напред назад Обратно към: [Присън][Данаил Парнаров][СЛОВОТО]



Такси извън времето


Среднощните разходки, особено тези без ясна цел, понякога крият коварни капани: съществува реалната възможност човек да срещне случайно себе си и разсеяно да пропусне да се предупреди за опасността, дебнеща го зад ъгъла.

Д. П.

 

 

Късната ноемврийска вечер традиционно лъхаше на студ, но въздухът бе влажен и някак си омайващо миришеше на мокри автомобилни гуми. Тази миризма и тайнствения неонов здрач на безлюдните улици, неудържимо примами Янко Петров. Той изключи телевизора, облече дебелата си шуба, провери дали не е забравил цигарите си и излезе да се поразходи, без дори предварително да потърси някакво обяснение за внезапното си решение. Но ако се бе задълбочил в мотивите, то един от тях непременно щеше да бъде навика му да наблюдава с часове в захлас, с необясним интерес и неудържимо привличане нощните таксита, които като омагьосани бавно блуждаят из заспалия град, а светлините им - зелени и червени, примамливо примигват и блещукат; някой ден, когато имам много пари, ще се кача в едно от тези таксита и ще замина накъдето ми видят очите, заканваше се той, докато се разхождаше из улиците на притихналия град.

Закани се и тази вечер, след като близо час не откъсна поглед от фееричните отблясъци на зелените и червени светлинки върху мокрия асфалт.

 

І.

Таксито бе спряло на кръстовището и не обръщаше никакво внимание на безсмисленото превключване на жълтата светлина на светофара. Зелените му светлинки обаче блещукаха тъй примамливо, че Янко дори и не се усети кога му направи знак с ръка. Видя само, че някой услужливо отвори вратата на автомобила и той, едва сдържайки радостната си възбуда, се намести на задната седалка. Шофьорът бегло го изгледа в огледалото за обратно виждане, запали цигара и без дори да се обърне попита:

- Накъде?

Въпросът му сякаш подплаши Янко Петров, той се присви и неопределено повдигна рамене.

- Всъщност аз... - прошепна мъжът и инстиктивно потърси ръчката на вратата в желанието си да слезе.

- Ще пътуваме, нали? - учтиво започна да нервничи шофьорът.

- Пътувай? - твърдо отсече Янко и сам не повярва на гласа си.

- Въпросът е накъде? - запази самообладание шофьорът.

- Нямам никакви претенции - Янко вече напълно се бе отърсил от първоначалната си скованост и нерешителност.

Шофьорът се извърна с цяло тяло, изгледа го недоумяващо и неопределено закима с глава.

- Или по-точно, давай газ накъдето ни видят очите - подкани го с жест Янко и още на момента добави, сякаш за оправдание. - Това не е каприз, а само една стара, много много стара моя мечта.

- Това не е такси за разходки на стари и оплешивяващи мечтатели - гласът на шофьора вече застрашително бълбукаше от едва сдържан гняв. - А и колата не върви с мечти, а с бензин.

Янко Петров бръкна в джоба, извади една двайсетлевова банкнота и я подаде на шофьора.

- Това е за бензина. Нещо като кредит на доверие. А сега карай наляво!

Светофарът продължаваше да намига все тъй безобидно в жълто, докато шофьорът оглеждаше банкнотата, прибра я небрежно в джоба и улови скоростния лост. Таксито като пришпорено се гмурна в мрака наляво. В този град второстепенните улици не се осветяваха, за да не се бърка кметството за излишни разходи по плащане на тока. Отначало все още се различаваха поне силуетите на сградите. Забелязваха се дори и очертанията на безлюдните тротоари, докато в един миг таксито безпомощно и безнадеждно не се оплете в непрогледен мрак. Таксиджията пробва и халогенните фарове с надеждата да го разсее, но без успех.

- Не е мъгла - учуди се той и продължи да се взира напред. - Чиста тъмнина си е. Ще речеш, че хлътнахме в някаква проклета черна дупка.

- Черни дупки има само в космоса - в уточнението на Янко не се долавяше дори и сянка от тревога.

- Винаги съм обичал да работя с хора, които имат точен адрес на поръчката - продължи да мърмори шофьорът, но не преставаше да натиска различни копчета и бутони върху арматурното табло с надеждата да се случи ч у д о.

- Нормалните космически черни дупки не са особено гостоприемни - Янко Петров извади цигара и спокойно я запали. - Те имат навика да поглъщат всичко. Това тяхното дори и не е навик, а начин и смисъл на съществувание.

- Що не млъкнеш бе, откачалник - изкрещя таксиджията, вбесен от безсилието си да овладее ситуацията. - Да не искаш заради лъскавите ти тъпи двайсет кинта да заприличам на теб?

- Извинявайте, просто имах желание да се поразходя тази вечер и съвсем случайно реших да реализирам една отдавнашна своя мечта.

- Но аз не се разхождам безадресно. Аз блъскам като улав - подозрително заканително просъска таксиджията. - И накрая като махнеш бензин, данъци и ремонти, едва остава, за да вържа двата края, пък ти за мечти ще ми говориш...

- Мечтите поне, все още са безплатни - опита се да му се противопостави Янко.

- Безплатни ли? Ами що тогава не мааше пешком крачоли подире им, ами се натресе на моето такси, а? Щото реши по-бързо да ги догониш, нали? И пак за моя сметка, нали?

Янко Петров бръкна наново в джоба си, извади нова десетолевка и му я подаде като оправдателно додаде:

- Това е всичко, което имам. Надявах се да стигнат, но...

- Май се загубих - извинително разпери ръце шофьорът, пое банкнотата, мушна я в джоба с отработения небрежен жест, който изключваше всяка възможност за връщане на ресто и отново се заигра с копчетата и бутоните по арматурното табло.

- Винаги, когато човек тръгва да се разхожда без цел съществува голяма вероятност той да се изгуби - невъзмутимо загаси фаса си Янко.

- Но аз съм длъжен да намеря изход - проскърца със зъби от безсилие амбицираният таксиджия.

- Изпълни дълга си тогава - великодушно изрече Янко и полегна върху цялата задна седалка, - но ми се струва, че ще ти е необходима цяла вечност. А дотогава аз смятам да подремна...

 

ІІ.

Таксито кротуваше в зоната на кръстовището и сякаш се надсмиваше над безобидното намигване на жълтото око на светофара и въпреки че зелените му светлинки блещукаха неудържимо примамливо, Янко Петров не ускори крачка, не помаха дори с ръка, навярно защото бе уверен, че това такси никога няма да потегли без него. Прие за съвсем нормално, когато вратата на автомобила услужливо се отвори и сякаш го подмами. Докато той вдървено и неумело се наместваше на задната седалка, шофьорът внимателно го огледа в огледалото за обратно виждане и обречено въздъхна.

- Накъде? - попита той и разкопча по навик джоба на якето си.

Янко Петров не му отговори. Струваше му се, че вече е седял някога на това място и точно с този шофьор е пътувал нанякъде.

- Тръгваме ли? - подкани го нервно таксиджията, а Янко си спомни, че онзи шофьор бе безкрайно търпелив и до болка учтив, в сравнение с останалите си колеги.

- Все още не съм решил.

- Мой човек, аз съм само едно нощно такси, а не самодейна сцена, на която всеки мераклия да се пробва върху въпроса "Да бъда или да не бъда?" - припряно го прекъсна шофьорът. - Аз работя и времето за мен е пари, а таксиметровият апарат дава единствения верен отговор на всички мои въпроси - докосна скоростния лост той, повторно изгледа Янко Петров в огледалото за обратно виждане и учудено промърмори, - пък и защо ми се струва, че двамата вече сме пътували заедно нанякъде?

- Надали - присви се като пришпорен среднощният клиент. - Аз никога не съм се качвал на такси. Тази нощ просто излязох да се поразходя и...

- Това не е такси за среднощни разходки - изправи се стреснато на педалите таксиджията.

- Знам, знам - прошепна Янко Петров и бръкна в джоба на шубата си. - Това е за вашето време - попаде му една почти нова двайсетолевка той, - нещо като...

- Това е вече сериозна поръчка - прекъсна обясненията му с доволно ръмжене шофьорът и огледа банкнотата срещу сигналната ламбичка и когато се увери в нейната автентичност, съвсем любезно попита:

- И сега накъде?

- Надясно.

Светофарът все тъй безобидно намигаше с безполезната си жълта светлина на безлюдното кръстовище.

- Тръгнахме - засмя се таксиджията. - Остава само да ми кажете и адреса на Дулцинея - заговорнически му се ухили той.

- Само направо - запали цигара Янко и предложи кутията си на шофьора.

- Имам си мои - отклони учтиво жеста му той, докато автомобилът стремглаво препускаше по полуосветената улица и сякаш с необяснимо садомазохично удоволствие потъваше в неочаквано припълзялата ноемврийска мъгла. - Надясно, като надясно и направо, като направо - мърмореше си под носа през това време таксиджията и с периферното си зрение с доволство следеше тлъсттата сума, която таксиметровият брояч безпристрастно отчиташе.

- Плащам си - подаде му нова десетлевова банкнота Янко.

- Добре, истинска е, - промърмори под носа си шофьорът, след като по навик я провери срещу сигналната ламбичка. - Не че ти нямам доверие, но нощем се влачат всякакви типове, пък нали вече официално ни признаха и за номер едно в света по качество на фалшицирането на пари... Та това моето си е чиста проба навик, а не недоверие в честността и доброто име на клиента. И за да бъда и аз лоялен към тебе, трябва да ти кажа или по-точно, да те предупредя направо, че това е някаква дяволска и непозната за мен улица, по която досега не съм имал чест и щастие да пътувам.

- В смисъл? - неочаквано се оживи Янко.

- Няма никакъв смисъл. Просто не мога да завия никъде. В правилника такава улица я наричат УЛИЦА С ЕДНОПОСОЧНО ДВИЖЕНИЕ...

- Плащам ти, следователно си длъжен да завиваш по мое желание. Още повече, че аз нямам никакви предразсъдъци относно твоите професионални завои.

- Просто няма никакви улици наляво и надясно, бе човек. Като в тунел, пълен с мъгла, сме. Искам или не искам - все напред трябва да карам.

- Но аз ти платих, за да пътувам натам, накъдето ми видят очите - рязко го прекъсна Янко. - Наляво - наляво, надясно - надясно, направо - направо... После пак наляво или надясно... Където аз пожелая. Затова ти платих и ти се съгласи. Какъв е проблема сега?

- Че не мога да завия, защото улицата е еднопосочна.

- Навярно само се е маскирала като такава - засмя се неочаквано Янко Петров и непринудено полегна върху цялата задна седалка. - Затова ти препоръчвам да не разсъждаваш, а да продължиш, въпреки мъглата и да завиеш при първа възможност, въпреки вкостенелите си професионални предразсъдъци към пътните знаци и тяхното влияние върху нечии среднощни разходки.

- Писна ми от среднощни откачалки, ама добре че иначе си плащате двойно и тройно повече в сравнение с дневните откачалки - примирено въздъхна таксиджията и наду, въпреки правилата, с пълна газ в гъстата и лепкава ноемврийска мъгла.

 

ІІІ.

Таксито бе спряло на безлюдно кръстовище и с ламаринен кикот кокетничеше с изцъкления на жълто светофар. Янко Петров с извинение прекъсна флирта им, като, свойски и със замах, широко отвори задната врата и се намести леко върху седалката, поздравявайки свойски шофьора като стар познат.

- Не, с тебе наникъде не тръгвам, въпреки парите ти - изкрещя таксиджията и с шепи улови главата си. - Аз съм само едно най-обикновено нощно такси, а не атракцион за сомнабули. Мястото на такива като теб е върху покривите, а не в такситата...

- Навярно нещо съм се провинил? - с невинен въпрос го прекъсна Янко.

- Изчезвай! - просъска с всичката си злоба таксиджията и рязко му отвори вратата.

- Ама ти...

- Млъквай веднага бе, мечтател среднощен и изчезвай докато... - побесня шофьорът и дори неопределено повдигна дясната си ръка, с която по принцип трябваше да превключи скоростния лост.

- Грешиш, приятелю - прекрачи с единия си крак навън за всеки случай Янко. - И ако питаш мен, при всички случаи губиш...

- Какъв приятел съм ти аз бе, смотаняк такъв - изкрещя с цяло гърло таксиджията и заканително се обърна назад. - Ти още ли си тук?

- Тъкмо слизам - със завидно самообладание му отговори Янко и през рамо подхвърли, - но ти наистина не знаеш какво губиш, нали?

- Що не си навреш моята загуба в сомнабулския си задник и да се изметеш, докато съвсем не ми е кипнал келя и не ми е паднало пердето - изблъска го грубо шофьорът и шумно затвори вратата току под носа му.

 

ІV.

Таксито кротуваше досами безлюдното кръстовище и на безконечните жълти предизвикателства на застопорения светофар дяволито премигваше със зелените си светлинки. През живота си Янко Петров не бе се качвал на такси и навярно затова рязко отскочи от него, когато задната му врата колебливо се отвори. Отстрани той се наведе, усмихна се заговорнически на тасиджията, вдигна длан за поздрав и пъргаво се отдалечи в противоположната посока, въпреки че вратата на автомобила продължи да зее полуоткрехната.

 

V.

Когато Янко Петров се прибра у дома и окачи шубата на закачалката в антрето, жена му Лиляна тъкмо бе догледала последния еротичен сериал по телевизията и миеше чиниите от вечерята. Тя отдавна бе престанала да обръща внимание на странните му навици, прищявки и необясними постъпки, но този път, докато бършеше ръцете си, непринудено попита Янко защо все пак, в края на краищата, наистина не се качи в таксито и не замина накъдето му видят очите.

- Защото наистина не знаех накъде искам да пътувам и къде да отида - някак виновно обясни той, докато събуваше обувките си, без дори и да се учуди откъде Лиляна знае за среднощните таксита.

- Но последния път ти дори отмина таксито.

- Отминах го - въздъхна Янко, приседна върху портмантото и се замисли. - Навярно защото накрая осъзнах, че не искам, а и нямам право да руша нищо досегашно.

- Или просто се изплаши - предизвикателно се усмихна жена му.

- Уплаших се... страхувах се дори, да не би случайно и сам себе си да разруша... Но следващия път ще тръгна по друга улица...

- За да се върнеш отново, по никое време, у дома - майчински опрокаващо се засмя Лиляна и, с все още влажните си длани, го приласка към себе си.

 


напред горе назад Обратно към: [Присън][Данаил Парнаров][СЛОВОТО]

 

© Данаил Парнаров. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух