако трябва кратко да кажем отношението на социалните роли спрямо обществената комуникация и в контекста на обществения комуникационен модел, то те са тези, които форматират комуникационните връзки и отношения.

И така, преди всичко социалните роли се характеризират с ясна и точно определена принадлежност. Тя може да се отнася към обществена група, институция, корпративен субект или към дадена организация, която е обществено призната, т.е. легитимна според обществените норми и закони, но може да се отнася и спрямо споделяща ценности група. В този смисъл, на публично ниво, комуникационно се изявяват: общественият авторитет; лидерът; институционалният представител; политическият представител; корпоративният представител; медиите; публиките (групи). На не публично ниво, комуникационно се изявяват представителите на комуникационния underground: представителите на духовните гета и съответстващите лидери на мнения, представителите на т.нар. „престъпен свят“.

Разгледаните фрагменти на обществения комуникационен модел могат да бъдат определини като основни. Даваме това определение, тъй като променящите се среда и условия, в контекста на цивилизационното развитие на обществото, често пъти дават основание за частично смесване на характеристики от един към друг участник в комуникационния процес. Ето защо ще направим уговорката, че когато използваме наименованието на даден фрагмент, то това не означава, че ще го установим винаги в чист вид. Именно това е и в основата на специфичния комуникационен синергетизъм, наблюдаван в рамките на обществения комуникационен модел. Неговото изражение е многостранно, но в крайна сметка се заключава в изработването на онези идеи/решения, които са в основата на иновациите и духовното равновесие на обществото.

Теза: Обществения комуникационен модел може да се изрази чрез формата на две, взаимосвързани пирамиди, като границата на досег представлява линията на публичността. Макар и не толкова комплексиран, негови образни вариации могат да бъдат установени и през първите два, познати досега етапи на развитие на обществената комуникация - архисимеотичният и предезиковият образно-символен етап. В този смисъл, чрез обществения комуникационен модел е възможно да се намери доказателството, че обществената комуникация е поле на разбирателството, но и на противопоставянето; на сътрудничеството, но и на деструкцията; на общността, но и на егоизма; на любовта, но и на омразата.

Човек преживява своето съществуване, като непрестанно търси опорни точки, които да му дадат възможност да съкращава времетраенето на фазата на криза и да го увеличава за сметка на фазата на норма. Но, самата му същност, заобикалящата го действителност и превратностите на битието го карат да се чувства несигурен или пък твърде самоуверен, до безразсъдство, и това го води до деструкции с реални измерения. Определените от философията като неотделими модуси на душата– страх, любов, самота, надежда, са в основата на идеята/решението да се приеме валидността на една или друга същност, реалия, способност, именно като евентуална опорна точка на човешкото съществуване. И като търси опорни точки за смисъла на собственото си преживяване, човекът стига до въпроса за вярата. Няма никакво значение дали тази вяра е конкретно отправена към едно божество или висш разум, или към природата, или към някакви негови способности и възможности да се справя с предизвикателствата. По-важното е, че вярата е тази, която предизвиква и предполага стремежа на човек към обяснение на света, на Другия и в крайна сметка на самия него. Когато вярата липсва, тогава човек попада в собственото си безвремие. Губи мисълта за смисала на собственото си съществуване, което в съвременния свят на сблъсък между индивидуалното и глобалното, на националното и транснационалното, се отразява с негативизъм върху общественото развитие, който нараства в геометрична прогресия. Когато става въпрос за трансцеденталност при обществената комуникация, още в самото начало трябва да кажем, че главната роля на интерпретатор играе човешкият разум, като инструмент на интелигентността и духовността. От комуникационна гледна точка, несъзнаваното трансцедентално е мултиплицирано в съзнателно сензорно, което остава в позиция, възпроивеждащата мотивация за конкретни нагласи и поведение. Така, в случая, конкретните комуникационно-информационни резултати се отнасят до изграждането и прилагането на поведенчески модели, доминирани от оптимистични нагласи.

Комуникационно-информационното влияние на трансцеденталното върху формирането на нагласи или на последващо тяхно корегиране, винаги се осъществява през призмата на ценностната ситема. Това дава възможност получената, третирана и интерпретирана трансцедентална информация да придобие известна точност по отношение на самото преживяване на реалиите.

Като се има предвид спецификата на формите за материализация на трансцеденталната информация, чрез знаците, символите, образите и езика, може да се говори и за другия съществен аспект на комуникационното значение на трансцеденталното по отношение на обществената комуникация, а именно за иновационния смисъл, който то носи.

Като най-характерно за комуникационната трансцеденталност може да се посочи: На комуникационна основа, трансцеденталната информация винаги е в състояние на синергетизъм със сензорната информация; Трансцеденталното, в рамките на комуникационния процес (както по отношение на алфакомуникацията, така и на омегакомуникацията) е подразбираща се „като-че-ли истина“; Същинското комуникационно-информационно влияние на трансцеденталното върху формирането на идеите/решенията се конкретизира чрез вече установените и възприети като меродавни ценности; Комуникационно-информационното проявление на трансцеденталното, в контекста на комуникационния процес, се материализира чрез формата на знаците, символите, образите и езика(словото); Трансцеденталното, в контекста на обществената комуникация, е в състояние да възпроизведе нов опит и знание, които да са в противовес с традиционното разбиране за фактите, явленията, процесите и същностите, без това да нарушава логиката на действителността; Трансцеденталната информация няма установим източник (както е при сензорната информация), като в същото време притежава свойството да възпроизвежда доверие от страна на получателя й спрямо същността й, чрез комуникационното въздействие на „като-че-ли знаците“; Комуникационната функционалност на трансцеденталното е в основата на иновациите в рамките на обществените отношения и развитие.

Теза: На полето на обществената комуникация, трансцеденталното допринася, допълва и/или създава основа за постигане на комуникационно-информационни значения, пряко отнасящи се до изработването на идеите/решенията, които от своя страна възпроизвеждат съответни нагласи, начин на мислене и поведенчески модели. Това е поставено в среда, предполагаща диалектиката между „съществуващо“ и „несъществуващо“, което в крайна сметка се оказва решаващо по отношение на социума, разположен в конкретната реалия.

Въпросът за материализирането на трансцеденталната информация е пряко свързан с проблема за нейното фактическо приемане и предаване, като организиран информационен масив. Когато говорим за приемане и предаване на трансцедентална информация на полето на алфакомуникацията, както вече изяснихме, наблюдаваме три важни момента, които дават представа не просто за съществуването на трансцеденталното, но и за влиянието му върху комуникационния процес и участниците в него, разбирани като факт на социума. Първо, налице е х-неизвестният източник на трансцедентална информация, спрямо който е невъзможно да се приложи изследване на базата на наличния опит, знание и инструментариум, което да установи негови осезаеми параметри. От една страна това води до подценяването или пък до игнорирането му като фактор (т.е., като фактически източник на информация) спрямо обществената комуникация, а от друга се оказва, че човек, въпреки липсата на установими доказателства, приема съществуването му. Присъствието на х-неизвестния източник на информация в самата реалия е индиректно установимо чрез резултатите от въображението, просветлението, абстрактно-евристичното и иновационно мислене. Като се има предвид това, може да се установят два типа предаване на трансцедентална информация – директен и опосредствен тип предаване на трансцедентална информация. При директния тип предаване на трансцедентална информация (характерен за алфакомуникацията), източникът е х-неизвестният източник. При опосредствения тип предаване (характерен за омегакомуникацията), източник са директните и индиректните медиатори на трансцедентална информация : Обществените авторитети; Лидерите; Политическите, институционалните и корпоративните представители; Духовните водачи; Хората на изкуството; Транспрогнозистите; Медиите; Пророците (в този случай се наблюдава вторична опосредственост при предаването на трансцеденталната информация).

Теза: Значението на х-неизвестния източник и медиаторите на трансцедентална информация се изразява в това, че те представляват фактор по отношение на устойчивостта, адекватността и градивността на третираната информация в рамките на обществената комуникация.

Значението на трансцеденталната информация за обществената комуникация, вероятно ще се ограничи в една скромна и незначителна стойност, ако нейното третиране остане единствено на нивото на декодиране/кодирането, съвместяването й със сензорната информация в комуникационно-информационната плът на идеята/решението и съответното й материализиране. Нещо повече, даже и една идея/решение да се договори като приемлива за общественото развитие и да бъде приета като адекватна спрямо конкретна обществена проблематика, то нейната трансцедентална част ще прояви в минимална степен комуникационно-информационния си капацитет, ако не се даде възможност за по-нататъшно нейно интерпретиране и мултиплициране в рамките на обществената комуникация. А това означава да се даде възможност и да се намери начин, организирането и управлението й да се осъществи посредством формата на комуникационно-информационни конструкции.

И така, създаването на такъв тип комуникационно-информационни конструкции и използването им в контекста на комуникационния процес, пряко се отнася до проблемите, свързани със създаването на реалности в социалната, политическата, културна, икономическа и административна сфери, при новите условия на глобалния свят. В този смисъл може да разграничим срледните класове комуникационно-информационни конструкции: Тематично обвързани образно-символни системи (организирани в системи образи и символи, при които се възпроизвежда смисълът на комуникационно третираното трансцедентално и имат пряко отношение към поносимостта на самото човешко битие); Директните трансцедентални съобщения (или „молитвата“ във всичките й форми, при която се търси осъществяване на обратна комуникационна връзка с х-неизвестния източник на трансцедентална информация); Темпорално устойчиви, синергетирани информационни масиви ( или „свещени текстове“, при които чрез вторично декодиране на трансцеденталната информация се прави опит да се дадат отговори на въпросите „Защо?“, „Как?“ и „Кой?“); Индуктриниращи актови модели (или видовете ритуали, при които се наблюдава своебразно администриране на синергетираната трансцедентална и сензорна информация).

Въпросът за сигурността винаги е стоял пред обществото като един от кардиналните и определящите за неговото развитие. В този смисъл, като имаме предвид, че обществената комуникация е на практика това, което осмисля съществуването на социума, възпхроизвежда го, но се и възпроизвежда от него, то въпросът за сигурността е и комуникационен въпрос. Проблемите, възникващи в сферата на сигурността при обществената комуникация, предимно имат идейна (идеологическа) или доктринална насоченост. Т.е., тук става въпрос за предварително ограничение на възникващата идея и съответстващото й решение още на терена на алфакомуникацията, положение, което се задълбочава в негативна посока на терена на омегакомуникацията. Това ограничение е следствие качеството на използваните комуникационни алфакодове и единния паметов комуникационен код. Или ако трябва да уточним, то става въпрос за степента на развитие на културата, духовността и формираните нагласи и отношение към същността на човека и битието, както и от способността да се усвоява в достатъчна степен позитивното и градивното. Ето защо, възможностите за корекция на деструктивните тенденции по отношение на сигурността в рамките на обществената комуникация следва да се търсят по посока на комуникационно-информационните технологии и техники. Именно те следва да са в състояние да въздействат върху комуникационните процеси както при алфакомуникацията, така и при омегакомуникацията. Инструментариумът следва да се търси в предлаганото от системите на културата, образованието и изкуството. И тук, особено важно е да се има предвид ролята на медиите, особено техните съвременни три проявления – преносители на информация, трансформатори на информация и медиатори.

Теза: Постигането на достатъчна степен на сигурност при обществената комуникация, трябва да се търси по посока на комуникационно-информационно въздействие върху индивида както при неговата алфакомуникация, така и когато той влезе в ролята на активен или пасивен участник в комуникационни процес на терена на омегакомуникацията.

 

Глобализиращият се свят налага да се преоценят разбиранията за човешката същност, за развитието на човека и цивилизационното му бъдеще. Част от тази преоценка е това да се погледне на обществената комуникация не просто като предаване и приемане на съобщения, а като на социален феномен, предоставящ ни възможността да създаваме такива реалности, които да съответстват на мечтата за човечност. Но това едва ли ще се случи, ако не се започне с това да приемем обществената комуникация като неотменима и върховна ценност.

 

ВЪВЕДЕНИ НОВИ ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ

 

Алфакомуникация – начален момент на обществената комуникация, при който паралелно приеманите трансцедентална и сензорна информация се срещат на полето на Центъра на идеацията и влизат в състояние на синергетизъм, вследствие декодиране/кодирането им. Създаденият синергетичен информационен масив е основа за възникване на идея/решението.

Омегакомуникация – последващ момент при обществената комуникация след алфакомуникацията, при който започва активна и обществено значима комуникационна дейност, предполагаща съгласуване на идеи/решения и съвместяване на ценности и интереси.

Комуникационен алфакод комуникационно-информационен инструмент, действащ на терена на алфакомуникацията, предполагащ декодиране/кодирането на получаваната първична трансцедентална и сензорна информация.

Единен паметов комуникационен код – комуникационно-информационен инструмент, действащ на терена на омегакомуникацията, предполагащ съгласуване на комуникационните алфакодове на участниците в комуникационния процес и използващ за кодиране/декодирането на информацията натрупания опит и знание.

Х-неизвестен източник на трансцедентална информация – информационен източник, чийто параметри и характеристики не могат да бъдат установени и чието съществуване може да се установи индиректно чрез резултатите от просветлението, въображението, интуицията, евристичното мислене.

Сензорен комуникационен канал – комуникационен канал, през който протича сензорната информация и при който материалният носител са данните. Възможно е наличието на комуникационни посредници.

Трансцедентален комуникационен канал – комуникационен канал, през който протича трансцеденталната информация и при който материалният носител са сигналите. Не се наблюдават комуникационни посредници.

Архисемиотичен етап – първият етап на развитие на обществената комуникация, при който основните елементи на комуникационните кодове са знаците, които в същото време са и форми на материализация на информацията.

Предезиков образно-символен етап – втори етап на развитие на обществената комуникация, при който основните елементи на комуникационните кодове са образите и символите, организирани в системи, основаващи се и на знаците. Образите и символите паралелно играят ролята и на форми на материализация на информацията.

Езиков етап – трети, съвременен етап на развитие на обществената комуникация, при който основният елемент на комуникационните кодове е езикът, без да се игнорира комуникационно-информационната стойност на знаците, образите и символите. Паралелно, езикът (реч, слово)играе ролята на основна форма на материализация на информацията.

 


напред горе назад Обратно към: [Николай Палашев][СЛОВОТО]

 

© Николай Палашев. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух