напред назад Обратно към: [Присън][Данаил Парнаров][СЛОВОТО]



Тъжните хора не се самоубиват


Никога не се опитвай да развращаваш жената, която обичаш, защото това може да има непредвидими последици.

Д. П.

 

 

 

Вичо бе барман от петнайсет години и притежаваше безпогрешно око-рентген за клиентите. Преценяваше ги още в момента, когато прекрачваха прага на бара му. Рядко се лъжеше в оценката си и благодарение на това си качество, винаги знаеше кого как да посрещне и с кого каква приказка да подхване.

Обикновено, първите клиенти от постоянното присъствие пристигаха към десет, десет и половина сутринта. Рядко някой случаен клиент се отбиваше по-рано и нарушаваше минутите му на върховно блаженство, когато той с цялото си същество се наслаждаваше на единственото и най-свидно нещо, което притежаваше на този свят - това кокетно и уютно барче, което той, с всичката си нежност и любов, бе нарекъл "Котенцето". През тези върховни минути на доволство и наслада, Вичо си наливаше един пръст уиски в чашата,добавяше няколко бучки лед, запалваше цигара и с премрежен поглед, за последно, оглеждаше една по една десетте маси,като преценяваше тяхната готовност за новия работен ден. Но днес той едва успя да отпие първата си глътка и в заведението влезе някой. Барманът учудено погледна към входа и по навик се надигна, за да посрещне клиента. Това бе железен закон в "Котенцето" - клиентите да се посрещат още на прага. Но този път той не излезе иззад бар-плота, а само присви очи и с явно неодобрение изгледа разчорленото същество, загърнато с широк шлифер, което плахо и неуверено крачеше към него. Поздрави с кимване на глава и притеснено се настани на едно от високите столчета.

- Кафе или чай? - учтиво попита Вичо.

- Мастика - тихо поръча съществото.

- Моля - не успя да прикрие изненадата си барманът.

- Мастика - все така тихо повтори съществото и припряно извади кутия цигари. - Поръчах си мастика - вече по-решително потрети клиентът и запали цигара. - А ако нещо ви смущава, ето и личната ми карта. Пълнолетна съм. Майка съм дори и на три деца. Имам и пари - бръкна тя в другия си джоб и небрежно хвърли върху мраморния плот снопче петолевки. - А сега, ако обичате, мастиката, моля!

Гласът й, въпреки слабостта си, прозвуча като заповед и Вичо, изгубил дар слово за момента, веднага изпълни поръчката, защото когато се отпусна, разкопча шлифера и ловко пооправи косата си, съществото наистина придоби някакъв необяснимо властен женски чар. Ранната посетителка вдигна чашата, полюбува се няколко секунди на играта на кристалчетата и на екс я пресуши.

- Оше една мастика, ако обичате - внимателно постави чашата върху мраморния плот жената и я побутна към бармана като най-сетне го погледна в очите.

Едва тогава Вичо забеляза, че между веждите си тя има бенка, като на омъжена индийска жена, но нейната явно бе естествена и много, ама много й отиваше. Все тъй безсловесен и замаян, барманът наново напълни чашата й.

- Ама вие наистина ли сте барман? - внимателно го изгледа жената и на Вичо му се стори, че тънка подигравателна усмивчица пробяга по бледите й устни.

- Моля! - изненадано възкликна мъжът и не можа да познае собствения си глас.

- Не ми казахте дори едно наздраве, въпреки че можехме и да се чукнем за начало - и тя кимна към забравената му чаша с уиски. - Или ви е забранено да се чукате и да пиете с клиенти, а? Пък на мен никой никога не ми е забранявал да пия заедно с бармани. Наздраве! - намигна му тя и отново на екс пресуши чашата си.

Вичо дойде на себе си едва, когато странната жена за трети път, подканящо му подаде празната си чаша.

- Но, госпожо, така без мезе и все на екс... Може и да ви прилошее. Ако питате мен...

- Но аз не ви питам, нали - прекъсна го жената и продължи да побутва към него чашата си. - Искам да пия и сигурно знам защо ми се пие, нали? А вие какво знаете... Дори не ме познавате...

- Така си е.

- Тогава пълнете ми чашата, когато ви я подавам, вършете си съвестно работата, за която ви плащат и аз няма да ви преча.

- Ами ако ми плащат, за да усмирявам госпожи като вас? - не на шега се ядоса Вичо.

- Тогава сигурно сте най-обикновен бодигард, който замества истинския барман, докато той е отскочил до тоалетната. Барманите са най-учтивите хора, които познавам. Истинските бармани, подобно на лекарите, полагат свещена барманска клетва, която им забранява да отказват каквото и да е на своите клиенти.

Внезапно жената полегна върху плота и главата й клюмна, но само за секунди. Когато отново се изправи, тя го изгледа с най-тъжния поглед, който Вичо някога бе виждал.

- Моля ви - това вече бе някакъв съвсем друг, непознат на бармана, глас. - Само още една мастика. Последната мастика в моя живот. Знаете ли, никога досега не бях вкусвала мастика. И никога повече няма да пия. Обещавам ви. Но преди това трябва да изпия още една, сигурно последната мастика в моя живот. Плащам си я... Заповядайте - и тя побутна към него снопчето поомачкани петолевки.

Вичо твърдо отклони лудия бакшиш, напъха банкнотите обратно в джоба й и се приближи до телефона.

- Починете си! А аз ще повикам такси.

- Такси! - учуди се жената. - Защо ви е такси? - и тя вторачи безумен поглед в него. - Винаги съм харесвала мъже като теб - и докато Вичо се окопити от внезапното й признание, тя го сграбчи за ръката, която държеше телефонната слушалка. - И ако някой някога те попита нещо за мен, кажи му, че тъгата ме е погубила. Защото за мен вече никога няма да има утре... Но днес все още съществувам и точно днес, и точно тук, аз искам да изпия последната мастика в моя живот. Моля те, остави този телефон и ми помогни!

- Тъжните хора не се самоубиват - барманът внимателно освободи ръката си от нейната и сам се учуди от думите си, после той се замисли и додаде - Те не се самоубиват, те само страдат...

- Аз наистина страдам. За една последна мастика. И ми омръзна да страдам, защото страдам от времето на Ева още. А ти си най-жестокият барман, който се е раждал от времето на Адам насам, защото не искаш да облекчиш страданието ми с една последна мастика.

- Не съм жесток. Просто не понасям жени, които лочат мастика като каруцари - без да се усети наруши добрия тон Вичо. - Поначало мастиката си е мъжко питие.

- Точно затова реших да пия мастика. Омръзна ми вече... Не, вече не ми е достатъчно да бъда само жена. Досадно ми е дори. А с теб как е?

Неочакваният и прям въпрос изненада бармана и той настръхна, но тъй като не долови в него дори и сянка от обиден намек, а само чисто любопитство, се засмя и несъзнателно, дори малко се поизпъчи:

- Аз съм си мъж. И никога не ми е омръзвало, нито ми е ставало досадно да си бъда само мъж.

- Само мъж - презрително присви устни жената. - Тогава сигурно ти е адски скучно. Този свят поначало е сбъркан. Още в деня, когато на някого му е хрумнало да бъде само мъж, а на друг - само жена.

- Никога не съм скучал да бъда само мъж.

- Защото ти и милиони още, милиарди дори, такива като теб, възприемате пола единствено с първичността на животинския инстинкт. Един първосигнален инстинкт, върху който се крепи и първосигналното ви самочувствие - това на някаква си категорична и окончателна полова принадлежност. И животните имат пол, и рибите, и птиците, и охлювите дори, но това тяхното секс ли е? Глупости... Инстинкт и чиста механика...

- Госпожо, тук е бар - притеснено започна да нервничи Вичо, защото неусетно жената бе повишила тон, а вече минаваше десет часа и всеки момент постоянните клиенти можеше да започнат да пристигат.

- Тогава значи, ти си барман, нали - удари рязко с юмруче по плота жената. - И ако си истински барман, длъжен си учтиво да изслушваш клиентите. Особено онези, които виждаш за последен път. И да изпълняваш всяко тяхно желание като за последно.

Мъжът понечи да каже нещо, но тя го спря с категоричен жест:

- Избягах от мъжа си тази сутрин, защото и той като теб, все се дуеше като пуяк, че бил само мъж. Дори и не се помъчи да проумее, че по този начин се обрича завинаги да бъде само част от целостта на съвършеното биологическо единство. Защото двама мъже никога не ще успеят да се слеят в едно единно цяло. Нито две жени са способни да оформят съвършената цялост. Тази идеална форма е достижима само когато мъж и жена проумеят безсмислието на половете си и се слеят в едно тяло.

- Но защо избра точно мен и реши, че аз съм единственият, който може и е длъжен да проумее и възприеме идеята ти - барманът отново посегна към телефона. - Да си призная честно, аз също не възприемам хермафродитите.

- Наистина нищо не си разбрал - въздъхна жената,- щом възприемаш съвършенството на целостта като обида. Няма нужда да се обаждаш по телефона. Аз вече се пооправих и сама ще си отида. А ти не се притеснявай за мен. Никога не ми е минавало дори и през ум да се самоубивам. Просто търся своята нова форма, в която да изглеждам и да се чувствам като митичния син на Хермес и Афродита, съединен в едно тяло с нимфата Салманида. Това е всичко, което желая - съвършенството и могъществото на боговете, прегърнати с красотата и грацията на нимфите.

Докато Вичо проумее смисъла на думите й, жената изчезна от бара, сякаш се бе разтворила във въздуха. Барманът разтърси глава и се огледа, но в заведението бе тъй пусто, както преди близо час, когато с предчувствие за своите блажени минути на самота си наля един пръст уиски в чашата и запали първата си за деня цигара. Чашата му стоеше все още недопита, но до нея наистина имаше друга празна чаша, която упойващо ухаеше на анасон. Малко по-настрани от нея имаше пепелник, в който догаряше цигара, а до него кротуваше снопче поомачкани петолевови банкноти, затиснати с лична карта. Изми чашата, изчисти пепелника, дълго бърса ръцете си и едва накрая се пресегна и придърпа банкнотите и личната карта. От снимката го гледаше същата странна жена, чиито тих глас още кънтеше в ушите му; никого не насилвам, но да знаеш, че ти завинаги изпускаш своя единствен златен шанс... Това май бяха последните й думи, преди неочаквано да се разтвори във въздуха.

- Румяна Илиева Христова... Точно това е жената, която от вчера издирваме - доволно покри с длан картата и банкнотите дежурният капитан от полицейското управление. - Мъжът й направо ще полудее. Изглежда все още е лудо влюбен в нея, въпреки че имат три деца - усмихна се той и намигна на Вичо. - Явно, все още има такива мъже. Жалко, че винаги на тях, като по правило, им се случват подобни неща...

 


напред горе назад Обратно към: [Присън][Данаил Парнаров][СЛОВОТО]

 

© Данаил Парнаров. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух