напред назад Обратно към: [Присън][Данаил Парнаров][СЛОВОТО]



Досадна плът


За някои хора красотата и животът са едно и също нещо, но самите те са обречени да живеят грозно, напъхани в грозно тяло сред тълпи от грозници. Те наистина заслужават своя втори шанс.

Д. П.

 

 

Отдавна вече не можеше да понася страданията, породени от капризите на тялото му. Омръзнало му бе да боледува заради неговите несъвършенства или да тъне в грях, задоволявайки неудържимата му и ненаситна похот; до тук, реши един ден той и изми стъпалата си, изми ръцете и лицето си и видя как само за миг кожата му с в е т н а, но обзет от див екстаз, продължи да се мие, докато накрая реши, че е изхабил достатъчно вода за едно тяло, което до смърт ненавижда.

Тогава се появи болката. Това бе луда болка, която се роди внезапно в сърдечния му мускул и със скоростта на светлината препусна по вените му. После като с менгеме сякаш стегна черепа му и поотделно взриви всеки негов неврон. Получи се една безкрайна верижна реакция от миниклетъчни взривове. Светлината изчезна и той потъна в някаква гъста и мазна тъмнина. Внезапна тишина атакува тъпанчетата на ушите му, а свределите на нейното ехо задълбаха в черепа му и го пробиха като най-обикновена мукава. Чу се само едно кратко приглушено хръ-ъ-ъс и те потънаха дълбоко в мозъка му, докато ехото им кротко заглъхваше в утробата на тъмнината.

Стана тихо. Много, много тихо и много, много тъмно.

Такава е тишината миг преди показалецът да натисне спусъка. Тогава, когато тя е нагнетена до онзи свой предел, след който неминуемо следва експлозия.

Такава е тъмнината единствено в онази частица от мига преди стохилядна волтова дъга да лумне в мимолетно пламъче, което ще се превърне в най обикновен нагар в цевта на оръжието.

Това е мигът на унищожението. Тогава чистият въздух не достига. Изчезва дори и хоризонтът; навярно това е мигът на истинското освобождение, горчиво се усмихна мъжът, докато наблюдаваше безжизненото си, полупотопено във водата, тяло как се полюшва. И странно, не изпита към него дори и най-слабо съжаление, нито пък някакви положителни чувства. Напротив, потрепери от погнуса, когато се взря в кожата му - цялата окосмена и надупчена от милион пори, чието най-любимо занимание приживе бе непрекъснато да се надплюват с потоци лепкава воняща пот.

Но това омразно тяло продължаваше да се съпротивлява и здраво се бе вкопчило в него. Той все още беше негов пленник и като доказателство за това усети колко силно костите му убиват и го бодат болезнено. Болката внезапно прерастна в силна тревога при мисълта за непредсказуемостта на тази порочна плът. Пришпорван от нарастващата тревога, той се опита да избяга от тялото през очите си, но те се оказаха задръстени от ненужни гледки. Тогава предпазливо се промъкна в гърлото и излетя през широко отворената уста.

Вече бе свободен и нищо не го свързваше с грозното тяло, полюшващо се върху водата.

Чисто бяла светлина; това съм вече истинският аз, само аз... ликуваше лудешки мъжът и с върховна наслада слушаше как онова грозно и нанавидно тяло се изприщва от злоба и безсилие. Все едно, че наблюдаваше изпита и смачкана кутия бира, небрежно запокитена в езерото, която с бълбукане се освобождава от въздуха, а водата все по-неумолимо я тегли към дъното; друго и не заслужаваш, злорадо се изкикоти той и се замисли учудено с какво толкоз, години наред, е бил в плен и пълна зависимост от капризите на това грозно, тежко, тромаво и похотливо тяло... четирийсет години, въздъхна той, цели четирийсет години съм робувал на илюзията, че този пакет от плът и кокали съм бил аз и че между него и мене съществувала някаква вътрешна връзка и хармония... глупости и идиотщини, съществуваше само една продължителна агония в гърчове и живеехме в едно настояще, което бе непрекъснато мъчение от нехармонични звуци, обещаващи уж вечна хармония, но същевременно непрекъснато отричащи я... ние бяхме едно кълбо от оголени нерви, едно постоянно тлеещо раздразнение, което разстройва разума и прави невероятно самото съществувание.

Едва сега, наблюдавайки доскорошния си затвор, мъжът проумя истинската причина за безграничната си омраза, която изпитваше към осемдесетте килограма досадна плът. Още от деня на своето рождение, това тяло бе започнало да ограничава желанието му за истинска свобода, заменяйки го с първичните инстинкти на удоволствията и илюзията за истинска наслада, чиято ефимерност и мимолетност само една безчувствена кожено-мускулна опаковка може да приеме за свобода; навярно още в околоплодните води съм сбъркал своето тяло - това внезапно съмнение-прозрение сякаш поуталожи еуфорията му. Подобни мисли и въпроси никога досега не му бяха минавали през ума; навярно, защото то дори и мислеше вместо мен, а аз само се спотайвах на завет в тази проклета консервна опаковка и приемах всичките м у капризи и инстинкти за свои мисли и инстинкти... но нали в края на краищата още преди години то успя да ме измами и ме убеди, че истинският аз е точно то... следователно никога досега аз не съм имал свои мисли...

Този извод окончателно попари първоначалното му еуфорично опиянение и цялото му същество се изпълни от необуздан копнеж за единствено свои мисли и единствено свои думи; поне само за една единствена своя мисъл, която ще зачена със свои думи и сам ще извая и ще завърша, сам ще я шлифовам като диамант и когато й дойде времето, ще я изрека... ще я изрека, но единствено вън от това тяло и далеч от него... много, много далеч от него, защото думите, които ще се отронят от моите устни ще бъдат чисти, по-чисти дори и от рибите в реките и ще бъдат обречени да населяват необятни пространства, изпълнени с ухание на чистота.

Тогава той с тревога забеляза един мъж, който тичешком се втурна към брега на езерото, хвърли се във водата и мощно заплува към полупотопеното тяло. Прихвана го под мишците и с усилие го извлече на брега, където без да губи време го повдигна за краката и започна да го изтръсква, докато от зейналата уста не протече водата, която то с присъщата си лакомия бе нагълтало; кретен, присви се като пришпорен той, какво за бога правиш и кой те е молил за помощ, та се намесваш там, където нямаш никаква работа... заради теб никога няма да успея да зачена и да завърша първата своя истинска мисъл, да я шлифовам като диамант и след като изстрадам и проумея всеки нейн звук, някой ден, когато наистина й дойде времето, непременно да изрека далеч от това досадно тяло... чуваш ли, човече, благородна самарянска душо, остави го... не отнемай случайния ми шанс!

Но случайният пътник не чуваше нищо и усърдно се трудеше върху изваденото от водата тяло, прилагайки всички хватки, които бе научил в казармата за оказване на първа помощ. Когато най-сетне усети първите плахи удари на сърцето, той въздъхна с облекчение, уморено избърса потта от челото и врата си и приседна с чувство на достойно изпълнен дълг; проклятие, изкрещя от изненада и омерзение душата, когато почувства, че отново е здраво привързана към конвулсивно потреперващата плът... проклета кожена торба, изплака от безсилие и разочарование... Лудата болка отново го връхлетя. Светлината изчезна, а тишината за втори път атакува тъпанчетата на ушите му, докато накрая се превърна в безкрайно равномерно бучене; уви, въздъхна душата обречено и усети как мълчание и слово се съчетаха в необяснимо равновесие, за да не заглушат едва доловимите синкопи на набъбващия носталгичен зов към извечните околоплодни води на майчината утроба; дано този път отново не сбъркам своето тяло...

Мъжът се наведе над удавника и се опита да улови пулса му. Не успя и отново започна да му прави изкуствено дишане. Напразно. Когато накрая се убеди в безсмислието на напъните си, той затвори клепачите му, повдигна безпомощно рамене, смирено се прекръсти и приседна уморено до трупа.

 


напред горе назад Обратно към: [Присън][Данаил Парнаров][СЛОВОТО]

 

© Данаил Парнаров. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух